ГЛАВА 27
Извадих телефона си. Часът светеше на екрана, докато го плъзгах по сцената към Лиена и Даниел.
8:21. Девет минути до гласуването на правилника на комплексорите.
– Обади се на майка си – казах дрезгаво. – Кажи ѝ, че си в безопасност.
Даниел вдигна телефона с треперещи ръце и набра номера на майка си, а по лицето му се появиха сълзи. Затаих дъх.
– Мамо. – Лицето на Даниел се сгърчи от ридание. – Добре съм. В безопасност съм… Той е м-мъртъв.
Слабият звук на гласа на Ейми достигна до ушите ми и аз изпуснах задържания си дъх с експлозивно издишване. Гумените ми крака се разтрепериха. Обърнах се и потънах, опрял гръб на сцената. Оставих главата си да падне върху нея, а замайването завъртя залата в бавни кръгове. Дали вече беше време за сън? Нямах търпение да дочакам сладкото отпускане на съня.
Бавно стабилизиращият се глас на Даниел се носеше в ушите ми, докато говореше с майка си, а в другия край на залата Зак се беше сгушил над ранения си варг. Изглеждаше, че шинира крака му със счупено парче от стол.
Една обувка изтрака на сцената зад мен. Чифт крака се преметнаха през ръба до главата ми, после паднаха до мен.
Лиена ми се усмихна колебливо, като също се облегна на сцената.
– Добре ли си?
– Да. Последното изкривяване обаче ме изрита в задника.
– Какво направи с него? Никога не съм виждала някой да реагира така на някой от твоите деформации.
Стиснах устни, без да искам да ѝ дам още една причина да се страхува от силите ми.
– Изтрих всичките му сетива и го потопих в пустота.
Очите ѝ се разшириха. Не можех да разбера дали е поразена, или ужасена.
– Знам, че в правилника на МПД това е равносилно на мъчение, но аз бих нарекла това „екстремна ситуация“.
– Да, отговаря на изискванията. – Тя се обърна с лице към мен, седнала с кръстосани крака на пода в залата. – Сега вече го разбираш, нали? Колко си силен?
Позволих на уморения си мозък да се върне към Радомир, който се мяташе на сцената като ударен от ток брейк танцьор – нещо, което бях направил само с помощта на ума си.
– Да, разбирам. Притеснява ли те това?
Тя не отговори, но изражението на лицето ѝ говореше много: разбира се, че е така.
Червата ми се свиха от гадене, но се насилих да я погледна.
– Не мога да кажа, че никога повече няма да го направя. Не мога да обещая, че няма да прекрачвам границите, когато нечий живот е в опасност.
Тя кимна бавно.
– Но мога да обещая – добавих – че ще го правя само когато е абсолютно необходимо. Знаеш ли, когато неизбежно се окажем в друга ситуация на живот и смърт.
– Това означава, че няма да измъчваме информатори – посочи тя строго. – Или заподозрени.
– Ами ако заподозреният е Фаустус Тривиум? – Вдигнах успокоително ръце. – Това беше шега. Няма да измъчвам Фаустус… отново.
Очите ѝ се присвиха към мен. Добре, не беше добра шега. Може би беше трудно да намери нещо, което казвам, за забавно, когато тя виждаше в мен някакъв безбожен ужас, който може да превърне възрастни мъже в безполезни локви от треперещи глупости с една-единствена мисъл.
– Виж. – Прокарах ръце през косата си. – Не мога да променя факта, че имам тези сили, но те не ме правят чудовище. Сега, когато ги разбирам по-добре, мога да ги използвам правилно – отговорно.
Очите ѝ омекнаха.
– Надявам се да е така.
Това не беше категорично одобрение, но беше начало.
В другия край на залата Зак промърмори на ранения си варг, докато проверяваше раните му. Гуните в безсъзнание – или в случая с вещицата, един много мъртъв гун – бяха разпръснати наоколо като грозни парцалени кукли.
– Когато работим заедно – наистина заедно – сме адски добър екип.
– Това беше всичко от теб, Кит – промърмори тя. – Твоят план, твоите сили.
– О, не се самоизтъквай, партньорко – отвърнах аз. – Твоите сили са много специални.
– Кит…
– Добре. Друидът също е специален. Всички ние сме снежинки.
От устните ѝ се изтръгна красива вълна от смях. Слава богу, отново ѝ беше смешно.
