Глава 6
Пленяване
Завъртях се при звука зад мен и видях ухилената Анамика. Инстиктивно посегнах да я хвана за ръката, но като видях погледа, който ми хвърли, ме накара да спра точно навреме.
– Какво правиш тук? – Изсъсках аз.
Тя сви рамене.
– Няма те от доста време.
Бях на път да й кажа, че ще се върна на следващия ден и че нямаше значение колко време ме е нямало, но очевидно е било по-дълго, защото тя нямаше да е тук сега. От времевата линия ме заболя главата. Вместо това попитах,
– Колко време ме нямаше?
– Две седмици. Колко дълго смяташ да наблюдаваш как си ухажвал Келси?
– Не е твоя работа.
Тя направи крачка по-близо и се вгледа в сцената отдолу. Когато мина покрай мен, ме заля мекият аромат на жасмин от кожата и косата й. Присъствието й ме ядоса, а фактът, че харесвах аромата й, ме ядоса още повече.
– Как все пак попадна тук? – Прошепнах.
– Шшт. – Тя вдигна ръка.
– Ти… добре ли си – старият аз попита Рен.
– Сега съм добре.
– Какво се е случило?
– Завесата беше вдигната.
– Завеса? Каква завеса?
Рен каза:
– Която скриваше спомените ми. Тази, която Дурга постави там.
Хвърлих поглед към Анамика, която огледа сцената с повдигнати вежди и проницателен аналитичен поглед.
– Сега си спомням – каза Рен. – Спомням си всичко.
Почувствах се неудобно, исках да се махна и отправих към Анамика серия от многозначителни погледи, но тя ме игнорира и продължи да изучава Рен.
Когато Рен тихо помоли:
– Не си отивай, йедала. Остани с мен – Анамика избърса сълза от окото си и накрая се обърна към мен с раздразнено изражение. Тя стисна с ръката си китката ми и въпреки че можех лесно да се отърся от хватката й, я последвах, докато тя си проправяше път към далечната и тиха част на кораба.
Когато осъзна, че кораба се движи, тя изпадна в паника за кратко, но бързо се съвзе и се хвана за парапета.
Без да каже дума, тя сграбчи усукания кожен колан на кръста си и с едно движение на китката и тихо изпукване Огненото въже се извиси в нощното небе.
Скоро се отвори проход и изражението й показа, че иска да скоча през него. Примирявайки се да бъда послушният малък домашен тигър на Дурга, поне за момента, скочих от горното ниво на яхтата и влязох във времевия поток.
Оставайки в съзнание по време на скока, което беше привилегия на безсмъртният лакей на Дурга, се приземих леко на краката си в тревата на планинската домашна градина на Дурга и се обърнах, за да наблюдавам пристигането на Анамика.
Разтревожих се. Тя беше на не повече от няколко крачки зад мен и тъкмо се канех да скоча обратно и да я намеря, огненият пръстен внезапно се затвори с трясък. Започнах да се разхождам напред-назад, чудейки се къде може да е отишла и какво се е случило с нея. Няколко секунди по-късно, се отвори друг пръстен. Точно когато се обърнах към него, тялото й изскочи през заобикалящите я пламъци. Хванах я, но силата, с която излезе от огнения пръстен, беше толкова голяма, че паднах.
Претърколихме се няколко пъти и аз стиснах тялото й близо до моето в опит да я предпазя от нараняване. Понасяйки най-лошото от падането върху гърба ми, ние спряхме да се търкаляме, като аз бях върху нея, а красивата й коса, беше разпръсната навсякъде около нея. Преди да имам възможност да се раздвижа или дори да оценя ситуацията, в която бяхме попаднали, тя започна да се гърчи. Моето спасяване, беше посрещнато по-скоро с гняв, отколкото с благодарност.
– Махни се от мен, грубиян! – Извика тя и започна да ме блъска по раменете. – Тежиш повече от боен слон!
Нейната неблагодарност ме подразни, особено след като все още усещах чакъла от близката пътека, забит в гърба ми, заедно със струйките кръв, които го придружаваха.
– Успокой се, богиньо. Ако спреш да ме удряш за момент, ще махна непохватната си слонска форма от теб.
Анамика замълча, но ме изгледа враждебно и когато се раздвижих, по-бавно от нормалното, защото реакцията й ме ядоса, тя незабавно се отдръпна от мен, хвърли се обратно към фонтана и започна да трепери.
Страхът й беше толкова очевиден, че усещах тежестта му.
– Ана – меко започнах аз – какво се случи току-що? Какво толкова те уплаши?
Широко отворените зелени очи срещнаха моите и ме стрелнаха засрамено.
– Не мога да говоря за това, Кишан. Аз… Извинявам се за реакцията си. Просто трябваше да се върна. Трябваше да го видя отново.
Направих няколко крачки по-близо и приклекнах на разстояние, достатъчно близо за интимен разговор, но достатъчно далеч, за да й дам малко пространство.
– Къде да се върнеш? Кога? Кого да видиш?
