***
Осъзнаването на това къде и с кого съм, бавно ме обзе, измествайки магията на случилото се и…
– Разкрепостено чудо сте вие. – каза весело отон Грейд – Пускам ви вече, но не крещете.
И наистина бях внимателно поставена на крака.
– Благодаря ви! – благодарих му учтиво аз, оправяйки косата си.
– За това, че ви пуснах? – уточни херцогът.
Погледнах към лорда, към стената на наблюдателната кула и думите излязоха от само себе си:
– Беше чудесно! Заливът… той е толкова огромен! И морето е огромно! И чайките!
– Огромни? – смеейки се попита отон Грейд.
– Магическо! – не бях в настроение за състезание по ирония – И… благодаря ви!
Херцогът се засмя, протегна ръка и каза:
– Хайде, Ариела.
Поставих пръстите си в широката му длан, без да възразявам, и тръгнахме надолу по кулата. Херцогът тръгна пръв, все още държеше ръката ми и ме гледаше с усмивка. А аз… Сигурно изглеждах по същия начин, както през първите няколко дни на баркентината, когато тичах от борд на борд и виках: „Морето! И там е морето! То е огромно!“
– Имаш чудесна усмивка. – каза внезапно отон Грейд.
– А вие сте маг! Истински! – все още не можех да се отърся от чувството на вълнение и удивление.
– Има ли фалшиви? – попита херцогът с лек кикот.
– Има… но, лорд Грейд, вие стената… и моста… Мост в небето, можете ли да си представите? – бях завладяна от емоции.
– Малко. – той открито се подиграваше.
А аз… аз…
– Вие можете ли да летите? – не можех да не попитам.
– Да летя? – усмивката на херцога за миг стана мечтателна и загадъчна – Предпочитам да правя други неща, които ми дават усещането за летене. Впрочем напълно способен съм да летя, но при определени условия и само в момента на стихията, иначе изключително трудно… става.
Не чух нищо друго освен най-важното:
– Вие можете да летите! Вие! Да летите! Вие…
Херцогът спря и под леко снизходителния му поглед аз замълчах, но…
– Обещавам, че щом има достатъчно голяма буря, двамата с теб ще полетим, Ари.
Той ми се усмихна, толкова топло и изненадващо, че за миг дори белегът, който бе пресякъл лицето му с мълния, сякаш не се виждаше толкова силно, но изведнъж усмивката изчезна. И тогава лорд Грейд бързо обърна глава към кея, а дланта на ръката му неволно се стисна, което ме накара да извикам от болка.
– Моля за извинение, – каза херцогът студено – да вървим.
Не, той не бързаше, все още се приспособяваше към стъпките ми и ме държеше стабилно, но щом се озовахме долу, аз дръпнах ръката си, херцогът мълчаливо ми показа посоката и ме последва.
Не беше приятно да вървя с погледа на лорд Грейд върху гърба си, но не посмях да се обърна, докато не стигнахме до кея. Едва когато стъпих на гладкия каменен път, несъмнено създаден с магия, рискувах да спра.
– Лейди Уотърби, мисля, че ще е най-добре, ако благоволите да отидете при господин Ирек, който ви чака. – чу се гласът на херцога – И бих ви помолил да останете близо до адвоката ми.
Обърнах се рязко и погледнах директно към лорда, без да смея да възразя. Всъщност херцогът вече не ме гледаше, като цялото си внимание отделяше на групата висши офицери на флота, застанали на кея. И колкото и да е странно, като се вгледах по-отблизо, разбрах, че един от тях е жена. Облечена в мъжка офицерска униформа, с къса коса, събрана отзад на главата в неравномерна опашка, и с белег на лицето. Много характерен белег. Почти идентичен с този на лицето на лорд Грейд. Но тогава жената извърна глава, изящно, грациозно, с царствена небрежност, черните ѝ очи хвърлиха поглед към херцога, пълните ѝ, красиво оформени устни се извиха в подобие на усмивка и това беше единственото което последният член на семейство Грейд трябваше да изтърпи. В следващия миг странната дама, а аз не се съмнявах, че е дама, се обърна. Лицето на херцога показа откровен гняв, заедно с оттенък на безсилна ярост.
И тогава, някак си съвсем неочаквано, лордът обърна поглед към мен. И гневът му от непонятната ситуация също падна върху мен.
– Иди при лорд Ирек, Ариела! – каза той с гневен глас.
– Харесваш ли я? – не знам защо попитах.
Лорд отон Грейд се усмихна странно и по някаква причина отговори:
– Обичах тази жена.
Като го погледнах изненадано, не можах да не попитам:
– Но… защо вие…
– Обичах тази жена, – прекъсна ме херцогът – бях готов да дам живота си за нея, докато не видях истинското ѝ лице. Във вас, все още невинно дете, има благородство, Ариела, а в нея – не.
Тънък комплимент, но същевременно толкова горчив.
– Тя има белег на бузата си като вас. – не знам защо го казах, но не можех да се сдържа.
– Проклятието – тихо отвърна лорд отон Грейд – е едно за двама.
Не бях очаквала дори тези думи и не смеех дори да се надявам на продължение:
– Убийството на бял маг не остава незабелязано, Ари, знаех какво правя.
– А тя? – пресвета, спри езика ми.
– Нейният живот беше това, заради което аз се заех с това. – усмихна се лорд Грейд.
Като погледнах в посока на жената, видях как тя разтърси косата си с грациозно движение, усмихна се очарователно на офицерите и скришом погледна херцога. Отон Грейд се обърна скръбно и ме погледна. Аз пък за пореден път постъпих съвсем различно, отколкото трябваше:
– Струва ми се, че всеки живот е достоен за подвиг, но не всеки е способен на него.