– Как ще я наречеш? – Попита тя. – Новата ти деформация?
Замислих се.
– Какво мислиш за „Завеса“? Тъй като сме в киносалон. Звучи готино, нали?
Тя наклони главата си напред-назад, сякаш претегляше името в главата си.
– Какво ще кажеш за „Затъмнението“?
Въздъхнах.
– По дяволите.
– Какво?
– Това е много по-добро име. – Наведох се по-близо до нея. – Говоря сериозно, Лиена. Не бих могъл да се справя без теб.
Не преувеличавах. Ако тя не се беше отдръпнала, нямаше да разбера нищо от това – нито силите си, нито плана на Радомир, нито местонахождението на Даниел. Беше болезнено и грозно и никой от нас не се беше справил фантастично с предаването на чувствата си. Но ако това не се беше случило, партньорството ни никога нямаше да получи този шанс да се възстанови.
Но ако кажех нещо от това, то щеше да излезе погрешно. Затова не опитах. Вместо това мълчаливо обвих ръката си около нейната. Пръстите ѝ се свиха, държейки се здраво, и болезнената засечка в гърдите ми леко се отпусна.
– Агент Морис? – Даниел се наведе над ръба на сцената, като все още държеше телефона ми до ухото си. – Майка ми иска да знае дали може да дойде да ме вземе.
Неохотно пуснах ръката на Лиена.
– Е…
– Ще трябва да изчакаш лечител да те прегледа – каза Лиена. – Но веднага щом те освободят, тя ще може да те вземе у дома.
Кимвайки, Даниел повтори това в телефона.
– Има ли лечител на път? – Промърморих на Лиена под нос.
– Все още не. – Тя извади телефона от джоба си. – Трябва да се обадя и да повикам екип тук.
– В такъв случай трябва да предупредим нашия Призрачен съюзник-измамник.
– И трябва да си изясним какво се е случило, защото не можем да го споменем в доклада си. – Тя се избута на крака, отметна коленете си, после протегна ръка към мен. – Може ли, партньор?
С усмивка хванах предложената ѝ ръка и ѝ позволих да ме издърпа на крака.
На изтощените ми, желирани мускули им трябваше миг, за да се съгласят да поддържат тежестта ми, след което се обърнах с лице към аудиторията. Даниел все още говореше с майка си по телефона ми. Нокаутираните форми на хидромагьосника и магьосника все още бяха неподвижни, а мъртвата вещица по очевидни причини не помръдваше. Прашните останки на Радомир все още се намираха на сцената, а трупът на феята скорпион оскверняваше три реда седалки.
Но иначе залата беше видимо празна.
– Къде, по дяволите, е Зак? – Изръмжа Лиена.
Облегнах се назад към сцената и поклатих глава.
– Призракът ни изигра.
– Бяхме екип – оплаках се на Лиена, докато тя затваряше вратите на театъра, все още с мъка преживявайки изчезването на Зак три часа по-рано. – Заедно ритахме задници и всичко останало. Мисля, че това поне заслужаваше сбогуване.
Тя притисна края на ролката с полицейска лента „НЕ ВЛИЗАЙ“ към рамката на вратата и я опъна на входа.
– Очакваше ли да остане наоколо и да се обвърже с нас? Сигурно е подозирал, че още агенти ще са на път.
Измърморих под носа си, докато тя залепяше втората половина на огромния Х върху вратите.
– Поне сега сме се отървали от него – добави тя. – Той няма причина да се появи отново.
Никаква причина, освен че му дължах неуточнена услуга и не се съмнявах, че ще дойде да си я прибере. Това щеше да е забавно.
Плюсът беше, че успяхме да обработим местопрестъплението, да надзираваме екипа по почистването и да попълним предварителните документи, без да издадем, че имаме съюзник – изключително щастлив откъм насилие. Лиена беше получила заслуга за убийството на скорпиона, а аз – за победата над хидромага и магьосника. Вещицата, както бяхме решили, трагично се беше спънала и се беше пробола в гърлото.
Смъртта на Радомир беше по-трудна за обяснение, затова се съгласихме, че той също е причинил собствената си смърт. Такива несръчни мошеници, нали?
Даниел получи чиста здравна бележка от Скутър, а срещата му с майка му беше сълзлива и сърцераздирателна. Тя благодари на Лиена и на мен около двадесет пъти, преди да заведе сина си до колата.
