Глава 2
Спасяването на Келси
– Нека да поседнем. – Той намери един преобърнат дънер и седна.
Все още не можех да повярвам, че е тук. Че беше жив.
– Как така си тук? – Попитах.
– Не съм. Не точно. Ти беше свидетел на смъртта ми и аз наистина си отидох от този свят. Но трябва да разбереш, че това събитие, въпреки че вече се е случило във вашата времева линия, все още не се е случило в моята.
– Все още не се е случило? Не разбирам.
Кадам се усмихна търпеливо и попита:
– Помниш ли, когато се появих с Нилима, след като ти спаси мис Келси от Локеш?
– Да. Бяхте в неизвестност от седмици.
– Правилно. Споделих с вас тогава, че някаква сила ни е отвлякла, когато харпунът се изстреля към нас.
Когато кимнах, той извади от ризата си счупеното парче от амулета на Деймън, който носеше, и продължи:
– И оттогава ти откри, че парчето от амулета, който нося, е това, което контролира пространството и времето.
– Да. Но как така отново носиш амулета, след като знам, че точно твоята част, тази, с която Локеш бе изпратен в миналото, е възстановена и в момента е на врата на Анамика?
– Имам това парче, защото все още го нося в моето време.
Изправих се и започнах да крача. Кадам извади едно бурканче от джоба си и разви капака. Разнесе се пикантен аромат.
– Тамян? – Предложи той. – Успокоява нервите.
Махнах на предложението му и той сви рамене, като взе едно парченце, преди да завинти капака на буркана.
– Тогава кажи ми, сега, от къде си? – попитах аз.
Кадам отговори тихо:
– Посещавам те точно преди смъртта си. Всички вие вярвахте, че след завръщането ми, нещо не е наред с мен, но всъщност вършех работата, която съдбата ми беше отредила.
– Липсваше ни – промърморих аз.
– Да – отговори той. – Всъщност бях много далеч.
Коленичил пред него, го помолих:
– Тогава можеш да се върнеш и да промениш случилото се. Можем да победим Локеш заедно. Няма нужда да се жертваш. Не е нужно да умираш. Не се е случило в твоята времева линия, така че можем да го предотвратим.
Той поклати глава.
– Локеш бе твърде силен. Ако ми бяхте помогнали, щяха да хванат мис Келси.
– Но бихме могли…
Кадам ме прекъсна, като вдигна ръка.
– Кишан, синко, повярвай ми, когато казвам, че моята смърт е и беше единственият начин да изпратя Локеш в миналото, а поражението му в миналото се отрази на бъдещето. Без чудовище, което Анамика да победи, без богиня – той се усмихна – или две богини, яздещи в битката тигрите, тъканта на нашия свят щеше да се разплете. Това е много по-важно от това да удължа живота си.
Когато не отговорих, той се пресегна и ме хвана за ръката.
– Моля, приеми това. Да ви напусна ще бъде най-трудното нещо, което някога ще ми се наложи да направя, но знам, че трябва да го направя. Когато настъпи този момент, ще се опитам да бъде смел.
Смутен, притиснах чело към коляното му. Очите ми пареха от неизплакани сълзи.
– Знам, че ще го направиш – казах, скърбейки отново за предстоящата загуба на Кадам.
Когато вдигнах глава, попитах:
– Фет съществувал ли е някога или винаги си бил ти?
– Целта на Фет беше да организира проклятието на тигъра. Аз съм Фет и той е аз… през повечето време – възрази той.
– Но щяхме да те надушим. И двамата с Рен щяхме да го разберем отдавна.
Кадам поклати глава.
– Успях да заглуша миризмата си не само като напълних колибата с обилно количество билки, но и като се изместих леко във времето.
– Вие също имате тази способност. И двамата можете да ме видите и да ме докоснете, но ако се върнеш назад във времето, няма да си спомниш миризмата и същността на Фет. – Той постави ръката си на рамото ми. – Кишан, колкото и да ми се иска, обсъждането на мястото на Фет в нашия свят, не е причината да съм тук днес. Днес трябва да отидеш в бъдещето, за да спасиш мис Келси.
– Да я спася? Как? Тя има Рен…
Кадам вдигна ръце, за да ме спре, стана и каза:
– Ще бъде по-лесно да ти покажа. Ще ти трябва амулетът на Деймън. Вземи го от Анамика, но не споделяй с нея, че си ме виждал, все още не. Ще се срещнем отново тук след час и ще ти дам инструкции, от които се нуждаеш, за да изпълниш задачата.
Премигнах и той изчезна, оставяйки само смачканите стръкове трева там, където е бил. Светът ми отново се разтърси, но този път идеята ме наелектризира. Всеки нерв беше в готовност, а адреналинът изпълваше вените ми, докато тичах през гората. Недоволен от темпото си, промених формата си в тигър и изминах разстоянието до основата на планината Дурга за много кратко време.
