ГЛАВА 12
Гласовете идваха от някъде далеч:
– Тя не е добре, не виждате ли? – мисля, че това беше гласът на моя бодигард. Много ядосан бодигард.
– Маркизе, принце, съжалявам, но това е твърде много за нея. – другият глас, мисля, че е на Ейлард.
– Милейди? Болна ли сте? Дишайте дълбоко! – женски глас.
Под носа ми се пъхнаха някакви миризливи неща и аз поклатих глава, опитвайки се да отвърна поглед.
– Хайде, хайде, момиче, опомни се. Това е то. Всичко е наред. Отвори си очите, всичко свърши. – голяма ръка ме погали по бузата и аз примигнах няколко пъти, опитвайки се да фокусирам.
Сини очи ме гледаха разтревожено.
– Е? Дойде ли в съзнание? – попита Ейлард, прикляквайки срещу мен.
– Мм-хмм – примигнах – какво стана с мен?
– Лейди, откъде трябваше да знам, че ще припаднете от подобно нещо? – наблизо прозвуча недоволният глас на краля.
– А аз какво, припаднах ли? – огледах се изненадано.
Аз седях. Или по-скоро полулежах на един стол във всекидневната. Всички наши знатни гости бяха на другите столове и на диваните. Ейлард беше приседнал на пода пред мен. Отстрани, на подлакътника на стола, седеше Ерилив и ме държеше за ръка. Чу се шумолене на поли и съпругата на Тирис се приближи.
– Изпийте това. – тя ми подаде една чаша.
– Какво е това? – погледнах вътре предпазливо.
– Това е просто една успокояваща отвара. Не се страхувайте. – тя седна на пода до мага.
– Ах… – послушно взех чашата и отпих глътка. Миришеше на валериан и майчин лист.
– Толкова сте добра. – каза демоничната жена успокоително – Пийте, всичко ще премине и отново ще бъдете спокойна и весела като птичка.
– Ето готово. – върнах ѝ празната чаша – А тези? Там?
– Всичко е наред, не се притеснявайте. Няма да видите нищо друго. – прозвуча гласът на Ерилив.
– Баронесо? – обърнах глава при гласа на краля – А защо вие така? Нямах представа. Бяхте толкова… хм… ядосана.
– Ами… – свих рамене.
– Ваше величество, тя е фея! – каза принцът – До последно не вярвах. Но феите са толкова уязвими. Все още не мога да го повярвам. Лейди Виктория е фея…
– Е… – свих рамене отново. Какво да кажа?
– Лейди, къде са ви крилата? – попита Бетрив.
– В гардероба. – повторих отговора на този глупав въпрос. Къде, къде, къде… Омръзна ми от това…
– Защо в гардероба? – недоумяваше средният син на принца.
– За да не се мачкат. – каза Ерилив със смях – Това е лудост! Аз също не повярвах. Мислех, че е шега.
– Това не е шега. – каза кралят мрачно – Трябваше да видиш какво направи в двореца последния път, когато използва магията си. – и той махна ядосано с ръка.
А аз свих рамене за трети път. Напитката на демоницата беше започнала да действа и аз се почувствах много по-добре.
– Хайде, господа, що за шега е това? – жената на Тирис се изправи, държейки ме за китката – Нас Назур дер Кахтелир веднага ни предупреди, че господарката на замъка, към който пътуваме, е фея. Всички го знаехме от самото начало, иначе нямаше да дойдем. Но ние не можем да го видим, само Тамия може. Тя продължава да повтаря, че лейди Виктория е фея, но много млада и уязвима, и трябва да бъде защитена.
– Между другото, – кралят се обърна към Назур, който стоеше до вратата – искат ли вашите съплеменници да работят за краля на човешкото кралство Ферин? Мога да предложа много добри условия. Филерия е богато царство и мога да предложа добра заплата.
– Демоните не работят за хора, съжалявам. – Назур се поклони леко, отдавайки дължимото на учтивостта, но остана непреклонен – Изключение се прави за лейди Виктория, но и тя не е човек все пак.
– Жалко е! Много жалко! – В гласа на Албрит се долавяше истинско съжаление.
Да, мога да разбера това. Кой не би искал демони на своя служба?
– Добре. – седнах изправена – Вече съм добре. Съжалявам, че ви изплаших. Беше някак си внезапно за мен. Обикновено не припадам.