След като прегледа Даниел, Скутър също така тихо ми съобщи, че Филип Шелтън, отровеният банкер, за кратко е дошъл в съзнание и здравословното му състояние се подобрява.
Даниел беше при майка си, жив и здрав, а Филип се възстановяваше. Но след като Радомир беше мъртъв, шансовете някога да открием Меркюри Тибеян, Сорая Садеги и другите тийнейджърски жертви бяха трагично малки. Не че Лиена и аз нямаше да направим всичко възможно, за да ги намерим.
Следващия път, когато видя Зак, щях да му дам акъл за това, че е убил Радомир, преди да успеем да получим нужните ни отговори.
– Мислиш ли, че той прави всички тези драматични излизания, защото допринасят за страховитата му репутация – замислих се аз, спомняйки си за общуването ми с мистериозния мошеник – или това е просто личностна странност?
– И двете? – Предположи Лиена, като пусна ролката полицейска лента в чантата си. Заедно слязохме по стъпалата и се насочихме по тъмния тротоар към умната кола. Наближаваше полунощ и улицата беше изоставена.
Потупах замислено брадичката си.
– Може би трябваше да си записвам техниката му. Смяташ ли, че „мрачното и замислено“ ще ми свърши работа?
Тя извъртя очи.
– Не мисля, че ще ти отива, Кит. Освен това ти си психопат. Можеш да направиш какъвто си искаш драматичен изход.
– О, да, по дяволите, мога. – Мозъкът ми изведнъж беше погълнат от всички различни изкривявания, които можех да използвам, за да изчезна пред хората и да ги оставя изумени от силите ми. – Бих могъл да накарам черна мъгла да се завихри около мен и след това да се взривя на стотици прилепи като Дракула, или пък да се разтопя в локва и да се оттичам в канализацията – всъщност това е ужасно. Задраскай това. Ооо! Мога да се превърна в клоун и…
– Кит!
– Точно така. Съжалявам. Няма да има клоуни, защото… защо беше пак това?
Тя въздъхна.
– Когато бях на девет години, братовчед ми ме заведе в една къща с духове на тема клоуни на Хелоуин. Месеци наред сънувах кошмари.
– О – отвърнах, борейки се с усмивката си. – Това е…
– Ако кажеш „смешно“, ще…
– Трагично – прекъснах я набързо. – Било е трагично. Какво ще кажеш за „Полтъргайст“ за следващата ни филмова вечер?
Тя ме стрелна с предсмъртен поглед.
– Означава ли това, че всички филми за Батман с Жокера също не са на дневен ред?
Тя въздъхна още веднъж с огорчение.
Стигнахме до колата и спряхме. Лиена потърка уморено челото си. Можех да ѝ съчувствам, тъй като може би бях на десет минути от това да припадна от умора.
– Минаха три часа, откакто се обади на капитан Блайт – отбелязах с надежда. – Тя вероятно спи, нали?
– Съмнявам се. – Лиена извади телефона си. – Тя ще иска пълен доклад.
Тя вдигна устройството до ухото си, а слабият му звън изпълни тишината. Едно, две, три – тогава гласът на Блайт се разнесе по линията.
– Това е агент Шен – каза Лиена бързо. – Агентът Морис и аз сме… – Тя прекъсна и се заслуша. – Сега? Но… – Още една пауза. – Да, госпожо. – Прекъсвайки разговора, тя ми направи гримаса. – Тя иска да се срещнем с нея.
– Къде да се срещнем с нея?
– На мястото на престъплението.
Толкова късно? Ако се чувствах по-енергичен от спяща мечка, може би щях да бъда заинтригуван. Капитанът не се появяваше лично на всяко местопрестъпление.
Двамата с Лиена се качихме в умна кола три и се отправихме на север през центъра на града. Пристанището надничаше между безвкусни правоъгълни сгради, докато Лиена навлизаше в търговската зона. Минута по-късно тя отклони умната колата от пътя и я насочи към един паркинг. Разпознах два автомобила на МПД, както и двойка тежкотоварни пикапи с подходящи фирмени лога отстрани.
Мястото беше ярко осветено с работни лампи, които хвърляха резки сенки върху изгорелите останки от сградата, но не това беше интересното на това предполагаемо местопрестъпление.
