***
Смущението се разтвори напълно под взискателния поглед на последния член на военната династия Грейд. Но не можех да си спомня подробностите от пътуването с каретата и едва когато разказах на Дезмънд за пътуването до столицата, осъзнах, че съм спала през по-голямата част от пътя. Но как е възможно да си спомням толкова лошо?
– Сънотворни. – разсея съмненията ми херцогът – Остатъците от тях бяха открити в онази карета – една топла длан докосна бузата ми нежно и успокояващо – Продължавай.
На входните врати се чу плахо почукване.
– Не се разсейвайте. – нареди негова светлост.
Вратите се отвориха, малките колелца на една количка изскърцаха, последвани от почти безшумните стъпки на прислугата, звън на чинии и вратата на спалнята се затвори, отрязвайки ни. Неволно потрепервайки, аз попитах тихо:
– Какво точно ви интересува от събитията в манастира?
– Всичко. – беше незабавният отговор – Интересувам се от всичко.
Очите на херцога, които до този момент бяха сини, бързо потъмняха.
– Ядосан сте. – казах предпазливо, усещайки двусмислеността на положението ни на леглото.
– Не, аз съм бесен. – каза херцогът спокойно.
Трепереща, попитах предпазливо:
– Мога ли да знам причината?
Усмихвайки се, лорд отон Грейд бавно се наведе над мен, едва докосна устните ми и прошепна:
– Ангел мой, не се разсейвай с такива незначителни дреболии като моя повече от оправдан гняв от ситуацията. Продължи.
Но аз се поколебах дали да продължа. Не исках да разказвам на херцога за разпита, който се беше състоял край статуята на Дева Есмера, за разговорите ми с майка Йоланта, за срещата ми с негово височество… Затова, прехапвайки устни, мълчах напрегнато под все по-черния поглед на херцога.
– Ариела – каза той, а стоманата в гласа му беше ясна – ако поискам нещо, то не подлежи на обсъждане.
– Какви са заповедите ви? – не можех да не попитам.
– Същите.
Усмихвайки се леко, попитах тихо:
– В такъв случай каква е разликата между искания и заповеди?
– Форма и интонация. Не се предоверявайте, лейди отон Грейд.
Трудно щеше да е да се измъкна, лежейки по гръб, практически в прегръдките на херцога, но аз не говорех за това, а гледах съпруга си и забелязвах това, което не бях забелязвала преди – мрежа от бръчки край очите му, гънка между веждите, издаваща навика да се мръщи, няколко сиви косъма на слепоочията… Протегнах ръка, докоснах косата му и объркано си спомних:
– Проклятието е изчезнало, нали?
– Не. – потвърди негова светлост. Но любовта има една дяволски лоша черта, тревожиш се сто пъти повече за този, когото обичаш, отколкото за себе си.
Преместих погледа си от косата към очите му, които възвръщаха синия оттенък на древния Елетар и изведнъж се почувствах така, сякаш цялата империя с нейните колонии и отдалечени провинции се е свила до нас двамата, без да оставя място за нищо друго. Без притеснения, без чужди мисли, без….
– Това „да“ ли е? – зададе неочакван въпрос Дезмънд.
Без да чака отговор, негова светлост се наведе над мен, обгърна с ръце кръста ми и ме придърпа към себе си, а устните му ме плениха с алчността и прямотата, така характерни за тъмните магьосници. Сърцето ми се разтуптя, дланите ми изстинаха и за миг затаих дъх. Само за миг, а в следващия момент херцогът сподели собствения си дъх и топлина толкова щедро, че ме обзе треска, а от гърдите ми против волята ми се изтръгна протестен стон.
В същия миг Дезмънд се отдръпна и ме прегърна силно, опрял глава на рамото ми и дишайки тежко, каза хрипливо:
– Всичко, всичко, ангел мой, контролирам се.
