* * *
Не знам колко време седях така, прегръщайки коленете си и плачейки за незавидната си съдба. Зад прозореца беше тъмно, от замъка не се чуваше никакъв звук и сякаш всички спяха. Бавно издърпах всички фиби от косата си, хвърлих ги на пода и те се разпръснаха на смешни панделки по килима.
И тогава осъзнах, че съм гладна. Наистина гладна. На обяд не бях яла почти нищо, нямаше вечеря, а не можех да си легна гладна… Освен това бях сигурна, че госпожа Уинслоу ще се съгласи да ме нахрани и че храненето ще бъде възможно най-приятно – в отсъствието на херцога, имам предвид!
Станах и дръпнах обратно бравата, след което надникнах предпазливо през вратата. Галерията беше празна, трептящите магически кълба даваха мека, приглушена светлина, едва разкъсваща мрака. Измъкнах се от стаята, събух обувките си и забързано закрачих през галерията боса, за да не събудя херцога. Слязох по стълбите, завих надясно, изминах малко път и… се изгубих.
Наистина се загубих!
Обърнах се назад, но вместо стълбище имаше празна стена! Не би трябвало да е там, но… С ръце, притиснати към гърдите ми, прекосих тясната стая, отворих вратата и почти изкрещях, когато открих, че отвън има скала! Отстъпих назад, докато не се озовах с гръб към друга врата, обърнах се и осъзнах, че вече не съм в стаята, а в коридора! Огромен, дълъг, сводест коридор с високи тавани, мрачен и едва осветен от факли!
Исках да изкрещя от страх, исках да избягам с надеждата да срещна някого, но това би било твърде неразумно: ами ако зад следващата врата имаше пропаст?! А тук имаше факли, значи наоколо се разхождаха военни, най-малкото часови. Затова предпазливо се приближих до стената, седнах, обгърнах коленете си с ръце и реших да изчакам някого. Чакането беше дълго и аз мръзнех на студения под, но щеше да е глупаво да тръгна нанякъде.
Не зная как, но съм заспала. Отначало се опитвах да се съпротивлявам, мигах често, взирах се в притъмнелите пространства на коридора, а после съня ме победи окончателно.
И сънувах къщата, нашата селска къща, огромна и абсурдна, построена преди пет века и неизменно достроявана от нашите предци. Сънувах, че тичам из нея в търсене на едно бездомно куче, което бях прибрала от селото и скрила от всички домашни, защото знаех със сигурност, че ще го изхвърлят. Сънувах, че съм се изгубила, плачех и заспах в лявото крило, порутено и изоставено, а после баща ми ме намери. Произнесе укорително „Ариела“, вдигна ме на ръце и ме отнесе в детската стая, при сестрите ми. А аз го прегърнах за врата, макар че по някаква причина ми беше неудобно, в съня вратът му беше някак висок и твърд, но все пак го притиснах силно и категорично и помолих:
– Татко, не изхвърляй Бусик.
– Бусик?! – и гласът на татко беше необичаен, нисък, дрезгав и странен.
– Той е добър. – прошепнах аз, като зарових нос в рамото му – Но навън е студено и вали дъжд, а Бусик ще остане съвсем сам, а от самотата се умира.
– Дълбокомислена забележка. – татко говореше странно.
Странен сън, много. Но отмереното люлеене на равномерните стъпки ме приспиваше и скоро ме сложиха на леглото в детската стая, а татко по навик сваляше от мен поредната изцапана рокля, после ме покриваше и нежно ме галеше по бузата.
– Аз много, много те обичам. – прошепнах аз.
Дланта на татко, силна и леко груба, замръзна. Вече сънувах морето и Локар, който си играеше с косата ми.
