***
Малко след като Алисия напусна стаята, Нели трябваше да отиде на урок.
Кейлин най-накрая получи апартамента за себе си, което беше някаква смесена благословия. От една страна, тя отчаяно се нуждаеше от сън и от време за себе си. От друга страна, времето насаме я изправи лице в лице с това колко много ѝ липсва Илайджа.
Представи си го как стои в стаята ѝ в общежитието до мини хладилника, с онзи палав блясък в очите, с поредната остроумна забележка на устните му. Някак си винаги знаеше какво да каже, за да я обезоръжи, да я обърка, да я накара да го иска още повече.
Илайджа беше човек, за когото знаеше, че може да донесе само неприятности в живота ѝ и в света ѝ. И все пак, изглежда, той беше и единственият човек, който можеше да я излекува, да я успокои, да направи всичко отново наред.
Възможно ли е такова нещо? Дали тя просто не е полудяла?
Предполагаше, че повечето биха казали „да“.
Но докато лежеше в старото си легло, завита с познатите си одеяла, оглеждайки същите мебели и интериор, в които се беше преместила в началото на учебната година – не можеше да не почувства, че не трябваше да е там.
Трябваше да бъда с него. Това е моят дом.
Но той не чувстваше същото, затова я беше изгонил, отказа да ѝ обясни каквото и да било и реши, че връзката им вече не си струва да се бори за нея. Как можеше Илайджа да бъде нещо сигурно, как можеше тя да има дом с него, когато той не искаше да има такъв с нея?
Скоро сълзите отново дойдоха, предсказуеми и някак си застояли и изчерпани. Сълзите не продължиха много дълго. Тя беше изтощена. Вече беше плакала толкова много за Джейсън, а след това и за семейството си, а сега беше предимно разплакана.
Накрая просто лежеше в леглото и гледаше като в кататонно състояние. Мислите в повечето случаи бяха престанали. Имаше само една голяма черна дупка и тя сякаш падаше в нея, падаше и падаше и не оставаше много неща, за които да мисли.
Само падане.
И тогава тя заспа. Спа дълго време.
Когато Кейлин се събуди, светлината в стаята се беше променила. От ъгъла на слънцето зад прозореца тя си помисли, че трябва да е следобед, а погледът ѝ към часовника ѝ показа, че е спала с часове.
Вратата на спалнята на Кейлин беше достатъчно отворена, за да види Алисия, която седеше на лежанката в средата на апартамента и пишеше на лаптопа си.
Прозявайки се, Кейлин стана от леглото, чувствайки се отпаднала, но донякъде освежена, а настроението ѝ не беше толкова мрачно, колкото преди дрямката. Тя излезе в общата част на апартамента.
Алисия беше сложила слушалките си в ушите и пишеше някаква статия.
Силин я потупа леко по рамото.
Алисия се стресна, извади едната слушалка и я погледна.
– Ти ме изплаши.
– Съжалявам.
Тя сви рамене.
– Нещо нередно?
– Просто исках да кажа, че трябваше да ти кажа повече за това, което ми се случваше. Ти си най-добрата ми приятелка тук и трябваше да ти се доверя.
Алисия се намръщи.
– Аз просто не разбирам. Направих ли някога нещо, което да те накарам да мислиш, че няма да бъда на твоя страна?
– Не.
Но сега си го направила, помисли си тя. Показала си истинското си лице.
И все пак Кейлин не искаше да изпитва неловкост със съквартирантите си. Ако се връщаше в общежитието за постоянно, трябваше да се разбира с Алисия. Дори ако в действителност не ѝ вярваше толкова, колкото някога.
– Защо не ми разкажеш какво се е случило? Все още не знам защо си напуснала училище.
– Оказа се, че не съм напуснала – усмихна се Кейлин. – Все още съм тук.
– Все още не ти се иска да ми разкажеш какво се е случило – каза Алисия и кимна, сякаш сега всичко имаше смисъл.
Преди Кейлин да успее да отговори на изказването ѝ, Алисия заговори отново, а изражението ѝ се смекчи.
– Сигурно си гладна. Искаш ли да хапнем в кафенето?
Кейлин си пое дълбоко дъх. Част от нея все още се чувстваше твърде сурова и крехка, за да отиде на някое толкова публично място, където можеше да бъде принудена да общува с други ученици, може би дори с учители, да отговаря на въпроси за отсъствието си.
Но от друга страна, тя не искаше да отхвърли предложението на Алисия за подкрепа, затова се усмихна в отговор.
– Да, малко съм гладна.
