***
Преоблякох се зад паравана в стаята за прегледи на главния лекар на Уестърнадан, като измих кръвта от кожата си, която беше стигнала до корсета, и се чувствах много благодарна на прислужницата си, че ми донесе и долна риза, която ми беше много полезна. Междувременно в предоперационната зала се разразяваше конфликт, в който нямаше как да не се намеся.
– Няма да има съдебни действия срещу мисис Тодс! – заяви авторитетно лорд Давернети.
– Имам медицинско заключение на мисис Макстън! – адвокатът ми се изказа с не по-малко авторитет.
– Лорд Давернети, дълги години съм си затварял очите за много неща, но това минава всякакви граници! – доктор Еньо също беше склонен да говори с повишен тон.
– Но докладът на лекаря не е достатъчен, нали? – попита язвително лорд Давернети.
– Не е достатъчен, – съгласи се мистър Авенър – но ние разполагаме и със свидетелски показания.
– Които, мис Вайърти няма да може да даде, защото е била в неадекватно състояние на духа по време на предполагаемото нападение над мисис Макстън. Доктор Еньо, вие все пак записахте заклинание, което е засегнало гореспоменатата мис, нали?!
В предоперативната зала настъпи напрегната тишина.
– Или може би – продължи лорд Давернети – ще разчитаме на показанията на един боен магьосник? Боен магьосник, когото ще трябва да задържа веднага след като името му стане публично достояние.
И аз напуснах стаята за прегледи, без да закопчавам роклята си. Въпреки протестния вик на Бетси се измъкнах иззад паравана и закопчавайки яката си, влетях в предоперационната зала.
Мъжете ме посрещнаха изправени.
Не че се изправиха при появата ми, не, те просто спореха не само с повишен тон, но и напълно игнорирайки диваните и столовете.
– В смисъл…няма да има никакви съдебни действия срещу мисис Тодс, така ли?! – попитах възмутено, като гледах възмутено лорд-главния следовател и нервно закопчавах роклята си.
Давернети, продължавайки да плаши с неестествена усмивка, която беше напълно неуместна, каза студено:
– Скъпа моя, постарай се да изглеждаш прилично.
– Аз съм! – уверих го пламенно, като закопчах последните две копчета. След това се обърнах към закопчаването на маншетите и попитах мрачно: – И така?
– И така, какво, скъпа моя? – попита лорд Давернети в моя тон.
Чудех се дали е наясно с промяната във външния си вид. Някак си имах чувството, че не е. Не знаех много за дракона, но трябваше да призная, че той знаеше как да сплашва. Също както умееше да не предизвиква никакви положителни чувства. И заради това подозрението, че дори не е наясно с шегата ми, се бе увеличило, оформило и засилило.
– И така – казах бавно – скъпи Крисчън, погледна ли се в огледалото днес?
И погледът ми придоби най-невинното от всички възможни изражения, а ако имах някакво желание да се усмихна, то беше едва след като лорд Давернети научи последиците от незаконното си сътрудничество с магьосниците от старата школа.
Но Давернети ме гледаше, аз го гледах все по-невинно и по-невинно. И докато моят поглед ставаше все по-невинен, неговият се изпълваше с основателни подозрения.
– Огледало! – заповяда лордът главен следовател с дрезгаво ръмжене.
Доктор Еньо се втурна към един шкаф, извади сребърно ръчно огледало, донесе го и мълчаливо го подаде на Давернети. В следващия миг драконът имаше огромното удоволствие да съзре сияйната си идиотска усмивка.
Трябваше му още един миг, за да осъзнае – всички го бяха виждали такъв! Цялото полицейско управление, някои от жителите на града, събрали се в цветарския магазин, хората и драконите долу, а той току-що беше заплашил един адвокат и един лекар със същата идиотска усмивка на лицето.
В следващия миг огледалото, което вероятно не можеше да се справи с интензивността на емоциите на разярения дракон, се пропука.
Давернети отхвърли разрушения предмет от себе си и бързо се обърна към мен.
Издържах на изпълнения му с ярост поглед и отговорих с цялото си възможно достойнство:
– Заклинанието е оръжие с две остриета, лорд Давернети, дори да е заклинание, направено от маг от старата школа!
Драконът понесе удара с достойнство, което не бях очаквала у него. Той се изправи, изправи рамене, изпъна врат и зададе въпрос:
– Кога ще изчезне този ефект?
Безкрайно съм учудена от липсата на съвест у дракона.
– Когато мога да премахна заклинанието, лорд Давернети.
От потъмнелия поглед на старшия следовател разбрах, че е убеден, че това няма да се случи скоро. Искам да кажа, че всичко това беше планирано действие. Той отлично знаеше, че по време на заклинанието бях в много отслабено състояние и че мисис Тодс се опитваше да ме отслаби колкото се може повече. Всички белези на престъпна конспирация. И аз – аз не знаех какво да направя по въпроса.
Погледнах към адвоката и осъзнах, че и той не знае.
