ГЛАВА 1
– Трябва да спрем за сладолед – предложих аз, като се наслаждавах на сутрешното слънце, което огряваше интериора на умния автомобил. – Или суши. Наоколо има петнайсет първокласни суши заведения.
Лиена пусна сигнал и навлезе в лентата за завиване – далеч от кея и изобилието от хранителни продукти.
– На път сме да арестуваме някого. Това не е спа-пътуване.
– О, това е още по-добра идея! Можем да отидем на маникюр.
Двигателят на умния автомобил се размърда, сякаш Лиена искаше да се отдалечи възможно най-бързо от всичко забавно. Или може би маломощният двигател се нуждаеше от допълнително гориво за хълма, по който се носехме.
– Кога за последен път си ходила на маникюр? – Попитах окуражително.
– Не мисля, че някога съм…
– Никога не си ходила на маникюр?
– Ами ти?
Повдигнах рамене.
– Само веднъж, когато работех в ККК.
– Кит – въздъхна тя, като ми хвърли страничен поглед – защо имам чувството, че се опитваш да избегнеш работата?
– Защото е така. – Затворих очи и се облегнах назад в облегалката за глава. – Това е първият път, когато сме на полева задача от седмици насам, и аз абсолютно не бързам да се върна в базата.
Тя изкара втора въздишка, тази натежала от тежестта на хиляди притеснения.
– Напоследък е малко напрегнато.
Не. Обръщане. По дяволите.
Лиена се отклони от главната улица и навлезе в квартал, населен с гаргантюански къщи, които се намираха някъде между „очарователно селски“ и „болезнено модерен“.
– Знаеш ли, ако се върнем малко назад – казах аз, като погледнах с копнеж в страничното огледало към пътя зад нас – има една пицария с майка, която сервира и чай с балончета. Не си живял, докато не си съчетал парче пеперони с чай с тапиока, или поне така съм чувал.
Тя удари с пръсти по волана.
– Нека арестуваме нашия лош човек, а след това можем да обсъдим храната.
– „Лош“ е пресилено, не мислиш ли? Той е рецидивист.
– Той е крадец рецидивист, а не сериен убиец.
– И това е третият му престой в гилдия за рехабилитация.
Въпреки името си, рехабилитационната гилдия не беше за пристрастени към магии митици. Полицията на МПД не разполагаше с човешки ресурси, търпение или желание да управлява истинска затворническа система, така че всички нарушители, които се смятаха за разумно способни да се върнат в обществото, се изхвърлят в специално лицензирани гилдии за „рехабилитация“. По същество това беше подобрена система за предсрочно освобождаване.
Преди принудителната ми работа в магическата полиция не знаех, че съществуват рехабилитационни гилдии. Ако знаех, може би щях да се замисля дали да приема сделката с Блайт. И пак, вероятно не, като се има предвид, че на масата имаше „екзекуция“.
Докато пътувахме, дърветата ставаха все по-гъсти, а пътят – все по-тесен и стръмен. Следвайки табелите за „Природонаучния музей на Северния бряг“, Лиена спря на чакълест паркинг, закътан сред високи дървета с оголени клони. През лятото мястото вероятно беше пълно с кемпери, но в средата на февруари имаше само няколко пикапа и хибридни кросоувъри.
– Това гилдия за приключения на открито ли е? – Попитах. – Планински водачи и магьосници?
Лиена спря умната кола на нелепо тясно място за паркиране между два автомобила.
– Пропусна ли знака?
– Природонаучният музей е гилдията? – Отворих вратата си и се измъкнах между нашите прославени Hot Wheels и един огромен пикап. – Това означава ли, че имат кости на динозаври и такива готини неща?
Тя преметна чантата си през рамо.
– По-скоро катерици, облечени в жълто.
– Жалко.
Пресякохме напукания асфалт към малка дървена сграда, претендираща да е музей. Суровият екстериор създаваше сериозни усещания за дърварска колиба.
– Агентът Катър би се зарадвал на това място – промълвих, докато отварях вратата.