Парцелът гледаше към пристанището на Ванкувър, а на четиридесет метра във водата се намираше средно голяма рибарска лодка. Поне аз си помислих, че е рибарска лодка, тъй като от страната ѝ стърчаха дълги кранове, вероятно за изтегляне на мрежи. Но може и да греша. Единственият ми опит в областта на мореплаването беше свързан с потапянето на товарни кораби с РПГ.
Лиена паркира до голям черен джип, който принадлежеше на нашия уважаван капитан, и ние излязохме. Грохотът на двигателя на плавателния съд заглушаваше виковете на екипажа и по-близките призиви на хората, които се суетяха по брега. Светещите светлини на борда на лодката бяха насочени към тъмната вода, а от раменете на крана висяха дебели въжета, които се спускаха към нещо под повърхността.
– Там – каза Лиена и посочи една висока руса фигура в далечния край на кея. Забързахме към нея, а главата ми се завъртя, докато разглеждах организирания хаос около нас.
Блайт вдигна поглед, когато се приближихме, а обичайният ѝ товар от папки беше заменен от един-единствен клипборд. Беше застанала пред две дълги, големи колкото човек буци на земята, покрити с черни брезенти.
– Кап – казах аз с шеговит поздрав, като временно бях забравил умората си. – Какво се случва тук?
– Агент Морис, агент Шен. Приключихте ли със случая?
– Лошият човек е мъртъв, злите слуги са заловени, а отвлечения тийнейджър е спасен – обобщих накратко, макар че тя вече знаеше това. – Даниел е добре и се събра с майка си. Тя ни съобщи, че гласуването на закона за комплексорите е отложено до провеждането на разследване.
Веждите ѝ се повдигнаха леко.
– Разследване?
– Госпожа Бюканън разказа на комисията какво се е случило с Даниел – разкри Лиена, поемайки инициативата. – Тя подозира, че и други членове на комисията са били принуждавани.
Погледът на Блайт се премести между нас.
– Разбрахте ли кой е наел Радомир Козлов?
– Не – призна Лиена. – Но ще трябва да продължим да издирваме другите му жертви и може би ще научим повече, когато ги открием.
– Научихте ли нещо за…
– Капитане! – Винсънт Парк побърза да се приближи, черното му кожено яке се разкопча, за да разкрие свеж костюм и бяла риза с яка под него.
– Екипажът е на път да го вдигне.
Примижах към него.
– Нима агент Харис не носи точно такова сако?
Винсънт се намръщи.
– Благодаря ви, агент Парк – каза Блайт, като ме игнорира.
Той протегна мокър от капките фотоапарат.
– Водолазите приключиха със снимките.
Взимайки фотоапарата, Блайт му махна с ръка. Докато бързаше да се върне към групата членове на екипа и агенти, тя включи камерата.
– И какво? – Запитах, вибрирайки от любопитство. – Какво е всичко това?
– Един ловец на глави се обади за инцидент на хеликоптерната площадка, в който са замесени нечестни магьосници, които се опитват да направят незаконно заклинание. Стигнало се е до пререкание. Магьосниците са били убити.
Погледнах надолу към покритите с брезент тела – магьосниците, както предполагах – след което огледах бетонната площадка.
– Каква хеликоптерна площадка?
Блайт кимна към пристанището.
– Тази, която сега е на двайсет метра под водата.
– О. – Това обясняваше лодката. И водолазите.
Блайт подаде фотоапарата на Лиена.
– На какво ви прилича това, агент Шен?
Наведох се близо до Лиена, за да погледна малкия екран на камерата. Той показваше мътна подводна снимка на бетонна плоча, гравирана с руни. Лиена превърташе изображенията, като устните ѝ се свиваха все по-тънко с всяка снимка на разбитата хеликоптерна площадка и това, което сигурно е било издълбана в нея масива от заклинания с гигантски размери.
– Е? – Блайт подкани нетърпеливо.
– Има елементи на отричане – отвърна Лиена. – Но не мога да кажа какво прави заклинанието.
– Разбери. До сутринта в кабинета ми ще те чакат копия на тези снимки.
– Да, госпожо.
От ръба на водата Винсент извика нещо, което не успях да доловя през шума на кораба. Няколко членове на екипажа завъртяха работните светлини, за да насочат през водата към рибарската лодка.
Тримата се обърнахме, за да наблюдаваме лодката, докато лебедките ѝ засвистяха и въжетата се прибраха, извличайки нещо от водата.
