ГЛАВА 23
Напуснахме Северна Каролина и потеглихме към католическата семинария във Вашингтон, окръг Колумбия. Ейдриън познаваше двама от свещениците, които ни посрещнаха отзад на големия църковен комплекс, който беше Изненада едно. Изненада две беше той да им каже, че момчето е било спасено от царството на демоните. Свещениците също не обявиха Ейдриън, че е луд. Вместо това един от тях побърза да отведе момчето обратно в така наречената „домашна“ част.
– Нима демонските царства са публична тайна за свещениците? – Прошепнах на Коста, докато Ейдриън продължаваше да говори с другия свещеник.
Коста измърмори.
– Не е. Тези двамата знаят за тях, защото Ейдриън ги е спасил от едно демонично отвличане преди няколко години.
Не знам защо това ме изненада. Така се бяхме запознали, а Ейдриън беше казал, че от известно време „извлича“ хора за Зак. Предполагам, че не съм очаквала да срещна някого, когото е спасил, камо ли да разбера, че е свещеник.
Бях твърде уморена, за да разменям преживявания по спасяването на двамата отци, затова изпитах облекчение, когато Ейдриън се върна да ни каже, че в семинарията има стаи и за нас тази вечер. Още по-прекрасно от това беше, че имаше остатъци от пица и микровълнова печка. Погълнах няколко парчета, след това се изкъпах и се свлякох на тясното легло в стаята, която много ми напомняше на общежитието в колежа. Само че с много повече кръстове и снимки на светци и папи.
Почти бях заспала, когато вратата се отвори. Липсата на ключалки означаваше да се разчита на системата на честта, но тъй като Ейдриън не беше почукал, сигурно не беше в настроение за чест. Значи ситуацията е нормална.
– Какво правиш тук? – Поисках уморено.
Той също се беше изкъпал, а влагата караше косата му да изглежда по-тъмна от обичайните си медени нюанси на русото. Отказах да забележа как същата тази влага кара ризата му да прилепва към него. Все още бях прекалено ядосана.
Той затвори вратата след себе си.
– Съжалявам, че те нараних – каза той, като успя да прозвучи така, сякаш говореше сериозно.
Кога? Помислих си, но докоснах гърлото си, сякаш синините там бяха единствените поражения, които ми беше нанесъл днес.
– Знаеше ли, че ако ме удушиш, това ще активира способностите ми? – Попитах, а тонът ми се изплъзна. – Или това беше щастливо предположение?
Погледът му ми напомни за легендите на древните моряци за морските змии. На повърхността виждах само вълнуващо се синьо, но от време на време отдолу се появяваха проблясъци на чудовището.
– Деметриус искаше да бъда най-силният юдеин в историята, затова направи всичко необходимо, за да усъвършенства способностите ми. Като например да ме хвърли на гладиаторските рингове на тринадесет години. Там се биеха и по-малки демони, а ако някой владетел искаше да се покаже, скачаше в боя. Деметриус не позволяваше на никого да ме убие, но ги оставяше да ме пребият в рамките на живота ми достатъчно пъти, за да науча това, което той искаше да знам – най-бързия и ефикасен начин да използвам способностите си. Така че, не, не съм гадал. Разчитах, че в това отношение си точно като мен. Мразех да те наранявам, но това беше единственият начин да претърсиш замъка, без да те хванат с момчето.
Тъй като пепелта на слугите трябваше да бъде открита веднага, за да може Обсидиана да ни изпревари и да се върне в нашето царство, той беше прав. Щяха да ни хванат, ако вземем момчето със себе си, за да претърсим замъка. Ако знаех, че ако ме задуши, ще накара силите ми да избухнат по този начин, щях да поискам да го направи. Бих приела синини всеки ден, вместо да изоставя дете в царството на демоните.
– А Обсидиана? – Мразех това, че не можех да се спра да попитам, затова се опитах да скрия мотивацията си зад фалшив смях. – Сега вече знам защо си се спрял на място, когато си я видял в царството на Майхем. Сигурно е било странно да срещнеш старата си приятелка, но трябваше да ми кажеш коя е тя. Не е честно да продължавам да научавам от други демони къде са заемали място в живота ти.
