ГЛАВА 26
На следващия ден Зак се появи в обичайния си стил без предупреждение. Вдигнах поглед от книгата си и го видях седнал на стола срещу моя, с книга в ръце, сякаш също беше чел.
– Ейдриън. – Извиках, без да си правя труда да поздравя. – Зак най-накрая е тук.
– Защо изглежда, че си ми ядосана? – Попита Зак под съпътстващия звук от затръшване на входната врата.
– Не би трябвало да се ядосвам, че си отделил време да се върнеш при нас, когато не сме в състояние да търсим единственото оръжие, което може да спаси сестра ми. – Разочарованието от нещо повече от това попари тона ми. Зак нямаше възможност да отговори, преди Ейдриън да влезе в стаята. Нищо чудно, той беше навън през целия ден. Поне си беше дал повод да работи по колата си, вместо само да се преструва. Що се отнася до мен, аз се преструвах, че чета, за да не е очевидно, че не мога да спра да мисля за това, което почти бяхме направили в този лъскав черен Challenger.
– Какво става, човече? – Попита Ейдриън, като обобщи чувствата си по-кратко от мен.
Зак се изправи.
– Аз не съм ти слуга – заяви той ясно.
– Нито пък мога да те командвам или порицавам. – Отговори Ейдриън с изблик на изящната форма на демоничния език, звукът погали ушите ми като симфония.
Вместо да се успокои, Зак беше по-разстроен.
– Как се осмеляваш да използваш езика на моите братя, смъртнико?
– Това е ангелски език. – попитах изненадано.
Ейдриън ми хвърли кратък поглед.
– Да, и аз го знам, защото от него първоначално са произлезли демоните и техния език. – На Зак той каза: – Не разполагахме със седмица, която да пропилеем в очакването ти. Ти по-добре от всички знаеш, че сме на обратното броене.
– Какво обратно броене. – Направих забележка, но и двамата мъже ме игнорираха.
– Трябваше ми време, за да се снабдя с вашето решение – каза Зак, а тъмният му поглед пламна с точици светлина. – Нетърпението ти попречи ли на това да ти се случи, енданте. – При чуждата дума Ейдриън изглеждаше по-разгневен от Зак.
– Какво ще кажеш тогава да изпратиш текстово съобщение с облачна версия на „brb“.
Гадно.
Изправих се, гневът между тях започна да ме тревожи. Бяхме мъртви до ден без Зак, така че трябваше да изтласкам собствените си чувства настрана – отново, за да изгладя това.
– Зак, ти си наоколо открай време, но ние сме смъртни. Пет дни може да са нищо за теб, но без думи и само с непреодолими препятствия, върху които да се спираме, беше трудно за нас. – Архонтът ме погледна, погледът му констатираше, че не съм изгладила нищо. Добре, тогава е време за груба откровеност. – Като начало почти не спя, защото все се чудя дали всичко това не е напразно. – Гласът ми секна. – Независимо от това, което каза Ейдриън за демоните, които не искат да загубят влиянието си, Жасмин може би вече е мъртва. Понякога дори ми се иска да е така. Тогава тя нямаше да страда и нямаше да ми се налага да влизам в друго царство. После се мразя, че мисля така, и ме мъчи чувство за вина. – Направих пауза, за да си поема треперещ дъх. – По-лошото е, че след снощи знам, че толкова силно искам Ейдриън, че ми е все едно какво ще се случи след това. Още една нощ насаме заедно и няма да мога да се спра да отида при него, а колкото и да си мисли, че трябва, знам, че няма да има сили да ми откаже отново. – Уверих се, че продължавам да гледам Зак, докато говоря. Ако само погледнех към Ейдриън, нямаше да мога да призная такива сурови, лични истини.
Вината за сестра ми ме изтощаваше ежедневно, така че последната вечер с Ейдриън беше изчерпала и последната ми воля. Тъй като той прибягна до това да повреди любимия си „Challenger“, вместо да ме изчака да отворя шофьорската врата, неговата воля също беше на изчерпване. Още една нощ насаме и всичко щеше да приключи. Голяма част от мен желаеше Архонтът да изчака още един ден, за да се появи. Зак се вгледа в мен, а изражението му стана замислено.
Все още не поглеждах към Ейдриън, но усещах как погледът му се движи по мен, разпалвайки всичко, до което се докоснеше. Никога досега не съм била толкова свръхнаблюдавана от някого и когато той изпусна ниска, сурова въздишка, установих, че вдишвам, за да мога да поема дъха му в себе си.
Ръката на Зак върху главата ми върна вниманието ми към него.
Архонтът затвори очи, сякаш се концентрираше, и този път наистина усетих как ме побиват тръпки. Или може би все още тялото ми реагираше на неумолимия поглед на Ейдриън. След миг Зак махна ръката си.
– Тази нова маскировка ще ти помогне да минеш покрай Хрътките на демона – заяви той.
– Как. – Попитахме в един глас Ейдриън и аз, но тогава една кола спря на алеята. Този път Ейдриън изпусна въздишка на облекчение.
– Коста се върна.- Коста паркира зад „Чалънджър“-а. Когато излезе, му помахах през прозореца – и след това бях блъсната на пода, а голямата фигура на Ейдриън почти ме смаза от удара.
– Не стреляй – чух да казва Зак с притеснения глас на Ейдриън: – Добре ли си. Удари ли те. – Не можех да отговоря, защото не можех да дишам. Ръцете ми, които се удряха в раменете му, сигурно бяха предали това, защото Ейдриън скочи от мен със същата скорост, макар че остана приклекнал пред мен. Поех си дълбоко дъх и изтръпнах, докато ребрата и тилът ми пулсираха от болка.
