ГЛАВА 18
Ейдриън използва последната мана, която беше натъпкал в джоба си, за да излекува раните ни по пътя към летището. Туко слезе на първото ни междинно кацане в Мексико сити. Коста, Ейдриън и аз продължихме към крайната дестинация на самолета ни – Маями, Флорида. По време на полета дотам научих, че Коста и Томас живеят в Маями и че са пътували до Дуранго, за да помогнат на Ейдриън, след като той им се обадил. Сега само Коста беше оцелял и щеше да пътува до дома.
Къщата им беше бивша църква, разположена само на две пресечки от плажа. Тя дори имаше кула с кръст на върха. Когато Коста ме разведе наоколо, разбрах, че двамата с Томас са затворили този висок, заострен таван, превръщайки го във втори етаж на къщата. Там се настаних, в старата стая на Томас, и през първия ден само спах.
На втория ден отидох на плажа. Не се опитвах да подобря тена си, но слънцето, горещината и тропическият пейзаж го правеха точно обратното на демоничното царство и аз с благодарност попивах разликите. Вече не можех да понасям студа и тъмнината. Оставях осветлението включено, когато спях, нещо, което не бях правила от детството си, и ако температурата на климатика паднеше твърде ниско, ме обземаше чувство на ужас.
Коста казваше, че никой не напуска царствата по същия начин, по който е влязъл в тях. Ейдриън също ме беше предупредил. И двамата бяха прави.
Останах на плажа през целия следобед, като се преместих под сянката на павилиона, когато кожата ми започна да се зачервява. В края на октомври в Маями се чувствах като през юни във Вирджиния, но плажът не беше претъпкан, вероятно защото беше четвъртък. В WMU Делия и останалите ми приятели щяха да правят планове за уикенда. Знаеха в кои барове има строга политика за гледане на документи за самоличност и в кои не, а освен това в кампуса или около него винаги имаше партита. През последните две години се бях присъединила към тях на люлката „класове-партита“, но ми се струваше почти странно да осъзная, че ще правя това отново, ако се върна у дома. Често ми се налагаше да симулирам ентусиазъм, когато излизах, и то преди да разбера, че чудатите неща, които виждах, бяха истински. А сега? Не можех да се преструвам, че съм впечатлена от някакъв пияница, който се дърпа за бурето. Ако ритнеш задника на демон, това ще ме впечатли.
Говорейки за момчета, през деня няколко от тях ме закачаха, което би било ласкателно при нормални обстоятелства. Тези бяха всичко друго. Като начало, те се заглеждаха по русата ми маскировка, а не по мен. По-важното е, че когато не мислех за смъртта на Томас, за затвора на сестра ми или за ужаса на царствата, мислех за Ейдриън. Флиртуването със симпатични непознати беше последното нещо, за което мислех.
Три от момчетата приеха отпора ми като мъже и продължиха по пътя си. Четвъртият обаче се държеше като малка кучка.
– Хайде, захарче, изпий едно питие с мен – подкани ме той.
– Пак не – казах аз, без да добавям „и не съм ти захарче“ само защото простите фрази вече ми се струваха прекалено много.
Той се усмихна, показвайки хубави зъби. Не беше и лош на външен вид, с късата си черна коса и слабото си мускулесто телосложение, но дори да си търсех среща, той нямаше да е това. Преди години се бях срещала с друго момче, което не разбираше думата „не“, и в крайна сметка бях счупила празна бирена бутилка върху главата му в нощта на бала. Това той беше разбрал.
Господин Натрапчив ме хвана за ръката и я дръпна със същата самодоволна усмивка.
– Барът е точно нагоре по улицата. Ще ти хареса…
Изтръгването му назад и хвърлянето му на нахалното му представяне. Ейдриън стоеше над него, а кракът му се забиваше в гърба му. Някак си не се изненадах.
– Цял ден ме шпионираш, нали? – Казах. – Казах ти, че имам нужда от малко време за себе си, Ейдриън.
Той погледна надолу към господин Пуси.
– Добре, че не те послушах. – Извъртях очи.
– Като че ли не мога да се справя с него? Ако не друго, трябваше да знаеш, че ще мога да го надбягам.
– …ет ме… нагоре – каза човекът, а думите му бяха разбъркани, опитвайки се да изплюе достатъчно пясък, за да говори.
Ейдриън го издърпа нагоре, макар че един силен тласък едва не накара господин Пуси отново да се размаже.
– Изчезвай – каза той рязко.
Човекът погледна Ейдриън с мрачна увереност, напомняйки ми, че е видял само маскировката. А не грамадния, двадесет и шест годишен мъж, който беше разкъсал гърлото на последния човек, който ме докосваше без мое съгласие.
– Трябва да ти набия задника – промълви човекът.
– Трябва да бягаш, докато краката ти все още работят – казах на господин Пуси. На Ейдриън казах: – Той не си заслужава полицейския доклад, така че не прави каквото си мислиш.