Издълбан във високия хималайски връх, наречен планина Кайлаш, дворецът на Дурга рядко се виждаше, тъй като често се криеше в облаците, но когато слънцето прогонваше мъглата, гледката към нашия дом беше зашеметяваща. Беше построен в стила на китайски храм с кули, павилиони и арки, които съответстват на контурите на планинския склон. Пет етажа бяха свързани със стълбища и дълги коридори, а стръмните покриви бяха покрити с лъскави плочи, които блестяха на слънчевата светлина.
В центъра, между две симетрични кули, Анамика използвайки силата си, създаде извисяващ се фонтан, който се разливаше над гранитните камъни на долното ниво и след това свободно се стичаше по склона на планината, създавайки водопад, който отразяваше дъги, когато следобедното слънце се накланяше под правилния ъгъл.
Около фонтана имаше обширна цветна градина с десетки разновидности на рози, а в единия ъгъл тя беше направила голямо езерце, където отглеждаше лотосов цвят, любимото й цвете. Когато бях в двореца, предпочитах да прекарвам времето си в нейната градина. През нощта спях на меката окосена трева под откритото небе, осеяно със звезди, и си представях какво би могло да бъде.
Зигзаобразно стълбище беше изсечено в камъка, водещо от двореца надолу към подножието на планината, където се събираха хора, за да молят за благоволението на богинята. Това беше единственият начин за смъртните да имат достъп до дома ни и поради това той беше затворен и строго охраняван. Винаги имаше голям брой хора, лагеруващи точно под двореца, молейки за достъп. Само на малцина беше позволено да спечелят среща с Анамика. Дори тогава, докато се изкачваха към върха, те винаги бяха ескортирани от лоялните останки от армията на Дурга.
Стараейки се да избегна да ме видят, се насочих към задната страна на планината към частен вход, който използвахме само Анамика и аз. Колкото и трудно да беше изкачването и слизането всеки ден, и двамата решихме, че искаме нещо по-практично и построихме тайни входове в планинския дворец, който някога беше принадлежал на Локеш.
Преминавайки в човешка форма, поставих ръката си в една вдлъбнатина, където с помощта на силата си бяхме създали своеобразна ключалка – отпечатъци от нашите ръце, за да можем само ние да преминаваме. Виждах как Келси успяваше да използва магията на татуировката на Фет, за да влиза в различните царства, където бяха скрити даровете на Дурга, и така ми хрумна идеята..
Скритата врата се отвори и аз се уверих, че се затвори зад мен, преди да започна да се изкачвам по дългото стълбище. Изведнъж ми хрумна една мисъл и замръзнах на едно от стъпалата. Осъзнах, че никога не е имало татуировка с кана на Фет. Била е на Кадам. Той е бил този, който въвлече Келси в нейното пътуване. Поклащайки глава, се опитах да не мисля за странността на това, че Кадам е Фет са едно и също лице, и вместо това се съсредоточих върху Келси. Стълбите изглеждаха безкрайни през повечето дни, но сега, когато знаех че ще я видя отново, ми струваха още по-дълги.
Преминах през скрития панел и изтичах в главната стая, викайки: „Анамика!“
Нямаше отговор. Плъзгайки се за кратко по хлъзгавия мрамор и подритвайки ъглите на много скъп килим, който беше израз на благодарност от един крал за помощта на богинята Дурга при преодоляването на сушата, засегнала нацията му, претърсих стая след стая, гласът ми отекваше във всяко обширно пространство.
Разкошен и вдъхващ страхопочитание бяха две думи, които лесно изникнаха в ума ми, когато стъпих в планинския дворец, който Локеш беше създал за себе си. Прорязан дълбоко в планината и изпълнен с повече богатства, отколкото дори знаех, че съществуват, това беше мечтата на алчния крал.
Дори и да не предпочитах откритите пространства сред природата, интериорът на дома на Локеш щеше да ме отведе там. Предполагам, че беше красиво в известен смисъл. В стените имаше вградени скъпоценни камъни, които злият магьосник беше измъкнал от земята.
Тронът на Дурга, направен от розов диамант, беше впечатляващ, както и стаята, в която тя приемаше молители, но ми се струваше, че цялото място беше стерилно и студено. Анамика беше работила, за да направи големите стаи по-прости, но когато таванът на всяка стая се извисяваше високо над главата й и нямаше с кого да сподели богатството, това отекваше по един самотен начин. Скитах се в него като пчела, оставена сама в кошера. Пространството около мен ми се стори грешно – лишено от ежедневния ритъм на нормалния живот.
