ХАЛЕН Книга 4
ХАЛЕН
Винаги ми е харесвало да играя чичо на близнаците на Купър и Пени. Затова, когато Пени ме помоли да заведа Джейла на зъболекар, се съгласих без колебание.
Но когато приключвам с изпращането на Джейла в училище след срещата, не очаквам русата бомба пред мен да плаче, докато товари нещата си в колата.
Току-що са я уволнили от работата ѝ като учителка заради това, че е помогнала на ученик. Искам да я направя своя; нейната безкористност и огненият ѝ характер ме призовават.
Но първо трябва да помогна на малкото момче, което е загубило работата си, опитвайки се да я спаси.
Изглежда, че скоро ще стана баща.
~*~*~
ГЕНЕЗИС
Хален и аз може и да сме полярни противоположности. Сякаш аз съм масло, а той е огън. Но вместо да ми навреди и да ме изгори, неговата смъртоносна топлина ме кара да се чувствам сигурна и защитена.
Той е чудовище, когато иска да бъде, но аз не се страхувам от него.
Той ми лази по нервите както никой друг, но това е някак очарователно. И аз се боря с привличането си към него на всяка крачка.
Но когато той ме изненадва с попечителството си над Рандал, момчето, заради което бях загубила работата си, опитвайки се да защитя, всяка частица лед в душата ми се разтопи заради него.
Хален може да е беззаконен, но е едно от добрите момчета.
Сега остава само един проблем. Достатъчно силна ли съм, за да дам на този човек силата да ме нарани?
Глава 1
ХАЛЕН
– Чичо Хален, защо трябва да си почиствам зъбите? – Попита ме Джейла от задната седалка на пикапа ми. За момент извърнах очи към покрива, молейки се за малко търпение. Между Райкър и Джейла – близнаците на Купър и Пени – Джейла беше по-любопитната и трябваше да има отговор за всичко.
– Защото зъболекарят трябва да се увери, че всичките ти зъби са бели и красиви – казах ѝ, като мълчаливо благодарих на Бога, че училището ѝ е съвсем наблизо. Досега трябваше да ѝ обяснявам защо тревата е зелена, защо някои участъци от нея могат да бъдат кафяви и защо дърветата растат толкова високи.
Погледнах малката блондинка в огледалото за обратно виждане. Тя се мръщеше замислено.
– Ако зъболекарят прави това вместо мен, защо тогава трябва да си мия зъбите?
Боже, дай ми търпение – помолих си аз.
– Защото, ако чакаш зъболекарят да ти почисти зъбите на всеки шест месеца, те ще ти изпаднат – казах ѝ откровено, завивайки към входа на началното училище.
Очите ѝ се разшириха от ужас.
– О, Боже! – Възкликна тя. Ръцете ѝ полетяха към устата ѝ, а аз трябваше да устоя на желанието да се разсмея. Толкова много приличаше на майка си, че беше лудост. – Имам нужда от зъбите си, чичо Хален!
– Тогава продължавай да ги миеш – казах ѝ аз. Измъкнах се от пикапа и заобиколих задната врата, за да ѝ отворя. Повдигнах я и хванах ръката ѝ в моята, като я поведох към училището.
– Буба ще се ядоса, че аз съм пропуснала част от училище, а той не – изведнъж каза Джейла.
Подсмръкнах.
– Тогава му кажи, че ако не му харесва, може да се разправя с чичо Хален – уверих я аз. Бутнах вратата на предния офис и се усмихнах на секретарката, която седеше на бюрото.
– Здравейте, регистрирате ученик? – Попита ме тя.
– Да. – Извадих бележката от зъболекаря от джоба си и я плъзнах към нея. – Джейла имаше час със зъболекар.
Джейла се усмихна на рецепционистката.
– Здравейте, госпожо Нюман.
Госпожа Нюман се усмихна на Джейла.
– Здравей, Джейла. Беше ли наред срещата със зъболекаря?
Джейла кимна.
– Разбрах, че ако не си мия зъбите всеки ден, всички ще изпаднат.
Засмях се. Дори госпожа Нюман изглеждаше развеселена.
– Добре, г-н Андерсън. Тя е вписана. Ще я заведа до класа.
Приклекнах и поставих целувка на върха на главата на Джейла.
– Бъди добра – казах ѝ, докато оправях презрамките на раницата ѝ. – Не забравяй какво ти казах да кажеш на Райкър, ако ти се скара.