Интериорът, с монтираните животински глави и изложенията на чучела на убити по пътя, клонеше по-скоро към края на спектъра на колибите, в които убиват с брадва тийнейджъри в гората. Въздухът имаше плесенясало качество, което накара носа на Лиена веднага да се набръчка.
Тя примигна към една ласка с мънистени очи в стъклена витрина.
– Започвам да съжалявам, че приех тази задача.
– О, не е толкова лошо – отвърнах оптимистично. – Няма демони, няма мъртви тела, няма капани. И е глътка свеж въздух в сравнение с нашатия офис.
Тя издаде тих звук на съгласие. Много говореше това, че миризмата на мокро куче и мухлясали листа, която проникваше в тази гилдия, беше добре дошло облекчение в сравнение с настоящата атмосфера в нашия участък.
Двамата с Лиена заобиколихме интерактивния дисплей, който обясняваше как функционират отводнителните канали, заобиколихме стъклената витрина, в която се намираха три плюшени глигана, и стигнахме до гишето отзад. Жена в средата на трийсетте, с къдрава кафява коса, натрупана на главата ѝ, и очи, които говореха за безсънни нощи, ни посрещна с приветлива, но уморена усмивка.
– С какво мога да ви помогна? – Попита тя.
Почти бях пропуснал въпроса ѝ, твърде разсеян от мъртвия гарван, който висеше над главата ѝ, болезнено закачен на тавана с рибарска корда.
Пренасочих вниманието си към Лиена с жест.
– Приятелката ми тук е голям фен на „Пазителите на галактиката“, така че си търсим плюшен енот.
– Кит…
– За предпочитане е да има онзи брутален блясък в очите, знаеш ли?
Жената примижа объркано.
– Извинявай… какво?
– Вие ли сте Ингрид Брауър, гилд майстора? – Попита Лиена. – Да, но аз не продавам еноти. Пълнени или… непълнени.
Лиена извади значката си от чантата и я вдигна.
– Агент Шен.
Извадих значката си изпод якето.
– Агент Морис.
Раменете на Ингрид мигновено увиснаха напред, поражението беше изписано по нея.
– Но всички те се справят толкова добре.
Тръпка на неудобство подкоси изражението на Лиена и бях сигурен, че лицето ми съвпада с нейното. Колкото и да обичахме и двамата да преследваме лошите, това беше различно.
ГМ притисна ръка върху очите си.
– Кой?
– Броуди Епс – промърмори Лиена. – Той тук ли е?
Ингрид изпусна дълъг дъх. Тя явно се грижеше за условно предсрочно освободените си – и знаеше, че няма да сме тук, освен ако някой от тях не се е объркал много. С жест ни помоли да я последваме към задния изход. Отвън малък каменен вътрешен двор граничеше с ивица трева, в единия край на която имаше навес. Отвъд него над музея се извисяваха дебели кедри.
Един мършав мъж в карирано яке и обърната бейзболна шапка вадеше косачка от навеса. Кестенявата коса с дължина до брадичката беше прибрана зад ушите му, а на лявата му китка стърчеше дебела черна гривна.
Това беше нашият човек: Броди Епс. Двадесет и шест годишен. Роден и израснал на Западното крайбрежие. Магьосник без официално обучение и с натрапчиво лепкави пръсти. От шестнайсетгодишен се подвизаваше в килиите на полицията във Ванкувър.
– Броуди – обади се Ингрид, а в гласа ѝ се долавяше неохота. – Можеш ли да дойдеш тук?
Той погледна към нас и въпреки че с Лиена не крещяхме „авторитети“, разбра за какво става въпрос. Очите му веднага се насочиха към пътеката за елени, прорязваща дърветата.
– Ще го хванем ли? – Прошепнах на Лиена. Тя кимна.
– Ще формираме ли клещи?
– Имаш го, партньорко.
Лиена докосна висулката с котешко око, която винаги носеше на врата си, и промълви:
– „Ori menti defendo“.