Няколко секунди и като се изправи рязко, лорд отон Грейд протегна ръка към мен. И щом поставих пръстите си в дланта му, той попита със странен, леко дрезгав глас:
– Бихте ли ми оказали честта да ми правите компания на вечерята, ваша светлост?
– За мен ще бъде удоволствие, ваша светлост. – казах аз и се изправих предпазливо.
Главата ми се въртеше и имах чувството, че всичко около мен танцува валс, сърцето ми биеше лудо, а студените ми пръсти не отговаряха на пламналите ми бузи.
– Променила си се, Ари. – каза херцогът, като ме държеше за кръста.
– По какъв начин? – Попитах, като се опитвах да си поема дъх.
– Вече не се страхуваш от мен.
Погледнах изненадано негова светлост, но трябваше да го призная:
– Неотдавнашните събития ясно показаха, че от вас не трябва да се страхувам толкова, колкото си мислех досега.
– Това е много уклончив отговор. – усмихна се лорд отон Грейд.
Излязохме в гостната и негова светлост с галантност, толкова нехарактерна за черните магьосници, ме заведе до една маса до камината и ме настани на малък черен стол, който придърпа веднага щом седнах. След това огледа внимателно донесените от слугите чинии и с нервно движение хвърли нарязаните плодове в пламтящия огън, като остави чинията с грозде и ябълки.
– Отрова? – попитах разтревожено.
– Не, просто са лошо измити. – успокоително каза херцогът, като зае място срещу мен.
А аз се засмях.
Беше неравномерен и до голяма степен нервен смях, но Дезмънд не ме спря, дори когато смехът премина в тихи ридания. Той мълчаливо протегна носна кърпичка, когато сълзите се стичаха по бузите ми и ми се усмихна, когато се опитах да изтръгна някаква жалка извинителна усмивка.
– Всичко е наред, ангелче мое. – увери ме той тихо – И повярвай ми, никой никога повече няма да те заплашва, дори с дума.
Трескаво избърсвайки мокрите ивици от бузите си, аз издишах:
– Това беше моя грешка.
– Не, – тъмносините очи бяха директни и спокойни – това ни най-малко не е твоя вина, Ариела. Ти си млада и наивна за възрастта си, прекалено отговорна, благородна и твърде добросърдечна, а Анелски се възползва от това. Негова е вината, не твоя.
Той мълчаливо наля вода в една чаша и ми я подаде. Отпих глътка, но все пак казах:
– Не трябваше да напускам замъка.
– Не е трябвало, – съгласи се Дезмънд – но не си могла да постъпиш по друг начин. Няма да можеш да постъпиш по друг начин и в бъдеще, но аз вече знам това.
Аз вдигнах очи от чашата, от която се канех да отпия отново, и погледнах уплашено към негова светлост. Херцогът се усмихна и се протегна:
– Не съм обещавал, че животът с мен ще бъде лесен за вас лейди отон Грейд и от самото начало бях брутално честен с вас. И в същото време трябва да ви предупредя, че едно от обстоятелствата на нашия брак се промени драстично.
Когато върнах чашата на масата, ръката ми неволно потрепери. И все пак, сдържана, попитах тихо:
– Мога ли да знам кое?
Херцогът мълчаливо взе чиния с ярешко месо, печено във винен сос, премести няколко парчета в собствената си чиния, след като сложи едно на мен, върна чинията на мястото ѝ и каза спокойно, дори някак отнесено:
– Лоялност. Както настоявахте, тя ще присъства пълноценно в нашите отношения.
Чашата, от която нямах време да отдръпна ръката си, някак си падна и останалата част от водата се разля по масата. Негова светлост мълчаливо, с весела усмивка на устните, вдигна кристала, хвърли салфетка върху локвата вода, а после попита:
– Вино?
– Не, благодаря. – казах, като гласът ми трепереше.
