* * *
Право, право, право, право, надясно, два етажа нагоре, право, наляво, пак нагоре – с една дума, военна крепост. Тук нищо не е направено за удобство, а само за отбрана, и, следвайки Ирек, си представих във въображението си хипотетичен враг, който се изкачва по тази масивна планина, преодолява всички вътрешни дворове и тераси, изкачва се по стълбите и открива истински лабиринт от проходи, завои и стълбища. Така си представях омразния варварин, който се срива на колене и вика „Защо?“. При тихия ми смях адвокатът се обърна, погледна ме с недоумение и ускори крачка.
След още два завоя се озовахме в широка галерия, осветена от магическа светлина, украсена с картини на морски пейзажи и под, покрит с великолепен асирийски килим. Определено беше по-приятен за ходене от каменните плочи на замъка.
– Спалнята на херцога. – обяви Ирек, когато минахме покрай първата врата на галерията.
Чудя се защо адвокатът ми каза това. Лично мен не ме интересуваше къде е спалнята на почти съпруга ми, интересуваше ме нещо друго:
– Чии са тези? – попитах, докато минавахме покрай другите врати.
– Тук ще отседнете само вие и херцогът. – каза адвокатът, сякаш нямах право да задавам въпроси.
А вратите бяха много – преброих осем – преди Ирек да мине покрай галерията и да каже:
– Вашите покои, лейди Уотърби.
Вратата се отвори сама – магията имаше своето място в замъка – и магическите светлини светнаха веднага. Когато влязох в стаята, видях леглото. Беше странно, защото очаквах поне три стаи, а тук имаше само спалня и една незабележима врата, очевидно водеща към тоалетната. Обзавеждането беше много скромно: самото легло, масичка до решетъчния прозорец, самотен стол до стената вместо маса и гардероб в далечния ъгъл. Нямаше нито завеси, нито килим, нито дори постелка – леглото беше постлано с груб сив плат.
– Поко-о-ои… – казах иронично.
Галерията беше по-луксозна.
– Това е военно съоръжение, милейди. – сухо ми напомни адвокатът.
Реших да запазя мълчание и посегнах към собствената си чанта.
– Вещите ви скоро ще бъдат тук. – съобщи ми Ирек, като ми подаде чантата.
Все така мълчаливо затворих вратата.
Не защото исках да бъда груба, съвсем не – просто не исках да показвам колко съм потисната от срещата с бъдещия си съпруг. Когато останах сама, хвърлих чантата на леглото, отидох до прозореца и отворих тежките капаци. Топлият морски въздух ме удари в лицето, леко солен, с аромат на приключение и свобода, и така… Сълзите се стичаха по бузите ми, пръстите ми се вкопчиха в грубите и ръждясали решетки.
А зад прозореца вече беше нощ, звездите блестяха в небето, върху морето, сякаш отражение на звездното небе, трептяха фенерите на рибарските лодки, в крепостта звучеше рог…
Вратата се отвори, без да се почука, когато от тихи сълзи преминах към конвулсивни ридания. Естествено, веднага спрях да плача и се зарадвах, че не бях свалила шапката си.
Чуха се стъпки, после тропот и след това спокойният глас на херцога:
– Вашият първи сватбен подарък, лейди Уотърби.
Замълчах, правейки всичко възможно раменете ми да не се разтреперят и да не се изтръгне нито един плач.
– Предполагах, че възпитанието ви е включвало такова просто правило като благодарност за подарък.
Откопчавайки пръстите си от решетките и все още не обръщайки се, аз отговорих с усилие:
– Аз съм… благодарна.
Не можех да направя реверанс в състоянието си, а и не исках. Затова просто стоях там и чаках да остана насаме със собствената си мъка.
– Вечерята е в девет. – прекъсна мълчанието херцогът.
– Но… – започнах и спрях.
– Вечерята е в девет. – повтори лордът – Единствената отстъпка пред избухливия ви нрав ще бъде да го запазите за себе си, би било глупаво да очаквате нещо повече, а вие не ми изглеждате глупава. Надявам се, че няма да бъда разочарован в бъдеще.
Когато вратата се затвори зад херцога, аз свалих шапката си, избърсах сълзите си и погледнах към масата – изящна кутия от черно кадифе, която сигурно беше подарък. Когато я отворих, видях златен ръчен часовник, инкрустиран с диаманти. Стрелките показваха седем минути до девет. Това не беше подарък, а подигравателно напомняне за моето положение!
Почти веднага се почука и чух гласа на господин Ирек:
– Лейди Уотърби, очакват ни в Зелената стая, надявам се, че сте готова?
Останах без думи. Абсолютно! Вечеря! Дори не ми беше дадено време да се преоблека и да си почина от пътя, аз…
– Господин Ирек – опитах се да говоря учтиво – моля, предайте на херцог Грейд моите извинения, съжалявам, уморена съм от пътя, не съм добре и не съм гладна.
Мълчание, после нервното:
– Лейди Уотърби…
– Всичко най-добро, господин Ирек. – казах учтиво и отидох до вратата, като я заключих с чиста съвест.
Зад малката странична вратичка се намираха доста луксозна баня и тоалетна. Чисти кърпи и изгладен копринен халат. Легнах си гладна, но не това беше основният ми проблем.
* * *
Утрото започна с тъпан!
Не бях затворила прозореца и трябваше да се събудя едновременно с останалата част от гарнизона, на разсъмване. Но аз не исках да ставам, въпреки че леглото беше твърдо и неудобно, спалното бельо – грубо и неприятно, а одеялото – твърде тежко, за да ме покрие, така че без него ми беше ту горещо, ту студено. Изтощена от полубезсънието през нощта, се опитах да заспя отново, когато чух стъпки в коридора, женски гласове, скърцане на врати…
Отворих очи и осъзнах, че вече е светло. После отново чух женския глас, този път уверен и достатъчно силен… Успокоих се. Това определено не бяха призраци.
След като се въртях още известно време, изпаднах в неспокоен сън.