Ейлард се изправи и се отдръпна, като ме погледна още веднъж в очите, за да се увери, че съм добре.
– Какви са желанията ви преди да си тръгнете, скъпи гости? – погледнах към принца и краля.
– Никакви, може би. – погледнаха се те един друг – Ще гледаме вашите филми и вечерта ще се приберем у дома.
– Както кажете. – усмихнах се аз. Не знам какво е сложила демоничната жена в питието си, но аз бях напълно спокойна. Поне засега – Тогава се забавлявайте, а аз ще тръгна.
Когато се изправих, видях на вратата загрижения Тимар с Филя в ръце.
– Да, Тимар. Ти си точно това, от което имам нужда.
Оставих всички във всекидневната под надзора на Ейлард, излязох в коридора и махнах на върколака.
– Тим, моля те, изтичай до езерото. И донеси със себе си две големи бутилки и две малки. Знаеш за какво са предназначени. Кажи на… домакина – погледнах към Ерилив, който стоеше до мен – че това са подаръци за съпругите на нашите гости. Ако той няма нищо против.
И така, най-накрая настъпи вечерта и последната вечеря за лирелите и свитата на краля в моя дом. Най-малкият син на принца постоянно ме поглеждаше на масата и не можех да преценя дали се натъжавам, че не съм имала време да поговоря с него, или не. Ивелим никога не беше имал време да ме покани на среща. Но той не казваше нищо, само гледаше, и аз не казах нищо. Между другото се чувствах изненадващо спокойна и невъзмутима. Изглежда, че в билковата отвара бях получила убийствена доза валериана и майчин лист.
Обърнах се към Албрит и Кирин, докато гостите събираха нещата си и тръгваха по коридора:
– Извинете, мога ли да поговоря с вас за няколко минути? – поканих ги в приемната на кабинета ми.
Там имаше големи стъклени бутилки с жива вода и малки бутилки с мъртва вода, не повече от двеста милилитра, които бях поискала от водния за съпругите на принца и краля.
– Ваше величество, ваша светлост, имам малки, но много ценни подаръци за вашите съпруги. Имате ли нещо против?
– Не, разбира се, че не! – усмихна се принцът.
– Вижте тук: тези течности трябва да се добавят във ваната и да се лежи в нея по половин час, редуват се. Първо половин час с добавянето на тази вода, от малките бутилки. Само по малко, буквално по една чаена лъжичка на вана. Това е много важно. Мъртвата вода никога не трябва да се добавя прекалено много. След това източете водата, напълнете отново и добавете жива вода от тези големи бутилки – четири супени лъжици, не повече! В тази вана можете да изплакнете косата си и да избършете лицето си, дори в чист вид.
– О! – принцът внимателно взе в ръцете си една бутилка с жива вода – Каква рядкост. Благодаря ви, принцесата ще бъде безкрайно доволна.
– Баронесо, вие ме смущавате. – измърмори кралят, следвайки примера му – Едва се разплатих с вас за една услуга, а вие правите нещо, което отново ме прави ваш длъжник.
– Това не е за вас, ваше величество! – засмях се тихо на мърморенето на краля – Това е за кралицата и за принцесата. Подарък от една фея, от жена за жена. Не забравяйте инструкциите за употреба и не бъркайте нищо. И още нещо: да вземат тези вани веднъж седмично. Не по-често, не забравяйте! И стриктно спазване на дозировката!
– Всичко запомних! – потвърди принцът – Половин час с мъртва вода – по една чаена лъжичка на баня, след това половин час с жива вода – четири супени лъжици. Не повече от веднъж седмично.
– Да, да, ще предам инструкциите дословно на Нейно Величество. – отвърна кралят.
– Добре. Надявам се да им хареса. – сложих бутилките в две хартиени торбички за подаръци и ги подадох на мъжете.
Първи изпроводихме крал Албрит и свитата му през портата. Раненият от разбойниците страж вече беше добре и само разкъсаните му дрехи го издаваха. Сбогувахме се още веднъж, а мъжете взеха юздите на конете си и се скупчиха в плътна група. Към тях се присъедини и кралят, който държеше в ръцете си торбичката с вълшебна вода, без да я повери дори на придворния си маг, граф Илизар, или на мага Маркис. Приглушена светкавица и пространството пред къщата се опразни.
