Глава 5
Воайор
– Искаш да кажеш, че Келси се омъжва за Дхирен – каза тя.
Кимнах без да се обръщам и се взрях в отражението си в стъклото. За изминалите триста години, не бях остарял, но очите ми бяха стари, уморени. Жилото на чувството, че съм предаден, прониза сърцето ми. Въпреки че знаех, че Келси никога не е спирала да обича Рен, поне не напълно, все още поддържах жива надеждата, че тя може би би избрала мен, ако е имала такава възможност.
Отново се упрекнах, че позволих на Рен да си тръгне с нея. Какъв избор й бях дал всъщност? Бях я бутнал в ръцете му и й пожелах хубав живот. Притиснах ръка към загрятия от слънцето прозорец и си представих силата и енергията, която течеше в пръстите ми. Това ме изпълни с решителност и една идея, която не смеех да изрека на глас, изпълни ума ми.
Помислих си за младата версия на Келси и знаех, че тя е видяла нещо в мен още тогава. Вярваше, че съм неин защитник, разчиташе изцяло на мен. Тогава тя се нуждаеше от някого, както аз имах нужда от нея, за да ме изведе от тъмнината към светлината. Келси никога не се отказа от мен и едно нещо беше сигурно, нямах намерение да се откажа от нея или просто да я оставя на произвола на съдбата. Трябваше да знам дали бракът й с Рен беше нещо, което тя наистина искаше, или просто го е направила, защото нямаше друга алтернатива.
Анамика прекъсна мислите ми.
– Омъжва се за Дхирен, нали?
Потърках челюстта си, преди да отговоря.
– Ще видим. – Решителността нахлу в кръвта ми и ме подтикна към действие. Завъртях се, хванах я за ръката и казах: – Време е да тръгваме.
Анамика изтръгна ръката си от хватката ми и се отдръпна с пламтящи от ярост очи. Косата й падаше на дълги кичури, тъй като усилието ми да ги задържа вързани, се беше провалило. Изглеждаше красива, като богиня, излязла от човешкия си облик. Силата й се разля по кожата й, когато тя присви очи към мен и каза:
– Не ме дърпай по този начин.
Когато пуснах ръката й, гневът й бавно намаля и тя спусна клепачи, а дългите й мигли хвърляха сянка по бузите й. По-спокойно тя добави:
– Никой мъж не може да ме дърпа така.
– Аз… съжалявам, Богиньо. – От Анамика се излъчваше емоция, каквато никога преди не бях усещал. Смущение… срам… с нотка на… страх?
Приближих се една крачка по-близо и повдигнах брадичката й с пръст, нежно, за да може тя да се отдалечи и да прекъсне контакта, ако желае. Когато нейните зелени очи срещнаха моите, аз казах:
– Не е нужно да се страхуваш от мен, Ана.
– Не се страхувам от теб, Кишан.
– Тогава какво те плаши? – Попитах.
Лицето й омекна за момент и изглежда, че щеше да признае какво я мъчи, но след това гърбът й се скова и тя затвори емоционалната връзка между нас.
– Миналото ми е само мое, черен тигъре. Това е нещо, което избирам да не споделям с теб.
Отстъпих назад и след като я наблюдавах за момент, кимнах. Точно сега имаше нещо уязвимо в нея и изпитах непреодолимо желание да я утеша, но богинята Дурга не искаше утеха. Също така не обичаше да показва уязвимост. Това го знаех.
Готов да се махна оттук, предложих й ръката си и тя я пое само след секунда колебание. Постави другата си ръка върху предмишницата ми, докато инструктирах амулета да ни отведе у дома.
Когато се върнахме в нашия каменен дворец в планината, тя попита:
– Защо избра да се материализирме в парка и си направи труда да се облечем така, ако можехме просто да се появим в твоята стъклена стая?
Разтривайки врата си, свих рамене.
– Така беше по-безопасно ако те са дали офиса ми на някой друг.
Виждах как умът й тиктака, опитвайки се да разбере пълното значение на позициите в компанията и тяхното преходно състояние.
– Искам да ти благодаря, че ме заведе там – каза тя. – Хареса ми да се разхождам в…
– Парка? – Предположих.
– Да. Парка. Наслаждавах се на цветята и фонтаните.
– Радвам се. – Честно казано, част от мен искаше да се разхождам из парка с богинята под ръка. Хареса ми идеята да се скитам с нея през ерата на Келси, място, където бяхме непознати. Никой там не търсеше вниманието ни, нито се редеше да поднесе дарове на богинята. Можехме просто да бъдем себе си.
Двама души, които се наслаждават на спокойна разходка. Чувствах се почти доволен, когато бяхме там. Докато не научих за предстоящата сватба на Келси.
Анамика ме погледна проницателно, докато аз използвах шала, за да променя вида си, обратно в нормалните си черни дрехи и собственото си лице.
– Не разбирам защо ти беше необходима информацията от онази кутия на масата ти. Не можеше ли да научиш новината за брака на Келси като просто попиташ някого или може би като подслушаш разговорите между Келси и Рен?