В интерес на истината, Локеш беше два пъти по-голям от човек, докато е живял тук, така че предполагам, самият размер на мястото е бил необходим. Беше слял тялото си с бивол и се беше превърнал в чудовищно създание, което вероятно се нуждаеше от стая с гигантско легло и камина, която беше достатъчно голяма, за да изпече три елена, поставени един до друг, стая, която всъщност стана моя.
Разочарован, се върнах обратно към това, което наричах тронната зала, и извиках отново:
– Анамика!
Усетих присъствието й преди да я чуя.
– Защо викаш? – Попита тя раздразнено.
– Къде беше?
– Бях…
Погледнах я с присвити очи.
– Да не си ходила да помагаш на някого без да ми кажеш?
Тя повдигна упоритата си брадичка.
– Ами ако съм го направила?
Раздразнен, прокарах ръка през косата си.
– Знаеш правилата, Ана. Не отиваш никъде без мен. Ами ако нещо ти се случи?
– Беше зает с мрачните си мисли. Освен това тези хора наистина имаха нужда от помощ. Имаше пожар и…
– „Не ме интересува, ако и цяла нация е изгоряла, правилото е първо да дойдеш и да ме намериш.- Прекъснах я аз.
Тя въздъхна и измърмори „Добре“, докато се навеждаше, за да събуе ботушите си.
– Следващия път ще те накарам да ме придружиш. Това задовалява ли те?
– Да.
Тя дръпна връзката, която държеше косата й, и коприненочерната й коса покри гърба й. Стоях прикован, докато тя прокарваше ръце през нея и въздъхна от удоволствие, че най-накрая е успяла да я освободи от стегната опашка.
Когато се обърна и обяви, че отива да се къпе и след това си ляга, аз тръгнах след нея. Когато ме забеляза, тя постави ръката си на гърдите ми, сякаш за да ме отблъсне.
– Това не беше покана – каза тя.
Топлината от нейното докосване се разпространи в мен, предизвиквайки вяло чувство на дълбоко задоволство. Силата течеше между нас, бучейки като наближаваща буря. Колкото по-близо беше ръката и до сърцето ми, когато ме докосна, толкова по-силно беше усещането. За миг се зачудих дали връзката между Рен и Келси е толкова силна. Тогава си припомних, че не искам да знам.
Отдръпвайки се от нея и потърквайки гърдите си, отвърнах:
– Дори и да беше така, нямаше да приема. Прекалено си хаплива, за да изтъркаш гърба на един мъж.
Червеното пропълзя по врата й и предизвика горещия й нрав.
– Знам добре, че предпочиташ жените да са меки и гъвкави. И повярвай ми, когато казвам, че нямам интерес дори да видя голия ти гръб, камо ли да го изтъркам!
Вдигнах ръце в знак, че се предавам.
– Добре. Успокой се. Съжалявам, че те разстроих. Просто си мисля, че би било добра идея да задържиш амулета, докато се къпеш. Ако се появи нещо, аз ще се погрижа, докато ти почиваш.
– Какво стана с правилата, с това, че трябва да сме двамата?
– Е, ако е нещо важно, ще дойда да те намеря. – Ухилих се. – Независимо дали си облечена или те покрива само пяна.
Тя изсъска.
– Няма да ме безпокоиш в банята. – Тя прехапа устни по привлекателен начин, докато обмисляше какво да каже. Когато беше смутена, зелените й очи винаги светваха. Тези очи се вдигнаха към моите и след това бързо се отклониха.
– Ана, ако не те познавах добре, бих казал, че се изчервяваш.
– Богинята Дурга не се изчервява – заяви тя, като вдигна високомерно брадичка.
Разсмях се.
– Разбира се, че го прави.
Тя изръмжа раздразнено и махна амулета от врата си и го пъхна в ръцете ми.
– Вземи го и не ме безпокой през останалата част от нощта.
– Не е проблем. – Тя се обърна. – Спи добре, Ана – казах й, отдръпвайки се назад. Тя спря и кимна, преди да завие зад ъгъла.
Бях я заплашил да прекъсна банята й, защото знаех, че това ще я отвлече от странната молба да задържа амулета, но не можех да отрека, че мисълта да я намеря във ваната, покрита само пяна, не беше неприятна. Стоейки вкоренен на мястото, където тя беше изчезнала, гледах безизразно за момент, потърквайки челюстта си и се усмихвах, преди да си спомня, че имам нещо за вършене.
Келси!
След две секунди излязох през вратата на двореца и използвах силата на амулета, за да пренеса тялото си през пространството обратно до мястото в гората, където бях оставил Кадам.
Докато дърветата се въртяха около мен – смущаващо и отвратително чувство – спрях, чудейки се дали съм на правилното място.
– Кадам? Кадам? – Извиках.
Той се материализира моментално.