Лирелите бяха следващите. Конете вече ги чакаха под боровете, охранявани от онези полукръвни, които придружаваха принца. Излязохме от замъка в малка група: принцът, синовете му, графът, барона и аз с Ерилив. Принцът носеше торбата с моя дар, а останалите – торбите с вещите си.
– Лейди Виктория! – Кирин целуна ръката ми – Безкрайно ми беше приятно да се запозная с вас и съм очарован от вас. През следващите няколко дни ще изпратя пакет с всички документи, както се договорихме.
– Благодаря ви, ваша светлост! – усмихнах се аз. Принцът ми харесваше, беше много приятен човек – Приятно ми беше да се срещна с вас и ви каня отново. Ако имате възможност – непременно ми гостувайте. И доведете съпругата си, ако пътува.
– Благодаря ви. – Той направи пауза и погледна към най-малкия си син, който се запъти към мен.
– Лейди Виктория! – Ивелим ме хвана за ръка веднага щом принцът се отдръпна – Ужасно съжалявам, че не можах да ви поканя на среща. Щеше ми се да ви опозная малко по-добре, но уви.
– Ами… случва се. – малко се смутих – Но пък беше толкова полезно да се запознаете с крал Албрит.
– Да, наистина. – той се размърда – милейди, мога ли…
Но аз го прекъснах, тъй като говорихме едновременно.
– Ивелим, кажи ми… – аз също замълчах – А вие никога ли не сте имали странни сънища? Мистериозни срещи? Момичета?
– Момичета? – той изведнъж се изчерви – Хм. Е…
Наблизо Бетрив изхърка, сдържайки смеха си. Аз вече гледах към ръката на Ивелим, която все още държеше дланта ми. Беше красива ръка, както визуално, така и на допир. Но… неправилната.
– Съжалявам! – най-накрая разбрах защо човекът се смущаваше, та нали кой младеж не би мечтал за момичета – Беше ми приятно да се запознаем и добър път. – дръпнах нежно ръката си.
Ивелим постоя няколко мига и разбра.
Щом лирелите си тръгнаха, изчезвайки в портала, ние се върнахме в замъка. А аз започнах да мисля какво да правя. Беше твърде рано да си лягам. Не ми се искаше да гледам телевизия, да чета или да сърфирам в интернет. Душата ми изискваше нещо творческо. Нещо. Да почистя пода или прозорците, да направя някакво почистване или дори да бродирам, ако знаех как. Може би трябва да отида да изпека няколко питки. Огледах хората и нечовеците, които стояха в залата. Погледнах към децата демони.
– О! Какво става, деца? Харесва ли ви да моделирате с пластилин?
– Пластилин? – момчетата се спогледаха – Какво е това?
– Разбирам. Нека го кажа по друг начин. Харесва ли ви да правите солено тесто?
– Какво е това? – извика момиченцето – Питки? Защо солено тесто?
– Още по-ясно… – промърморих аз – Харесва ли ви изобщо моделирането? Глина, например.
– Ами! – каза едно от момчетата – Кой ще ни позволи да си играем с глина? Ние сме благородници.
– О, всичко това е толкова объркано. – поклатих глава аз – Тогава тези, които искат да се занимават с глина, да ме последват в кухнята. Мога да ви направя солено тесто. Можете да го оформите като глина, а след това да изсушите фигурките и да ги боядисате. Искате ли?
– Искаме! О, да! Уау! Можем ли? – въпросите се изсипаха от децата като грахови зърна.
И трите деца и техните майки ме последваха в кухнята. Дори няма да споменавам Ерилив. Докато замесвах соленото тесто за моделиране, през вратата влязоха Тимар и Янита, Марс и Филя. Зверовете, разбира се, не можеха да моделират, но не можеха да пропуснат такова парти, нали?
– Влезте, защо стоите там? – обърнах се към Тимар – Седни до масата и запретни ръкави. О, Алексия, ти си тук? Дай им една точилка и един неостър нож.
Соленото тесто направи сензация. Момчетата изплезиха върховете на езиците си и оформиха чудовища. Тамия внимателно подреждаше венчелистчетата на едно цвете. Демонките ме наблюдаваха с интерес и помагаха с малки съвети на децата. Не им позволяваха да им помагат с ръце, като казваха: „Ще се справим сами!“, „Мамо! Не ни пречи!“. Ерилив ни наблюдаваше отстрани, но не издържа повече, затова седна до Тимар и откъсна парче тесто.