– Аз… – Защо не исках да отида директно до източника? Предполагам, че част от мен, частица, която не исках да призная, че съществува, се чувстваше неспокойна от идеята да ги видя заедно. Не бях готов да разбера със сигурност, че Рен е този, когото Келси е искала през цялото време, защото ако това е вярно, тогава цялото ми бъдеще, животът, който бях започнал да планирам за себе си от момента, в който научих, че Кадам е Фет и държах в ръцете си младата Келси, щеше да бъде унищожен на мига.
Не. Не беше достатъчно да видя дали Келси е щастлива сега. Трябваше да бъда напълно убеден, че тя е била такава от самото начало. Ако Рен наистина беше правилният мъж за нея през цялото време, това щеше да е очевидно. Имах нужда от нова перспектива.
Превъртането на миналото и един втори поглед не можеше да навреди. Освен това в мозъка си усещах отчаян глас, който крещеше ами ако. За да заглуша този глас, ще трябва да проуча миналото от всеки ъгъл. Едва тогава, когато разберях със сигурност, че Рен без съмнение е този, който е определен за нея, щях да се примиря със съдбата си.
Анамика все още чакаше отговора ми.
– Имам причини за действията си, Ана, и моите причини не те засягат. – Беше уклончив, донякъде студен отговор, но богинята уважаваше откровеността.
– Разбирам. – Тя примигна, сякаш чакаше да добавя още нещо, но след това въздъхна и каза: – Сега, ще ми дадеш ли амулета на Деймън?
Вдигайки ръка към предмета, обвих пръсти около него.
– Все още не. Има нещо… нещо, което трябва да направя.
Анамика ме гледаше дълга минута, преди да наведе глава и да си тръгне. Знаех, че тя ми прави подарък. Дори и да не одобряваше това, което исках да направя, тя ми даваше свободата на собствен избор и това е нещо, което оценявах. В известен смисъл жестът й ме изненада. Сякаш се беше примирила с живота на богиня, но не искаше аз да страдам от същата съдба. Чувствайки се виновен, че я изоставям, си помислихи, че може би имаше изход и за двама ни.
Преди тя да изчезне зад ъгъла, извиках:
– Дръж оръжията си наблизо. Амулетът ще бъде твърде далеч, за да използваш силата му.
Тя не даде израз, че е чула коментара ми, зави зад ъгъла и изчезна в района на двореца, водещ към нейните покои.
Реших да започна веднага.
***
Първата ми спирка беше джунглата, където срещнах Келси за първи път.
Вятър зави около тялото ми, когато се появих отново в индийската джунгла. Ароматите на гората ме заобиколиха, когато преминах във формата си на тигър в гъстата гора. Знаех, че Рен и Келси скоро ще се появят, така че наблюдавах пътеката, по която знаех, че ще поемат. Не след дълго чух шума на човешки стъпки и се промуших крадешком през храстите, за да мога да виждам. Рен се появи пръв и държеше носа си насочен по вятъра, но аз внимавах да бъда срещу вятъра, доколкото е възможно.
Той спираше от време на време и се чудех дали е уловил миризмата ми, но той продължаваше да се движи напред. Ако бях в човешка форма, щях да се изсмея, като видях Келси да върви зад него с очевидно разочарование на красивото си лице. Беше уморена и нямаше физическата издръжливост, необходима за дълга разходка в джунглата. Такава издържливост тя придоби по-късно, след като започнахме да тренираме заедно.
Когато си устроиха лагер, аз седях търпеливо и го слушах да разказва поетично за пеперудите, а после го чух да обяснява, че целта му е да ме намери. Доста бързо ми стана ясно, че макар да е много заинтересован от Келси, не е сигурен как да действа. Опитът му за ухажване изглежда включваше две неща – да я докосва при всяка възможност и да се опитва да я накара да се чувства възможно най-комфортно по време на пътуването им.
Бдях през нощта, въпреки че знаех, че в джунглата нямаше хищници, които биха ми съперничили. Бях обявил тази джунгла за моя територия преди векове и никое друго създание не беше дръзнало да ми пресече пътя поне от петдесет години до момента, в който Келси се появи. Истината беше, че дори не бях сигурен колко тигри са останали през този век. Кадам беше споменал, че са стигнали почти до изчезване.
Потърквайки челюстта си, осъзнах, че не съм срещал никакви доминиращи мъжки в моята джунгла от 50-те години на миналия век. Идеята ме натъжи. Тигрите бяха благородни създания. Интелигентни. Перфектни хищници. От всички зверове, с които съм си имал работа като принц, и всички животни, които бях срещал в моите скитания в джунглата, тигърът беше този, който уважавах най-много.
Въпреки моята ревност за това, че Рен успя да спечели нормален смъртен живот, трябваше да призная, че аз прегърнах тигровия аспект на себе си много по-лесно от него. Въпреки че вече нямах нужда да приемам формата на черния тигър, все пак го направих. Предпочитах да дремя следобед като тигър, а ловът със зъби и нокти ме фокусираше по начин, по който нищо друго не можеше, освен Келси.
На следващия ден проследих Рен, тъй като той уж ме търсеше.
Вместо това го заварих да се опитва да откъсне цветя в тигровата си форма, но отскубваше само венчелистчетата от стъблата, за да бъдат смачкани в неговите челюсти. Той плюеше листенца и кихаше често, ръмжейки тихо, преди да се откаже. В крайна сметка спря и реши да й занесе манго. Започна да дразни маймуните на манговото дърво, докато те не започнаха да го замерят с тежките плодове.
