***
В цветарския магазин ни посрещнаха изключително предпазливо. Самият мистър Тодс, човек на преклонна възраст, но със забележително здраве, искрено се радваше да види мистър Уолън, но ме погледна повече от напрегнато, очевидно очаквайки обвинение, за което имах всички основания.
– Гледате на грешното място, – Наруа отново напълни лулата си с тютюн – по-силният маг тук съм аз.
Мистър Тодс издиша рязко и каза:
– В асортимента от продукти, представени в моя магазин, вече няма разновидност на зимните виолетки, които могат да ви навредят!
Той се канеше да извика още нещо, но мисис Макстън му зададе неочакван въпрос:
– Извинете, къде мога да намеря тоалетната?
Собственикът на цветарския магазин махна несигурно с ръка, но него почти не го слушаха – моята икономка уверено се придвижи към жилищната част на къщата, а Наруа, хващайки магазинера под лакът, попита не твърде любезно:
– Можете ли да ми покажете оранжерията си?
На Тодс не беше дадена възможност да откаже.
***
Вероятно това беше едно от най-красивите места, които някога съм виждала на земята. Навън вятърът беше смразяващ и снегът лепнеше по прозорците, но тук беше топлината на тропическо лято, с цъфнали цветя навсякъде – в лехите, край басейна, висящи от тавана, монтирани на стълбове! Сини, небесносини, виолетови, лазурни, нежнорозови, алени, пурпурни, червени, жълти, лимонови, кремави, бели, алабастрови и с цвета на първия сняг, които изглеждаха кристални и крехки до такава степен, че човек имаше странното впечатление – ако ги докосне, ще се разпаднат…
И тогава видяхме парче изгорена земя. Беше изгоряла до степен, в която черната земя имаше напукана кора.
– Тук имаше виолетки. – каза тихо мистър Тодс, който отдавна беше принуден да ни последва.
Обърнах се, а той посочи друга „дупка“ в чудесната си оранжерия и добави:
– А там са лилиите, които могат да ви докарат главоболие. А там има храсти с беладона – дракониците ги обичат, но… на вас може да ви стане лошо…
Каза го с равен тон, но по начин, който изведнъж ме накара да се почувствам много неудобно.
– Лорд Давернети се е презастраховал?! – попитах го, прехапвайки нервно устните си.
Мистър Тодс се обърна, явно не искаше да отговаря, а и нямаше нужда.
– Това е разбираемо, мис Вайърти. – каза той накрая – Вие сте първата жена, за която старши следователя, по принцип, лично е купувал цветя.
– Това не е извинение! – издишах възмутено.
– Нито за вас, нито за съпругата ви. – добави меланхолично Наруа, изпускайки облак пара.
И някак си веднага разбрах, че това не е тютюнев дим. Другите също го разбраха, защото тютюневият дим не се превръща в пет призрачни кучета. И веднага щом се появиха, тези страховити същества се втурнаха през цялата оранжерия, търсейки нещо непознато дори за мен, плашейки работниците и градинарите до припадък, предизвиквайки воя на местния котарак, който се разхождаше между цветята с възможно най-наглото изражение на лицето…
И го намериха!
Само за няколко секунди петте кучета се събраха на една скала до ръба на басейна и изчезнаха, превръщайки се в една плътна стрела.
– Колко интересно. – каза Наруа и се насочи право към мястото, където сочеха.
Ние с мистър Уолън открихме, че там стои самият мистър Тодс, който учудено пърхаше с мигли и очевидно не разбираше какво може да има там.
Но почти веднага се появи някой, който определено знаеше нещо.
– Какво си позволявате?! – Възмутеният ѝ глас отекна в оранжерията.
И тогава всички видяхме мисис Тодс. Тя беше красива жена на около петдесет години, със забележително правилни черти на лицето, нежна кожа, руса коса, прибрана по старомоден начин, точно като тази на мисис Макстън, и дантелено боне, което покриваше всичко. Сините очи на тази на пръв поглед обикновена жена блестяха от ярост, красивите ѝ ръце бяха стиснати в юмруци, а лицето ѝ изразяваше гняв, който тя не се опитваше да прикрие.
