* * *
Останах със странното впечатление, че херцогът не обичаше да яде два пъти на едно и също място. Как иначе можеше да се обясни фактът, че масата беше разположена на малка, уютна тераса, не знаех. Имаше колони от камък с цвят на кехлибар, плочи от гладък мрамор на пода, издълбани каменни парапети и гледка към сенчестата градина в задната част на замъка.
А лорд Грейд ме чакаше, седнал на масата, загледан мрачно в себе си, защото искрено се съмнявам, че би могъл да бъде толкова запленен от каменната шарка. Той не стана дори когато се приближих, само ме погледна намръщено и каза на Оливия:
– В замъка има магьосник.
Камериерката се намеси изненадано:
– Освен нас?
Лека усмивка се плъзна по устните на лорда.
– Съжалявам! – поправи се мигновено госпожа Камиера – Да проверя ли защитните заклинания?
С отрицателно поклащане на главата херцогът ми посочи стола, а за Оливия не беше запазено място:
– В покоите на лейди Уотърби.
Нисък поклон вместо реверанса, който една жена трябва да направи, и херцогът и аз отново останахме сами. Поведението на лорд Грейд веднага се промени.
– Виждам, че сте решила да ми угодите, Ариела. – каза той и ме погледна с усмивка.
– С какво? – попитах недружелюбно, като седнах на стола.
Херцогът се изправи с подобаващата галантност, приближи стола ми, после се наведе над мен толкова ниско, че дъхът му разроши косата ми, и прошепна:
– Останахте в онази рокля, която толкова много ми хареса.
Почти казах „Исках да ви ядосам“, но се сдържах. Лорд отон Грейд се върна на мястото си и като взе чинията с месо, постави в чинията си няколко резена от силно залятото със сос месо. Последваха два вида салати, едната с опашки на морски обитатели, а след това херцогът по някаква причина ме погледна.
– Решихте ли да предизвикате война между точилки и черпаци, лейди Уотърби? – попита той подигравателно – Имайте предвид, че госпожа Уинслоу много се е старала да ви угоди и несъмнено ще се обиди от нежеланието ви да го опитате.
– По-скоро е обидена! – казах аз.
Херцогът повдигна вежди, но не каза нищо. Свалих капака от чинията си, открих супата със сирене и мислено благодарих на госпожа Уинслоу. Вечеряхме мълчаливо, очите ми бяха вперени единствено в собствената ми чиния, къде гледаше лорд Грейд, не искам да знам. Но щом яденето свърши, се осмелих да погледна към последния член на военната династия отон Грейд и разбрах, че той ме е наблюдавал през цялото време, след като беше приключил с яденето си с военна бързина.
Загладих салфетката в скута си и взех решение:
– Лорд Грейд, трябва да изпратя писмо и….
– До родителите ви? – беше въпросът, който последва веднага.
– На плика има адрес. – отговорих учтиво, извадих писмото и го подадох на херцога.
Последното нещо, което очаквах, беше отон Грейд да го обърне и да прочете името на адресата. Но той направи точно това. След това ме погледна неприятно и ме попита сухо:
– Защо дадохте писмото на мен!
Какво искаше да каже? Няколко мига се взирах в лорда, без да искам да мисля лошо за госпожа Тортън. Защото наистина бях убедена, че тя не ме е измамила. Но все пак, отговаряйки на херцога, подбирах внимателно думите си:
– Виждате ли, лорд Грейд, бях предупредена, че всяка кореспонденция в „Орлово гнездо“ се проверява, а това е лично писмо и….
– Госпожа Тортън ви е предупредила. – херцогът разбра моментално.
И донякъде хищното му лице отрази откровеното му недоволство. И аз го гледах, опасен, жилав, с мургава кожа, която само се подчертаваше от цвета на бялата му, небрежно разкопчана риза, и честно казано, не можех да разбера едва доловимия му гняв. Той погледна скромния плик с почти същото изражение, с което една дама би погледнала гъсеница, пипната от дете.