Грабвайки няколко в устата си и изпускайки някои от тях по пътя, той се втурна към лагера. Гледах от върха на едно дърво в човешката си форма и допълнително го затруднявах с помощта на амулета, поставайки големи камъни или паднали трупи по пътя му, за да забавя придвижването му.
Спираше и душеше прясно извадените камъни, след което ги заобикаляше, докато не долови отново своята миризма. Когато предложи своя тъжен, мърляв подарък, трябваше да потисна кикота си, особено когато Келси каза, че всъщност не го иска. Ако само знаеше какви мъки беше претърпял във формата си на тигър, за да й донесе този прост подарък!
След това плуваха заедно близо до водопада и когато скалата падна и удари Келси, трябваше да положа усилия да не се втурна и да я спася. Няколко часа обмислях ситуацията и реших, че това, че Рен я е спасил, може да е бил катализаторът да се влюби в него. Преди спасяването си, изглеждаше до голяма степен безразлична и може би малко се страхуваше от Рен, но след това стана доста очевидно, че тя започва да изпитва нещо повече от съчувствие към него.
Нетърпелив, реших да прескоча напред във времето, като в някой от филмите на Келси. Слънцето залезе за секунди; звездите се движеха, сякаш някой дръпна тъмно одеяло, покрито с блестящи светлини по небето. Стомахът ми се сви от процеса, но това не ме засегна за повече от няколко секунди. Приспособяването ми към неудобствата на пътуването във времето не ставаше достатъчно бързо.
Около обяд, когато отново седнаха заедно до огъня и Рен беше в човешка форма, забавих времето до нормално. Рен рецитираше последните редове от едно стихотворение. Завъртях очи и се заслушах.
Тебе, о, девойко крехка,
теб само ще те топли любовта;
но мене тя изгаря;
тъй както ярката зорница само прикрива
аромата на цветята нощни,
но укротява кръглата луна.
О, ти, която сърцето ми плени,
от днес ще си най-скъпа за мен от всичко ти.
– Рен, това беше много красиво – каза Келси.
Тя говореше тихо и не успях да чуя всичко, така че използвах амулета, за да се приближа малко по-близо и да се материализирам, точно когато Рен казваше:
– …позволение… да те целуна.
Черно усещане се процеди през тялото ми. Дори знаейки историята им, исках да удуша брат си. Отне ми минута да се успокоя и да разбера, че нищо не се случва. Келси затвори очи в очакване той да я целуне, а той просто седеше там като буца каша в купата за закуска.
Когато тя разбра, че той няма да направи нищо и започна да му чете лекции за това, че е старомоден, се почувствах по-щастлив, отколкото съм бил от месеци. Всъщност се засмях на глас и използвах силата на амулета, за да се превърна в невидим. Рен, който беше тръгнал ядосан към гората, се огледа подозрително, но скоро продължи, след като не видя нищо.
Наблюдавах лагера достатъчно дълго, за да видя как Келси ме среща за първи път.
Чух я да казва, че знае, че аз съм братът на Рен, този, който го беше предал и откраднал годеницата му. Въпреки че беше истина, трепнах. Рен вече я беше настроил срещу мен и отказът ми да отида с тях в мисията също не помогна. За момент си помислих да се разкрия пред черния тигър, който бях.
Бърз ритник и кратко обяснение може да са трикът да накарам упоритото си аз да им помогне да получат Златния плод. Освен това присъствието ми в тази мисия ще попречи на романтичните намерения на Рен. Но Кадам беше заявил, по прекалено драматичен начин, че срещата със старите ни същности би предизвикала трагичен резултат като колапса на Вселената.
Тъй като това определено не беше целта ми, седях и размишлявах върху последиците от промяна на историята, но в крайна сметка реших, че това е пътуване за събиране на информация. Ако щях да променя нещо, щях да го направя, след като бях събрал всички факти.
Без да рискувам да изпратя старото си аз на първото търсене, аз отново се смъмрих, че съм идиот, и използвах силата на амулета, за да се преместя на следващото място в моя дневен ред – Кишкинда.
Този път се появих през нощта и тъмните ми дрехи ме скриха от светлината на малкия лагерен огън. Когато усетих дърветата около мен да оживяват и изпращат плъзгащите се лози към мен, използвах амулета на Деймън, за да ги замразя. Шум от изпукване на една фиданка наблизо накара Рен да вдигне глава и да надникне към дърветата, но скоро се настани обратно до Келси.
Раздразнен от това, че го виждам да се държи толкова собственически към нея и тъй като не исках да го гледам да спи до нея с часове, аз прекъснах времето. Ускорих времето и те изчезнаха бързо. Силата на амулета Деймън премина през крайниците ми и повдигна косата на тила ми. Кожата ми настръхна, докато времето течеше над и около тялото ми като есенни листаподхванати от силен вятър.
Когато Келси се събуди на следващата сутрин, спрях и я гледах как нежно наблюдава Рен. Болка ме прониза толкова силно, че трябваше да преглътна. Никога не ме беше гледала с такова открито възхищение. Рен се събуди и я притисна към себе си. Но лекотата, с която го направи, скоро се промени.