Давернети в тази ситуация има всички нас, нека да бъде „измити“, защото да, всъщност се намирам под чара, аз едва ли се вписват в категорията на „е със здрав разум и ясна памет“. Но от друга страна:
– Доктор Еньо, можете ли да свикате консултация? Доколкото си спомням, трима представители на вашата професия биха били достатъчни, за да ми дадат най-точна диагноза за психическото ми състояние.
Докторът нямаше време да ми отговори, беше прекъснат от раздразнения лорд Давернети, който си позволи да бъде изключително фриволен:
– Анабел!
И това беше последната капка.
Обърнах се към полицая и измърморих, гледайки в драконовите му черно-зелени очи:
– Вашата съучастничка, лорд Давернети, едва не уби мисис Макстън! Сега няма да говоря за хвърлената магия и за подлата нечестност от ваша страна, това е друг въпрос, но мисис Тодс едва не погуби моята икономка! И в момента едва ли ме интересуват причините, поради които го е направила, но няма да спра, няма да се успокоя и дори няма да се опитам да се преструвам, че никой не е искал да убие мисис Макстън!
Старши следователят издиша шумно и се канеше да каже нещо, но аз не му позволих:
– На маговете от старата школа е забранено да използват магията си върху хора, които не са надарени с магия – такъв е законът, лорд Давернети. Един от онези основни закони, които дори Уестърнадан е длъжен да спазва. И тъй като смятате за „нормално“ да бъда засегната, ще повдигна обвинение и за направеното върху мен заклинание. Ще направя всичко, включително да се оплача на императора, тъй като той е тук и имам връзки сред трансформиращите, които го пазят, но това, което никога няма да направя, е да премълча използването на вредна магия върху хора, които не могат да се защитят от нея. Това е отвратително! Това е подло! Това е нечовешко!
Обърнах се към доктор Еньо и попитах:
– Колко време ще ви трябва?
– Четвърт час. – отвърна докторът и се отправи към бюрото си.
Той беше изцяло на моя страна по този въпрос, както би направил всеки представител на професията му.
Случаят с магьосниците от старата школа „Генверт“ се превърнал навремето не просто в нашумял случай, той предизвикал шок и ужас в цялото цивилизовано общество. Експерименти върху хора, затворени лаборатории, в които се отглеждаха триглави, четириглави и други деца, намеса във формирането на детето на етапа на ембрионалното развитие, масова смърт на опитни обекти, които бяха заразени с най-опасни болести и оставени да умират мъчително, проследяване на всички етапи на болестта и нейното действително развитие… Било ужасно. Било ужасяващо. И било необратимо. Най-ужасното нещо бил фактът на необратимостта.
Не всеки магьосник можел да стане магьосник от старата школа, изисквало се ниво, почти равно на оценка десет и повече по скалата на магьосника, и затова след известно време представителите на това научно магическо течение се чувствали… нещо като богове. Поне си мислели, че стоят над държавата и над морално-етичните закони, а отношението им към обикновените хора приличало на мръсотията под краката им.
Всичко това се търпяло доста дълго време, докато един от избягалите лаборанти от университета „Генверт“ не оповестил фактите за провежданите там експерименти с хора…
И веднага след като вестниците поместили тази информация и снимки на първите си страници, всички излезли на улицата. Не само обикновените хора – но и магьосници, лекари, учени, всички интелектуалци. Това бил ужас, който сплотил хората, а те били жадни за справедливост. Съдебните процеси продължили повече от година, някои от заседанията трябвало да се провеждат при закрити врати, но отзвукът все пак бил твърде голям – обявяването на присъдата се състояло на градския площад. Петдесет и пет души били екзекутирани по делото „Генверт“, повече от сто и седемдесет получили печати, блокиращи достъпа до магически сили, магията от старата школа била забранена, учебниците и научните трудове на нечовеколюбивите учени били изгорени и… почти всички бивши участници в опитите се самоубили, дори тези, които били спасени. Просто защото програмата за самоунищожение им била заложена по-рано и можела да бъде премахната само в първите няколко минути, а това невинаги било възможно. И затова нямаше съчувствие или съжаление за извършените екзекуции… И още една година след смъртта на онези, които били повлияли на тестовите субекти, тези тестови субекти се самоубивали, въпреки всички взети мерки, въпреки че някои от тях били практически вързани за леглата си, опитвайки се да ги спасят… Не се получавало – ако нямали възможност да се самоубият по друг начин, те просто спирали да дишат. Историите били по-ужасяващи от всички останали, защото дори малките деца, спасени от лабораториите като бебета, се самоубивали… и затова никой не изпитваше съчувствие. Абсолютно никой.
И не, не мога да кажа, че всички магове от старата школа били безмилостни мошеници, много от тях осъждали делата на колегите си, мнозина останали в столицата, а сред тях преобладавали лекарите, но едно правило беше издигнато до степен на табу: „Никакво влияние върху немагически надарени хора“. След това някои от лекарите от старата школа поставили на вратите си табели с надпис „Приемат се само магове“, а някои от тях се преквалифицирали в използването на обратима магия. Ето защо нито аз, нито професор Наруа имахме някакви опасения, когато беше открито заклинание, извършено от маг от старата школа. Тя знаеше върху кого го прави и да, това беше неетично, незаконно и като цяло много грешно, но не беше криминално дело, а нападението над мисис Макстън беше нарушение на закона!