Челюстта му се стисна и си помислих, че ще си тръгне, както е правил толкова много пъти преди. Вместо това той започна да се разхожда.
– Онзи ден се спрях на място, защото се притеснявах, че Обсидиана ще разбере кой съм през маската ми. Деметриус винаги може да го направи, а ако го беше направила, щеше да разбере и коя си ти. Що се отнася до това защо не ти казах за нея, то е защото тя не означава нищо за мен. През цялото време, докато бяхме заедно, тя ме лъжеше точно както и останалите.
– За какво? – За предполагаемата ти съдба? Помислих си, но не го изрекох на глас.
Той ме погледна премерено.
– Томас ти каза какво е било за мен в царствата, преди да си тръгна.
– Момичета, злато, власт, обожание… – Принудих се към още един неискрен смях. – Основната ти хедонистична фантазия.
– Не ти е казал защо тогава мразех архонтите. Най-ранният ми спомен беше, че се опитваха да убият майка ми и мен.
– Какво? – Задъхах се.
Устата му се изкриви.
– Потомците на Юда са заплаха за Архонтите, така че елиминирането на рода означава елиминиране на заплахата. През цялата история демоните са се опитвали да направят същото с потомците на Давид. Няколко пъти почти са успявали, последно с Холокоста.
– Аз съм еврейка? – Това трябваше да ми хрумне преди това…
– Възможно е. Линията на Давид е започнала по този начин, но в продължение на хиляди години вярванията са се променили, дори и генеалогията да не се е променила.
– Да се върнем към архонтите, които се опитват да те убият – казах аз, като отложих другото в рубриката „Бъдещи размисли“.
Тези красиви черти се втвърдиха.
– През целия си живот съм сънувал кошмари как майка ми и аз сме преследвани през тунелите. Майка ми каза, че си спомням, когато съм бил на пет години и Деметриус ни е спасил от архонтите, опитващи се да унищожат юдейския род. Бях възпитан да вярвам, че сме в безопасност само в техните царства. Тъй като демоните ни даваха всичко, което искахме, мина много време, преди изобщо да поискам да видя света, от който бяхме дошли.
– Но когато го направихте, как можеше да се върнеш? – Отговорих на въпроса, който ме мъчеше. – Щеше да видиш колко зли са царствата на демоните в сравнение с тях.
Челюстта му се стегна.
– Те мислеха за това, затова криеха по-уродливите аспекти от мен толкова дълго, колкото можеха. След като ги открих, те ме заведоха на места в човешкия свят, които изглеждаха по същия начин. Като Дарфур, където са избити стотици хиляди хора, а светът колективно свива рамене. Или южноафриканските диамантени мини, където работниците редовно работят до смърт, или всички страни с неконтролиран трафик на хора, и разбира се, безбройните работилници за плът по света. – Въздишката му беше горчива. – Виждайки тези неща, ми беше по-лесно да повярвам в това, на което ме учеха демоните – че единствената разлика между тях и човечеството е повече възможности.
– Глупости – казах веднага. – Да, зверства съществуват и тук, но също и хора, които се опитват да се борят с тях. За всеки ужасен пример, който си дал, можеш да намериш още хиляда такива, в които хора помагат на други хора, дори от няколко континента разстояние.
Изражението на Ейдриън се смекчи.
– Знам. Когато започнах да се измъквам, за да изследвам сам, също видях това. Първият път, когато срещнах деца на една детска площадка, ги наблюдавах с часове. – Кратка усмивка. – Някой се обади на полицаите, но и това ми направи впечатление. Непознати хора дойдоха да защитят малките на други непознати хора. Никога преди не бях виждал това и за пръв път разбрах в какво съм се превърнал. Чудовище.
– Тогава ли си тръгна? – Попитах тихо.
Той ми хвърли изнервен поглед.