Рен беше глупак да не види, че нещо не е наред. Вместо да бъде внимателен с нея, да й позволи да има своето пространство, той я избута твърде далеч и твърде бързо. Позволи на гордостта си да попречи да види страха й. Гледах ги как взимат Златния плод и видях как тя се отдалечава все повече и повече от него.
Кацнал невидим на върха на древна сграда, слушах как двамата се карат, докато бяха наблюдавани и преследвани от стотици маймуни.
Създанията се спуснаха върху тях като потоп, но все пак моят брат с маймунски мозък беше по-притеснен от отхвърлянето на Келси, отколкото от ордата. Поклатих глава. Спасяването на живота й беше по-важно от анализирането на чувствата й. Той имаше късмет, че тя не беше убита.
Когато Рен отскочи надолу по подвижния мост с десетки маймуни, прикрепени към гърба му, и Келси беше на безопасно място, аз махнах с ръка и останалата приливна вълна от маймуни спря и се върна обратно, а тяхната трепереща маса от тела замръзна, когато отново се превърнаха в статуи. Чудех се, ако не бях там и не бях се погрижил за проблема с маймуните, щяха ли да се измъкнат от Кишкинда?
Идеята беше вълнуваща и ужасяваща едновременно. Ами ако в някакъв особено опасен момент не съм там, когато тя има нужда от мен? Думите на Кадам се върнаха в ума ми, но този път бяха утешителни.
Беше казал, че каквито и промени, каквито и решения да съм взел или ще взема, всички те са записани в аналите на времето. По същество Келси ще бъде в безопасност, защото е била в безопасност.
Въпреки че беше облекчение, че каквото и да направя или щях да направя, не би причинило смъртта на Келси, но все пак беше трудно да го обмислям. Мразех идеята, че всичките ми решения по някакъв начин се подчиняват на вселената и че някаква невидима програма диктува живота ми. Концепцията ме раздразни.
– Можеше и да ме затворят в клетка – промълвих тихо на себе си.
Чувайки сумтене, аз се извъртях и видях Келси през дърветата, докато тя се изправяше срещу останалите маймуни с гадата. Беше горда от себе си, когато нанесе първия удар. Нейният ентусиазъм ми напомни за онзи момент, когато тя нанесе солиден ритник на нашия тернировъчен манекен или когато най-накрая успя да уцели едно цвете с мълнията й.
Доволен само да я наблюдавам, седях и се усмихвах, а когато не гледаше, запращах по маймуните, с които тя се бореше, малко мълнии и от моя страна. Те се втурнаха обратно към града с подвити опашки и с едно махване на ръката ми отново станаха статуи.
Бях разсеян, когато Рен се появи като мъж, а павианът, от когото защитавах Келси, получи няколко добри удара. Рен скоро сложи край на това и аз използвах силата на амулета на Деймън, за да изпратя последните две останали маймуни обратно в техните каменисти легла.
Следвайки ги на връщане, се надявах да науча повече за прохождащата им връзка, но и двамата упорито мълчаха и говореха само при необходимост. Не можех да не се чувствам сякаш нещо ми липсва. Тогава Келси забеляза Капа и подслушването се премести по-надолу в моя списък с приоритети. Демоните ги бяха оставили на мира по време на пътуването, но сега, когато те бяха взели Златния плод и маймуните се провалиха, предполагам, че са решили, че е тяхно задължение да се намесят.
Чух Келси да казва:
– Ъъъ, Рен? Имаме компания.
Демоните трепнаха, когато Рен размаха гадата, но когато каза:
– Продължавай, Келси. Движи се по-бързо! – Чух съскане и те се втурнаха напред.
Въпреки че бях извън това време, няколко от тях погледнаха към мен. Те не се опитаха да атакуват, но и не се държаха съвсем приятелски към мен. Както направих с дърветата, опитах се да ги замразя на място с амулета на Деймън, но те не бяха засегнати от опитите ми.
Рен и Келс се справиха дори и без моята помощ. Бдях до Келси, когато тя заспа и след като Рен подгони Капа сред дърветата, се възползвах от това, че бях сам с нея. Протегнах пръсти, погалих меката й буза и издърпах едно-две листа от косата й. Повече от всичко исках да я взема на ръце и да я пазя, да я предпазя от болката, която щеше да изпита, но трябваше да си напомня, че тази Келси едва ме познаваше. Тя вярваше, че не ми пука дали е жива или умряла. Че не се интересувах от проклятието на тигъра.
Проследявах линиите по дланта й, когато тя се усмихна и измърмори името на Рен в съня си. Внимателно оставих ръката й и притеглих колене към гърдите си. Беше ли твърде късно? Беше ли вече влюбена в брат ми?
Докато се чудех дали да се върна назад във времевата линия, тя отново каза името на Рен, но този път с тревожен тон.
Нещо не беше наред. Вдигнах глава и бойният вик на Рен отекна в гората. Станах веднага. Следвайки го през дърветата, проследих миризмата му, докато не се натъкнах на него. Той беше заобиколен от водните демони.
Оставайки невидим, аз се блъснах в демоните Капа, отблъснах ги от него и ги изпратих да се скрият в иглолистните дървета, но се приближаваха още демони.
