***
Някак си отон Грейд не сподели ентусиазма ми и барабанейки замислено по масата, каза:
– Елридж… много обедняло семейство, древно, някога величествено, но… до неотдавна бяха почти просяци… а после има една любовна история, която влезе в заглавията на вестниците в цялата империя. Забавно.
Той обърна бавно страницата и изражението му се промени мигновено. Върна се към това, което вече беше прочел, прочете го отново, усмихна се странно, лукаво и като прелистваше страниците, започна да чете, коментирайки, докато чете:
– Лейди Ерения Алис… омъжена за камериера на Негово величество. Лейди Ан Хараин, колкото и да е странно, е съпруга на херцога на Аниус. Лейди Ванеса… Спомням си, че във вестниците се говореше за брака на виконт Браниър с тази прекрасна дама.
Погледнах херцога с известно недоумение, а лорд Грейд ме погледна с ярост.
– Извинете, аз…
– Вие не разбирате? – уточни подигравателно той.
Мълчаливо кимнах.
Черните очи на херцога се присвиха странно, а след това:
– Ако аз съм прав – той отново протегна длан над тетрадката – в този том несъмнено има още няколко изненади. И аз ще ги открия.
Последната фраза прозвуча заплашително. В следващия миг мълния изби книгата от ръката на лорда! Малка, тънка, синя, но тътенът ѝ напомняше на истинска буря. Подскочих, ужасена от случващата се магия, а малката мълния се разля в златна локва, после в тънко сребърно петно, като живак… И всичко това под ниския, едва доловим стон на херцога от болка.
– Лорд отон Грейд! – издишах.
– Не се намесвайте, Ари! – каза той хрипливо.
Спрях зад рамото му и погледнах живачното петно, което се разстилаше по страницата на лейди Даяна Елридж, а до името ѝ прочетох невероятното „Негово императорско височество Теодор“.
Херцогът издиша рязко, поклати глава, сякаш искаше да прогони натрапчивата идея, и също прочете надписа. Той се усмихна, после започна да го прелиства, сякаш търсеше нещо конкретно. Намери го.
– Лейди Ариела Уотърби. – прочете на глас отон Грейд.
Обърна се и ме погледна.
– Каква интрига, не мислите ли? – попита херцогът.
– В какво се състои интригата? – попитах аз, поласкана от факта, че името ми е в тетрадката.
– Не бяхте ли любопитни да разберете за кого ви е предвидила майка Йоланта, лейди Уотърби?
Бях недопустимо близо до лорда и трябваше да се отдръпна, но любопитството понякога има по-силна власт от всяка друга връзка, затова останах да стоя до дясното му рамо, но изразих собствените си мисли по предположението:
– Грешите. Вероятно майка Йоланта е добавила имената на съпрузите, радвайки се за момичетата, които обичаше с цялото си сърце и…
Малко живачно петно премина през страниците, разля се в искрящо езеро и аз прочетох: „Негово височество принц Хенри, който несъмнено ще наследи трона след смъртта на нелоялния си брат. Ариела няма ръст, който да съответства на статута ѝ на императрица, но силата на волята, решителността, верността към идеалите и предаността към Ордена са от решаващо значение.“
В следващия миг ми се стори, че корабът се разклати, а ръката на херцога ме спаси от падане. От падането, но не и от осъзнаването на случилото се… и не от реакцията на последния член на военната династия на Грейд. Династия, известна с необуздания си нрав, нежеланието да следва повелята на Короната и постоянния си въоръжен неутралитет спрямо Империята. И докато стоях, стиснала рамото на херцога, и се мъчех да запазя самообладание, все още не бях осъзнала, че именно от него трябваше да се страхувам.
– „Ариела няма ръст, който да съответства на статута ѝ на императрица, но силата на волята, решителността, лоялността към идеалите и предаността към Ордена са решаващите фактори“ – цитира отон Грейд, държейки ме здраво за кръста – Янир!
Викът на негова светлост ме накара да настръхна и ми помогна да възвърна самообладанието си, но щом се опитах да се отдръпна, срещнах определено нежелание от негова страна.