Тя кимна.
– Ще го пребиеш – каза тя напълно сериозно.
Изстрелях я с мъртвешки поглед. Тя се усмихна, като се кикотеше при това.
– Знам, чичо Хален. Ще му кажа, че трябва да се разправя с теб, ако не му харесва, че трябва да пропусна училище.
Бръкнах в носа ѝ, като ѝ се усмихнах. Тя се захили.
– Добро момиче. Ще се видим тази вечер, нали? – Изгледах я със строг поглед. – И бъди добра заради майка си, когато дойде да те вземе.
Тя кимна.
– Да, господине.
Да, имаше малка вероятност тя и Райкър да се държат прилично заради Пени, но ебаси, опитах.
Излязох от предния офис и отидох до пикапа си. Една по-стара, червена „Тойота“ беше паркирана зад него и една жена, за която предположих, че е учителка, опаковаше някакви кашони в него, подсмърчайки, докато сълзите се стичаха по бузите ѝ.
Беше хубава като дявол. Бялата ѝ руса коса падаше по гърба ѝ на меки, естествени вълни, а кафявите ѝ очи бяха изключително красиви, въпреки че бяха кръвясали от толкова много плач.
И ебаси, тези извивки под полата молив, която носеше?
Майната му. Аз…
– Имаш ли нужда от помощ? – Попитах я.
Тя вдигна глава, за да ме погледне учудено. Очите ѝ се разшириха още повече, когато видя всичките ми татуировки и лепенката, на която пишеше, че съм оръжейният сержант на Дивите Врани МС.
Бързо си избърса бузите.
– Не – измърмори тя. Усмихнах ѝ се, докато тя прочистваше гърлото си. Боже, сега, когато беше изправена пред мен, беше още по-красива. – Просто загубих работата си – това е всичко.
Намръщих ѝ се.
– Казвам се Хален – казах, представяйки се. – Искаш ли да изпием по едно кафе? – Попитах я. – Удоволствието е мое – добавих бързо, когато тя ме стрелна с поглед, който ясно казваше „наистина“. – Повечето жени в живота ми обичат понички и кафе, когато се чувстват отпаднали.
– Сериозно? – Изсумтя тя. – Повечето жени в живота ти? Сериозно ли говориш сега?
Въздъхнах, като бързо осъзнах, че това е прозвучало напълно погрешно.
– Съжалявам – извиних се бързо. Направих жест към лепенката си. – Жените на братята ми – обясних аз. – Поничките и кафето от „Розана“ обикновено им помагат да се разведрят малко.
Тя се отпусна при думите ми. Устоях на желанието да се усмихна. Тази жена беше шибана красавица и нямах търпение да я укротя.
– Кафето звучи перфектно – каза тя тихо. – И, хм, казвам се Генезис. Съжалявам, че съм толкова хаплива. Нещата са просто…
– Хей, успокой се. – Взех една кутия и я сложих в багажника ѝ. – Ще ти помогна да сложиш останалото в колата си, а после можем да отидем да пием кафе. Звучи ли ти като план?
Тя ми се усмихна, което предизвика странно изтръпване в стомаха ми.
– Звучи като чудесен план.
***
– И така, какво се случи, за да те уволнят? – Попитах я, докато тя отпиваше от кафето си.
Тя въздъхна и изглеждаше притеснена.
– Има един ученик в класа ми, за когото съм изключително загрижена. – Кимнах ѝ да продължи. – Има ясни признаци на насилие, но никой не ме слуша, а той никога няма пари за обяд. Бедното дете изглежда така, сякаш е гладувало. – Стиснах челюстта си. – И така, аз му купувам обяд всеки ден, а днес директорът ме вкара в кабинета си, заяви, че се възползвам от детето, и ме уволни.
В стомаха ми кипеше гняв, но не казах нищо. Но си отбелязах, че ще се обадя на брат ми, който работеше в Департамента за семейни и детски услуги като следовател в такива ситуации, и ще го помоля да изрови нещо.
Щях да прибера това дете веднага щом го открия. Имах слабост към малтретираните деца.
И двамата с брат ми бяхме жертви на насилие над деца.
Единствената разлика между нас беше, че брат ми ходи на терапия и в колеж и превърна гадното ни детство в нещо добро.
Аз тръгнах по деструктивен път и Купър ме намери изпаднал в безпаричие, като ме риташе по задника за това, че си пускам устата. Той ме подложи на рехабилитация, а след това ми позволи да търся работа в клуба.