Рен се изправи с мъка. Достатъчно отслабен, за да не забележи невидимата сила, която му помага в битката, той се насочи към тях, готов да се бие с всяка последна унция сила, която притежаваше. Винаги съм се възхищавал на Рен в битка. Той беше умен, пресметлив, никога не изразходваше повече енергия, отколкото беше абсолютно необходимо, и никога не използваше повече сила, отколкото се изисква.
По време на битките и тренировките с Рен знаех, че той вижда дупки в защитата, когато аз се кълнях, че няма такива. Това беше негов особен талант, за който му завиждах. Той забелязваше кога някой мъж е нестабилен или кога конят иска да изхвърли ездача. Ако аз бях мускулите, то той беше мозъкът. Заедно бяхме почти непобедими на бойното поле. Тук нямаше да е по-различно.
Бързо оцених нараняванията на брат ми. Въпреки способността си да се лекува, Рен беше окървавен от дърветата и беше жестоко ухапан от Капа.
Той кървеше обилно от рани, където парчета плът бяха откъснати от тялото му. Въпреки че се беше опитал да промени тактиката, като се превръщаше от човек в тигър и обратно, те го побеждаваха. Брутално го разкъсваха парче по парче.
Между Капа и острите бодли на дърветата, той нямаше шанс да се спаси, да не говорим за Келси. Едната му ръка висеше отпусната отстрани, но въпреки това стоеше, готов да се бие до последния си дъх. Бях тук, за да се уверя, че последният му дъх няма да е днес. Рен никога не ми е казвал колко близо е бил до смъртта в тази гора.
Съжаление и срам ме изпълниха. Трябваше да съм тук с брат си, да се бия на негова страна. Старият аз тънех в самосъжаление по това време, борейки се с вътрешните си демони вместо с тези, които можеха да осакатяват и убиват. Гордостта и инатът ме държеше в джунглата. Бях толкова решен да бъда нещастен, че блокирах всичко. Заради мен Рен можеше да бъде разкъсан.
Келси можеше да умре. Не заслужавах подаръка, който тя ми беше направила – който и двамата ми бяха направили – но можех да се погрижа да оцелеят.
С един удар на силата си инструктирах дърветата да се съсредоточат върху Капа и да оставят Рен на мира. За разлика от Капа, дърветата се подчиняваха на амулета Деймън. Докато хвърлях демоните към дърветата, се уверявах, че няма да се изправят. След няколко минути битка, без край да се вижда краят на демоните, и двамата чухме писък.
С мощен рев Рен прокара ноктите си по коремите на двата най-близки демона, разпръсквайки черните им вътрешности по горската почва, а след това се втурна сред бичуващите го клони, без да обръща внимание на нараняванията си или на факта, че ръката му висеше безпомощна. Ръмжейки, преминах в тигър и задържах останалите демони на разстояние, като ги разкъсвах, докато в същото време инструктирах дърветата да образуват стена от клони зад Рен, за да осигурят бариера.
Отвращение и гняв преминаха през мен, докато разкъсвах смъртоносните същества. Чувствах се добре. Чувствах се правилно. Но в някакъв момент от битката осъзнах, че гневът и отвращението ми не бяха насочени към демоните, колкото и мръсни да бяха, а към мен самия. Че ниското, тъмно създание, което наистина исках да унищожа, беше мъжът, който бях тогава. Страхлива, черна душа, която предпочиташе да се скрие в мрака, пред това да се изправи и да се бори за това, което искаше.
След като убих последните няколко Капа, последвах следите на Рен обратно до Келси, отчаяно надявайки се, че съм взел правилното решение да осигуря бягството на Рен, вместо да стоя при нея. Дърветата оживяха и удариха с клони в лицето ми, оставяйки хапещи малки рани навсякъде, където попаднаха, но този път прегърнах болката. Приех я в себе си. Заслужавах я, затова й се наслаждавах. Исках още. Все пак това не беше достатъчно покаяние.
Когато намерих Рен отново, той се бореше с Капа, който беше захапал врата на Келси. Проклинах се, че я оставих сама. Проклинах се, че не си спомнях, че е била нападната. Проклинах факта, че не бях дошъл на тази мисия. Келси беше в бледа. Крайниците й бяха отпуснати, когато той я повдигна. Черна течност се стичаше от раната на врата й.
Направих го. Тя беше наранена заради мен. Всяка болка, която е изпитала тук, всеки дискомфорт, всеки риск можеха да бъдат избегнати или най-малкото намалени, ако се бях държал като мъж. Усещах всяка трудна стъпка, която Рен правеше, като кама в сърцето ми. Трепнах от стенанията на болка, които той не можеше да сдържи, докато преместваше Келси внимателно, във все още лекуващите си ръце.
Никога повече, заклех се. Никога повече няма да позволя друг да страда заради моето бездействие.
Рен отнесе Келси до пещера и потърси дърва за огън, като никога не се отдалечаваше твърде далеч от нея. Застанах, невидим, на близкия хълм и се принудих да гледам страданието на Келси. Най-малкото, което можех да направя, беше да преживея това с Рен, дори и той да не знаеше, че съм тук. Глупавите ми шеги в джунглата, докато той носеше манго на Келси, сега изглеждаха детински. Бях човек, който се държи като разглезено момче.
Въпреки че трябваше да се промени на тигър, за да се излекува по-бързо, Рен остана в човешка форма, за да може да се грижи за Келси. Човешкото му тяло се опитваше да се излекува и аз трепнах, знаейки болката, която изпитваше.