– Извинявам се, че те накарах да чакаш. Мис Келси се тревожеше за мен.
– Тя… Ти си я видял?
– Да, в моето време.
Отърсвайки се от объркването, реших да не питам повече.
– Каза, че ще ме инструктираш?
Той ме хвана за ръката и кимна.
– Следвай примера ми и когато настъпи подходящият момент, я спаси.
Намръщен, казах:
– Не мисля, че ми даде достатъчно инфор…
Земята се завъртя и бях откъснат миналото и изпратен в бъдещето. Когато пристигнахме, все още бяхме заобиколени от дървета и краката ни бяха потънали дълбоко в снега.
– …мация.
Докато се клатушках, изненадан от скока във времето, Кадам прошепна няколко думи и вратовръзката, която носеше, се пръсна на хиляди цветни нишки. Божественият шал заработи според неговото желание и скоро бяхме облечени в модерни зимни дрехи. След като работата приключи, шалът се превърна в дебела вълнена версия на самия себе си, но в червено. Кадам прехвърли единият му край през рамо и каза:
– Следвай ме.
– Как стана така, че не припаднах? – Попитах аз, докато се препъвах напред, а силите ми бързо се възвръщаха.
– Амулетът на Деймън прави прехода по-лесен, а що се отнася до мен, пътувал съм през времето достатъчно често, за да привикна към ефектите. И ти скоро ще се адаптираш.
Гъстите иглолистни дървета, които ни заобикаляха, бяха покрити със сняг и бяха красиви, тъй като залязващото слънце караше дебелия сняг да блести в румени цветове, които ми напомняха за бузите на Келси. След няколко минути излязохме от гората и попаднахме на някакъв планински курорт. Стените и наклонените покриви на сградите, кореспондираха по впечатляващ начин с планината.
– Не сме в Хималаите, нали? – Попитах, въпреки че вече знаех отговора.
Кадам поклати глава.
– Това е планината Худ.
– Орегон – казах колкото на себе си, толкова и на него.
Бях озадачен, когато си спомних, че Келси не обичаше много снега. Може би това се дължеше и на факта, че беше нападната от мечка по време на нашия преход до връх Еверест, докато търсихме портата на духа. Но ако не ме лъжеше паметта, тя беше споменала, че не харесва това, което наричаше „зимни спортове“, а това място, от активността, която виждах, очевидно беше създадено за това.
Десетки хора, включително малки деца, си проправяха път към курорта, много от които носеха ски или бордове, докато се прибираха за през нощта. Бяха облечени в дрехи, за които знаех, че са от времето на Келси.
Влязоха в централната сграда, към която имаше две ярко осветени крила, които се простираха и от двете страни. От десетките осветени прозорци предположих, че това са стаите, в които се настаняват гостите. Топла светлина се разливаше от сградата и улични лампи осветяваха пътя ни, докато слънцето се скриваше зад хоризонта. Скоро бяхме настигнати от група, носеща оборудването си на раменете, и ние се насочиха към сградата зедно с тях.
След като изтупахме краката си от снега, влязохме във фоайето и Кадам ме заведе до каменна камина, където ме накара да седна.
– Стой тук и не ставай – каза той.
– Не и докато не ти кажа. – С тези загадъчни инструкции той ме остави.
Една сервитьорка скоро ми донесе чаша димящ шоколад, покрит с бита сметана и канела, за която подозирах, че Кадам е поискал да ми бъде изпратена. Докато огънят и шоколадът ме стопляха, сърцето ми затуптя, знаейки, че скоро ще видя отново Келси.
Келси, жената, която обичах, щеше да пристигне всеки момент. Започнах да упражнявам първите си думи към нея. Нямаш представа колко е хубаво да те видя, много ми липсваше Направих грешка. Моля те върни се при мен.
Обичам те.
Все още не бях сигурен кои думи ще излязат първи от устата ми и честно казано не ме интересуваше. Когато я видя, бях уверен, че щях да знам какво да кажа. Семейство влезе, влачейки куфарите си след себе си и спряха до зоната за сядане, където бях и аз. Майката ми се усмихна срамежливо, докато бащата ме огледа, преди да организира вещите им на купчина, след което каза на малката си дъщеря:
– Седни до огъня, докато уредя напускането ни. Може да отнеме няколко минути, тъй като има опашка.
Момичето кимна и хвърли раницата си на стола до мен.
Разкопчавайки ципа, тя извади една книга и след което дръпна розовата си шапка до веждите си, зарови глава в нея и започна да чете.
Погледнах към момичето, усмихнах се и кимнах, но след това отново потрепнах нервно, мислейки си, че ще видя жената, която обичах. Взех шоколада си, отпих, оставяйки аромата да погъделичка носа ми, след което замръзнах, когато ме връхлетя друг, познат аромат.
