ГЛАВА 12
– Хей-хо! – Извиках. – Всички слушайте!
Около два пъти повече от обичайния екип на нощната смяна беше разпръснат из цялата зала и при моята неприятно силна команда всеки агент ме погледна, включително Сьозе и Ксанте, които – неудобно за нашата мисия – стояха в края на стаята, най-далеч от многобройните ѝ входове.
Плоският поглед на Сьозе се спря на мен за секунда, след което се прехвърли към готовата за битка Лиена от лявата ми страна и към много окървавената Блайт от дясната.
До Сьозе Ксанте наведе любопитно глава, а по устните ѝ заигра усмивка.
Насочих се към нея с възможно най-голям размах и драматизъм.
– Този член на „Ключовете на Соломон“ е менталист! Тя контролира…
– Арестувайте ги! – Изръмжа Сьозе, а гласът му пресече моя. – Те са предатели на полицията!
Харесваше ми да мисля, че колегите ми имат доста добра представа за това какъв човек съм. Че ми се доверяват, че съм на страната на справедливостта. Че имат поне малко вяра в мен.
Така че, да, заболя ме, когато повече от половината присъстващи агенти започнаха незабавна атака.
Не знаех дали са нападнали от страх, от Сьозе, дали той им е казал, че сме освободили магьосника демон, дали Ксанте ги е контролирала, или просто не са ме харесвали, но нямаше значение защо са изпълнили заповедта на Сьозе. Това, което имаше значение, беше баражът от магически атаки, който летеше право към нашето малко трио. Дървеното кубче на Лиена вече беше в ръката ѝ и за миг в него се появи блестящ син купол. Атаките се забиха в него, като го накараха да потрепери и да се развълнува. Нямаше да издържи още един такъв удар. Освен това всяка секунда, в която Лиена и Блайт бяха изложени на риск, беше секунда, в която Ксанте можеше да упражни злите си психически сили върху тях.
Ето защо трябваше да унищожа Ксанте.
Докато Блайт изпъваше ръка и сриваше три стени на кабината в три отделни агента, аз се движех по периметъра на стаята, невидим и неоткриваем. Погледът ми беше насочен към Ксанте. Блайт и Лиена трябваше само да задържат всички за още няколко секунди.
Втурнах се направо към менталистката, стиснала чифт белезници, издадени от полицията. Щом те се окажат около някой от крайниците ѝ, магията ѝ ще бъде неутрализирана.
Скочих напред, протегнах ръка, за да я хвана и да я поваля на земята. Една ръка се сключи около китката ми.
Главата ми се отметна настрани, невярвайки на очите си. Плоските, мъртвешки рибешки очи на Сьозе се взираха директно в моите и мозъкът ми се скъса. Той можеше да ме види? Но как би могъл…
Юмрукът му се заби в стомаха ми.
Паднах по гръб, дробовете ми се изпразниха, а диафрагмата ми се схвана от удара. Той тупна по гърдите ми, като изпрати пламък от агония през натъртената ми гръдна кост и принуди малките струйки въздух, които останали в дробовете ми, излязоха от тялото ми. Стривайки крака си върху мен, той се усмихна с хлъзгаво задоволство, а до него Ксанте ме гледаше почти по същия начин.
По дяволите. Бях изгубил контрол над изкривяванията си.
– Морис е тук! – Обади се Сьозе. – Сложете му белезници, преди…
Хвърлих една халюцинационна бомба над всеки ум в залата и накарах цялата стая да се наведе. Едната страна на пода се издигна, а другата спадна, сякаш се намирахме на гигантски въртележка.
В почти перфектен синхрон всеки митичен човек в стаята се запъна, тъй като инстинктивно коригираше равновесието си заради промяната в ориентацията. Всички митове, с изключение на Сьозе. Той изобщо не реагира на изкривяването.
Моите сили не му влияеха. Дали имаше артефакт като котешкото око на Лиена? Или блокираше моите изкривявания по друг начин?
Хванах го за глезена и изтласках крака му настрани. Изтърколих се и скочих нагоре – после се отметнах назад, когато кинжалът на Ксанте проряза въздуха на мястото, където беше лицето ми. Зад мен хаосът се разпространяваше като горски пожар и не знаех кой с кого се бие и дали Блайт и Лиена са добре.
Стиснах челюст и се съсредоточих. Не толкова отдавна щях да бъда смазан и полупаникьосан от това как малкото старо аз трябваше да спася тази ситуация.
Но наскоро ми бяха съобщили, че способностите ми са ужасяващо силни. Не само вундеркиндът на Аркана Лиена смяташе така, но и Зак, най-страховитият мошеник в града. Ако това не ми вдъхваше увереност, то не знаех какво.
Ако можех да уплаша Зак, то можех да отвлека и стая, пълна с агенти.
Разгърнах моето изкривяване. Дълбок, виещ стон изпълни стаята, заглушавайки всичко останало. Кабинетите се разпаднаха на огледални парчета, подобни на тези на доктор Стрейндж. Подът се разцепи и парчетата се откъснаха в бездънна яма от мрак. Таванът се превърна в капеща сива утайка, а от слузта се спуснаха вретеновидни ръце с дълги нокти, протегнати към хората долу.
Не разполагах с мозъчен капацитет, за да настроя новата си адска деформация за всеки агент, затова ги бомбардирах със същото усещане за фантомни ръце, които ги сграбчваха за ръцете и краката.