– Има ли нещо нередно? – попитах аз, без да крия изненадата си.
– Малък етичен нюанс. – лорд отон Грейд ме беше погледнал и сега почукваше нервно по масата с писмото ми – Виждате ли, Ариела, ако бяхте изпратили това писмо при адвоката, то щеше да бъде изпратено на секретарите ми за проверка в същия момент. Естествено, никой нямаше да посмее да отвори писмото на годеницата ми, така че то щеше да бъде доставено на мен, където щях да изпитам най-голямо удоволствие да се запозная със съдържанието му насаме.
От устните ми се изтръгна писък на възмущение. На тази напълно оправдана реакция на думите му херцогът отговори без ни най-малко смущение, а по-скоро с нахална усмивка и продължи.
– И вие не бихте могли да знаете нищо за това Ариела. – в черните му очи за миг проблесна нещо, което изобщо не разбирах. Но лордът продължи – Сега, след като вие самата ми връчихте този плик, намирам установения модел на проверка на кореспонденцията за малко… неетичен.
– Нищо чудно! – бях дълбоко възмутена.
Херцогът ми се усмихна, а после:
– Не мога да понасям терзанията на съвестта. – каза той весело.
След това взе един нож и отвори писмото!
Онемях от възмущение! Бях онемяла от тази наглост и с изумление наблюдавах как лорд отон Грейд чете свободно писмото ми. Моето писмо! Моето…
– „Скъпа майко Йоланта – прочете на глас лордът – за съжаление, няма да мога да ви опиша първия си бал, както обещах, по независещи от мен причини и защото името ми вече не е в списъка на дебютантките. Със съжаление ви съобщавам че, по волята на някакви подли лица от източните степи, станах годеница на същия лорд, който погреба дванадесет претендентки за ролята на херцогиня отон Грейд. Майко, спомням си, че ни хванахте да четем сутрешния вестник „Сплетница“, номер сто и дванайсет от първия зимен месец на миналата година, и ни изнесохте незабравима лекция за пагубността на слуховете, клюките и спекулациите. Сега извадете този вестник, прочетете дългата статия от две страници, в която се изброяват съвсем не добродетелите на лорда и няма да повярвате – всичко е по-лошо. Много по-лошо е.“
Прекъсвайки четенето си, лорд отон Грейд ме погледна втренчено, после прехвърли няколко абзаца и прочете още три изречения:
– „За съжаление, ясно осъзнавам, че опитът за бягство би донесъл незаличим позор на семейство Уотърби, но не е по силите ми да остана тук. Надявам се, че лоното на Църквата ще ме защити. Дори ще се съглася на медицински преглед, който да потвърди недействителността на този брак и…“
Още един много внимателен поглед към побелялата мен, кикот.
– Да, – каза мрачно негова светлост, докато продължаваше да чете – радвам се, че оставих съвестта си настрана и не я скрих от теб. В противен случай щеше да ми се наложи да обяснявам неприятния факт, че писмото не е стигнало до предназначението си.
С тези думи лорд Грейд мълчаливо скъса писмото, сгъна двете половини, отново го скъса… отново го сгъна и… го скъса ….
– Вие какво правите… – гласът ми беше дрезгав – как вие… вие…
– Между другото, – той сгъна остатъците от писмото ми на дясната си ръка, духна леко и хартията моментално избухна в пламъци. А херцогът, продължавайки да държи малък огън върху отворената си длан, продължи – ние с вас отиваме на плаване, Ариела.
И хвърли пепелта направо върху пода на терасата. И след това, като избърса пръстите си, продължи:
– Бях планирал да те оставя на грижите на Ирек и Оливия, но сега тази идея не ми се струва правилна. На първо място, адвокатът е бил глупав да ти донесе книги, които отдавна е трябвало да бъдат изгорени. – той ме погледна подигравателно – Второ, в замъка има някой много по-умен от Оливия, така че ще трябва да те взема със себе си. За да те държа под око. Лично.