– Милейди! – жената на Тирис се приближи до мен – Каква прекрасна идея! Никога не ни е хрумвало, че можем да направим това. Вие ги заехте за дълго време.
– Деца. – подсмръкнах аз – Как се казвате? Така и не успях да се запозная с всички. Кажете ми кой кой е, кой чие дете е и какво можете да правите. Може би ще успеем да намерим някаква работа за вас в Замъка която да ви е по-душа.
– Казвам се Карила, съпруга съм на Тирис, а Тамия е дъщеря ни. И съм лечителка, както ви беше казано. Това е Лувида, жената на Тринар, нейното момче се казва Менарн – тя посочи една от демоничните жени, а после момчето, което седеше до Тамия – Лувида се изявява като шивачка, тя е много добра в шиенето на дрехи.
В отговор демоницата ми се поклони, като се надигна леко от стола си и отново се наведе над тестото.
– А това е Лодига, съпругата на Асер, а синът им е Кидор. – продължи Карила – Лодига е учителка и отговаря за обучението на децата, тя е тази, която през цялото това време даваше уроци на нашите малчугани.
Учителката ми кимна с усмивка.
– О, това е чудесно. Чудех се какво мога да направя, за да дам на децата някакво образование. А вие вече си имате учителка.
Карила ме погледна странно, но не каза нищо.
– Карила, може ли да включите и Янита и Тимар в уроците? Те имат нужда от някакво обучение, искам да се опитам да ги изпратя във Ферин през есента, ако се получи и те искат да го направят.
– Добре, не мисля, че Лодига ще има нещо против. Тя обича работата си.
– Страхотно!
Докато разговаряхме с Карила, аз извадих голяма зелка и сега я разглеждах замислено. Реших да направя пирожки със зеле, но не обичам да режа зелето и след това да го мачкам. Ненавиждам го до степен да ме побият тръпки.
– Какво искате да направите? – Карила с любопитство наблюдаваше моите усилия.
– Зелеви пирожки. Но не мога да понасям да го режа.
– Позволи ми да го нарежа. – тя взе зелето от мен и го отнесе, за да го нареже.
– Чудесно… – измърморих доволно и се заех с маята.
Знам една рецепта за тесто, което се прави много бързо, няма нужда да се чака за втасване и всичко останало. Щом маята се разпени в млякото, можеш почти веднага да направиш тестото и да печеш. А то се получава тънко в пирожките, просто държи плънката.
По времето, когато зелето се пържеше весело в три тигана, аз вече бях приготвила всички съставки, бях загряла маслото, а маята беше втасала в млякото. Докато замесвах тестото, отметнах с обратната страна на ръката си един кичур коса, който беше паднал в лицето ми, и срещнах замисления поглед на Ерилив.
– Какво?
– Нищо. – поклати глава той и се усмихна,изправи се и се приближи – Имаш брашно на носа. – и внимателно го избърса с кърпа.
– Благодаря ти! – засмях се.
Лирелът не каза нищо, само се усмихна загадъчно и седна на мястото си на масата.
– Добре, деца. Докато ние пържим зеле за „възрастните“ пирожки, вие имате възможност да направите свои собствени пирожки с извара, сладко или ябълки. Бихте ли искали?
Момчетата веднага се откъснаха от своите чудовища.
– А можем ли и ние?! – те ме погледнаха учудено – Ние сме мъже.
– Е, да кажем, че все още не сте мъже, а момчета. Това е първо. Второ, всеки уважаващ себе си мъж трябва да знае как да готви. В бъдеще ще трябва да изненадвате приятелките си. – намигнах на смутените демони – Трето, в моя свят, на Земята, най-добрите готвачи в най-добрите ресторанти са мъже. И четвърто, това е толкова вълнуващо! Вие никога ли не сте правили собствени пирожки?
– Не! – те поклатиха глави заедно.
– Би трябвало! Трябва. Тимар например може да готви много добре. И той ще ви каже, че е много интересно.
– Да-а-а? – погледите на присъстващите веднага се прехвърлиха върху върколака, който се смути от вниманието.
– А може ли и аз? Аз също искам да правя пирожки. – каза Ерилив.
– И ние искаме! Ние също искаме да правим пирожки! – заговориха момчетата – С ябълки. И със сладко.
– Аз ще си взема извара. – тихо каза Тамия.