– Анабел! – лорд Давернети произнесе името ми много тихо.
Като поклатих неодобрително глава, аз отговорих тихо:
– Вие или просто не разбирате ужаса на случилото се, лорд Давернети, или сте още по-голям мръсник и гад, отколкото си мислех.
Драконът, все така със същата идиотска усмивка, ме изгледа внимателно и си тръгна.
По-късно, в присъствието на тримата лекари, които ме бяха прегледали и сега подписваха здравия ми разум, стоях на прозореца и гледах как извеждат мисис Тодс с железни белезници. Жената виеше, опитваше се да се съпротивлява, все се обръщаше и викаше нещо на лорд Давернети, но последният с абсолютно стъклен поглед и същата идиотска усмивка се приближи до прага, наблюдаваше драконите, които всъщност бяха принципно безчувствени към магията от старата школа, вкараха мисис Тодс в полицейската карета, а после изпрати един от подчинените си да доведе всички лекари, които в момента присъстваха при д-р Еньо.
И най-лошите ни подозрения се оправдаха.
Установи се, че дванадесет работници в оранжерията и двама цветари са неспособни да имат деца.
Беше установено, че шестима оранжерийни работници и четирима куриери са неспособни да употребяват алкохол и имат повишена работоспособност, благодарение на вътрешните си резерви на организма. Тези мъже почти никога не са боледували, не, но изглеждаха с осем до десет години по-възрастни от връстниците си. Също така – всички те бяха пристрастени към оранжерията. Всички те.
– Ще се погрижа за това. – опита се да ме успокои адвокатът, когато всичко най-накрая излезе наяве – Съдебни дела, морални компенсации, ако трябва да продължат да работят в оранжерията, поне семействата им ще бъдат повече от осигурени. Ще накарам Тодс да плати за всичко.
– Тези хора няма да имат средства да ти платят. – казах тъжно и погледнах към една от цветарките, която, нетърпелива да приключи с прегледа, се втурна да прави поредния букет, сякаш това беше единственото нещо, което имаше значение за нея… За съжаление, сега това беше така. Завинаги.
– По дяволите мис Вайърти! – адвокатът хвърли папката на масата, сви се на дивана до мен и като разтри лицето си, обясни с приглушен глас – Има някои неща, които се правят по съвест, а не за пари.
– Благодаря ви, мистър Авенър. – благодарих му искрено.
– Би трябвало да благодарим на вас, – потъна в креслото отсреща професор Наруа, който се беше приближил крадешком – най-малкото мисис Макстън. Не биваше да се намесвате във вашето състояние, нейната защита не е ваша пряка отговорност.
Усмихвайки се тъжно, аз отговорих тихо:
– Повярвайте ми, мистър Нарел, по въпроса за благодарността мисис Макстън има приоритет, нямате представа колко подкрепа, грижи и топлина ми даде, когато имах най-голяма нужда, и да – това също не беше нейна отговорност. Всъщност, ако мислите по този начин, рядко е ваша отговорност да проявявате човешка загриженост.
– Освен, ако не си монахиня. – каза разсеяно мистър Авенър.
Погледнахме го изненадано, а той кимна с глава към гишето, където една сестра от „Сейнт Мартин“ поръчваше от цветарницата траурен венец от лилии. Беше странно – лилиите рядко се използваха за украса на такива, да кажем, продукти.
Цветарят се втурна от гишето към нарязаните и стоящи в саксии цветя, като радостно пърхаща пеперуда, и за няколко минути, буквално пред очите ни, се роди чудо – безумно красива композиция, която беше грижливо опакована, стараейки се да предпази крехките лилии от вредното въздействие на студа, след което служителката на ордена плати и побърза да си тръгне, забелязвайки внимателните ни погледи.
Погледите ни наистина бяха далеч от тактичното и светско поведение и веднага щом монахинята напусна магазина, професор Наруа стана, отиде при цветаря и се опита да разбере причината за купуването на такива неща. Той не разбра. С най-щастлива усмивка цветарят изрече, че не се интересува от подобна информация, освен ако не се опитва да открие подробности, които биха направили букета много по-подходящ за събитието и получателя, но в момента сестрата на милосърдието е обяснила всичко достатъчно добре, така че не е необходимо да се задават въпроси.
Завръщащият се професор седна, извади отново лулата си и каза, като пушеше тютюна:
– Лилиите обикновено символизират невинност. Някой съвсем… невинен човек е умрял.
– Монахиня? – предположи мистър Авенър.
– На гроба на монахиня не се поставят цветя. – каза професорът и по някаква причина ме погледна.
Не бях в най-добро разположение на духа, но…..
– Ще посетим заедно мисис Томпсън.
Това беше краят на разговора.
Стиснахме си ръцете с мистър Авенър, на когото му предстоеше още много работа, беше си направил труда да завери нотариално всички данни от изследванията, така че му предстоеше още едно посещение при нотариуса, и ние се отправихме към кметството.
Назад към част 22 Напред към част 24