Когато сме ранени като тигри, раните зарастваха с повече от пет пъти по-бързо, отколкото когато бяхме в човешка форма. Като хора, изцелението се придружаваше от треска, която ни изгаряше толкова силно, че нормален човек би умрял. Имахме чувството, че вените ни горят. Все пак се лекувахме бързо като хора, но да издържи болката за толкова продължително време, беше голяма жертва от страна на Рен.
Рен нежно притисна студени парцали към ръцете и челото на Келси, въпреки че собствените му ръце трепереха и потта се стичаше по слепоочията му. Рен заговори на изпадналата в безсъзнание Келси, и думите му ме нараниха по повече от един начин. Тя вече означаваше всичко за него. Той яростно я защитаваше и обвиняваше себе си за всички наранявания, които тя имаше, докато беше под негови грижи.
Няколко часа по-късно Капа се приближаваха към техния лагер. Рен вдигна гадата и се приготви да се защитава отново. Вместо да приковат зловещите си черни очи в Рен, те се поколебаха и вдигнаха глави към мен. Рен ме погледна, но аз бях невидим за него. Като един Капа се втурна напред и Рен вдигна оръжието си със здравата си ръка.
Докосвайки водното парче на амулета, усещайки формата му да се притиска във възглавничката на палеца ми, затворих очи и започнах да говоря на език, който не знаех. Думите прозвучаха мрачни, плавни и предизвикаха реакция в Капа и инрецията им се забави и след това спря. Един от тях започна да говори и въпреки че не схванах напълно думите, смисълът беше ясен. Те искаха. Имаха нужда. Те гладуваха. И ни смятаха за свои врагове. Тяхната плячка. Тяхно право беше да ни преследват.
Отговорих с приглушени, въртящи се тонове, оформяйки думи, които се усещаха мътни като блатна вода, излизаща от устните ми. Шумът на дърветата от вятъра, който бях създал, пренесе думите ми директно към тях и скри гласа ми от острия слух на тигъра. Прошепнах не на тях, тъй като те не обръщаха внимание на силата на амулета, а на водата, която течеше в тях и през хрилете им, махайте се, изчезвайте или ще отнема водите, които ви крепят.
Демоните се поклащаха напред-назад на дебелите си крака, примигнаха няколко пъти с крокодилските си очи, сякаш се подчиняваха на моя авторитет, и най-накрая се отправиха обратно към водните си леговища. Когато усетих, че всички са се върнали във водата, замразих реката, за да не могат да излязат, и направих заклинание да остане такава, докато Келси и Рен не напуснат Кишкинда.
През следващите два дни, Рен и аз заспивахме само от време на време, пазейки Келси. Въпреки че можех да ускоря времето, не го направих. Беше най-малкото, което можех да направя, да седя с него. Вярвайки, че Келси умира, Рен изглеждаше сломен.
Неутешим. Виждал съм го така и преди. Той беше такъв, когато тя замина за Орегон. Сърцето ми се сви като си помислих за това, но тогава си спомних, че не любовта на Рен към Келси беше въпросът. Не това беше причината да се върна тук.
Вечерта на втория ден състоянието на Келси се влоши. Тя губеше битката с отровата Капа. Гърчеше се от болка и аз избърсах гневните си сълзи. Знаех за тази част от това пътуване. Не можех да направя нищо, за да го спра. Защо Фаниндра не я ухапе и не спре гнусната отрова? Докато Рен се опитваше да я накара да пие вода, аз прошепнах: „Хайде, Фаниндра. Келси има нужда от теб“. Плъзна се от ръката на Келси и сви тялото си до бедрото на Рен. Той дори не я забеляза. Разтваряйки качулката си, езикът й излезе няколко пъти, а след това тя се обърна и ме погледна. Змията се люлееше напред-назад, сякаш чакаше да я помоля.
Знаех, че трябва да попитам.
Шепнейки в тъмнината, аз умолявах Фаниндра да помогне на Келси, да премахне болката й и да я излекува от демоничната отрова. Главата й се вдигна и езикът й се изстреля, сякаш вкусваше думите ми. След това тя изви тялото си със златисти люспи на рамото на Келси, вдигна глава и отвори широко уста. Ухапа я бързо и повтори процеса няколко пъти.
Рен беше обърнат с гръб и ровеше в раницата, когато това се случи. Фаниндра вече беше отново свита и неодушевена, когато той поднесе бутилката с вода към устните на Келси. Тя ахна и вдигна пръсти към врата си, когато Рен най-накрая забеляза белезите от ухапването. Внимателно почисти раната и след това вдигна Келси на ръце.
Когато Келси изгуби съзнание, той заплаши блестящата змия.
– Ако това, което направи, спаси нейния живот, тогава аз ще ти дължа своя. Но ако тя умре, тогава предупреждавам те, ще намеря начин да унищожа както теб, така и богинята, която ни изпрати на тази мисия.
В онази черна нощ в очите на брат ми се четеше нещо тъмно, нещо, което ми беше добре познато. Нещо, което никога не исках да знае. Мислите ми се насочиха към богинята, която беше споменал. Намръщих се.
Идеята, че Рен или някой друг може да причини вреда на Анамика, беше нелепа и въпреки това ме притесни, когато си помислих, че я бях оставил сама толкова дълго.