– Можем да го направим. – погледнах към Алексия и демониците, които ме гледаха с почти влюбени очи и се опитваха да сдържат смеха си – Направете място. Сложете шедьоврите си на този поднос. Само че ги маркирайте по някакъв начин: цвете отгоре ще бъде на ябълковите, листо – на тези със сладко, а… хм… ще имаме и такива с извара…
– С игли! – изкрещя Менарн – Като таралеж.
– С игли на таралеж. – съгласих се аз.
Докато зелето се изпържи, всички деца бяха до ушите в брашно и щастливи като прасета. А на две тави пред тях имаше пирожки, които радваха окото с криви страни и настръхнали иглички, цветя и листа.
Докато тези шедьоври се изпичаха, жените бързо и сръчно правеха пирожки със зеле. Новите тави влизаха във фурната, а децата се нахвърляха върху вече готовите сладкиши.
– Мамо, нали ти казах, че е фея! – промълви Тамия с пълна уста – Само истинска фея би позволила на момчетата да правят сладкиши.
– Да, да. – подхванаха момчетата.
– Точно така – каза Ерилив и отхапа голяма хапка от една крива пирожка с желе. Всички се разсмяха, тъй като желето веднага се разля и капна. Но кой се смути? – Никога през живота си не бях оформял пирожки!
Към дванайсет и половина през нощта приключихме с тестото и останалите от Замъка влязоха при нас, усетили миризмата му. Бавно, един по един, всички бяха в кухнята. Децата бяха изпратени да си легнат, а възрастните извадиха виното и нашият импровизиран бюфет – тъй като нямаше места за сядане – продължи.
– Милейди, аз просто се прекланям пред вас. – приближи се до мен Лодига – Вие имате талант. Трябваше да занимавате момчетата така, че да забравят за пакостите си.
– Хайде, момчета, и какво от това? – засмях се и я поздравих с чашата си за вино – Всички деца обичат да се плескат. Утре ще им дадем да оцветят тези истории на ужасите, които направиха от солено тесто. Ще видите, че ще им хареса.
– Сигурна съм, че ще им хареса. – захили се тя.
Изпихме още малко вино, а след това дойде обаждане от Земята. Веднага сложих чашата си и погледнах към Ейлард.
– Да тръгваме ли?
– Мм-хм. – той постави чашата си на масата.
– Виктория? Кой от нас трябва да отиде с теб? – Назур се приближи към мен мълчаливо.
– Още никой. Ще бъдем само тримата. Най-добре ще е да не те виждат на Земята все още.
– Улар, върви. Изчакай в двора, но не показвай лицето си на никой от посетителите. – Нареди Назур на охраната да ни следва.
– Да! – Улар веднага се изправи и ни последва.
Ейлард отвори портата към Земята. Аз застанах малко встрани, Ерилив зад мен, а Улар се скри в сянката на оградата, за да не може да бъде видян.
Когато Ейлард отвори портата, той ме погледна озадачено, надникна навън и се обърна към мен изненадано:
– Никой.
– Не може да е така. Някой е звъннал на звънеца! – заобиколих Ейлард, отидох до отвореното крило и също погледнах навън.
– Стопанке! – раздаде се някъде от долу мъжки глас.
Погледнах надолу и от сянката на оградата излезе нисък, брадясал мъж.
– Да? – погледнах явлението с интерес.
Мъжът беше висок колкото дете, може би малко над метър.
Набит, с къса, рошава, лопатообразна брада и ужасно рошава коса. Носеше тъмни панталони и сива риза, приличаща по-скоро на кърпа. Тежка чанта през рамо.
– Стопанката, ти ли си това… – той се огледа някъде в сянката, от която беше излязъл – Аз съм домовик. Чух слух, че все още нямате домовик. Така че ние сме тук за това.
– Ние? – каза Ейлард, заставайки до мен.
– Ние. Неколцина сме. Къщите в другия край на града бяха съборени, а старите собственици не ни поканиха в апартаментите си. Така че сме бездомни.
– О, да! – погледнах в посоката, в която гледаше момчето, но не видях нищо – Колко е малко? Покажете се! – казах в нищото.
И от сенките, един по един, излязоха още двама брадясали, занемарени мъже и две също толкова занемарени жени в цветни рокли от ситни цветя. И аз вдигнах вежди от изненада – не знаех, че има домовички!