Или момчето усети опасността в погледа на Ейдриън, или изведнъж си спомни за друго момиче, което искаше да отиде в бара. Каквото и да беше, с още едно мърморене той си тръгна, като все още почистваше пясъка от себе си, докато се изкачваше по стълбите на павилиона.
След като той си тръгна, двамата с Ейдриън се вгледахме един в друг. Преди миг той беше готов да удари, а сега изглеждаше почти колеблив, сякаш не знаеше какво да каже.
– Коста приготвя вечерята – каза ми той, сякаш това имаше нещо общо с причината, поради която беше тук. – Ще бъде готова след половин час.
Раздразнението ми започна да се изпарява. Бях виждала Ейдриън да изглежда ядосан, отмъстителен, озлобен, уверен, смъртоносен и съблазнителен, но това беше различно. Той изглеждаше почти… срамежлив. Дали защото го бях заловила да ме шпионира? Ако е така, сигурно не го е правил само от загриженост за моята безопасност.
– И какво ще вечеряме? – Попитах с мек глас.
Той се усмихна.
– Вероятно изгоряла мусака. Коста обича да готви, а аз нямам сърце да му кажа, че е гаден в това.
Засмях се.
– Благодаря за предупреждението. Ще се забавлявам и ще си изчистя чинията.
Ейдриън се ухили, преди да отвърне поглед. Морският бриз развяваше по-дългия му бретон назад, докато залязващото слънце превръщаше русокосата му коса в различни нюанси на червеното. Ризата му се мяташе от вятъра, а късите му панталони показваха тези оформени, мускулести крака.
– Справи се много добре в кралството – каза той, без да ме погледне. – Исках да ти го кажа преди, но…
– Всички умряха, а Зак върна само няколко – допълних аз, а мъката прогони другите ми мисли. – Между другото, благодаря ти. Не успях да го кажа и преди. Без теб нямаше да успея да се измъкна жива оттам.
Или от пустинята, от манастира, от другата пустиня, от Бенингтън… Заради Ейдриън се оказваше, че имам повече животи от котка.
Тогава той ме погледна, а тъгата накара очите му да изглеждат в по-дълбок нюанс на синьото.
– Томас… бързо ли беше?
Поех си треперещ дъх, спомняйки си онази ужасна рана и последните думи на Томас.
– Беше бързо.
Той кимна и се върна към водата, но аз съзрях мъката, която се опитваше да сдържи. Приближих се, като плъзнах ръката си в неговата, без дори да се замислям. Пръстите му се свиха около моите и усещането за правота, което почувствах, ме удари като разрушителна топка. Нима бях паднала толкова силно, толкова бързо?
– Радвам се, че си била с него – каза той, а тонът му бе слабо дрезгав. – Умирането е достатъчно трудно. Да го правиш сам е още по-лошо.
Не можех да си представя всичката смърт, която Ейдриън беше видял, докато растеше в царството на демоните. В сравнение с нея аз бях изтърпяла толкова малко и в някои дни все още имах чувството, че не мога да я понеса. Днес беше един от тези дни. Цялата топлина и слънчева светлина, която се опитвах да погълна, не беше попречила на ледения мрак, който се надигаше в мен. Но държането на ръката му го направи и това ме плашеше толкова, колкото и мълчаливо се възхищавах на него.
– Наистина ли мислиш, че съм достатъчно силна, за да продължа да претърсвам царствата, докато не намеря това оръжие? – Попитах, а гласът ми едва се чуваше, докато изричах най-големия си страх на глас.
Ръката му се стегна върху моята.
– Знам, че си – каза Ейдриън и се обърна, за да ме погледне още веднъж.
Това не бяха думите, макар че имах нужда да ги чуя. Дори не беше гласът му, макар че вибрираше със сигурност. Бяха очите му. Никога досега не бях разчитала толкова много от очите на човек, но тези на Ейдриън сякаш разкриваха всички тайни, които той все още отказваше да ми каже. В тези сапфирени дълбочини знаех, че той има предвид това, което казва. Може и да не вярвах в себеси, но той вярваше и точно сега това ми даваше надежда, че ще успеем да се справим. Всички ние.
Протегнах ръка, прекарвайки я по ръката му.
– Благодаря – казах тихо.
Той се приближи и отметна косата ми назад, а аз затворих очи. Чувствах се толкова сигурна с него, а той би казал, че това е последното нещо, което трябва да чувствам. И все пак, ако пред мен се очертаваше само предателство, как можеше Ейдриън да е единственият човек, на когото се доверявах? И как можеше той да е единственият човек, който ме караше да се чувствам жива, ако беше предопределен да бъде моята смърт?
– Аз също вярвам в теб – казах му, без да отварям очи. – Ще победиш съдбата си. Знам, че ще го направиш.
Той издаде задушаващ звук, а кожата ми изстина от това колко бързо ме пусна. Когато отворих очи, не се изненадах, че виждам пред себе си само напоен с вода пясък.
Ейдриън отново беше изчезнал, но както и всички останали пъти, той не беше изчезнал наистина. Дали по съдба, или по избор, никой от нас не можеше да си тръгне напълно от другия.
Все още не.
Назад към част 18 Напред към част 20