– Тогава започна пристрастяването ми към наркотиците. Не можех да си тръгна, защото се страхувах, че демоните ще отмъстят на майка ми, а тя каза, че никога няма да си тръгне, докато архонтите ни преследват. Така че вместо това избягах чрез всяко променящо съзнанието вещество, което можех да намеря. Разбира се, не можех да смъркам достатъчно, да се дрогирам достатъчно или да пуша достатъчно, за да забравя всичко, което бях направил. Мислех, че кръвната ми линия ме пази от предозиране, но след нещо, което Деметриус каза през седмицата, може би е било заради него. Въпреки това исках да умра. Ето защо продължавах да се измъквам от царствата, надявайки се, че архонтите ще ме намерят. Една нощ желанието ми се сбъдна.
– Какво се случи?
Усмивката му беше накъсана.
– Бях повърнал в една уличка зад бар, когато внезапно около мен избухна светлина. Виждала си как изглежда Зак, когато показва истинската си същност, така че знаех какво представлява. Той каза: – Ако си готов, ела с мен.
Помислих, че има предвид готовност за смъртта, затова го направих. Той обаче не ме уби. Заведе ме в старите тунели на Шанхай в Портланд.
– Защо?
Изражението му стана призрачно.
– Сънят ми винаги беше един и същ – с мама тичахме през тунелите, опитвайки се да избягаме от чудовищата. Тя им крещеше да ме оставят на мира, а аз бях толкова уморен, но продължавах да вървя, защото тя беше ужасена. Почти бяхме стигнали до края, когато един черен облак я погълна. В същото време изходът стана много светъл и един глас ми каза да продължавам да бягам. Тогава майка ми излезе от облака, вдигна ме… и тогава щях да се събудя.
Той направи пауза, а устата му се сви надолу.
– Същата нощ, в същите тунели, Зак ми показа какво наистина се е случило.
След като бях видяла какво може да направи Деметриус, вече се бях досетила, но все пак ме заболя, когато чух Ейдриън да го казва.
– Това, което излезе от мрака онзи ден, беше Деметриус, а не майка ми. Той я беше убил, но използва външния ѝ вид, за да ме подмами да остана в царствата, докато ме превърне в човек, който мрази архонтите толкова, колкото и демоните. Не мислех да се питам защо никога не съм виждал майка си и Деметриус в една и съща стая, а всички си играеха, преструвайки се, че той е майка ми, когато знаеха, че тя е мъртва. Всичко това, за да може, когато срещна последния Давидовец, да не се поколебая да изпълня съдбата си и да го предам. – Той срещна очите ми. – Или нея, както се оказа.
Гърлото ми се стегна, както от неизплаканите сълзи заради безмилостните манипулации, на които Ейдриън беше подложен тогава, така и от болката, която все още носеше сега. Нищо чудно, че беше реагирал с такъв ужас, когато Зак му каза коя съм. Аз бях съдбата, за която беше подготвен, а после се разбунтува, като обърна гръб на съществата, които го бяха отгледали.
Е, аз не вярвах в съдбата. Съдбата не можеше да надделее над свободната воля и това, че предците на Ейдриън са били предатели, не означаваше, че той е обречен да бъде такъв. Той вече бе имал няколко възможности да ме предаде на демоните, но вместо това се бе борил с тях с цялата сила, за която бяха предположили, че ще бъде в тяхна полза. Без значение какво мисли някой, изборът му определяше съдбата му, а не обратното.
Сега трябва да убедя Ейдриън в това.
– Ако съдбата ти беше вече предрешена, Деметриус нямаше да работи толкова усилено, за да те превърне в чудовище. – Гласът ми беше дрезгав от цялата емоция, която сдържах. – Той трябва да знае, че съдбата ти все още зависи от теб. Същото важи и за Зак. Той ти помогна тогава и продължава да се грижи за теб сега…
Смехът на Ейдриън ме спря. За миг той прозвуча толкова грозно, че можеше да дойде от демон.
