ГЛАВА 5
За изненада буквално на никого, Сьозе се бе заел с пълни сили да накаже демоничния магьосник с максималната степен на закона, без да си направи труда първо да потвърди, че човекът е демоничен магьосник.
– Сигурна ли си, че си съгласна с това? – Попитах за двадесети път.
Рамото на Лиена се допря до моето. Бяхме се скупчили пред компютъра ми, като блокирахме екрана с телата си. Можех да скрия съдържанието на монитора с деформация, но този метод ми харесваше повече.
Не се налагаше да се притесняваме твърде много за любопитните съседи. Беше минало девет и повечето агенти се бяха прибрали по домовете си за през нощта. Освен обичайните агенти от нощната смяна, само няколко бяха останали да работят извънредно – най-вероятно почистваха досиетата си за одита на Сьозе. Интересно е, че сред тях бяха Харис и Вини.
– Езра Роу очевидно не е демоничен маг – прошепна Лиена, раздразнена от многократното ми оспорване на ангажимента ѝ към предстоящото ни престъпление. – Защо иначе би се предал? Дори и да е толкова глупав, Дариус не е такъв.
– Вярно е, но ти обикновено предпочиташ да вкарваш хора в затвора.
Тя не каза нищо, загледана в монитора, без да го вижда. Накрая тя изпусна задъхан дъх.
– Агентите на МПД, от отдел „Вътрешни работи“ или не, не бива да злоупотребяват с властта си, особено не за собствените си извратени цели.
Ах. Учудването ми от готовността ѝ да се впусне в приключението „Избери си приключението Шоушенк“ с нея избледня, като на негово място се появи разбиране. Очаквах да прекарам целия следобед в убеждаването ѝ, но не бях взел предвид дълбоката ѝ, лична неприязън към корумпираните агенти. Помогна ми и фактът, че стриктното ѝ придържане към правилата се беше смекчило след последното ни голямо приключение – при което правилата бяха сериозно нарушени.
– Аарон Синклер, Кай Ямада и Тори Доусън – промълви тя, прочитайки имената им от екрана. – Виж всички тези нови обвинения.
Сьозе беше използвал своята специална магия за разваляне на досиетата им. През последните няколко часа той беше натрупал буквално стотици обвинения върху главите им, включително и за убийство. Синклер и Ямада бяха изключителни ловци на глави, които бяха маркирали десетки опасни мошеници, но Сьозе се опитваше да им припише достатъчно тежки престъпления, за да оправдае екзекуцията им.
Чувствах се неприятно запознат с това, което бях преживял. Доколкото ми беше известно, това не беше стандартна процедура на полицията, но като я виждах да се разиграва отново, в задната част на съзнанието ми се появяваше странно чувство за опасност.
Ръката на Лиена се притисна към моята, докато тя поемаше контрола над мишката, кликайки върху следващия раздел. За разлика от Синклер и Ямада, дигиталният профил на Дариус беше изграден от страх и свръхсекретни бягства. Или поне така предполагах, тъй като Лиена и аз нямахме разрешение да го преглеждаме.
– Капитан Блайт няма да се зарадва, когато Дариус изчезне от затвора – прошепна Лиена.
Това беше подценяване. И двамата бяхме виждали колко целеустремен може да бъде нашият капитан в стремежа си да унищожи ГМ на „Врана и чук“. Като голяма руса акула по следите на кръвта в митичния океан.
– Тя мрази Сьозе повече. – Повдигнах нервно рамене, като се опитвах да не мисля за реакцията на Блайт. – Надявам се. – Лиена кликна върху профила на гилдията „Врана и чук“, в който също бяха изброени множество нови обвинения.
Лицензът на гилдията им е бил временно отнет в очакване на пълно разследване на дейности.
– Той иска да разпусне цялата гилдия. Какво има срещу „Врана и чук“?
– Искам да кажа… че повечето от агентите тук презират „Врана и чук“ – напомних ѝ аз.
– Вярно, но…
Тя замълча, когато една сянка изпълни вратата на залата. Сьозе надникна в морето от кабинки като желатинов октопод, който се представя за мъртва риба, представяща се за човешко същество. Двама от помощниците му – агенти на МВР, които беше довел със себе си – го наобиколиха като послушни рибки.
Набързо затворих всички отворени прозорци на компютъра си и заключих екрана. Двамата с Лиена грабнахме якетата си и се изнесохме небрежно от бюрото, обсъждайки дали да поръчаме храна за вкъщи на път за дома с малко по-голям обем от необходимото. Погледът на Сьозе се плъзна по гръбнака ми като студено пипало.
Излязохме от участъка, като се уверихме, че охранителните камери виждат добре лицата ни, след което се насочихме към заведение за хранене на няколко пресечки оттук, за да мога да направя хубава, подкрепяща алибито трансакция в кредитната си карта.