Келси! Тя беше тук! Извивайки глава, я потърсих сред суматохата от хора и проклинах факта, че Кадам беше настоял да остана тук.
Въпреки това започнах да се въртя и оглеждам, за да я зърна.
– Добре ли сте? – Попита младото момиче, докато ме гледаше над страниците на книгата си.
– Да – отвърнах раздразнено. – Просто търся някого.
– Кой?
– Търся мой… мой приятел.
– Как изглежда твоят приятел?
– Дълга кестенява коса, кафяви очи, красива усмивка.
Очите й се разшириха, когато се взря в мен над ръба на книгата и се изкикоти.
– Предполагам, че е момиче. Твоята приятелка ли е?
– Беше. – Завъртях се на стола, оглеждайки хората, излизащи от вратата, притеснен, че ме е подминала и вече си е тръгнала. Не я видях, но ароматът й беше все още силен, така че се отпуснах и въздъхнах, напомняйки си, че трябва да се доверя на Кадам. Все пак държах очите си отворени.
– И си тук, за да я спечелиш обратно, нали?
– Нещо такова – измърморих разсеяно, докато взимах напитката си и отпих.
– Това е толкова романтично – каза тя.
Изсумтях и се усмихнах кисело на момичето.
– Ти така си мислиш.
– О, разбирам. Шоколадът ви мирише добре. Канела ли има? – Сега тя надничаше от лявата страна на книгата си, така че можех да видя само половината й лице.
Когато наклоних глава, за да я видя по-добре, тя си пое дъх и отново скри очите си.
– Искате ли и вие? – Предложих.
– Ъмм… всъщност не трябва да приемам подаръци от непознати.
– Тогава ще се представя. Казвам се Кишан.
– Това е странно име. От къде си?
– Индия. А ти?
– Салем.
Усмихнах се.
– Запознат съм с града. – Когато тя ме погледна за кратко от дясната страна на книгата си, аз казах: – Не е нужно да се страхуваш от мен.
– Не ме е страх – настоя тя. – Просто съм… предпазлива.
– Така и трябва – казах със сериозно кимване.
Извиках сервитьорката, която скоро донесе втори шоколад за момичето и няколко минути седяхме тихи, а аз гледах как парата се носи във въздуха, а тя се престори, че какаото не я интересува. Накрая казах:
– Няма ли да го опиташ? Много е добро.
Бавно премести книгата си, като все още криеше лицето си, а облечената ѝ в ръкавица ръка се измъкна и хвана дръжката на чашата. След няколко шумни глътки тя постави полупразната чаша обратно на масата.
Смеейки се, казах:
– Хубаво е отново да видя момиче, което се наслаждава на шоколада. Приятелката ми обичаше горещ шоколад.
– Вкусно е – срамежливо каза тя. – Благодаря ви. – Най-накрая тя остави книгата и ми се усмихна. Щастлив от малката си победа, тъкмо се канех да я подразня, че е книжен червей, когато я погледнах в очите. Познатите шоколадови очи блестяха на очарователно закръглено лице с червени бузи. Трепнах и сърцето ми спря.
– Какъв е проблема? – Попита тя, оформяйки думите с уста, пълна с телени скоби, прикрепени към зъбите й.
– Аз… аз… не съм сигурен. – Преглътнах, едва успях да проговоря.
Взрях се в нея по начин, който бях сигурен, че е плашещ, и тя хвърли книгата си настрана.
– Да не получихте инфаркт, г-н Кишан? Защо замръзнах така?
Тя се приближи до мен и ме разтърси за рамото. Дългите плитки се люлееха напред-назад като махалото на часовника, отчитащ времето, и когато се надвеси над мен, не можах да се сдържа и се изсмях вътрешно на иронията.
Кадам се приближи и момичето се отдръпна. Той я увери, че съм добре, но вероятно съм малко дезориентиран от лошо падане. Когато тя зае мястото си, гледайки ме притеснено, той седна до нея и се представи. Тя говореше много по-лесно с него и след като се увери, че съм се възстановил, изпи остатъка от какаото си и започна да му разказва за ски ваканцията си с родителите си.
Келси.
Момичето, което обичах, седеше до мен през цялото време. Незабравимият й аромат беше навсякъде около мен. Това беше моята Келси. Предполагам, че е на цели тринайсет години. Бузите й бяха розови от топлината на огъня и розовото изглеждаше любимият й цвят, ако раницата и шапката й бяха някаква индикация. Как не я познах? Сега беше очевидно. Трябваше да я позная по очите. Нейния глас.
След малко родителите й се върнаха и докато Келси представяше Кадам, аз хвърлих дълъг поглед на двамата души, които й бяха повлияли толкова много. Майка й беше пълна и красива като дъщеря си и докато слушаше Кадам да споделя измислената си история за падането ми, видях силата зад съчувствието, която толкова често виждах в очите на Келси. Тя е получила своята решителност и искрена доброта от майка си.