Крайниците на Ксанте се размърдаха, докато се опитваше да избегне усещането за допир, но Сьозе отново не реагира. А с претоварения ми от деформацията фокус не бях достатъчно бърз, когато той се хвърли към мен.
Една клавиатура излетя от хаоса и го удари в главата.
Вероятно можех да благодаря на Блайт за това спасение – свидетелство за силата на духа ѝ, че можеше да продължи да се бори, докато беше попаднала в моята деформация – и не пропилях шанса си. Изтеглих юмрука си назад и забих кокалчетата си в челюстта на Сьозе. Докато той се залюляваше, аз промених траекторията на движението си и ударих Ксанте в корема.
Приземих се върху нея, хванах я за ръката и ударих белезниците около китката ѝ. Светкавица от сребро – кинжал в другата ѝ ръка. Улових ръката ѝ, когато върхът на острието закачи ризата ми, като прониза кожата ми точно над бъбрека.
Принудих ръката ѝ да се спусне, завъртях се настрани, като едновременно пуснах всичките си изкривявания, преди мозъкът ми да се стопи от напрежение.
– Сьозе! – Изкрещях. – Кажи на всички да се отдръпнат! Трябва да спреш Damnatio Memoriae! – Плоските черни очи ме погледнаха.
– Защо да го правя, агент Морис?
Какво?
Но аз бях сложил на Ксанте белезниците, блокиращи магията. Тя вече не го контролираше. Не можеше да го контролира.
Рев от гласове и магии се разнесе из залата и си спомних, че бях спрял да отвличам вниманието на другите агенти от нападението над Блайт и Лиена. Лиена беше добра, но не беше подготвена да отблъсне дузина агенти, а Блайт вече беше наполовина мъртва.
Паниката ме накара да започна да се обръщам, а Ксанте се възползва от възможността да се опита да пробие нова дупка в далака ми. Докато изтръгвах кинжала обратно, тя изви другата си ръка на свобода, хвана предната част на ризата ми, за да дръпне торса ми надолу, и ме хвърли от себе си с плавно, тренирано хватково движение.
Претърколих се на крака и се отдръпнах, когато тя отново замахна, а по устните ѝ заигра усмивка. Сьозе се приближи от другата ѝ страна, а в ръката му се виждаше частично сребърен артефакт. С другата подаде на Ксанте малък ключ – ключът за белезниците, които блокираха магията ѝ.
Той ѝ помагаше? Знаеше ли за способностите ѝ?
Двамата ме блокираха срещу редица високи шкафове за документи, подредени по стената. Кинжалът на Ксанте блестеше опасно. Зад тях битката между агентите набираше сила и интензивност, а аз нямах представа как Лиена и Блайт все още се бият.
Трябваше да им помогна. Трябваше да спра това. По някакъв начин.
Сьозе беше имунизиран срещу моите изкривявания, но Ксанте не беше. Ударих я със същата деформация от „Фанхаус“, която беше прекъснала телекинезата на Блайт, след което замахнах отново към Сьозе. Той се отдръпна назад, юмрукът ми мина покрай него, и вдигна артефакта си.
Устата му се отвори.
– „Ори…“
Шкафът за документи зад него се разтресе, после се преобърна като наклонената кула в Пиза, която се отказа от духа си. Тя удари Сьозе и той падна, изчезвайки под металната гробница от документи с ужасяващ трясък.
Останах безмълвен за един шокиран удар на сърцето, след което прекосих с поглед помещението.
Блайт все още се държеше на краката си – едва-едва, а ръката ѝ беше протегната към мен и шкафовете. Лиена беше на крачка от мен, с ръка, отпусната назад, за да хвърли зашеметяващо топче. И двете трябваше да са прекалено заети с отчаяната си защита, за да ми помогнат, но не бяха сами.
Пред тях защитно стоеше Винсънт Парк, а около ръцете му искреше лед, докато той сам удържаше останалите агенти. Дебел лед беше образувал стени от двете им страни, защитавайки фланговете им. Нападащите агенти, сред които нямаше други магове, не можеха да пробият защитата му.
Трясъкът на падащия шкаф бе стреснал всички и в кратката почивка, в която се възцари тишина, вратата на бюфета се отвори. Агентът Тим се свлече на място, лицето му бе покрито с впечатляващи синини, а лявото му око – подуто.
Той огледа хаоса с бърз поглед, след което се насочи право към Ксанте.
– Тази жена контролира Сьозе! Тя е менталист! Чувам мислите ѝ!
Ксанте се препъна половин крачка встрани. Не можеше да вижда добре, тъй като мозъкът ѝ беше заплетен от деформацията на Дома на забавленията, но чуваше добре. Устните ѝ се свиха яростно и тя пъхна ръка в предната част на ризата си.
С дрънчене на верижка тя извади сребърна висулка с форма на диск. Имах една ужасена секунда, за да разпозная какво представлява, преди пурпурната светлина да пламне върху гравираното ѝ лице.
Пулсиращата червена светлина се вля в седемметрова форма, след което се втвърди на два метра пред мен. Най-страшният демон, който някога съм имал неудоволствието да гледам, разпери масивните си криле, подобни на прилепи, дебелите му мускули се напрегнаха, а над безкосместия му череп се издигнаха големи, противни рога.
Назад към част 12 Напред към част 14