Наистина беше много жалко, че нямахме време да изядем горещите си, сочни пити. Те отидоха направо в един контейнер за боклук, докато Лиена и аз се връщахме обратно към участъка.
Някой по-посредствен агент може би щеше да се зачуди защо съм дълбоко интимен с всички мъртви точки на камерите на главния етаж на участъка, но повечето агенти не разнообразяваха живота си в офиса, като измъчваха – искам да кажа, закачливо дразнеха колегите си с всякакви халюцинаторни изцепки. А понякога и аз не исках да имам видеозаписи, които да ме уличават в тези хитрини.
Можех да заблуждавам плътни мозъци по цял ден, но силите ми не влияеха ни най-малко на обективите на камерите или на компютърния хардуер.
Няколко ловки, плъзгащи се по стената движения по-късно, Лиена и аз бяхме на сигурно място вътре в стълбището без камери. Тръгнахме надолу по стъпалата към първото ниво на мазето и спряхме до вратата. Лиена извади от чантата си пистолет за отвари, който по-рано бях взел от бюрото на агент Харис.
– Предполагам, че това е оживяла фантазия, свързана с филми за теб? – Промърмори партньорката ми, докато ми подаваше оръжието.
– Просто ми дай превръзка за окото и ме наречете Змията Плискен.
Тя извъртя очи.
– Каквото и да означава това. Само ми кажи кога е безопасно да вляза в изолационния етаж. – Тя размаха телефона си в знак на подчертаване.
– Знаеш ли, можем да се сменим. Ти вземи килиите за задържане, а аз ще взема Дариус и Езра от етажа за задържане.
– Искаш.
– Искам! – Работех тук от месеци, а никой не ми беше казал какво представлява етажът за задържане и защо, по дяволите, имаме такъв. – Имаш ли картата?
Тя завъртя ръката си така, че да видя личната карта на агент Харис, сигурно прибрана между дланта и телефона ѝ. Още една жертва на експертните ми опити. Всичките ни усилия за прикриване щяха да бъдат безсмислени, ако тя използваше собствената си карта за сигурност, за да получи достъп до изолирания етаж.
Бяхме толкова готови, колкото щяхме да бъдем.
– Бъди в безопасност, ясно?
Тя ме дари с мека, леко притеснена усмивка.
– Ти също. Ще се видим скоро.
Обръщайки се, тя се отправи по-навътре в нивата на мазето. Отворих вратата и надникнах през нея. Непосредствено пред мен коридорът завършваше с Т-образно кръстовище, което водеше към охранителния пункт от едната страна и килиите за задържане от другата. Охранителна камера със светеща червена светлина пазеше кръстовището, като нямаше начин да се промъкна покрай нея.
Измъквайки ръката и рамото си през вратата, се прицелих с откраднатия пистолет. Издишах. Натиснах спусъка. Малка капсула прелетя през краткото разстояние, закачи ръба на камерата и разпръсна жълта отвара по цялата стена. Проклинайки, аз се прицелих отново и стрелях. Топката от отвара се удари в камерата право в очите и се пръсна.
Време е за дрямка, камера.
Или време обективът ти да се покрие с жълта слуз, за да не можеш да ме видиш как извършвам престъпления. Няма разлика.
С оръжие в ръка се втурнах в коридора и се насочих към охранителния пункт, като се обезличавах, докато вървях. Трябваше да стигна до охранителния пункт, преди дежурният охранител да забележи слузта. Добавих фалшива врата към моята деформация и отворих истинската.
Вътре в стаята имаше дълго бюро пред множество екрани, на които се въртяха десетки камери. Винаги любезният Хенри се беше облегнал на разнебитения си въртящ се стол и небрежно наблюдаваше компютърните монитори пред себе си. Точно в момента, в който се появи жълто оцветената емисия, я добавих към моята деформация, като я замених с дубликат на празен коридор.
След това, извинявайки се мълчаливо за гадната рана, която щях да причиня на един възрастен човек, внимателно се прицелих в рамото му и натиснах спусъка още веднъж.
Пистолетът за отвари издаде лек звук „пф“. Нищо друго не се случи.
Загледах се невярващо в пистолета. Няма как. Дали агент Харис, върховният прилежник на всички прилежници, беше оставил пистолета си да седи наоколо само с два останали изстрела? Бях толкова сигурен, че държи пистолета си за отвари винаги напълно зареден, че дори не бях проверил.
Е, дявол да го вземе.
Спускайки пистолета, формулирах на място план Б „Да се отървем от Хенри“. Избрах монитор, на който се виждаха плътните рафтове на архивите, и добавих към камерата едно очарователно оранжево коте. То се мяташе между два рафта, блъскайки се с прахоляк. На Хенри му трябваше миг, за да забележи движението, и той се изстреля от стола си с невярващо издишване. Наведе се близо до монитора и невярващо се втренчи в него.