* * *
Тази нощ прозорецът беше затворен, така че тъпанът не ме събуди – събудих се сама, с ужас си спомних вечерта, странното разместване на стаите и факта, че трябваше да съм в коридор, слабо осветен от факли. Седнах рязко на леглото и видях собствената си рокля, грижливо преметната през облегалката на един стол, и широка сатенена лента, поставена върху нея. Обувките ми бяха грижливо поставени под стола, а всички фиби, които бяха разхвърляни предния ден, бяха подредени на масата. А до нея, върху възглавницата, намерих двойно сгънат лист хартия, който разгънах с треперещи пръсти и прочетох:
„Лейди Ариела, моля ви, не се движете из замъка без придружител, когато настъпи нощта, това може да е опасно.“
И аз си спомних за странния сън! И беше повече от очевидно кого в съня си бях нарекла татко! И кой ме беше съблякъл!
С приглушен стон паднах на възглавниците, закрих лицето си с ръце и ми се искаше да умра от срам! И никога повече да не видя херцога! И, о, Пресвета, колко срамно!
Почукване на вратата, после женски глас:
– Лейди Уотърби, лорд отон Грейд ви очаква за закуска.
Нямах сили да отговоря. Но вратата се отвори, съдейки по шумоленето на плата, една жена мина през салона, стигна до вратата на спалнята, отвори я предпазливо и аз чух разтревоженото:
– Лейди Уотърби, зле ли сте?
Беше ми много лошо, никога досега не ми е било толкова зле.
– Милейди, – жената се приближи забързано и ме докосна нежно по челото – не, температура нямате, или започвате да треперите?
– Не. – изстенах, като все още покривах лицето си с ръце.
– Лейди Уотърби, да извикам ли лекар? – мълчах – Аз… сега ще извикам херцога…
– Не! – крясъкът ми ме накара да се разтреперя сама.
Но веднага махнах дланите си, опитах се да се овладея и изтръгвайки жалка усмивка, казах:
– Добро утро.
Жената, едва четирийсет и няколко годишна, се усмихна в отговор, направи реверанс и се представи:
– Госпожа Оливия Камиера, с указ на херцог Грейд от днес съм ваша лична камериерка.
– Лейди Ариела Уотърби. – представих се аз на свой ред.
Госпожа Камиера се усмихна. Да, беше глупаво да се представям, като се има предвид, че госпожата вече ме беше назовала няколко пъти, но учтивост и маниери… О, Пресвета, не искам да излизам от стаята!
– Негова светлост ви помоли да побързате. – каза прислужницата.
Едва сега разбрах, че жената се е нарекла камериерка. Значи тя не е гувернантка, нито компаньонка, нито дойка, а слугиня! Тоест човек, чиято дума никой благородник няма да приеме за чиста монета, и затова все още спя под един покрив с мъж и без защитата, която е присъща на рождението ми. Огледах с известно съмнение роклята от дебел кафяв плат, снежнобелите маншети, които се открояваха на фона на смуглата ѝ кожа, аристократичното положение на главата, перфектната стойка, тънките дълги пръсти на изящните ръце… Камериерка!
– Мм-хм.. – надигнах се от леглото, но почти веднага седнах отново на ръба му и попитах предпазливо – Госпожо Камиера, мога ли да попитам какви са причините да приемете тази длъжност?! И… сигурна ли сте, че това е длъжността ви…на камериерка…?
– Лейди Уотърби, – прекъсна ме жената – трябва да се обръщате към мен с първото ми име. Що се отнася до длъжността, тя е посочена в трудовия договор, който подписах днес.
Значи има дори договор за камериерка. Заслужава да се отбележи, че личните камериерки обикновено нямат договори, ние бяхме минали през домоуправител и аз знаех това със сигурност. Още по-забележително е, че тази дама може да бъде всичко друго, но не и камериерка, даже и лична.
– Какво ви разстрои? – вежливо попита госпожа… не, по-правилно би било да кажа просто Оливия.
Поклатих отрицателно глава, станах, отидох до прозореца и погледнах към синята шир на безкрайното море.
– Ще ви избера една рокля. – каза Оливия.