Когато бащата на Келси седна до нея и сложи ръката си на рамото на съпругата си, Келси се сгуши между тях и облегна глава на него.
В съзнанието ми изникна нежен спомен как тя правеше същото с мен. Докато говореше с Кадам, в баща й разпознах острия ум, който се криеше зад този нежен мъж. Той почисти очилата си, докато обмисляше историята на Кадам.
Младата версия на Келси ме очарова. Тя все още движеше ръцете си, докато говореше. Кестенявата й коса беше по-дълга, отколкото бях свикнал да я виждам, а на плитките й липсваха обичайните панделки. Имаше същия открит смях, който достигаше до очите й. Сърцето ми се сви, когато я видях такава, каквато беше, и в този момент се влюбих в нея дори повече, отколкото преди. Обичах я независимо на каква възраст беше и ако имаше нужда от спасение, тогава щях да се хвърля надолу по склона на планината, за да я защитя. Време беше да стана активен участник в разговора.
– Всичко е наред, татко – казах на Кадам. – Сигурен съм, че мога да изчакам до сутринта.
– Глупости – отвърна майката на Келси. – Има достатъчно място, за да те закараме.
– Е, Мади, наистина имаме много багаж – възрази Джошуа Хейс.
– Наистина не искам да бъда бреме – казах аз. – Просто ще остана през нощта и ще отида със сутрешния транспорт.
– Синко – разтревожи се Кадам – може да имаш нещо счупено. Не искам да чакам толкова дълго, за да ти прегледат глезена. Щеше да е друго, ако можеше да стъпиш на крака си и да ходиш.
Следвайки го в измислината история, казах:
– Вижте, всичко е наред. Мога да ходя. Вижте. – Изправих се, прехвърляйки цялата си тежест върху десния крак, след което направих няколко колебливи стъпки и накуцвайки, се хванах за близката дървена греда, сякаш изпитвах ужасна болка. Келси извика и изтича до мен. Тя прегърна кръста ми с ръка, а майка й дойде от другата ми страна, помагайки ми да седна.
– Просто няма да слушам повече тези глупости – каза тя. – Джошуа, ще заведем този млад мъж в болницата и ще го настаним. Това е.
– Да, скъпа. – Съпругът й се усмихна и започна да събира багажа. – Първо ще докарам колата и ще прибера багажа ни.
Мади ме потупа по ръката и каза:
– Бях медицинска сестра, докато родих Келси, и знам, че счупеният глезен не е за подценяване. Просто седнете тук и ни оставете да ви помогнем. Настоявам.
Тя имаше решителното изражение на Келси, което казваше, че няма да приеме отказ, и въпреки че знаех, че Кадам е организирал всичко това, не можех да не се насладя на ситуацията. Усмихнах се топло на двете жени Хейс и казах: – Това, че имам две толкова прекрасни млади дами, които се грижат за мен, вече излекува всички болки освен една.
– Какво още ви боли, г-н Кишан? – Попита младата Келси.
Навеждайки глава към нейната, сякаш й казвах тайна, казах на глас:
– Най-много ме мъчи фактът, че нито една от вас не ми принадлежи.
Устата на Келси се отвори и майка й ме очарова с червенината, която стопли бузите й.
– Хайде, стига – каза тя. – Аз съм твърде стара за теб, а Келси е твърде млада. Освен това, ако съпругът ми те чуе да флиртуваш с нас, може да промени решението си да те заведе в болница.
– Ако вие двете ми принадлежахте, страхувам се, че щях да ви пазя също толкова ревниво, както и той – признах аз. – Нека това бъде нашата тайна – с усмивка казах аз.
След като Кадам плати на сервитьорката за горещите ни напитки, Мади Хейс се изправи, а Кадам възкликна искрено:
– Скъпа моя, вие ми правите голяма услуга. Не са много онези, които биха благоволили да помогнат на друг. Поверявам сина си изцяло на вашите грижи и знам, че ще се отнасяте към него като към свой собствен син. – Той направи само кратка пауза и след това продължи сериозно, докато обхвана ръката й в своята: – Надявам се, че знаете, че бих направил същото за дъщеря ви, ако възникне нужда.
– Иска ми се само да има място в колата и за вас – любезно отвърна тя.
– Уви, съдбата прецени, че трябва да бъда изоставен. Но не всичко е загубено. Вие сте забележителна, г-жо Хейс. За мен е чест да се запозная с вас.
– Аз също – каза тя.
– Ами приятелката ти? – Попита Келси. – Не трябва ли да я изчакаме да се върне?
Свеждайки поглед, казах тихо:
– Ако тя искаше да се върне при мен, щеше да го направи.