– И няма да се карате помежду си? Къщата е една, а вие няколко. Как ще си поделите територията? – Ейлард зададе същия въпрос, който ме беше притеснил.
– Няма да се бием, магьоснико, не се притеснявай. Отдавна живеем заедно, отдавна сме си поделили всичко. Нямахме къде да отидем, затова всички живеехме в една изоставена къща. Не можем да бъдем без дом. Домовиците се побъркват, губят разсъдъка си. Те се превръщат в зло. А ние не искаме да бъдем такива, това е ужасна съдба.
– Кой е вашият старейшина? – погледнах събеседника си.
– Аз съм. Аз съм най-възрастният, затова ме назначиха. Вие, стопанке, не се притеснявайте. Имате голяма къща, има достатъчно работа за всички ни. Любава може да се заеме с кухнята. Тя готви толкова добре, че ще си оближете пръстите…
Една от жените със светлоруса плитка направи крачка напред.
– А Пересвета ще се грижи за всичко с леглата, спалното бельо и дрехите: ще пере, ще глади, ще постави ред в гардеробите, ще подрежда и разстила леглата…
Втората жена, с тъмночервена коса, застана до Любава.
– Добре. А мъжете?
– Белозар е този, който почиства къщата. Той няма да остави и прашинка, всичко ще е искрящо чисто, с изключение на банята и ваната…
До Пересвета застана снажен мъж с тъмноруса коса.
– Ведогор може да се грижи за животните, ако има такива, за конете, за кучетата. И за всички сгради около къщата – хамбарите, беседките, стопанските постройки и мазето…
Последният от домовиците се приближи.
– Добре. А вие?
– А аз… – той се подръпна за брадата си – Аз като цяло контролирам всичко. Координация е думата, която хората използват. – той кимна на мислите си – Ако видя нещо, което не е свършено, информирам отговорния човек. Мога също така да използвам битова магия. Нали знаете, за да не се вкисва млякото, да не гние месото и така нататък. Много други неща. Не се притеснявайте, стопанке. Ще ви предпазя от крадци, разхищение и лошо око. И аз ще следя за гостите. Името ми е Велисвет.
– Ами… Добре. Само че… Велисвет, не се обиждай, но аз позволявам в дома ми да живеят само онези, които ми дадат клетва за вярност за целия срок на службата. Не че не се доверявам на никого, но просто така стоят нещата.
– Няма проблем, стопанке! – домовиците се развеселиха и се спогледаха – Ние ще ви я дадем още сега. Ние сме честни домовици, вашият магьосник ще го контролира.
– Велисвет, – долетя друг женски глас от сенките – нима си забравил за мен?
– Ох… забравих! – домовика се удари с ръка по челото – Стопанке, имаме още една домовичка, банница е, която наскоро се присъедини към нас. Тя също иска да се присъедини към вас. Тя ще се грижи за банята, за водопроводната инсталация и за всичко останало, за сауната или парното, ако имате такова. Чеслава, излез и се покажи на стопанката си.
Една чернокоса старица, висока колкото домовиците, излезе от сенките.
– Банница? – попитах аз – Има ли такова нещо? Мислех, че банника винаги е мъж. И то не много любезен.
– Велисвет, не плаши стопанката си. Аз не съм банница, аз съм майката на банника. Аз, напротив, пазя, чистя, грижа се за децата, докато се къпят, или помагам на някоя жена да си разтрие гърба и да си измие косата. Мога също така да лекувам болести с топла вода.
– Много добре, Чеслава. Но трябва да положиш клетва като всички останали. И че никой от вас няма да прави пакости в къщата, това не подлежи на уговорка. Не гонете котката ми, не плашете децата, не вдигайте шум през нощта. Договорихме ли се?
– Договорено е. Кажете думите на клетвата си, стопанке, и ние ще ги повторим.
Под внимателния поглед на Ейлард казах думите на клетвата, а домовиците и банницата ги повториха.
– Е, влезте, нови обитатели. – отстъпих назад и ги пуснах всички в двора.
– О, ти… демон! – веднага Велисвет отскочи настрани. После се опомни и застана пред мен, като ме предпазваше от Улар.
– Не се плаши. Това също са обитатели на къщата, а сега ще се запознаеш с тези, които все още са будни. Тук има много демони и всички те са и мои обитатели, и пазят тази къща. – поставих успокоително ръка на рамото на домовика – Хайде, да хапнем нещо по пътя.