Даже не погледнах назад, все така загледана в облаците, където пламтящият феникс, който ми бяха подарили, беше отлетял… където и аз исках да отида.
– Бяла сутрешна рокля, – каза Оливия от гардеробната – ще изглеждате прекрасно в нея. И да, херцогът ме помоли да ви кажа, че шивачката ще дойде днес следобед, за да се увери, че имате нов гардероб, който да отговаря на вашето положение и… възраст.
Сред роклите ми имаше само две бели сутрешни рокли, но освен тях в лицея бяха ушити още четири рокли за неделните посещения на храма. Четири на практика монашески рокли! Те дори бяха дълги.
– Оливия, – извиках аз на камериерката – бихте ли ми донесли чаша вода?
– Извинете? – Тя излезе от вратата, като държеше снежнобяла рокля, украсена с кадифена дантела.
– Вода. – повторих аз. – Моля!
Докато тя се върне с чаша, която никой не искаше, вече бях завършила плитката. Бяла рокля с дълги ръкави и висока талия, сива пелерина с пощенска яка, сиви платнени обувки – майка Йоланта щеше да се зарадва на образа ми на благочестива послушница.
– Но… – започна Оливия и черните ѝ очи видимо се разшириха.
– Готова съм. – казах с най-любезния си тон и закрепих края на плитката – Тръгваме.
– Но, лейди Уотърби.
– Вие сте камериерка, нали? – попитах невинно.
Оливия вървеше пред мен, гърбът ѝ беше напрегнат, изражението ѝ – каменно, гневът ѝ трудно се сдържаше. Продължавах да се опитвам да отгатна коя всъщност е тази жена. Никога преди не е била прислужница, в това нямаше съмнение, но аристократичните ѝ черти, жестовете ѝ, доказателствата за прилично възпитание… Странно.
Пътят ни ми се струваше не по-малко странен – вървяхме нагоре. Все по-нагоре и по-нагоре и по-нагоре, три етажа стълби, преди да излезем… в градината на покрива. И аз се спрях на прага, загледана с нарастващо удивление в цветните лехи, в най-прекрасните южни орхидеи, увити около джуджетата, и в масата в далечния край на тази най-разкошна градина, срещу стена от планински кристал. А точно отвъд тази полупрозрачна стена се откриваше гледка към континента! Планините и хълмовете, покрити с тропически гори, реките, които се виеха през пространството, градовете и селата, които оттук изглеждаха само като струпване на малки цветни петна…
Високата фигура на изправящия се херцог отвлече вниманието ми само за миг и тъкмо се канех да изтичам до кристалната преграда, за да разгледам пейзажа, когато го чух:
– Добро утро, Ариела.
И бузите ми бавно почервеняха. Бях толкова смутена от снощи, че не забелязах веднага как се обърна към мен.
– Добро утро! – смущението и срамът бавно се отдръпнаха – Лорд отон Грейд.
Погледнах към масата, като не пренебрегнах факта, че тя беше подредена само за двама души. Погледът на херцога беше насочен към някого зад мен, а когато се обърнах, видях виновното лице на Оливия. В следващия момент камериерката се поклони и си тръгна. Към мен бе протегната ръка с думите:
– Моля.
Дори и да не спомена факта, че бях гладна, не можех да си тръгна по една много проста причина – страхувах се да мина сама през този замък.
– Смело. – окуражи ме Отон Грейд.
Вървях мълчаливо по пътеката, приближих се до лорда с реверанс и се насочих към масата. Веднага щом седнах, херцогът придърпа стола ми и в следващия момент…
– Винаги съм ненавиждал две неща – избухливи, капризни деца и благочестиви монахини – каза той гневно и сръчно разкопча трите копчета на пелерината.
Свали сивия плат от раменете ми, смачка го и го хвърли през стената.
– Така е много по-добре. – каза херцогът, седна срещу мен и добави – Приятна закуска.
