ГЛАВА 8
Пуснах широко разпространена деформация върху участъка, когато с Лиена наближихме сградата. Двама агенти, които се разхождат на работното си място, може и да не са подозрителни, но моментът на завръщането ни можеше да задейства алармени камбани в няколко мозъка. Особено ако тези мозъци принадлежаха на хора от лагера „за“ Сьозе. Трудно беше да се определи къде се намират хората в този спектър: за Сьозе, против Сьозе, не ме интересува, просто се опитвам да не бъда изгонен от Сьозе.
Никой не обявяваше позицията си публично – никой не искаше да бъде първият, който заема позиция и си рисува мишена на гърба. Така че, доколкото Лиена и аз знаехме, всички, с които работехме, с изключение на капитан Блайт, тайно развяваха знамената на отбор „Сьозе“ и нямаха търпение да лоботомират крадци и да екзекутират фалшиви демонични магове.
Оттук и невидимостта. Освен това използвахме колкото се може повече слепи места за камерите, тъй като каналите щяха да бъдат отново пуснати след непланираното им рестартиране.
След като влязохме вътре, напълно очаквах, че ще трябва да се промъкнем из почти празния участък в търсене на Сьозе. Но не. Беше лесно да го намерим.
– Обградена ли е гилдията? – Излая влажното въплъщение на хуманоидната слуз. – Не искам никой да избяга, преди екипите да са на мястото си!
Той се разхождаше напред-назад пред лабиринта на кабината и беше достигнал ново ниво на злоба – на практика се пенеше в устата.
– Ловците на глави, които са наблюдавали „Врана и чук“, са предупредени – отвърна агент Харис, а думите прозвучаха странно отсечено. Той застана на няколко дълги крачки от зоната, в която се движеше Сьозе. – Но едва сега се свързахме с полицията във Ванкувър, за да започне евакуация на района. Ще отнеме часове, за да…
– Не разполагаме с часове! От „Врана и чук“ трупат оръжия в подготовка за широкомащабно нападение. Целта им е участъкът.
Какво да кажем сега?
Изстрелях „КПД“ (Какво по дяволите?) поглед към Лиена, която стискаше огърлицата си с котешко око, докато гледаше Сьозе със смесица от недоверие и отвращение. Очите ѝ изведнъж се стесниха, фокусирайки се върху нещо извън него.
– Кой е този? – Прошепна тя.
Проследих погледа ѝ. Седнала небрежно на въртящ се стол, непозната жена с гарвановочерна коса на стегната конска опашка беше вперила тъмните си очи в Сьозе. Никога преди не бях я виждал. Дали беше още един от главорезите му от ВО?
– Измъкнаха от ареста техния маг-демон, за да го използват в нападението – казваше Сьозе, а трескава интензивност сгъстяваше думите му. – Дариус Кинг и преди е нападал МВР. Убил е шест…
И тогава се появи тя.
– Дариус Кинг никога не е бил осъждан.
Гласът на Блайт, зареден с яд, проряза смълчаната стая и Сьозе се обърна рязко към Капитанът стоеше в задната част на тълпата, ръцете ѝ бяха сгънати и студената подигравка я обвиваше като втора кожа.
– Но е твърде очевидно, че точността и истината нямат значение за вас, агент Сьозе. Натрупани оръжия? Планове за нападение срещу участъка? На какво се основават тези твърдения?
Улична усмивка изкриви устата на Сьозе.
– „Ключовете на Соломон“ са предоставили повече от достатъчно доказателства – доказателства, до които не сте допуснати, агент Блайт, поради явния ви конфликт на интереси. Като се имат предвид отношенията ви с него, вие сте последният човек, който трябва да бъде замесен в този случай.
Дали Сьозе имаше предвид постоянната омраза на Блайт към Дариус? Или пък имаше предвид „Връзка“ с главно „В“?
Сьозе се обърна обратно към агент Харис.
– Искам четирите екипа за награди да бъдат разположени около гилдията през следващите трийсет минути. Ако „Врана и чук“ все още съществува при изгрев слънце, лично ще разкъсам живота на всеки агент тук, докато не открия и не изгоня всички съучастници на Дариус Кинг.
Екипът от агенти-скелети, населяващ залата, реагира, като леко се сви, сякаш за да се направи по-малко забележим. Израженията им варираха от мрачни до страховити. И, както забелязах със закъснение, Блайт беше изчезнала, така че те дори нямаха нейното стоманено присъствие, което да подсили куража им.
Гърлото на Харис се размърда, докато преглъщаше.
– Разбрах, сър.
Завъртайки се на пета, Харис избълва поток от заповеди към колегите си, включително към партньора си новак Вини. Агентите се втурнаха да се подчиняват, като на всяка крачка гледаха Сьозе отстрани. Никой не седеше, всички се движеха, а енергията в стаята имаше характер на съдбовен ден. Ако някой от агентите беше на компютъра си, не си правеше труда да седне: щракваше това, което трябваше да щракне, и нататък към следващата задача.
Наведох се близо до Лиена.
– Определено сме пропуснали нещо.
– Определено.
Но какво? Напрежението тук беше толкова високо, че дори панталоните ми вибрираха.
Чакай – панталоните ми наистина вибрираха. Пъхнах ръка в джоба на дънките си и извадих мобилния си телефон. Очакваше ме известие за текст от капитан Блайт.
Ти също – гласеше той.