Докато се приближавахме към Броуди, изчистих мозъчните паяжини от магическата част на мозъка си, подготвяйки се да я включа. Измъчването на Вини – и понякога на Харис, ако се чувствах смел – поддържаше уменията ми добри, но непредсказуемостта на работата на терен изискваше повече финес.
– Това са агент Шен и агент Морис – каза Ингрид, след което добави предупредително: – И ти ще им сътрудничиш, нали?
Хм. Това не беше отношението, което видяхме от повечето ГМ. Всъщност това не беше отношението, което бяхме получили от нито един от ГМ, с които бяхме пресекли пътя си. Предполагам, че гилдиите за рехабилитация са били по-приятелски настроени към МПД.
Броуди обаче не изглеждаше много дружелюбен. По челото му се образуваше нервна пот.
– Изпаднах в паника, ясно? – Каза той, гласът му беше нисък и умолителен. – Не исках да го направя.
– Трябва да слезеш с нас в участъка – отвърна Лиена. – Можем да поговорим за случилото се, когато стигнем там.
Може и да беше нарекла Броуди „лошо момче“ по пътя дотук, може и външно да изразяваше твърда позиция по отношение на престъпленията и техните извършители, но нежният начин, по който партньорката ми говореше с този човек, беше доказателство. Лиена беше прикрито мекотело и тази задача не ѝ харесваше, също като на мен.
За съжаление мекият ѝ тон не успокои Броуди. Страхливият му поглед прескачаше между мен и Лиена. Дясната ѝ ръка се плъзна скришом към чантата ѝ.
Броуди беше по-бърз. Той обърна гривната на китката си нагоре, изричайки заклинание. Прозрачна бариера с приблизително цвета на розова лимонада се спусна около нас под формата на куха колона, висока шест фута.
– Броуди! – Изкрещя Ингрид безнадеждно.
Пренебрегвайки я, той спринтира към пътеката за елени. И право в мен. В истинската ми същност.
Гръдният му кош се сблъска с протегнатата ми ръка и той падна назад, блъскайки се в пръстта.
Хлипайки, той примигна глупаво към вече видимото ми аз.
Това беше класическа стратегия на объркващия Кит. Лиена и аз я използвахме от известно време насам върху заподозрени, предсрочно освободени и престъпници – особено върху тези, за които предполагахме, че са бегълци. Докато фалшивият Кит си беше запазил мястото до Лиена, аз бях заобиколил Броуди, за да го изчакам.
Лиена го нарече клещи и ме увери, че това е правилен военен термин, но ме накара да си мисля най-вече за омари.
– Как… как си… ? – Запъна се Броуди, докато го преобръщах и закопчавах ръцете му зад гърба.
Погледнах нагоре и видях Лиена, която изненадващо все още беше заклещена в розовата бариера. И тя не изглеждаше доволна.
– Какво ще кажеш да освободиш партньора ми от тази магия? – Попитах току-що заловения си пленник.
Той се извъртя, докато не коленичи до мен.
– Няма заклинание за „изключване“. Тя ще трябва да изчака, докато то се изпълни.
– И колко време ще отнеме това?
– Около осем минути.
Това нямаше да мине добре. Партньорът ми притежаваше много добродетели – интелигентност, креативност, почтеност, способност да дерайлира мозъка ми само с един поглед, но търпението не беше сред тях.
Вече беше извадила дървеното кубче на Рубик от чантата си и мърмореше, докато го усукваше в нов модел. Държейки го към щита, тя измърмори заклинание, което не чух. От него се изстреляха мастилено черни шипове, които разбиха бариерата.
– Хах – промърмори Броуди, като звучеше неволно впечатлен. – Или можеше просто да направи това.
– Съжалявам, че се опитах да избягам.
Откъсвайки поглед от пътя, погледнах в огледалото за обратно виждане към Броуди. Той се беше свил в жалкото извинение за задна седалка на умната колата и гледаше нещастно през прозореца. На пътническата седалка Лиена беше стиснала устни, а погледът ѝ беше вперен в артефакта гривна на нашия крадец. Предполагаше се, че го изследва, но не изглеждаше много съсредоточена.