– Защо… ме смачка. – Попитах.
През рамото му видях как Коста нахлу в стаята с изваден пистолет и бледо загоряло лице.
– Мъртва ли е. – Изръмжа той.
Ейдриън беше притиснал Коста до стената, а пистолетът беше избит от ръката му, преди да успея да измърморя объркано „Ах“.
– Защо, по дяволите, стреля по Айви? – Поиска Ейдриън.
Коста хвърли ужасен поглед към мен.
– Това е Айви.
– Мога да ти обясня – каза Зак с невъзмутим тон. – За да премине покрай зверовете, омагьосах Айви, да заприлича на един от тях. Ейдриън пусна Коста, а погледът му се плъзна към мен с недоверие.
– Тя прилича на гонче.
– Най-голямата и най-уродливата, която някога съм виждал – измърмори Коста.
– Това е грубо – промърморих аз, опитвайки се да се примиря с факта, че сега приличах на едно от влечугите пазачи на демоните.
Устата на Коста се сви надолу.
– Накарай я да спре да съска.
– Не съскам. – беше незабавният ми протест, но Коста изсумтя и се отдръпна с една крачка. – О, глупости, всичко, което чува, е съскане, нали. – Попитах примирено.
От гърлото на Ейдриън се изтръгна задушен звук. Погледнах го рязко, осъзнавайки, че се бори със смеха си.
– Айви, спри да съскаш на Коста – каза той с присмехулна сериозност.
Значи сега всичко беше забавно, след като той разбра, че не са ме простреляли. Никога нямаше да свикна с непостоянните настроения на Ейдриън.
– Сигурен ли си, че това ще ми помогне да мина покрай Хрътките. – Попитах Зак.
Той наклони глава.
– Те са обучени да не нападат своите. Омагьосването ти, за да изглеждаш точно като друга Хрътка, е това, което ми отне допълнително време, тъй като първо трябваше да хвана една.
– Как. – Изригнах, наблюдавайки как очите на Ейдриън също се стесняват.
– Каза, че архонтите не могат да влизат в царствата на демоните.
– Звуците, които издава, са сериозно обезпокоителни – измърмори Коста, но поне прибра оръжието си.
– Не можем, но демоните разполагат Хрътки във всяко царство като предпазна мярка – заяви Зак. – Да ги чакаш във вихрите да се появят, докато се пренасят от едно царство в друго, е начинът, по който се сдобих с Хрътката, на която сега приличаш. – Зак беше прекарал последните пет дни в лов на Хрътки, за да ни помогне, и двамата го псувахме, щом го видяхме. Нищо чудно, че се беше ядосал. Ако бях на негово място, може би щях да си тръгна, без да ми дадат и новото ми прикритие.
– Благодаря ти – казах искрено – и съжалявам. – Той отново наведе глава.
– Извинението се приема. – Устата на Ейдриън се изтъни, но той не поднесе извинение.
От изражението на Зак това не беше изненада. От друга страна, след това, което Ейдриън ми беше разказал за онзи ден в тунелите, човекът, който наистина дължеше извинение на другия, беше Зак.
Прочистих гърлото си, знаейки, че и това няма да се случи.
– Добре, сега, след като имаме начин да минем покрай стражевите влечуги, нека се отправим към най-близкото царство и да го претърсим. – Ейдриън ми кимна, а след това погледна Коста премерено. – Ти готов ли си да тръгнеш с нас?
– Готов съм, но проблемът е в Айви – каза Коста откровено. – Не можеш да я изведеш на публично място. Тя прилича на това, което би се случило, ако върколак прегърне комодски дракон. – Стиснах зъби пред него, като исках да се пошегувам, но той видимо се стресна.
Добре, значи бях ужасяваща. Щях да кажа, че съжалявам, но това щеше да му прозвучи само като заплашително съскане.
– И дрехите ѝ. – Продължи Коста. – Не можеш да очакваш, че една напълно облечена Хрътка ще остане незабелязана в кралствата.
– Можеш да видиш дрехите ми. – Попитах глупаво, после махнах нетърпеливо с ръка и казах: – Ейдриън, преведи.
– Не е нужно – каза той, като ме погледна преценяващо. – Твоите маскировки винаги са били само до кожа, така че точно сега Коста гледа Хрътка по къси панталони и потник.
– И джапанки – добави Коста, потръпвайки. Обърнах се към Зак.
– Е, това трябва да се поправи. – Архонтът вдигна една вежда. – Отговорът е очевиден. – Изчаках го да сложи отново ръка на главата ми, но той не го направи. Осъзнаването се засили, а с него и недоверието. – Очакваш от мен да вляза в царствата чисто гол. Не само че ще замръзна, но и ще бъда гола.
Логиката се провали пред ужасяващата мисъл. Зак изглеждаше незасегнат от моето безпокойство, но Ейдриън прокара поглед по мен по начин, който беше едновременно предчувстващ и очакващ.
– Хрътките носят кожени ремъци за по-лесно боравене. Ако поставим някои стратегически върху теб, те ще покрият необходимите части, без да привличат излишно внимание, а както казах, Хрътките се връщат често в града, за да се стоплят.
Затворих очи. Или оставях сестра си да изгние, или трябваше да тичам из мразовитите демонски царства, облечена в еквивалента на кожени бикини. Как това се беше превърнало в живота ми.
– Тогава нека да започнем партито с гущерите-кабаладжии – казах накрая и отворих очи. Харесваше ми или не, но това беше моят живот, така че трябваше да се възползвам по най-добрия начин от него.
Назад към част 26 Напред към част 28