Пръстите на Лиена ме хванаха за ръката и тя ме дръпна няколко крачки настрани от Блайт, която наблюдаваше операцията върху водата със стоманен поглед.
– Кит – изсъска партньорката ми, като дръпна главата ми надолу, за да може да сложи устата си точно до ухото ми. – Заклинанието, издълбано на хеликоптерната площадка, не е отричащо. Това е портал.
Очите ми се разшириха.
– Огромен портал – продължи тя с бърз шепот. – И знаеш ли кой ме попита за портално заклинание? Робин Пейдж.
– Няма как! – Задъхах се.
Тя дръпна ръката ми, за да ме накара да замълча, преди Блайт да забележи, че си шепнем.
– Робин искаше да се срещне с мен в библиотеката, за да я посъветвам за едно заклинание, което проучваше. Мислеше, че е отричане, но ставаше дума за портал като онзи счупения.
– Свята работа. Но защо един демон изпълнител би изследвал портали?
– Не знам.
Лебедките засвистяха шумно, докато риболовният кораб изтегляше улова си. Повърхността на водата се размътваше и надигаше, изместена от нещо голямо.
– Ей, капитан Блайт – казах аз, като се отдръпнах от Лиена. – Ловците на глави, които съобщиха за това, от коя гилдия са?
Тя насочи синия си поглед с лазерен лъч към мен.
– От „Врана и чук“.
Отворих уста, но каквото и да исках да кажа, изчезна от главата ми, когато обектът под водата проби повърхността. Рибарската лодка се поклащаше във вълните, докато крановете изтегляха вещта от океана.
Челюстта ми увисна, а стомахът ми пълзеше, сякаш бях погълнал кофа с многоножки.
– Какво, в името на нечестивите кайджу, е това?
Нито Блайт, нито Лиена ми отговориха.
На въжетата висеше чудовище, от което се стичаше вода. Но не чудовище от комикс. Не митичен звяр. Не е филмов реквизит. То беше въплъщение на кошмара от плът и зъби.
Бледа, слузеста плът покриваше неясно влечугоподобно тяло, дълго колкото автобус. Огромни нокти стърчаха от дългите му пръсти, а дебелата му опашка висеше надолу във водата. От саламандроподобната му глава стърчаха луковични жълти очи, които гледаха втренчено, а широката му, отпусната челюст бе осеяна с извити зъби.
– Какво… – Гласът на Лиена се разтрепери. – Какво е това?
Каквото и да беше, то беше мъртво. Сви се стомаха ми.
– Изглежда, сякаш някой е кръстосал морски вълк с Годзила и е отгледал потомството в лаборатория за метамфетамини.
Ръката на Блайт, опряна на клипборда, сякаш се готвеше да запише ново научно откритие, стисна химикалката си толкова силно, че пластмасата се огъна.
– Според доклада за инцидента вероятно става дума за фея.
– Това не е фея – контрира дрезгав мъжки глас.
– Не е, гадно е – промълвих аз, после скочих половин метър във въздуха и се завъртях, когато разпознаването на този глас удари изтощения ми мозък.
На десет дълги метра от мен Зак стоеше със скръстени ръце и вдигната качулка, която закриваше лицето му. Зяпнах го, легитимно чудейки се дали не е претърпял сътресение на мозъка. Нямах друго обяснение защо е тук, насред активна местопрестъпление, и то точно пред капитана на Ванкувърския участък.
За щастие – или може би за нещастие – наблизо нямаше никой друг. Всички бяха на ръба на водата, вперили ужасени погледи в хлъзгавия кошмарен звяр, който беше изваден от пристанището.
– Това нещо не е фея – повтори Зак с тих тътен. – Мисля си, че е по-родствено на този свят с демоните.
Демон. Плюс гигантски портал. Плюс демон изпълнител, който питаше за заклинание за портал.
Не ми харесваше накъде отива това.
– Знаеш ли кой съм аз? – Попита Зак, а лицето му беше в пълна сянка.
Сините очи на Блайт блестяха по ужасяващ начин.
– Твоята репутация те предшества, друиде, но никога не съм очаквала, че ще се предадеш. Обхванат ли си от чувство за вина?
– Едва ли. – Той разтвори ръце и вдигна едната си облечена в ръкавица ръка във въздуха. Малък предмет висеше от каишка, увита около китката му. – Искаш това.
– Искам ли? – Изръмжа тихо Блайт.
– И ти имаш нещо, което аз искам. Аз съм тук, за да търгувам.