Херцогът се усмихна криво и смени темата, като попита:
– Скрит комплимент?
– Неохотно признаване на заслугите. – отвърнах аз.
– Вие сте слушали за моите достойнства? – попита лордът.
– Капитан Ордаз говори хубаво за вас. – отвърнах със скрита усмивка.
– Това е добре да се чуе. – херцогът посочи към кея – Хайде, ще ви придружа.
В този момент си спомних къде ще ме придружат и осъзнаването на ситуацията беше много неприятно. Аз, която вече бях направила крачка към херцога, се спрях и бързо скрих ръцете си зад гърба с жеста на монахиня. Спомних си разчорления си вид, детската си радост от кулата, докосването на лорда…
– Вас нещо смущава ли ви? – попита херцогът.
Изведнъж нещо ме докосна, нежно, едва забележимо премина по бузата ми, без дори да наруши косата ми, и замръзна в прозрачна мъгла до лорд Грейд. Уплахата ми беше заменена от силен интерес, щом разпознах това същество – висшия дух на вятъра!
– Фериботът чака. – докладва духът.
– Добре, Янир. – каза по навик херцогът и ме погледна.
Бях се загледала в духа! Има само дванайсет такива в империята и само един извън нея – този! Висшите не просто могат да управляват кораба, те са самите стихии! Те могат да променят посоката на вятъра, да се превърнат в торнадо, да създадат цунами, буря, ураган! Те са невероятни и само най-силните магьосници могат да ги контролират, те…
– Лейди Уотърби, уплаших ли ви? – попита учтиво духът.
Стоях там, едва дишайки, и шокирано се взирах в призрачното създание. Изведнъж чух присмех в ухото си:
– Можеш да го докоснеш.
– Наистина? – попитах, преди да осъзная, че лорд Грейд просто се шегува с мен.
Не можеш да пипнеш или докоснеш висш дух, точно както не можеш да докоснеш вятъра или…..
– Приятно ми е да се запозная с вас, лейди Уотърби – в следващия момент дланта ми беше вдигната и… усещане за докосване с устни – и вие сте първата жена, на която е позволено да стъпи на моя кораб.
– За мен е чест, лор… госпо…
– Просто Янир. – на помощ се притече лорд Грейд.
– Просто Ариела. – позволих си да превключа на лично обръщение.
– Поласкан. – призрачните ръце освободиха ръката ми.
А прозрачната фигура с лекота тръгна към ръба на кея, за да стъпи в бездната и да се издигне, разперила криле… Затаих дъх, без да откъсвам поглед от чудото, което виждах за първи път в живота си…
– Янир. – обади се тихо херцогът.
Засрамена, веднага придадох на лицето си подходящо светско изражение и се опитах отново да се държа като дама, но… Но едва духът на вятъра се бе върнал, лорд отон Грейд каза невероятното:
– Янир, придружете лейди Уотърби до палубата.
Заповедта беше изречена с леден тон, но когато се обърнах към херцога, видях леко хулиганска усмивка на твърдото му, властно лице и се обърках.
– С удоволствие, милорд. – отвърна Янир и ми протегна ръка.
Погледнах въпросително херцога, откровено невярваща на случващото се.
– Върви Ари, – весело нареди последният представител на династията Грейд – повярвай ми, това е много по-вълнуващо от слизането по стълбите.
Погледнах към духа на вятъра, а той все още протягаше призрачната си длан към мен и аз исках да сложа ръка в нея, но… за разлика от лорд Грейд, виждах дамата, която вървеше към нас, онази, чието лице беше белязано и на чиито устни имаше странна усмивка, и аз… изведнъж почувствах, че не искам да ги оставям сами. Защото ясно виждах, че дамата възнамерява да нарани някого, който някога я е обичал.
– Съжалявам, – гласът ми излезе шепнешком – аз…
Духът на вятъра изведнъж, също като мен, погледна зад гърба на херцога, после към мен, кимна и… изчезна.
– И кой е там толкова неприятен? – забелязал маневрата му, попита лорд Грейд.
Той попита достатъчно силно, за да може приближаващата се дама да го чуе. Но тя и не помисли да спре. Вървеше неотклонно към целта си, а погледът ѝ не предвещаваше нищо добро. С интерес се вгледах в символите по еполетите ѝ, в цвета на маншетите ѝ, в ахатовата обица в ухото ѝ, в знака на водата на гърдите ѝ. Вода е малък ветроходен крайцер, което означава спомагателни войски, което означава, че няма дух на вятъра. А дамата е магьосница? Черен маг, като се има предвид цветът на обицата ѝ. Удивително.
Дамата, когато се приближи, умишлено потупвайки с токчета, дойде и застана от дясната страна на херцога, хвърли подигравателен поглед към мен, а после
– Дезмънд, скъпи мой, бих искала да….
Наглостта е невероятна. Като офицер – тя беше длъжна да се представи и да поиска разрешение да се обърне, като дама – нямаше право да започва обръщението си с молба. Моят откровено неодобрителен поглед сигурно е развеселил лорд Грейд, защото, игнорирайки дамата, той се обърна към мен:
– Лейди Уотърби, винаги ли спазвате правилата?
Въпросът ме изненада и ме принуди да прекъсна речта на дамата. Но щеше да е грубо да не отговоря пред непознати, затова казах:
– Опитвам се да го правя, лорд отон Грейд.
– Успешно, лейди Уотърби? – продължи херцогът с подчертано внимание.
– Старая се, лорд отон Грейд. – отговорих уклончиво, чувствайки се откровено неудобно под погледа на дамата магьосник.
И търпението ѝ се изчерпа.