Телефонът ми се включи. Изстрелях овчи поглед към Генезис, докато го вадех от джоба си.
Купър.
– Да – казах, когато отговорих.
– Е, не звучиш ли шибано бодро. – Измърмори. – Имам нужда от теб в клуба тази вечер – каза ми той. – Предстои ни едно бягане и за него имам нужда да си с нас.
– Разбирам – казах му. – Ще бъда там.
Затворих. Генезис се намръщи на часовника си.
– Трябва да се прибирам – каза ми тя. Тя използваше телефонния ми разговор като свое бягство, но аз не казах нищо. – Благодаря ти за кафето и поничките. – Тя отново ме дари с онази малка усмивка. – Всъщност те помогнаха малко.
Усмихнах ѝ се.
– Щастлив съм, че мога да бъда полезен.
Тя се изправи и взе чантата си от облегалката на стола.
– Още веднъж ти благодаря, Хален.
Кимнах ѝ, докато тя се измъкваше от масата и се запътваше към колата си. Беше ясно, че я изнервям, но нямах намерение да оставям тази жена сама.
Исках я.
Но първо трябваше да се погрижа за други неща – като например да се обадя на брат ми и да видя дали може да разбере нещо от училището за този ученик.
***
– Даде ли ти име на това момче? – Попита ме Дрейк, докато набираше номера на училището.
Поклатих глава и погледнах през малкия прозорец на кабинета му, който гледаше към паркинга.
– Не. И не съм питал. Реших, че щом не го е дала, значи не може да каже.
Дрейк кимна, като вдигна пръст към мен, докато се свързваше с някого.
– Здравей, да. Трябва да говоря с един от вашите педагогически съветници. Казвам се Дрейк Андерсън и съм от Департамента за семейни и детски услуги. – Той направи пауза за момент. – Да, мога да изчакам.
– Ако те попитат от кого си получил информацията, кажи им моето име – казах му. Той вдигна поглед към мен. – Тя вече загуби работата си заради това. Не искам да се сблъсква с още по-голям отпор.
Той кимна в знак на разбиране.
– Здравей, да. Казвам се Дрейк Андерсън. Аз съм от ДФЦС и се обаждам с притеснения за ученик във вашето училище.
Разходих се из кабинета му, разглеждайки дипломите, които висяха по стените на кабинета му. Брат ми наистина беше направил нещо от себе си и беше променил живота на децата в този град.
– Да. Днес в кабинета ми дойде един господин и ми съобщи, че е чул разговор за учителка, която загубила работата си заради опит да помогне на дете. Той искаше да подаде официален сигнал и да ме накара да разгледам случая. – Той направи пауза. – Разбира се – разбираемо е. Първото име на учителката е… – той отново направи пауза и ме погледна.
– Генезис – казах му аз. Вече му бях казала това, но Дрейк имаше начин да прави неща, които не разбирах.
– Генезис – повтори Дрейк. – Той не знае фамилията ѝ. Както вече заявих, той е подслушал разговора. – Той погледна часовника си. – Да, мога да дойда днес. Ще бъда там след трийсет минути. Оценявам съдействието ви.
Той приключи разговора и се изправи от бюрото си, като ме погледна.
– Ще ти се обадя, ако изведа детето от дома – каза ми той. – Все още ли си в списъка като приемен родител в нашата система?
– Знаеш го – казах му аз. Погрижих се да продължа проверките на дома си и всичко останало, свързано с това да бъда приемен родител, точно поради тази причина.
– И си сигурен, че искаш да вземеш това дете? – Попита ме той.
Кимнах.
– Дрейк, ако е възможно, може би ще го осиновя – признах. – Но ще преминем по този мост, когато стигнем до него. – Извадих ключовете на пикапа от джоба си. – Трябва да отида в магазина за няколко часа. Дръж ме в течение.
Излязох от кабинета му, като се усмихнах на госпожа Евелин, сивокосата секретарка.
– Приятно изкарване, госпожо Евелин.
– И на теб, скъпи! – Извика тя и ми махна със състарената си ръка иззад бюрото си.
Излязох навън и се стъписах, като погледнах часовника си, осъзнавайки, че вече закъснявам за работа с тридесет минути. Трябваше да отида в един, а вече беше един и трийсет.
Кайли щеше да ми скъса задника, ако Оливия не беше първа, но о, добре.
Някои неща бяха малко по-важни.