– Зак ми показа всичко, което се случи в тунела онзи ден. – Нещо по-остро от болка острието на тона му. – Той беше светлината, която видях на изхода. Оттогава се чудя дали Зак не би могъл да попречи на Деметриус да ме вземе, ако искаше. Онази нощ в мексиканското светилище, когато Зак унищожи сенките на Деметриус за секунди, най-накрая получих отговора си.
Шокът ме накара да се заинатя.
– Но това… това е…
– В най-добрия случай безразличен, а в най-лошия – жесток? – Засмя се още веднъж Ейдриън. – Знам, но Зак ще каже, че само е изпълнявал заповеди, така че това означава, че шефът му не иска да ме сполети съдбата. Не, от мен се очаква да изиграя ролята си като добър малък Юда, но да им е кеф. Щом Деметриус е мъртъв, аз си отивам, както от твоя, така и от техния живот. Това е единственият начин да им се отплатя за онова, което позволиха на Деметриус да направи с мен.
Не знаех какво да кажа. Всичко, през което беше преминал, беше още по-ужасно от знанието, че всичко това е можело да бъде предотвратено. Зак трябваше да спре Деметриус, със или без „заповед“. Също така трябваше да подкрепи Ейдриън сега, а не да му казва да се примири със съдбата, която очевидно не искаше. Нима не можеха да видят колко много се стараеше Ейдриън? Нима дори не му пукаше?
Ако не са го направили те, ще го направя аз. Може и да не можех да направя нищо по отношение на предишните им предателства, но не бях безпомощна. Станах от леглото и хванах ръката на Ейдриън, като затегнах хватката си, когато той се опита да се отдръпне.
– Прав си – казах хрипливо. – Ще намерим оръжието, ще го използваме, за да спасим Жасмин и да убием Деметриус, а след това ще си тръгнем един от друг. И двете страни могат да се задавят от очакванията си за съдбата ти. Те не знаят колко си силен, но аз знам и ти се доверявам, Ейдриън.
Той отдръпна ръката си.
– Айви, не…
– Вярвам ти – повторих аз, хващайки ризата му, така че или трябваше да стои неподвижно, или рискуваше да я скъсам. – Няма никаква опасност да ме предадеш, докато работим по получаването на това оръжие. Винаги мога да се доверя на омразата ти към демоните, помниш ли?
Част от напрежението се отпусна от раменете му, тъй като използвах собствения му аргумент, за да изкажа мнението си.
– Да, но ти все още не разбираш пълната си роля в това…
– Да – прекъснах го мрачно. – Томас и Коста казаха, че само Давидовец или демон от рода на Голиат може да прояви истинската сила на оръжието, което означава, че аз трябва да съм тази, която да използва прашката, а аз дори не съм толкова добра с пистолет.
Той се вгледа в мен, а емоциите преминаваха по лицето му твърде бързо, за да мога да ги преведа. После челюстта му се сви и изражението му се втвърди в такова, което добре познавах.
Чиста, неподправена решителност.
– Ще те науча как да използваш прашка – каза той и гласът му стана по-груб. – С тренировки ще можеш да правиш всичко.
– Тогава имаме план – съгласих се аз и се усмихнах, защото имах друг план. Такъв, който включваше да покажа на Ейдриън, че не е нужно да си тръгва от мен, когато всичко това приключи, но засега щях да го запазя за себе си.
Деметриус беше казал, че връзката между нас ще расте с всеки миг, който прекараме заедно. Демоните бяха лъжци, но сърцето ми знаеше, че това е вярно. Вече се грижех за Ейдриън повече, отколкото за което и да е друго момче, а той беше признал, че също е силно привлечен от мен. До момента, в който намерим оръжието, убием Деметриус и спасим Жасмин, възнамерявах да убедя Ейдриън, че не е обречен да ме предаде. Всички останали може и да са се отказали от него, но аз не, и щях да използвам всяка частица от свръхестествената ни връзка, за да му покажа, че и той не бива да се отказва.
Сега трябва да разруши стените, които е издигнал около себе си, една по една.
Назад към част 23 Напред към част 25
