***
Херцогът ми се намръщи, след което направи неочакваното – отвори книгата на последната страница.
– Лейди Алвион Ерат.
Да, за съжаление, тази библиотека не е принадлежала на господин Ирек, което е жалко. Ако отон Грейд беше прочел името му, щеше да е по-забавно. На херцога обаче не му беше забавно. Затваряйки книгата, той ме погледна мрачно и втренчено и заяви:
– Вие ме излъгахте.
Оливия изтръпна от тона му, но аз вече бях толкова уплашена, че страхът се беше превърнал в нещо познато и незабележимо.
– Лъжата не беше в списъка с правилата за поведение в замъка ви. – напомних му гордо.
Сигурно продължавах да се усмихвам, защото лицето на негова светлост се скова. Това продължи само няколко секунди и след това той заговори:
– Лейди Уотърби, не бих искал да мисля, че това, което казах, не е било чуто от вас.
Спуснах очи и замълчах. Бих искала да говоря, но, първо, се оказа, че имам твърде живо изражение на лицето, и, второ, не в присъствието на чужди дами.
– Лейди Уотърби! – последният член на династията Грейд очевидно беше пристрастен към полумерките.
Имам предвид неприемливите. Смятах, че е неприемливо да се повишава глас, когато се говори с дама.
– Лъжата не беше в списъка с правилата за поведението ми във вашия замък. – повторих аз.
Казах го достатъчно тихо, но за съжаление не достатъчно уверено. Твърде много се страхувах от херцога, наистина се страхувах. Беше страшно да осъзная, че този човек може да ми направи всичко безнаказано.
– Лейди Уотърби, – каза той с ледения си глас – моля ви, гледайте ме, когато ви говоря.
Рязко издишах и без да вдигам глава, казах:
– Лорд отон Грейд, моля, бъдете така добър да не повишавате глас, когато ми говорите.
Добре, че главата ми беше сведена – надявах се никой да не е забелязал стиснатите ми от страх очи. Това обаче трая само секунда, а после вдигнах брадичка и погледнах уверено херцога. Едва сега осъзнах, че Оливия си беше тръгнала, докато се справях с емоциите си, и нещо повече – сега затваряше вратата, пренебрегвайки възмутения поглед на госпожа Тортън.
Когато вратата се затвори, във всекидневната на отредените ми покои останахме само аз, лорд отон Грейд… и една книга. Искаше ми се да кажа нещо, но страхът беше почти парализиращ.
– Ариела, – херцогът произнесе името ми, не силно, но звучеше ужасяващо – още веднъж и по-точно, тъй като първият ни разговор не ви впечатли достатъчно. Наистина бях изключително ядосан, когато видях една малолетна монахиня, която ми бяха довели като булка. Ядосан и разочарован. Но вие успяхте да ме накарате да ви погледна и да призная вашите несъмнени добродетели. И аз започнах да ценя вас, вашата интелигентност и възможностите, които ми предоставяше вашата младост. И в този момент осъзнавам, че съдбата ми е предоставила шанса да възпитам бъдещата лейди отон Грейд така, както имам нужда да бъде възпитана. И вашето възпитание, Ариела, ще бъде достатъчно трудно, но, забележете, мога да го направя жестоко. Резултатът все пак ще е същият – такъв, какъвто го изисквам. Начинът, по който ще стигнете до този резултат, зависи от вас, Ариела. Но повярвай ми, бруталност и жестокост са много различни определения.
Сърцето ми се сви болезнено и въпросът излезе от устата ми:
– И така, нашият много информативен разговор на закуска беше част от вашето образование?
Продължих да гледам в пода.
– Бях любопитен за самоконтрола ви.
Вдигнах глава, погледнах лорд Грейд и се взрях в сдържаността му:
– Да, сега разбирам защо са умрели младоженките ви. Предполагам, че са намерили самоубийството за най-милостивия изход от ситуацията.
В тъмните очи на херцога проблесна нещо странно и усмивката му по някаква причина стана по-широка.
– Грешите, Ариела – този път гласът му прозвуча неочаквано меко – и вие сте единствената, за чието възпитание ще бъда лично отговорен.
– Аз съм… късметлийка. – казах с усилие.
Отидох до прозореца и застанах с поглед към хоризонта.
– О, виждам, тънка ирония. – каза лорд Грейд с нескрита насмешка.
– Вие какво? – без да се обръщам, се учудих – Това си беше чисто груб сарказъм!
Треперех от ярост, но една дама не бива да проявява гняв. Затова се съсредоточих върху съзерцаването на морската шир. Лорд Отон Грейд застана зад мен за миг, след това диамантената висулка беше пристегната на врата ми, а после чух звука от стъпките му, които се оттегляха, скърцането на отварящата се врата, женските думи: „Ваша светлост.“
Миг по-късно в салона влязоха шивачката, нейната помощничка, госпожа Тортън и Оливия. Оливия се опита да каже нещо, но остана безмълвна. Госпожа Тортън също не го направи и скоро четирите започнаха да си бъбрят, обсъждайки тоалети, мода, материи… Продължих да стоя там, загледана в хоризонта, и едва когато яката на роклята ми се намокри, осъзнах очевидното… през цялото това време бях плакала… тихо… без дори да забележа.