На мен все пак ми наляха вино, а след това последният член на династията Грейд започна да се храни, поглеждайки скришом към смаяния ми поглед. Но аз, въпреки че бях леко гладна, изобщо не исках да ям.
След известно време херцогът, без дори да се опитва да скрие усмивката си, попита:
– Нещо ви смущава ли, лейди отон Грейд?
Поклатих отрицателно глава, престанах да гледам към масата и камината, опитах се да съсредоточа вниманието си върху ястието пред мен, дори взех вилица и нож, с намерението да започна да ям, но в следващия момент, след като изпуснах приборите, погледнах гневно към негова светлост и изригнах:
– Аз не съм изисквала безусловна вярност, а само спазване на благоприличие и прикриване на делата отстрани! Аз…
– Твърде късно, ангел мой. – прекъсна ме Дезмънд.
– Но, лорд отон Грейд! – въздъхнах от възмущение.
– Да, лейди отон Грейд? – запита той подигравателно.
Именно тази подигравка провокира възклицанието ми:
– Но вашите неморални занимания! Белезниците – и всичко, което споменахте! И страстта, която е неподходяща за една дама! И…
Тежката въздишка на скръбта на негова светлост ме накара да замълча. Но с лукав поглед към собствената си съпруга лорд отон Грейд се усмихна широко и се протегна:
– Наистина се радвам, че бях откровен с вас от самото начало, Ариела, сега вече сте наясно какво ви очаква. Вино?
– Бъдете така любезен! – отвърнах студено.
Любезността беше проявена и докато отпивах конвулсивно глътка, обмислях ситуацията. По някакъв неясен и неочакван начин питието беше свършило, което ме накара да осъзная, че чашата е пресушена. Но вместо да се оплаквам от неприемливото поведение на една дама, погледнах към открито хилещия се Дезмънд и отбелязах хладнокръвно:
– Вие ми се подигравате.
– Малко. – отвърна негова светлост – Но като цяло бях много откровен.
– Дезмънд, но вие няма да… – не можах да го изкарам.
– Ще го направя.
Лорд отон Грейд ме гледаше и аз изведнъж осъзнах, че негова светлост е гладен, което означаваше, че не бива да продължавам този разговор, докато не приключи храненето.
– Вие сте непоносим. – измърморих разочаровано, като взех приборите за хранене.
И тогава черният маг, който режеше месото, спокойно напомни:
– Вие спряхте до момента на пристигането в манастира на Дева Есмера. Нямам търпение да продължим разказа.
Бавно разрязвайки месото, погледнах към негова светлост и въздъхвайки, отбелязах:
– Вие сте повече от непоносим, вие сте просто отвратителен.
– Опитите да ме успокоите с комплименти няма да ви спасят от това да продължите разказа. – каза херцогът учтиво – Колко време ви разпитваха?
Въпросът беше неочаквано труден. И аз можех да му отговоря едва след като бях приключил с месото, а отговорът ми не беше твърде уверен:
– Няколко часа… доколкото успях да разбера. Пристигнах в манастира сутринта, а разпитът приключи до вечерта.
– Салата? – попита херцогът.
Без да пита, той напълни чинията ми, едва след това сложи малко и за себе си. После каза:
– Сигурно са разбрали колко много са се променили възгледите ви, защо в този случай не се отказаха от предишните си планове?
След като сдъвках салатата си, обясних всичко с една дума:
– Императрицата.
Дезмънд рязко затвори очи и дишаше тежко, сякаш се опитваше да сдържи изблик на ярост. След това скочи и без да се сбогува, нито дори да се опита да се извини за поведението си, ме напусна, като блъсна вратите с такава сила, че тя се блъсна в стената, издавайки силен трясък. Когато се обърнах, видях коридора, двама изненадани лакеи и лорд отон Грейд, който бързо се отдалечаваше. В следващия момент го чух да реве:
– Тео!