За да се уверя, че няма да може да устои на посещението в архивната стая, накарах цяло котило котенца да пипнат зад мини-Гарфийлд. Възрастният агент направи половин крачка назад. Взираше се още миг, после взе заредената халка с ключове от бюрото си и забърза към вратата, като напъха ключовете в джоба си, докато вървеше.
Аз се отдръпнах от пътя и когато той мина покрай мен, извадих ключовете от джоба му. Последвах го навън, използвах деформация, за да изтрия жълтите пръски от отварата, и зачаках нетърпеливо, докато изчезне на стълбището.
Накрая.
Втурнах се обратно в стаята за сигурност и използвах ключовете му, за да отключа вратата от другата страна на бюрото му. Вътре се намираше сървърното помещение на участъка. Добре де, приличаше по-скоро на задушен шкаф за сървъри. Пет високи метални стелажа бяха заредени с бръмчащо оборудване и мигащи светлини. Освен това бяха много удобно обозначени, за да се улесни ИТ поддръжката.
Около три секунди по-късно натиснах бутона за нулиране и цялото устройство влезе в цикъла си на рестартиране, който щеше да отнеме осем до десет минути – минути, в които камерите нямаше да функционират или да записват.
Изпратих съобщение на Лиена, че е време да тръгваме, заключих отново вратата на сървъра и се отправих към холдинга камери. Използвайки ключовете на Хенри, за да премина през охранителните врати, влязох в зоната за задържане и завъртях циферблата на стената, като намалих осветлението до слаба светлина. Това може и да не ми помогна да се укрия, но със сигурност създаваше подходящо настроение за бягство от затвора.
Килиите за задържане запълваха едната страна на бетонния коридор. В първите три се намираха смътно познати заподозрени, все доказани боклуци, за които нямах интерес да поръчителствам – освен ако Сьозе не реши да разтопи челните им лобове, срещу което бях против единствено по принцип. Не видях Броуди, но той вероятно беше в килия по-надолу по коридора.
Първото ми спасение седеше на леглото си, с наведена глава с къдрава червена коса и скрито лице. Тя не реагира на присъствието ми, при което си спомних, че все още съм в режим на невидима бомба. Пуснах деформацията и отворих уста, за да привлека вниманието ѝ.
Тя се дръпна и широко отворените ѝ очи се спряха върху мен.
Усмихнах се успокоително, притиснах пръст към устните си – моля, тихо, и ѝ направих жест да се приближи. Отговорът ѝ беше най-дълбоко подозрителният поглед, който някога съм получавал. Добре де, може би не най-големият досега. Но се нареждаше на едно от първите места.
Все пак тя се изправи на крака и се запъти към решетките.
– Здравей – прошепнах аз. – Наслаждаваш ли се на престоя си в хотел „Магипол“?
Очите ѝ се свиха до прорези.
– Кой си ти?
Това ме жегна.
– Не ме познаваш? Помня те.
Тя ме погледна отново с присвити очи.
– Нямам представа.
Уф. Предполагам, че егото ми имаше нужда от малко синини.
– Може би последната ни среща е била по-запомняща се за мен, отколкото за теб. По онова време бях забравен агент-новобранец на първото си назначение на терен.
Тя направи крачка назад, сякаш ѝ бях казал, че за забавление приготвям барбекю с еднорози.
– Чакай, ти си агент…
– Шшш. – Нуждаейки се да успокоя дискомфорта ѝ възможно най-бързо, пъхнах ръка през решетките на килията ѝ, за да се ръкувам с нея. – Кит Морис – агент Кит… е, агент Морис. – По дяволите, все още бях замаян от факта, че нямах никакво влияние върху паметта на тази жена. – Наричай ме Кит.
Изглеждайки по-скоро объркана, отколкото враждебна, тя ме хвана за ръка. Пръстите ѝ бяха студени и аз ги стиснах успокоително.
– Готови ли си да напуснеш хотела? – Попитах я.
– А?
– Освен ако не искаш да се изправиш пред фалшифицирано съдебно заседание, но не ти го препоръчвам. Бил съм там и е гадно. – Извадих ключовете на Хенри от джоба си и ги вдигнах като нагледна демонстрация на целта ни. – Лично аз бих искал да излезете от сградата, преди агент Комод да се е увлякъл наистина. Мисля, че той планира да изложи главата ти на кол във фоайето, а това е просто безвкусно, разбираш ли?
Полузашеметеният ѝ поглед лаконично ме информира, че препратките към Гладиатора няма да ми помогнат да обясня нещата в бъдеще. Ще трябва да копая по-дълбоко, за да намеря филмовата ниша, която работи за Тори Доусън.
Вдигнах вежда към нея.
– Влез в моята страна, Тори. Аз те разчупвам и нямам време първо да ти обяснявам филмографията на Хоакин Финикс.
Назад към част 5 Напред към част 7