Докато взимаше раницата си, чух Келси да мърмори:
– Момичето трябва да е лудо, за да напусне мъж, който изглежда така. – Тя не знаеше, че с моя тигров слух чувах ясно думите й. Когато се върна, аз й се усмихнах.
Тя се изчерви и погледна настрани.
Джошуа Хейс скоро дойде да ни вземе и той, и Кадам, ми помогнаха да докуцукам до превозното средство. Келси и майка й стояха на входа на хотела, докато мъжете ми помагаха да се настаня. Чух Келси да пита майка си:
– Защо водим непознат в болницата? Мислех, че трябва да внимаваме с непознати.
Майка й, мислейки, че няма да чуя, отговори:
– Сърцето ми казва, че не ни мислят злото и вярвам, че понякога е по-добре да слушаш сърцето си, отколкото главата. Никога не позволявай на страха да те спира да помагаш на другите, Келс. Права си, че винаги трябва да внимаваш, но понякога, ако не направиш скок в неизвестното, може да изпуснеш невероятно приключение. Искам да изпиташ всичко, което животът може да ти предложи, а това означава да поемаш риск от време на време. Не изпускай шанса си.
– Разбирам – отговори Келси.
– Добре. А сега да се уверим, че гостът ни се чувства удобно, нали?
Келси скоро се присъедини към мен на задната седалка и когато родителите й закопчаха коланите си, осъзнах какво чудо беше да видя този проблясък от миналото на Келси. Нейната майка беше невероятна жена и такава, която бих искал да познавам. Тя ми напомняше за собствената ми майка и бях натъжен, знаейки, че Келси вече няма родители, към които да се обърне. Смъртта им сигурно я е съсипала.
Нощта беше студена и свежа и въпреки че следобед валеше сняг, звездите се виждаха ясно и луната осветяваше пътя ни. Келси закопча предпазния си колан и сложи книгата си в раницата. Преди да затвори ципа, видях един много познат предмет.
– Това юрган ли е? – Попитах.
Тя кимна и засрамена заекна.
– Знам, че съм твърде голяма, за да имам такъв, но баба ми го направи за мен, а тя почина преди няколко месеца и аз искам да бъде близо до мен.
Наведох глава към нея и казах:
– Няма нужда да се чувстваш неудобно. Моята приятелка също има любим юрган.
Мади ме погледна с благодарност и махна на Кадам, който мълчаливо ми кимна, когато бащата на Келси запали колата. Стисках амулета на Деймън, скрит под ризата си, чудейки се как може да се наложи да го използвам.
***
Бащата на Келси включи радиото, оставяйки музиката да звучи нежно като фон, докато караше бавно надолу по ледената планина. Малката кола влезе в ритъм, който създаваше нещо като собствена музика, когато се съчетаваше със звука на веригите на гумите, които скърцаха по новонавалялият снях. Облегнах глава назад, затворих очи и почти можех да повярвам, че Келси е моя и ние посещаваме родителите й, за да поискаме благословията им, че тя ще ме представи като този, когото обича, без когото не може да живее.
Вместо това тя привлече вниманието ми, когато започна да говори за училище с майка си. Изглеждаше притеснена, когато отговаряше на въпросите на майка си и аз се зачудех дали това темата или моето присъствие я изнервя.
Мади току-що беше насочила вниманието си към мен и ме питаше дали съм тук само на почивка, или живея в Орегон, когато Джошуа нагласи огледалото си и погледна зад нас.
– Какво има? – Попита жена му.
Чух кола и погледнах през задния прозорец. Форсирането на двигателя беше придружено от гръмогласен смях. Келси подскочи, когато шофьорът наду няколко пъти клаксона.
– Луди деца – каза Джошуа. – Сигурно са пияни.
– Остават ни няколко мили от планинския път. Просто им махни да ни изпреварят. – Предложи Мади.
Джошуа свали прозореца си и махна с ръка, но клаксонът продължи. Който и да караше превозното средство зад нас, криволичаше по пътя, покрит с дебел сняг и лед. Завъртайки се колата се удари във висока ела, а от удара върху колата падна сняг. Вместо да има отрезвяващ ефект, момчетата в колата извикаха победоносно, сякаш току-що бяха спечелили голяма битка. Те ускориха опасно близо до нашето превозно средство. Келси извика.
– Всичко ще бъде наред – успокоих я. Тя кимна доверчиво, но тогава шофьорът зад нас започна да включва и изключва фаровете си. Келси се сви на мястото си, така че главата й вече не се виждаше, обгърна торса си с ръце и нервно започна да си играе с една от плитките си.