– Пуснете ме. – помолих, като от всичко най-малко исках да бъда в ръцете на мъжа.
Херцогът пренебрегна молбата ми, след което нареди на духа на вятъра да се появи:
– Призовете капитан Ертан при мен.
Духът, призрачно сияещ в полумрака, се поклони и изчезна, а аз направих още един опит да се освободя и замръзнах, когато чух какво каза отон Грейд:
– Негово императорско височество Теодор и аз сме приятели от детството. Имаме много общо помежду си, лейди Уотърби. Като мен…. Теодор е воин като мен – черен маг. И ако не осъзнавате последиците от разкритото, то нека ви обясня – репликите „Негово височество принц Хенри със сигурност ще наследи трона след смъртта на нелоялния си брат“ всъщност са предателство спрямо короната.
Като спрях да се опитвам да се освободя, гледах шокирано лорда, опитвайки се да разбера думите му. Всяка една дума.
– Изненадана? Предполагам, че не си била наясно със случващото се… Ако знаеше за ролята, за която те е подготвила майка Йоланта, никога нямаше да видя свитъка с брачния договор. Следователно си останала в неведение.
– Аз – направих пореден опит да избягам – не разбирам за какво става дума. Вие… и обвиненията в измяна, са безсмислени, лорд Грейд. Майка Йоланта.
– Майка Йоланта, скъпоценна ми Ариела – изсъска херцогът – както всички в Империята, е наясно, че на Теодор е невъзможно да се повлияе, а ние говорим за по-малкия му брат Хенри, който винаги коленичи в храмовете на столицата. Разбираш ли какво имам предвид?
Поклатих отрицателно глава и чух подигравателото:
– Лейди Уотърби, къде е вашата преждевременна проницателност?
Изведнъж херцога скочи, но продължавайки да ме държи здраво, докосна брадичката ми, като ме накара да отметна глава назад и зададе неочакван въпрос:
– Лейди Уотърби, познавате ли се с Негово императорско височество?
– Аз?! – просто не мога да повярвам, че това се случва – Лорд отон Грейд, ние не сме били представяни един на друг, а въпросът ви…
В следващия момент лордът се наведе над мен и каза:
– Да или не, лейди Уотърби?
Уплашена съм от този страшен човек, лишен от чест и образование. А фактът, че ме стиска толкова здраво, че почти ме боли, е още по-страшен и…
– Ариела – тонът на херцога изведнъж стана измамно мек, сякаш ме обгръщаше, принуждавайки ме да слушам – просто ми отговорете, срещнахте ли се или не с Хенри?
Погледнах встрани. Тъй като познанството ни с негово височество съвсем не отговаряше на стандартите за благоприличие и… той благородно се съгласи да забравим за този инцидент, бях му истински благодарна за това.
– Ари?! – изрева лорд отон Грейд.
– Ние не сме се запознали един с друг! – силно повторих това, което вече бях казала.