Довърших яденето си сама, заслушана в звуците на гневни гласове (макар че само негова светлост се ядосваше), в гърмежите, долитащи откъм стената, и в светкавиците, които на няколко пъти осветиха коридора, макар че нощта зад прозореца беше спокойна и безветрена.
Беше изминал малко по-малко от четвърт час, когато лорд отон Грейд, връщайки се и затваряйки внимателно вратите, които едва ли не се бяха пропукали наполовина, седна на масата. Няколко секунди той се взираше в пламъците на камината, после каза с приглушен глас:
– Предполагам, ангел мой, че за днес разпитите ти са достатъчни.
– Съгласна съм с вас, лорд отон Грейд. – казах аз, продължавайки да обелвам с ножа си ябълката, която бях избрала.
Но след това не можах да устоя на един въпрос:
– Вие сте знаели, че императрицата е замесена в заговор срещу вас, защо тогава нито вие, нито негово височество не направихте нищо по въпроса?
Херцогът мълчаливо си наля вино, напълни чашата ми и след това, отпивайки глътка, каза с приглушен глас:
– Касилия го обичаше.
– Това оправдава ли я? – не скрих недоумението си.
– Много моменти. – негова светлост издиша рязко – Тя е майка на моя приятел и неведнъж го е прикривала, тя е черен маг… Нито аз, нито Тео допускахме идеята, че Касилия е в сговор с духовниците, нито че влияе на нейно височество.
След като помълча известно време, той добави мрачно:
– Трудно е да подозираш хора, които са ти близки. Знаех за омразата към мен, но за Тео предателството на майка му беше удар.
Спомних си колко болезнено беше да разбера, че баща ми ме е продал на херцога, и колко облекчено ми беше, когато чух, че татко го е направил под въздействието на психическа магия. И затова дори мисълта за това, което изпитваше негово височество, не беше лесна. Въпреки това в светлината на информацията, която Нейно Величество ми беше предоставила, дори не можех да обвинявам господин Ирек за всичко…
– Тео е бил с теб през цялото време и ти не си била в опасност. – каза Дезмънд, разбирайки по свой начин тъгата ми.
– Наистина съжалявам за негово височество. – казах тихо.
– Това няма да е първият път. – каза херцогът достатъчно твърдо.
– За първи път е с лейди Дияна ли? – попитах по някаква причина.
С поклащане на раменете Дезмънд отпи още една глътка вино и усмихвайки се тъжно, каза:
– Ние сме черни магове, ангел мой, в живота ни всичко започва с мръсотията на военните площади, болката, преодоляването на себе си, суровостта на военните командири и учители, жестокостта на старшите кадети и липсата на семейна подкрепа. Съответно това, което за другите е тежко изпитание, за нас в много отношения е познато и няма болка, остават празнотата и разочарованието. Той ще се справи с това.
Взирах се в лорд Грейд за миг, после си позволих да задам въпрос:
– Негово височество сам ли е в момента?
Дезмънд кимна с глава.
– Вечерял ли е той? – въпреки че осъзнавах, че въпросът е извън рамките на допустимото, попитах.
Той ме погледна замислено.
– Той не те е оставил сам в манастира на Дева Есмера. – напомних му аз.
Отговорът беше мълчание.
– Изморена съм и ще ти бъда благодарна, ако ме оставиш да се приготвя за лягане.
Разбира се, не исках да кажа, че в момента съм най-малко склонна да изпълня съпружеския си дълг.
Със замислено кимване негова светлост се съгласи:
– Да, може би трябва да си починеш, Ари.
Усмихнах се, когато влязох в спалнята и затворих вратата след себе си.
Лорд отон Грейд изчака, докато се върна от банята, след което влезе в спалнята, оправи одеялото, уви го около мен, наведе се и ме целуна нежно, след което си тръгна. Скоро до мен достигна гласът на Негово височество и аз заспах под тихите разговори на черните магове.
Назад към част 37 Напред към част 39