Като я видях толкова изплашена, юмруците ми се свиха от гняв. Исках да изхвръкна през задния прозорец във формата на тигър. Представях си как се приземявам тежко върху капака на превозното средство и как забивам ноктите си в предното им стъкло, докато ревях, а те пищят. Това ми донесе известно удовлетворение, но се съмнявах, че това е причината да съм тук.
Защо съм тук? Да спася Келси. Но от какво? От тези момчета? Какво искат от нея? Веднага щом започнах да мисля, умът ми се изпълни с нечестиви възможности, такива, които биха ме накарали да изтръгна гърлото на всяко момче, което би имал дързостта да си го помисли. Това ли е причината да съм тук? За да попреча на тези момчета да наранят Келси и нейните родители?
Досега те се ограничаваха до това да бъдат досадни. Нямаше причина да разкъсвам гърла. Поне не още. Келси и родителите й засега бяха в безопасност.
Колата се движеше зад нас, фаровете създаваха сенки в колата ни, които се удължаваха и изчезваха с всеки завой. Можех да видя напрежението в очите на Джошуа Хейс, но за негова чест беше толкова спокоен, сякаш нищо не се случваше.
Той направи всичко възможно да успокои жена си и дъщеря си и отказа да увеличи скоростта надолу по опасният път въпреки натиска на младите идиоти, залепели се зад него.
За да разсее двете жени, той започна да говори за това къде ще отидат на почивка следващата година, като им предложи на плаж или някое друго топло място и ги попита къде те биха искали.
– Келси? – Попита той: – Ами ти?
Тя сви рамене и когато той попита отново, тя заговори тихо.
– Аз избрах тази година. Може би мама може да избере за следващата.
– Може би си права. – Баща й се усмихна в огледалото за обратно виждане. – Мади? Къде би искала да отидеш?
– О, не знам – каза тя нервно. – Кишан? Може би бихте могли да ни разкажете малко за Индия – предложи тя.
Тъкмо бях отворил уста да й отговоря, когато колата се вряза в нас и ни избута наляво, преди бащата на Келси да овладее контрола.
– Това просто отива твърде далеч! – Каза г-н Хейс строго. Той маневрира обратно в лентата си с намерението да спре колата, но пияните момчета зад нас отново ни удариха, този път ни блъснаха право напред. Дясната страна на колата остърга планинския склон. Когато между прозорците и планината изхвърчаха искри, Келси изпищя и ме сграбчи за ръката. Стиснах ги, опитвайки се да я успокоя.
Когато другата кола се отдръпна, аз се наведох напред.
– Трябва да излезем от колата, г-н Хейс. Мога да се справя с тях – казах.
– Но имате счупен глезен – каза г-жа Хейс разтревожено. – Освен това е по-добре да избягате от хулиганите и да ги докладвате на властите, отколкото да се биете.
– Да бягам от хулигани просто не е в моя стил, госпожо. Моля, не се обиждайте.
Тя ме погледна.
– Да. Не мога да си представя да бягаш от нещо.
Келси ме гледаше с широко отворени очи и бледо лице.
– Няма да излизаш, нали? – Попита нервно тя.
– Ако баща ти може безопасно да спре колата, ще изляза.
Джошуа Хейс кимна в огледалото и успя да спре колата, като изви предните колела малко наляво, така че когато вратата ми се отвори, щях да се изправя директо срещу нарушителите, но вместо да спрат колата си, те ускориха.
– Джошуа! Внимавай!
Тъкмо бях разкопчал предпазния колан, когато ни удариха и вратата от моята страна на колата се сгъна навътре, а стъклото се счупи. Келси извика и ме хвана за ръката в опит да ме придърпа по-близо до себе си, за да не се нараня.
Колата ни се плъзна няколко фута надолу по хълма, толкова заледен, че дори веригите не можеха да се справят. Бяхме избутани в другата лента и отвъд нея, където се ударихме в скала.
Преди да осъзная какво се случва, тялото ми стана безтегловно и аз се блъснах в другата страна на колата, удряйки се в нещо меко, което скоро разбрах, че беше Келси. Хванахме се един за друг, докато колата се преобръщаше веднъж, два пъти, три пъти. Опитах се да я защитя с тялото си, доколкото можах, но превозното средство зави до ръба на пътя и чух скърцане на метал, когато се ударихме в стълб. След това стомахът ми се сви, когато колата се прехвърли от планината в свободно падане и се насочи към върховете на дърветата в гората далече долу.
Сграбчвайки Келси близо до гърдите си, използвах силата на Деймън.
Амулет, който да я отведе, преди падащата кола да се удари в дърво и предното стъкло да се счупи. Нямаше нищо друго, което можех да направя, за да предотвратя ужасяващия инцидент, който не само отне живота на любимото семейство на Келси, но и щеше да я промени завинаги, превръщайки я в жената, която познавах.
Назад към част 3 Напред към част 5