– Лейди Уотърби, – нежно ме повика госпожа Тортън – госпожа Имис е най-добрата шивачка на крайбрежието и трябва да вземе мерки и…
– Разбирам. – гласът ми беше стабилен – Госпожо Тортън, мога ли да попитам колко често се изпращат писма от крепостта?
– Ежедневно, – отвърна тя с известна тревога – но трябва да попитате херцога, защото цялата кореспонденция се проверява от хора, които му докладват. Едва след това тя се запечатва и изпраща на адресатите, а ако искате да изпратите лично съобщение, по-добре е да попитате херцога… така писмото няма да бъде проверено.
– Благодаря ви, разбирам. Ако може да ме извините за момент.
Без да поглеждам към никого, отидох в спалнята. Затворих вратата, постоях известно време мълчаливо, после отидох да си измия лицето. Преоблякох се. Преоблякох се в същата сива роба на манастирско момиче. После се върнах в салона с лист хартия и перо. Поставих материалите за писане на масата и отидох да се срещна с шивачката.
На пръв поглед госпожа Имис приличаше на южнячка – тъмна кожа, тъмни очи и коса. Весел, непринуден нрав, подвижна и усмихната. Беше на четирийсет години, но чарът ѝ и способността ѝ да общува лесно я караха да изглежда поне като млад човек. Но професионализмът ѝ вдъхваше респект. Взе ми мерки, което ѝ отне не повече от половин час, и в процеса на работа успя да ме разпита за цветовите ми предпочитания, любимите ми хобита и книги. Едносричните ми отговори я разочароваха, но за съжаление не бях способна на повече.
Час по-късно дамите оставиха Оливия и мен, като обещаха да се върнат утре за първото ни пробване. Макар да бях изненадана, че поръчката се изпълнява толкова бързо, я уверих, че с нетърпение ще очаквам да видя какво са направили. Когато госпожа Тортън изпроводи шивачката и нейната асистентка, тя искаше да каже нещо, но срещна погледа на Оливия и излезе.
– Уау, – каза камериерката ми и сви устни – вече е утре.
– Да, – казах аз с равен тон – аз също се изненадах, защото госпожа Имис работи старателно.
– Старателност? – промълви Оливия – Съпругата на губернатора чака от един месец собствената си рокля за сватбената церемония на дъщеря си, а шивачката ще я приготви за вас утре.
– За какво е това бързане? – попитах уморено.
– Херцогът. – тя го каза така, сякаш назоваваше името на Бога – Той винаги се опитва да се хареса.
Не казах нищо. Отидох до масата, седнах и започнах да пиша съобщението.
– Лейди Уотърби, време е за вечеря. – каза камериерката малко нервно.
– Пригответе роклята ми, моля! – помолих, докато пишех редовете плавно.
Не се страхувах, че ще бъдат прочетени, – крайно неморално е да се чете частна кореспонденция – така че бях съвсем откровена и в изказа, и в намеренията си. Думи, думи, думи… само думи, но знаех със сигурност, че майката настоятелка ще види в тях много повече – моята болка. Моята скръб. Нежеланието ми да се заровя в стените на Орлово гнездо. И очаквах най-малкото съвет, най-много помощ. Майка Йоланта не обичаше да се утешава, предпочиташе да помага с дела, а не с думи.
– Лейди Уотърби – намеси се Оливия, като вдигна тюркоазена риза – мисля, че в комбинация с полата…
Погледнах внимателно какво се предлагаше и отговорих спокойно:
– А аз мисля, че елементът от тоалета, предназначен за езда, ще е неуместен.
Камериерката ме погледна учудено, след това ризата и каза малко несигурно:
– Но… тя е едно от малкото неща, които ви подхождат в ….
– … размер и положение – довърших аз за нея, сложих писмото в плика и запалих свещта.
Разтворих восъка, излях на тънка струя и го запечатах със семейния пръстен. И едва тогава обясних:
– Бях в лицей, Оливия, под грижите на майката настоятелка на манастира на Дева Есмера, както и останалите ученици. Нямах време да си направя нов гардероб. Следователно, разполагам с много ограничен набор от дрехи. Но дори и при такива ограничени обстоятелства няма да рискувам да се появя на вечеря в костюм за езда. На първо място ще е неудобно, защото ризата трябва да е придружена от пищно набрано жабо, а на второ място ще е неприлично без сако.
С известно недоверие камериерката опъна дрехата, изучи я и като вдигна рамене, отбеляза:
– Вие сте… у дома.
– Аз съм в ада! – просто не можех да се сдържа.
А тя потръпна. Засрамена от собствената си невъздържаност, се извиних тихо, минах покрай Оливия и влязох в гардеробната.
В социалния живот се обръщаше толкова много внимание на тоалетите. Сутрешната рокля, роклята за разходка, тоалетът за вечеря, роклята за вечеря, домашната рокля за следобед, несъмнено вечерният костюм… Тоалети, тоалети, тоалети. Безкраен водовъртеж от коприна, батиста, скромен памук… Замръзнах на входа, огледах наличното, мълчаливо се обърнах и излязох, като съобщих на камериерката:
– Готова съм.
Оливия не посмя да възрази, каза само:
– Косата ви…
Плитката беше малко разрошена, след като шивачката я беше премерила и изпробвала, но не значително. Гордо вдигнала брадичката си, аз отидох до вратата и погледнах камериерката с изразителен поглед. Госпожа Камиера започна да изпълнява задълженията си по съпровождане на булката на лорд отон Грейд някак неуверено.