Затваряйки очи, тествах връзката ни и се уверих, че тя не е пострадала в мое отсъствие. Размърдах се, чувствайки се малко виновен, но решен да следвам своя курс.
Скоро стана ясно, че Келси се лекува и след изгрев слънце тя се събуди. Рен я държеше близо до себе си и споделяше чувствата си по начин, който никога не бих могъл аз да направя. Как бих могъл да се състезавам с поет, който ухажва жените с цветисти речи?
В интерес на истината това, че Рен открито споделя мислите и чувствата си с Келси на този етап, ме изненада. Той й вярваше. Каза й неща, които никога не е споделял с мен или родителите ми или, доколкото знам, дори с Кадам,.
Това, че той също е обмислял да прекрати съществуването си, беше нещо, за което никога не сме говорили. Припознах се в това и само след няколко минути видях брат си в нова светлина. Може би той беше страдал точно толкова, колкото и аз. Може би, когато е срещнал Келси, също е видял изход, път, начин да се издигнем над жалната си съдба.
Не го обвинявах, че я обича.
Не го обвинявах, че иска да излезе от джунглата като цял човек.
Не го обвинявах, че се възползва от шанса си да я има и го използва.
Затворих очи и поех дълбоко въздух. Келси отговори на прочувствените думи на Рен, като каза: „Всичко е наред. Тук съм. Няма нужда да се страхуваш.“
Задържайки очите си затворени само за миг, се престорих, че тя говори на мен, че слага ръката си върху моята, че успокоява черния тигър, а не белия.
Келси благодари на Рен и след това на Фаниндра, че са спасили живота й, и не можех да не почувствам горчивина от факта, че наистина аз бях този, който я спасих и че тя никога нямаше да го разбере. Изръмжавайки, тръгнах към входа на пещерата, за да се покажа пред тях, и да променя мнението на Келси.
Проследих ги двамата през пещерата и бях очарован от проблясъци на сцени от нашето минало и от тяхното бъдеще. Обитаваната от духове пещера нямаше никакъв ефект върху мен, освен да ме измъчва, показвайки ми събития, за които съжалявах.
Анамика се появи. Беше млада и плачеше, нещо, което никога не бях виждал да прави. Тя имаше синина на бузата си и ако не знаех че всичко е от пещерата, щях да отида при нея, за да се погрижа за нараняването й.
В тунела, водещ към Хампи, се движех възможно най-безшумно, но Рен често поглеждаше назад и спираше от време на време, за да се ослуша. В един момент той подуши въздуха и осъзнах, че може да разпознае миризмата ми, така че с няколко прошепнати думи към амулета я замаскирах, както правеше Кадам, и скоро всичко, което можех да помириша, освен Рен и Келси, беше аромата на мъх, растящ по стените.
Келси беше изтощена и почти не обръщаше внимание както на Рен, така и на обкръжението си. Фактът, че Рен беше влюбен в Келси, още в началото, не можеше да бъде оспорен. Но вече знаех, че той я обича. Оставаше въпросът дали тя наистина го обичаше повече, отколкото мен?
***
Прескачайки във времето, аз ги шпионирах. Приливите на надежда бяха попарване от нежни сцени, които измъчваха сърцето ми и ме разкъсваха. Принудих се да анализирам интимните им разговори, слушах прошепнатите им обещания и видях как любовта расте между тях.
Маскирайки се като сервитьор, ги обслужих на Свети Валентин и едва успях да се сдържа да не издърпам стола изпод Рен, преди тя да седне в скута му. Скрит в храстите, наблюдавах как той ѝ подарява гривна и я моли да не го напуска. На танца в Тривандрум го видях как се отърва от групата момичета в мига, в който Келси си тръгна разплакана.
Невидим, подслушах разговора им на яхтата веднага след като Рен възвърна паметта си и се развълнувах за кратък момент, когато Келси каза, че ще остане с мен. Но като превъртях малко напред, се натъкнах на тях заключени в много интимна прегръдка в стаята му, в момент, когато, както се предполагаше, тя беше с мен. Докато стиснах амулета, сцената изчезна. Страданието се откъсна от устните ми, докато се въртях във вихрушка, без да знам накъде да отида след това или какво всъщност се опитвам да постигна.
Умът ми малко се успокои и реших, че това, което ще ме утеши най-много и ще ми помогне да разбера чувствата на Келси към мен, е да преживея моментите, в които усещах нейната любов. Усмивка се появи на лицето ми, когато гледах как се бием със сладолед и преживях отново моменти в Шангрила, които вероятно означаваха повече за мен, отколкото за нея. Изглеждаше удобно да държи ръката ми, докато вървяхме през джунглата, и ме държеше здраво, докато я носех, след като си изкълчи глезена, опитвайки се да спаси Рен.
Когато стигнах до деня, в който й предложих, се намръщих, виждайки, че тя е разсеяна. Трябваше да проуча сцената от няколко различни ъгъла и накрая да се дегизирам като обикновен посетител на плажа, легнал на пясъка, преди да разбера, че тя е разсеяна от Рен. Докато моето минало аз се бореше с това какво да кажа и как да прозвучи романтично, всичко, което Рен трябваше да направи, беше да излезе от водата и всяка жена в рамките на една миля го желаеше, включително моята бъдеща годеница.