И той започна да яде закуската си, без дори да погледне в моята посока. Не направи никакъв опит да заговори, никакъв опит да се извини за своята крайно неморална и ехидна постъпка. Той просто ядеше.
– Ариела, – каза той с уморен глас и гневен поглед към мен – искрено се съмнявам, че сега си по-малко гладна, отколкото беше снощи. Не си тръгнала да превземаш крепостта ми от празно любопитство, нали!
Бузите ми пламнаха от огън.
– Колко мило от страна на младата смутена монахиня. – каза отон Грейд.
Взех салфетката и я разстлах в скута си, после я изгладих, после… изведнъж видях медальона на врата си! Диамантена капка на дълга верижка.
– Вторият ви сватбен подарък. – каза херцогът безгрижно.
Ръцете ми трепереха, дори брадичката ми, и трябваше да държа главата си наведена, за да не го забележи лордът. Но той забеляза.
– Ариела, – той произнесе името ми с видимо удоволствие, очевидно наслаждавайки се дори на най-малкото нарушение на етикета – какво не ти харесва в получаването на втори сватбен подарък? Не харесваш диаманти?
Искаше ми се да замълча, но:
– Вие… вие щяхте да ме върнете обратно при ро… вие…
Херцогът ме прекъсна изненадан:
– Наистина? Кога съм бил толкова… небрежен в изказванията си?
Спуснах глава още по-ниско. Известно време се чуваше само свистенето на вятъра и далечен оръдеен огън, после чух тихите думи на лорд Грайд:
– Не мога да кажа, че съм добър човек, напротив, но никога не съм бил мръсник. Закуска, госпожо, не сме в двора, за да посветим няколко часа на такова незначително хранене.
Мълчаливо сложих овесена каша, също така мълчаливо започнах да ям. До мен, за моя изненада, имаше чиния със самите морски гадинки, които вчера отказах да опитам от ръцете на херцога. Но аз не исках да участвам в деликатесите на морската кухня. Все още мълчаливо се опитвах да ям овесена каша, като дори не усещах вкуса ѝ.
– Между другото, какво стана с Бусик? – въпросът прозвуча неочаквано.
– Той умря. – отвърнах тихо аз.
– Съжалявам. – съдейки по тона му,отон Грейд не изпитваше и капка съчувствие – От самота ли?
Боже мой, колко неща съм казала снощи?
– От старост. – казах сухо – Миналата година.
– М-м-м, става въпрос за куче, както разбирам? – лорд отон Грейд беше упорит.
– Да. – гледах единствено в чинията си.
– Мм-хм, а каква порода беше кучето?
Как бих искала да изпратя остатъците от кашата си на последния член на древна военна династия!
– Бусик беше мелез. – не разпознавах привидно безчувствения си глас – Беше малко рошаво червено куче.
– Предполагам, че е подарък от някоя от многото ви лели? – каза иронично херцогът.
Не ми се искаше да говоря. Но беше невъзможно да мълча.
– Бях на пет години, когато го видях на селското сметище. В очакване на следващия ви хаплив въпрос за сметището – помагах на един приятел да изнесе боклука. Бусик беше там, измършавял и болен. Прибрах го. Липсваше му лявото ухо, но имаше много добро сърце. Когато заминах за лицея на Дева Есмера, Бусик тъгуваше, а после избяга от къщи. Намери ме няколко седмици по-късно, мина през портата, която беше открехната за пощальона, втурна се в сградата на училището и ме намери… Майката настоятелка беше така добра да остави Бусик в лицея. Всички много го обичаха… Когато Бусик почина, го погребахме в манастирската градина… На гроба му в негова памет посадихме маргаритки. Те са толкова светли, добри и чудесни слънчеви цветя, какъвто беше и той. – вдигнах глава, погледнах зашеметения херцог и попитах с учтиво студен тон – Има ли още нещо?
Назад към част 11 Напред към част 13