– Изглеждаш така. Облечи се, прокарай една четка през косата си и ще тръгваме.
Да прекарам четка през косата си?
Коремът на Кейлин се стегна, но тя запази усмивката си. Сега не беше моментът да се обади на Алисия за злобните ѝ забележки. Това беше само незначителен коментар и те най-накрая отново бяха започнали да се държат приятелски една с друга.
– Звучи добре – усмихна се Кейлин. – Ще бъда готова след секунда.
Тя стана и отиде в банята, като нанесе достатъчно грим, за да скрие, надяваше се, колко емоционално съсипана се чувстваше. Особено се нуждаеше да прикрие тъмните кръгове и подпухналостта около очите си.
Но не прокара четка през косата си, въпреки че това можеше да ѝ е от полза.
Няколко минути по-късно вече бяха на площадката и се насочиха към сградата отсреща. Вътре влизаха и други ученици, повечето от тях хора, които тя не познаваше лично, но имаше и няколко, които разпозна.
Докато вървяха, Алисия поддържаше постоянен разговор, повечето от които бяха дребни клюки или глупави наблюдения за ученици и учители, които и двете познаваха. На Кейлин ѝ хрумна, че или Алисия напълно се е променила в злобно момиче през няколкото дни, откакто Кейлин не беше в училище, или Алисия си е същата като винаги и всъщност Кейлин се е променила.
Влязоха в сградата и се спуснаха по стълбите към мазето, където кафенето беше пълно с ученици.
В първия момент тя изпита силно желание да се обърне и да избяга от мястото. Може би ако не беше с Алисия, щеше да избяга. Но имаше достатъчно страх да не изглежда глупаво пред съквартирантката си, да не иска да разклати лодката повече, отколкото вече беше, затова някак си принуди краката си да продължат да се движат.
Ако само Илайджа беше тук с мен, нямаше да съм толкова уплашена.
Но тогава се чу един противоположен глас.
Не би трябвало да имаш нужда от Илайджа, за да направиш нещо толкова просто като да отидеш до кафенето. Какво не е наред с теб? Може би двамата наистина не сте били добри заедно.
– …вземи си една салата. Добре? – Каза Алисия, а очите ѝ се присвиха. – Здравей, земята до Кейлин. Слушаш ли изобщо и една дума, която ти казвам? – Попита тя, като щракна с пръсти пред лицето на Кейлин.
– Извинявай, просто си мислех за това, че ще трябва да говоря с учителите си.
– Да, разбира се, че е така. Имаш ли представа колко много работа си пропуснала?
Кейлин сви рамене.
– Имам представа. Пропуснах един голям тест и закъснях с една работа в часа по философия. Много съм изостанала с четенето, а скоро предстоят и други тестове в другите ми класове. Но мога да се върна в правия път.
– Както и да е – каза Алисия – ще се срещнем, след като си направя салатата. Ако видиш маса, вземи я, добре?
– Добре. – Кейлин се почувства така, сякаш получаваше заповеди от висш офицер или нещо подобно.
Беше се върнала в училище само от няколко часа, а вече ѝ беше писнало от него, както и от отношението на Алисия. Но тя се усмихна и симулира ентусиазъм, без да знае какво друго да направи.
Кейлин знаеше, че трябва да се справи тук, защото нямаше никакви възможности. Илайджа я беше изгонил и тя със сигурност нямаше да се прибере у дома при родителите си в близко бъдеще.
Отиде до станцията за паста и си взе чиния ригатони с червен сос, италиански хляб с няколко подложки масло и ванилов пудинг без захар. След това отиде до касата и разпечата картата си.
Беше на план за хранене, за който родителите ѝ бяха платили, и затова не трябваше да плаща в брой. Парите бяха изтеглени от сметката ѝ в картата.
Кейлин забеляза, че се отваря малка маса, и я грабна точно когато тримата души я напускаха.
Раменете ѝ се отпуснаха малко, когато седна с гръб към стената и започна да се храни, наблюдавайки как другите студенти общуват, смеят се и ядат, чувствайки се невидима, докато наблюдаваше простите ритуали на колежанския живот.
Те вече не се усещаха като ритуали, които се отнасяха до собственото ѝ съществуване – момичетата, които си подмятаха косите, кикотеха се, говореха и флиртуваха с момчетата, които позираха, шегуваха се и се опитваха да впечатлят. Всички те изглеждаха толкова млади, толкова наивни за реалностите на света, за суровостта на това, което се намираше извън залите на Бръшляновата лига, които те така удобно обитаваха.
Назад към част 2 Напред към част 4