Но целият ѝ гняв беше отнесен от неволното ми избухване:
– Ако се осмелите да докоснете дори с пръст мисис Макстън!…
Наистина тревогата ми беше оправдана – икономката ми не се виждаше никъде. Тревогата ми се засили, когато ядосаната дотогава мисис Тодс се спря и бързо пребледня.
– Аз… – започна тя.
Дори не изслушах останалото – вдигнах полите си и се втурнах в къщата, като накарах един от работниците, които напускаха оранжерията, да се отдръпне от пътя, втурнах се към жилищната част на къщата на първия етаж, дишах тежко, огледах се, потърсих вратата на господарската спалня и нахлух в малката всекидневна.
Там, седнала на дивана с неестествено изправен гръб и имитираща пиене на чай без чаша в ръка, седеше мисис Макстън със съвършено стъклен поглед.
– Вокатионем релеас! – извиках заклинание за освобождаване.
Имаше какво да се види, страхувам се – магия от старата школа. За всички заклинания трябва да се плаща с кръв, а на мен ми се наложи да бързам.
– Мис Вайърти! – възкликна мисис Макстън, скочи и извади носна кърпа.
В този момент, зад мен се появи последвалата ме мисис Тодс, а аз бях окървавена и ядосана. Окървавена до лактите и безумно бясна!
– Аз, – жената спря на вратата, като премести напрегнатия си поглед от мен към мисис Макстън, която вече беше взела кърпа от масата – аз… не знаех, че слугите ви са толкова ценни за вас.
Ако имах сили, сигурно щях да я удуша точно сега!
Но имаше и много по-добър начин – моят адвокат.
– Нямам слуги, имам най-близките си, на практика моето семейство! – изсъсках, разменяйки отдавна мократа си носна кърпа с кърпата на мисис Макстън – Но вие нямате чест, нито достойнство, нито съвест!
Тя отвори уста, но веднага я затвори, плътно стиснала устни. За миг ме погледнаха отвисоко, но после магьосницата каза уверено:
– Имам връзки с полицията, мис Вайърти.
– А аз имам адвокат, мисис Тодс! – успях да се изправя – И неоспорими доказателства за използването на забранена магия от ваша страна!
Тя нямаше никакво право, нито морално, нито етично, да използва магия върху мисис Макстън! Защото това е магия от старата школа – а магьосника, който рискува да направи такава магия, има само няколко минути, за да я развали, и няма никаква гаранция, че тя няма да се върне, за да го преследва. За съжаление, дори сега не можех да предвидя кога ще спре кървенето ми – кръвта продължаваше да приижда, което беше твърде много при моето състояние.
Но, ако не можех да предвидя последствията за себе си, можех да предвидя последствията за мисис Тодс – използването на магия от такова ниво върху хора, които не могат да се защитят, които не са магически надарени, е нарушение на закона! Основно нарушение на закона! А това, което тя направи, беше… твърде лесно, дори не долових магическото ехо, което ми подсказа, че мисис Тодс не е просто магьосница – тя е продължаваща да практикува забранените заклинания! И тъкмо навреме си спомних, че работниците в оранжерията, изплашени от призрачните кучета, не напуснаха работното си място. Те продължиха да работят!
– С-с-слушайте – започна нервно мисис Тодс – мисля, че можем да сключим сделка… аз…
– Не мисля така. – чу се гласът на професор Наруа зад гърба ѝ – Конпедибус!
Заклинанието „окови“ моментално свърза ръцете на мисис Тодс с призрачни, синкаво-димящи белезници, а кръвта, която продължаваше да блика от носа ми… намаля. Потокът отслабна. И осъзнах, че през цялото време, докато тя е стояла на вратата, магьосницата е продължила да ми въздейства. Не ме е убивала, не, но ме е отслабвала до точката на пречупване! И това беше толкова подло!
– Скъпа! – прозвуча разтревоженият глас на мистър Тодс – Мистър Нарел, какво се случва?!
Но професорът, без да отговори на въпроса му, влезе бързо в малкия салон, вдигна ме на ръце и ме отнесе от това ужасно място направо в отсрещната къща – доктор Еньо много удачно живееше практически в съседство.