– Просто знам, че сгреших – продължи Броуди. – Но това беше инцидент.
– Използвал си този артефакт върху човек. – Лиена извади от чантата си найлонов плик с надпис „ДОКАЗАТЕЛСТВА“ и пусна гривната в него с отсечени движения. – Човек, от когото си крадял.
В огледалото за обратно виждане наблюдавах как раменете на Броуди се отпускат.
– Защо открадна от магазина? – Попитах. – Получаваш стипендия от гилдията си и си имал пари в сметката си.
– Аз… не исках да го правя. Просто… го направих, без да мисля.
Двамата с Лиена си разменихме погледи. Досиетата на Броуди в полицията разказваха историята на живота му: бедно дете от труден квартал, което се е научило да краде храна, за да се изхранва. Не му се е налагало да краде, вече не е имал нужда да краде, но вероятно нещо го е провокирало – спомен, пристъп на тревожност, натрапчиво желание – и той не е успял да се спре.
Борбата му да се освободи от миналото си беше жалка, но не тя беше причината, поради която Лиена и аз го бяхме взели. Полицията не изпращаше агенти за крадци от магазини.
– Охранителят те изненада, нали? – Казах тихо. Броуди сведе глава. – Той ме хвана от нищото и аз…
И той изстреля заклинанието си „Аркана бариера“. Върху човек. Пред очите на други хора. Заплахата за тайната на магията стои над всички останали престъпления като най-сигурното, което ще накара полицията да избухне.
Бедният Броуди имаше сериозни проблеми и го знаеше.
– Каква ще бъде присъдата ми този път? – Попита той с тих глас. – Все още ли ще бъда назначен в гилдията на Ингрид?
– Това зависи от Съдебния съвет – предположи Лиена.
В огледалото видях как Броуди се разплака при споменаването на тези вкаменени разпределители на наказанията.
Лиена вдигна чантата с доказателствата така, че Броуди да я види.
– Този артефакт е доста добър. Ти ли го направи?
– Наследих го – промълви Броуди. – Беше на баща ми. Намерих го сред вещите му, след като умря.
Тя изсумтя. Явно се опитваше да отвлече вниманието на Броуди с нещо по-малко неприятно от срещата му със Съвета на съдебната власт. Вместо това му беше напомнила за мъртвия му баща. Той беше сирак като мен? Ако започнеше да цитира Cool Hand Luke, щеше да е като да се гледам в проклето огледало.
Искам да кажа… че аз се гледах в огледало. Трябваше, за да го видя от позицията си зад волана. Но мнението ми си остана. Броуди беше с няколко години по-голям от мен, но пътищата ни не бяха толкова различни. Всъщност той вероятно се справяше по-добре от мен, като се има предвид, че аз не отдавна бях затънал до шия в престъпна гилдия, докато той беше в рехабилитационна гилдия и се опитваше да се поправи.
Ако един капитан на участък с хумор на немъртъв тигър не ми беше дал втори шанс като най-новия новобранец в Магиполицията, къде щях да бъда сега?
В участъка двамата с Лиена преведохме Броуди през процеса на приемане, като се опитахме да бъдем максимално успокояващи, без да лъжем открито за перспективите му, преди да се отправим към общия ни офис, за да попълним съпътстващите документи.
– Мислиш ли, че ще се отнесат леко към него? – Попитах, докато Лиена натискаше „Изпрати“ на формулярите.
Долната ѝ устна се отдръпна от зъбите. Мълчанието ѝ беше достатъчен отговор и аз не можах да се въздържа да не въздъхна. Можеше ли този ден да стане още по-лош?
Системата на интеркома изпищя и от високоговорителите се чу женски глас:
– Агент Лиена Шен, агент Кит Морис, незабавно се явете в кабинета на капитана.
Защо не. Да, можеше.
Назад към част 1 Напред към част 3