Овладях емоциите си и погледнах в черните очи на тъмнокосия мъж, който се извисяваше над мен. Очите на Негово височество Хенри бяха сини като лятното небе, косата му – светла като нива с узряла пшеница, а чертите му – красиви и благородни като лицето му. Що се отнася до негово височество обаче, мога да кажа със сигурност, че красотата беше най-малкото му достойнство. Имаше прекрасно възпитание, изтънчени маниери, образование, усъвършенствано от най-добрите университети на империята, и начетеност, която му позволяваше с часове да цитира изказванията на древните философи. Срещата ни беше не само случайна, но и… до ден днешен, когато си спомня колко значително се опозорих в очите на втория принц, изпитвам невероятно чувство на срам. Това е така, защото в манастирската градина имаше ранни кайсии, а аз обичам тези плодове. Но миналата пролет майка Йоланта категорично ми забрани да ги бера с аргумента, че плодовете са още зелени. Докато кайсиите вече бяха презрели. Не, не се оправдавам по никакъв начин, но когато ми разрешиха първа да се явя на изпит по литература и след това ме пуснаха, не можах да устоя. Беше сутрин, по традиция в тези часове нямаше никой в градината и като оставих учебниците в стаята си, отидох за кайсии. Подведоха ме обувките ми, които не събух, страхувайки се, че никой няма да ме забележи, когато съм в гъстата зеленина, но обувките, оставени на пътеката, биха привлекли вниманието. И в момента, в който се спусках, кракът ми се подхлъзна, аз се хванах за един клон, последният хвръкна… Започнах да падам, хванах полата си за трънливите клони и всичко можеше да завърши много тъжно, ако не ме беше подхванал… негово височество. „Не се плаши, считай, че си докосната от ръцете на ангел-хранител! – чух, готова да изкрещя. Не е изненадващо, че принцът побърза да ме увери в добрите си намерения – подгъвът на скъсаната ми рокля беше доста над главата ми. А това, за което ме държеше Хенри, не биваше да се обсъжда, поне не на глас в учтивото общество. За мое щастие негово височество не се смути и не каза нито дума за конфуза. Той се държеше така, сякаш е нормално момичетата от лицея да крадат кайсии и да падат от дърветата, а аз бях много благодарна за тактичността му и… споделих кайсиите. Онези, които негово височество благоволи да ми набере, което при неговия ръст не беше трудно. А след това прекарахме повече от три часа в градината, защото Хенри очакваше да види майка Йоланта, а аз… като се има предвид, че не се виждаха други студенти, направих справедливото заключение, че те все още са по средата на изпита. Разбира се, да останеш насаме с мъж беше върхът на безразсъдството, но… негово височество се беше държал толкова безупречно, че си позволих да бъда безразсъдна и да разговарям с непознат човек часове наред.
И колкото и да е странно, никога не съм си мислила, че съдбите ни ще се свържат по някакъв начин или че срещата ще бъде нещо повече от приятен спомен за недопустимото ми поведение, но сега… За миг, само за един кратък миг, си представих, че това не е жестокият лорд отон Грейд, а негово височество Хенри, чувствителен, възпитан, безупречно вежлив… И невероятно съжаление заля сърцето ми.
– Вие сте се срещали! – тонът на херцога, изпълнен със студена ярост, допълни горчивината на осъзнаването – Предполагам, че това е било случайност, организирана от сестрите от манастира на Дева Есмера, нали?
Изведнъж се почувствах мъртво уморена. Безкрайно, невероятно уморена… През първите няколко дни от пътуването на кораба на капитан Ордаз вече бях изпадала в това мрачно състояние. Откъсната от суматохата на подготовката за балния сезон, за първи път в живота си бях напълно сама, седях в каютата си, мълчаливо се взирах в стената срещу тясното си легло и нямах сили дори да заплача… Тогава Локар нахлу през прозореца, донесе мириса на море и соления вкус на безкрайната вода и сякаш ме върна към живота. И сега…
Дланите на ръцете ми, положени върху твърдите гърди на лорд Грейд, потънаха безсилно… Не ми бяха останали сили да се съпротивлявам, нямах повече надежда за нещо светло в живота си…
– Лейди Уотърби – гласът на херцога беше подчертано гневен – надявам се, че осъзнавате, че единственият възможен начин на действие е незабавният ни брак?
Не ми пукаше, сякаш не бях чула думите му.
– А церемонията ще бъде извършена от капитана на този кораб, защото вече ми е абсолютно ясно, че никой духовник няма да ни ожени, като се има предвид влиянието на майка Йоланта върху света на духовенството.
Няма да имам дори сватбена рокля, да не говорим за красива церемония в храма, но наистина не ми пукаше.
– Лейди Уотърби?!
И аз не разпознавайки собствения си глас:
– Направете каквото сметнете за добре, лорд отон Грейд.
Странното е, че той не каза нито дума повече. Бях седнала на стола като безволева кукла, от която е извадена душата, а после всичко беше замъглено…
Назад към част 23 Напред към част 25