Това имаше толкова смисъл, колкото и продължението на „Страстите Христови“. Какво ставаше с всички тези загадъчни глупости? Защо постоянно не бях в течение? Между истинския не-демон-магьосник Езра, мистериозната връзка на Зак с Тори, съмнителното минало на Блайт с Дариус, злите планове на Сьозе, каквото и да се случваше по дяволите в участъка точно в този момент, и о, да не забравяме предателската къртица, скрита сред колегите ми, ми липсваше нещо по всяка възможна шибана тема.
А сега имаше и това проклето неразбираемо текстово съобщение от Блайт, което…
Лиена вдигна мобилния си телефон към лицето ми. На екрана ѝ светна текст от Блайт: „Ще се срещнем горе възможно най-скоро.“
Погледнах към екрана си: „Ти също.“
О.
На петия етаж намерихме нашия скъп капитан в остъклена конферентна зала. Беше модерна – и подчертано не от полицията – дизайн, който поставя четири стъклени стени в средата на открита площ и я нарича конферентна зала, но има вероятност да е била тук, когато полицията се е преместила в сградата. В кабинетите, които се простираха по периметъра на помещението, през редовното работно време работеха администратори от по-високо ниво.
Никога преди не бях виждал конферентната зала да се използва, но по някаква причина Сьозе беше решил, че това е най-доброто временно работно място за Блайт, след като пое офиса ѝ. Почти сигурно беше някаква извратена динамика на властта, която той правеше, за да я подкопае и/или унижи.
Видяхме я още щом слязохме от асансьора. За съжаление, това можеха да направят и охранителните камери. Нямаше как да ги избегнем в това открито разположение, така че пуснах моята деформация. Надявах се, че никой случайно не гледа тези камери точно в този момент.
Блайт ни посрещна пред конферентната зала и мълчаливо ни подкани да я последваме до една невзрачна врата, закътана между два офиса. Тя я отключи, за да открие малка стая с тъмнокафяви стени. Двете стени бяха окичени с шкафове за документи с червени стикери „секретно“, а на третата имаше малка масичка, подредена с документи.
Беше по-скоро гардероб, отколкото стая, с недостатъчно място за трима души, но пък беше почти напълно самостоятелна. Малък прозорец, широк шест сантиметра, ни позволяваше да надникнем през пода към асансьора.
– Какво има в шкафовете с документи? – Попитах, докато тя затваряше вратата зад нас. – Всички ванилови понички от стаята за почивка продължават да изчезват. Може би крадецът ги складира именно тук.
Отговорът ѝ беше да заключи вратата. Чувствах се така, сякаш щеше да произнесе онази емблематична реплика на Роршах:
– Аз не съм заключена тук с теб. Ти си заключен тук с мен. – И след това да влезе в режим на телекинетичен звяр срещу нас.
Вместо това тя стоеше със скръстени ръце и попита:
– Кога се върнахте вие двамата?
– Откъде да сме се върнали? – Отговорих невинно.
Погледът ѝ беше толкова леден, че усетих как температурата на тялото ми спада.
– Преди няколко минути – отговори Лиена, без да предлага нищо повече от това. Никой не го казваше, но нашият проницателен капитан се беше досетил кой е отговорен за изчезналите затворници. Очаквах да ме задуши физически в стената заради бягството на Дариус, но като се има предвид, че съвсем наскоро го беше защитила, просто вече не знаех.
– Преди около час – каза Блайт – пристигна член на гилдията „Ключовете на Соломон“, който поиска да говори със Сьозе – същата жена, която обвини Езра Роу, че е демоничен маг.
Ооо. Конспиративните ми антени отново се размърдаха. Не бях запознат с „Ключовете на Соломон“, докато не беше започнала цялата тази катастрофа с демоничните магове. Те бяха международна гилдия със седалище в Солт Лейк Сити, която се занимаваше с награди, свързани с демони. И под „занимаваха“ имам предвид „правеха това и само това“. Бяха банда щастливи магически каубои, които живееха в онази жестока сива зона между „необходимата грубост“ и „безмилостното убийство“.
– Те се срещнаха насаме. – Очите на капитан Блайт се свиха. – Трийсет минути по-късно, агент Сьозе, пусна в действие. Damnatio Memoriae срещу „Врана и чук“.
– По дяволите! – Избухнах, въпреки че нямах представа какво е Damnatio Memoriae – макар да имах доста силно предчувствие, че се квалифицира като зло и гадно. – Нима всяка покварена гадост, която раздухва този кокал, трябва да бъде маскирана с мумифицирани срички на мъртъв език?
Изражението на Блайт остана каменно.
– Агент Шен, запозната ли сте с Damnatio Memoriae?
– Да. – Тя изпусна треперещ дъх. – И да го прилагаш срещу гилдия е безумие.
Блайт кимна.
– Той определи Ключовете на Соломон за гилдия изпълнител.
– Ключовете? Цялата им гилдия ли е тук? Но защо?
– Очевидно, за да издирват обвиняемия демоничен магьосник, но моментът е крайно подозрителен, особено като се има предвид, че именно един от техните членове го разкри.
Вдигнах ръка.
– Ех, тук неговорещият латински все още е в неведение.
Очите на Лиена срещнаха моите и ръцете ѝ се свиха в юмруци.
– Damnatio Memoriae е друга крайна мярка на МПД, която Сьозе е възкресил от архивите – и тази му позволява законно да заличи цяла гилдия.
Назад към част 8 Напред към част 10