Рен замръзна, когато ме видя да предлагам на Келси пръстена, а след това се стрелна нагоре по хълма като светкавица, превръщайки се в тигър веднага щом храстите му осигуриха някакво прикритие. Дори тогава, по това време, имах предчувствие, че нещо не е наред. Тази Келси изглеждаше почти тъжна, когато прие предложението ми. Премахнах разочарованието, което изпитах. Факт беше, че тя наистина беше моя годеница. Въпреки че знаеше, че Рен вижда всичко, тя се бе сгодила с мен и беше очевидно, сега като ни гледах заедно, че наистина изпитва чувства към мен.
Набускайки плажа, се върнах към срещата ни на яхтата. Скрит в сенките наблюдавах целувката ни отново и отново.
– Сигурно си бил много самотен – каза Келси, докато гледах сцената за десети път.
– Бях – отговори другото ми аз. – Бях сам толкова дълго, че се чувствах като последния човек на Земята. Когато те видях, беше като сън. Ти беше ангел, който най-накрая дойде да ме спаси от жалкото ми съществуване.
Все още се чувствах така. Проклятието беше развалено за Рен, но не и за мен. Все още бях заседнал в мизерно съществуване и това момиче беше единственият човек във вселената, който можеше да сложи край. Скръстих ръце и се облегнах на един стълб, движейки устните си с думите, които отдавна бях запомнил.
– Исках те и не ме интересуваше кого ще нараня и как ще се почувстваш. Бях ядосан, когато ме помоли да се отдръпна. Исках да ме искаш по същия начин, а ти не го направи. Исках да се чувстваш по същия начин с мен, както и с Рен, но не можа да го направиш.
– Но, Кишан…
– Чакай . . . остави ме да свърша.
– Може това ми причини онази идиотска птица в Шангри-Ла, но оттогава успях да видя нещата по-ясно – не само моето минало и Йесубай, но и теб, моето бъдеще. Знаех, че няма да бъда сам завинаги. Видях това в Горичката на сънищата.
Замислих се за момент върху виденията, дадени ми в Горичката на сънищата. Може би гордостта ме мотивира да скрия знанието, че бебето на Келси има моите очи. Това сладко малко бебе със златни очи, прегръщано от красивата му майка, беше образ, който ме преследваше постоянно на сън.
Тя го кръсти Аник. Толкова много неща й бях казал, но това, което не споделих, беше, че второто му име е Кишан. Аник Кишан Раджарам, моят златоок син. Може би, ако й бях казал това, което знаех, тя щеше да се почувства различно. Връзката ни можеше да е по-лесна. Рен щеше да има по-малко влияние. Но егото ми попречи. Исках да ме избере, защото ме обича, а не заради видение.
Глупаво! Каква разлика би имало? Келси взе решение, без да разполага с всички карти на масата. Как можех да очаквам тя да остане, когато не знаеше това, което знаех аз? Върнах вниманието си към сцената, която се разиграваше на светлината на свещите.
Видях Кишан да докосва устните на Келси. Ако затворех очи, все още можех да усетя кадифено-гладката им текстура на върха на пръстите си.
– Тогава не бях готова да имам връзка. Нямах нищо, което да дам, нищо да предложа. Не и на жена от това време. Но Шангри-Ла ми даде нещо по-ценно от още шест часа на ден като човек. Даде ми надежда. Повод да вярвам. Така че аз чаках. Научих се да бъда търпелив. Научих се как да живея в този век. И сега… най-важното е, че мисля, че най-накрая разбрах какво означава да обичаш някого.
Моето старо аз имаше поне капка здрав разум. Той или аз бяхме търпеливи и това търпение се отплати. Може би, ако успея да събера малко повече търпение, нещата ще свършат добре. Имаше още време. Много, всъщност.
Нямаше причина да има сватба. Можех да го спра, преди да е стигнало твърде далеч.
Чух скърцане, когато Рен се появи в полезрението. Той приклекна на палубата точно под моята и наблюдаваше двойката долу със същото внимание, както и аз. Пръстите му стиснаха шезлонга до него.
Старият Кишан каза:
– Така че предполагам, единственият оставащ въпрос, Келси, е… . . моите чувства отекват ли в сърцето ти? Чувстваш ли дори малка част от това, което изпитвам към теб? Има ли част от теб, която можеш да запазиш за мен? Че мога да те назова моя? Тази, за която мога да предявя претенции и да я запазя завинаги? Обещавам ти, че ще те ценя. И ще те пазя ревниво през всичките си дни. Сърцето ти бие ли изобщо за мен, любов?
След кратък момент Келси отговори:
– Разбира се, че е така. Никога повече няма да те оставя сам. И аз те обичам, Кишан.
Гледах целувката, спомняйки си силата и страстта й и завиждах на старото си аз, че преживях този момент. Думите на Келси отекнаха в съзнанието ми. Част от нея ми принадлежеше и винаги щеше да бъде така. Знаех, че това е истина. Когато Рен загуби ума си, хвърли един шезлонг и настъпи хаос, аз тихо промърморих думите на обещанието на Келси в тъмния, мек въздух.
– Няма да бъда сам.
– Разбира се, че не си сам – заяви подигравателен женски глас зад мен.
Назад към част 6 Напред към част 8