Лиена се вцепени, едната ѝ ръка бе пъхната в чантата, готова да извади артефакт.
– Полицията не търгува с измамници!
– Дай ми гримоара на Варвара.
– Нейния гримоар? – Повтори Лиена с язвително недоверие. – Защо бихме предали книга за смъртоносна тъмна магия на известен практикуващ тъмни изкуства?
Той замахна с предмета и когато той улови светлината, разбрах, че това е флашка с памет.
– Някой е наел Радомир. Някой е изнасял информация към него от вътрешността на полицията. Някой е изнасял информация към мен.
Зак знаеше кой е къртицата в нашия участък?
– Дай ми гримоара и ще ти дам отговори.
– Няма начин – изръмжа Лиена и извади електрошокова палка. – И ти направи голяма грешка, като дойде тук. Ти…
Блайт вдигна ръка, без да откъсва поглед от Зак.
– Направете размяната, агент Шен.
Лиена си пое рязко дъх.
– Капитане…
– Направи го.
Какво, по дяволите? Блайт ума ли си беше изгубила?
Лиена изглежда се чувстваше по същия начин. Тя дълго гледаше началника си, после бавно посегна към чантата си. Измъкна червения гримоар с кожена подвързия.
Зак свали каишката от китката си и тръгна напред. Спря на опасна дистанция от Блайт и протегна ръка към Лиена. С последен поглед към началника си, тя го постави в чакащата го длан.
Той вдигна флашката с памет.
– Внимавайте какво правите с това, капитане.
– Внимавай на кого се противопоставяш, друиде – отвърна тя с остър като острие глас. – Следващият път, когато те погледна, ще бъде в моя затвор.
Главата му се наклони, светлината обходи челюстта му и той ѝ се усмихна студено, предизвикателно.
– Ще видим.
С гримоар в ръка, той се обърна и се отдалечи, а тъмното му палто се развяваше зад него. Тъмнината около него затрептя и се появиха двамата му варги, които тръгнаха от двете му страни. Той сложи ръкавица на раменете на по-големия.
С още едно трептене той и феените зверове се изгубиха от поглед, изчезвайки пред очите ни.
Потърках челото си, объркан и малко зашеметен. Нима бях загубил съзнание? Дали всичко това беше сън?
Блайт замахна с ръка и юмрукът ѝ ме удари в гърдите. Извиках. Болеше твърде много, за да е сън.
– Вземи го, агент Морис.
Послушно хванах ремъка и неговата памет с непознати тайни.
– Защо се съгласихте на неговата сделка? – Попита Лиена.
– Защо той предложи сделка? – Попитах. – Вместо това можеше да открадне гримоара от нас.
– Защото някои тайни са твърде опасни. – Блайт погледна ледено към мястото, където друидът беше изчезнал. – И той вече не ги искаше. Сега те са наши, за да ги разобличим и унищожим.
– Но защо? – Попита отново Лиена, като пристъпи към капитана. – Можеше да вземеш тази флашка с памет от него, без да го оставяш да си ходи.
– Дръж приятелите си близо. – Тя прибра клипборда си под мишница. – Дръжте враговете си още по-близо. И дръж пешките там, където можеш да ги използваш. Агент Шен, агент Морис, пазете флашката с цената на живота си – и се уверете, че никой друг не я е виждал. Ясно ли се изразих?
– Да, госпожо – заговорихме с Лиена в един глас.
От другата страна на кея Винсънт извика Блайт. С кратко кимване към нас тя се отдалечи.
Останали сами, Лиена и аз погледнахме флашката, която държах. Какви тайни съдържаше тя за къртицата в полицейското управление – и защо имах чувството, че тя е много по-голяма, отколкото някой от нас подозираше?
Разтревоженият ми поглед срещна този на Лиена и се зарадвах, че способностите ми стават все по-силни. Щяхме да имаме нужда от целия ми ум, магия и късмет, за да се справим с всичко, което ни очакваше.
Кит Морис ще се завърне в четвъртата част на
Кодекса на гилдията: Деформиран / Четири
ОТКРАДНАТИ ВЪЛШЕБСТВА И ДРУГИ ЗЛОПОЛУКИ
Историята на Призрака продължава в
ЕДИНСТВЕНИЯТ И НЕПОВТОРИМ КРИСТАЛЕН ДРУИД
Кодекс на гилдията: Разкрит / Едно