С широко отворени очи се взирах в херцога в шок. Той, с обичайната си леко подигравателна усмивка, ме запозна с подробностите:
– Представете си само – Южната армада, четиридесет и четири кораба, „Ревящ“ – флагманът, дълъг двеста метра, водоизместимост две и половина хиляди тона, ние с вас… в една каюта.
Издишах рязко и го прекъснах гневно:
– Защо правите това?
Вместо отговор – една спокойна усмивка.
– Защо!!! – почти изкрещях.
– Искаш откровен отговор или версия за връзката ни?
Не ми хареса тонът, с който беше казано. Не заплашително, не, но заплахата се четеше в това подигравателно спокойствие.
– Първото. – попитах с равен тон.
Усмихвайки се, херцогът сгъна ръце на гърдите си и, все още загледан в мен, каза с леден тон:
– Мразя духовниците.
Не беше казана и дума повече. Изчаках, надявах се и дори уточних:
– Това ли е всичко?
– Според първата версия – да. – отговори херцогът.
– Бъдете така любезен да изложите и втората. – поисках откровено аз.
Хитър поглед в тези лукави, леко присвити очи и въпрос:
– Какво искахте да постигнете, като написахте това писмо?
Директен въпрос. Дадох също толкова директен отговор:
– Да разваля годежа.
– Аз съм против това. – спокойно отговори лорд отон Грейд.
И се усмихна. Почти провокативно.
Имах странното впечатление, че херцогът умишлено ме вбесява. Преднамерено и методично, изпитвайки някакво перверзно удоволствие от това. Сякаш ме изпитваше.
– Безупречна издръжливост – каза лордът с усмивка. Но после добави ледено: – Ариела, впечатлен съм от познанията ти за законите на Империята. Но искам предварително да ви предупредя, че ако някой от дългокосите служители на Пресветата се появи на прага на замъка ми с искане да предам невинното дете на църквата, за нула време ще се озовеш в леглото ми и вече няма да си невинна. Не защото съм безскрупулно копеле, а единствено от желание да те предпазя от най-лошата грешка в живота ти.
„Това е война“ – помислих си мрачно. Мислех си го само, защото щеше да е откровено глупаво да го съобщя на човека, в чиято абсолютна власт се намирах. Той вече беше нарушил всички възможни закони на етиката, морала и гостоприемството.
– Знаете ли, – отвърнах очи и погледнах шарката върху покривката – когато пътувах към Орлово гнездо, знаех, че няма да е лесно. Осъзнавах, че тази огромна крепост ще бъде моят затвор. Знаех дори, че вие сте ужасен, жесток деспот, убеден в своята безгрешност и всепозволеност. Но все пак – повдигнах брадичката си и погледнах в черните очи на херцог Грейд – надявах се, че поне ще се отнасят с мен като с дама!
Демонстративна усмивка, показно вдигане на ръце и весело:
– Не на всички надежди е съдено да се сбъднат, Ариела. Добре дошла в зрелостта.
Бавно се надигнах, като се насилих да се усмихна учтиво и да отговоря също толкова учтиво:
– Благодаря! – добавих язвително – Направихте моето порастване изключително…
– Запомнящо се? – подсказа ми отон Грейд.
– Аз бих казала… болезнено. – отвърнах вежливо на лорда.
Той се засмя и предложи весело:
– Можеш да хвърлиш нещо по мен, Ариела, за да излееш гнева си. Ще ти стане по-леко.
Като напуснах масата, направих реверанс и като се изправих, отговорих с леден тон:
– Благодаря ви, лорд отон Грейд, но да нараняваш другите в опит да направиш нещата по-лесни за себе си е просто долно, според мен. И аз не се принизявам до подобно нещо – направих пауза, след което откровено злобно – за разлика от вас.
Усмивката напусна лицето на херцога в същия миг. Хищните му очи се стесниха, а скулите му се изправиха.
– Откровеност за откровеност, лорд отон Грейд. – казах подигравателно учтиво аз.
Пръстът на херцога се раздвижи леко и Оливия излезе на терасата в същия момент.
Назад към част 17 Напред към част 19