Тя поклати глава и пусна косата си да падне около тялото й като завеса, но не преди да видя прясната синина на бузата й. Изглеждаше идентична със синината, която бях видял върху нея в пещерата Кишкинда. Знаех, че падането ни не може да е причинило такава синина. Само едно нещо можеше – мъжки юмрук. Колебливо попитах:
– Някой човек…ли те е наранил?
Преглъщайки, тя обгърна с ръце коленете си и зарови лице.
Поклащайки се напред-назад прошепна, докато сълзите се стичаха по бузите й:
– Беше много отдавна. Мислех, че ако мога да помогна, нещата щяха да бъдат различни.
– Значи опита да предложиш помощ на някого? – Попитах, опитвайки се да я накарам да говори, но тя отново поклати глава.
След това с треперещ глас тя призна:
– Опитах се да помогна на едно младо момиче да избяга от лапите на чудовище. Но замръзнах. Вместо да й се притека на помощ, аз го накарах да стане още по-лош.
– Анамика, моля те, кажи ми какво се е случило. Служила си на крал ли? Свещеник? – Начина, по който го нарече „чудовище“, извика в съзнанието ми образа само на един човек – Локеш. – Върнала си се при битката с Локеш? Келси ли е тази, на която си се опитвала да помогнеш?
Раменете й се сковаха и главата й се стрелна нагоре.
– Келси? Това ли е всичко, за което мислиш? Да спасяваш Келси? Да намериш Келси? Да скърбиш за Келси? Да обичаш Келси? В света има и други хора, които се нуждаят от спасение, не само Келси!
Тя се обърна с гръб към мен и избърса гневно сълзите от очите си. Не знаех какво да правя, какво да кажа. Отворих мислите си пред нея и нежно й заговорих.
„Ана, съжалявам. Моля, кажи ми какво се случи.“
Червена, разтърсваща болка изпълни съзнанието й и преди тя да затвори мислите си за мен, зърнах мъж в сянка, извисяващ се над нея, усмивката му изпълнена с злобна наслада. Тя крещеше и го риташе, докато той брутално я блъскаше в стената. На леглото зад него имаше малко момиченце с широко отворени очи, ръцете й бяха притиснати към лицето, докато плачеше. Тогава видението избледня.
В мен се надигна горящ огън, по-дълбок от всичко, което някога съм чувствал. Ръцете ми неволно се свиха в юмруци и се опитах да овладея гнева си достатъчно, за да говоря с нормален, спокоен глас, но все пак гневът ми успя да проникне.
– Кой? – Успях да кажа. – Кой те удари?
Това само я разплака отново. Приближих се и казах:
– Ана, ще те взема и ще те заведа вътре. Така добре ли е?
Тя не кимна, но и не протестира, така че бавно, сякаш взимах новородено, пъхнах ръце под коленете й и зад гърба й. Внимателно я повдигнах и тежестта и вината, които почувствах, намаляха донякъде, когато тя зарови глава в гърдите ми.
Като отворих връзката ни и й позволих пълен достъп до всичко, което бях и всичко, което чувствах, без да искам същото от нея, проговорих в ума й и я уверих, че никога няма да я нараня по този начин. Гневът, който бушуваше в мен заради този, който й беше причинил това, ме погълна до точката, в която забравих всичките си тревоги.
Целунах косата й, закрачих надолу по коридора и я усетих как се отпуска. Усетих, че откритата ми връзка й помогна да ми се довери или, ако не на мен, то на моите намерения. Проклинайки се, че съм се затворил за нея и знаейки, че не съм спазил обещанието си към брат й да се грижа за нея, аз се смъмрих, докато предпазливо я поставих на леглото и се обърнах към мивката, за да донеса мокра кърпа.
Докато бършех сълзите от лицето й, тя каза:
– Той не знаеше.
Направих пауза.
– Кой не знаеше?
– Брат ми. Никога не съм му казвала какво се е случило… с момичето.
Хиляди въпроси изникнаха в ума ми. Бях предположил, че този мъж, който я е наранил, го е направил при скорошното й пътуване, което би обяснило синината, но ако брат й е бил наблизо, то трябва да се е случило в миналото й. Размишлявах върху изображенията, които бях видял, но не можех да ги разбера.
– Кадам беше прав – каза тя. – Не можах да я спася от чудовището.
– Това, което си направила, е било опасно, Ана. Можеше да пресечеш пътя си с предишното си аз в миналото.
– Мислех, че мога да го променя – прошепна Анамика.
Инстинктивно знаейки, че тя не иска да бъде сама и също така, че не е готова да говори за това, аз пъхнах одеялата около нея и вдигнах ръката й.
– Ще ти масажирам ръката. Ако в даден момент те кара да се чувстваш неудобно, кажи ми и ще спра.
Анамика не каза нищо, но и не дръпна ръката си. Започнах с кокалчетата й и се преместих на дланта й.
– Ти правише ли… това с Келси? – Попита.
– Да.
– Чувствам се… приятно е.
– Добре.
– Срамувам се от поведението си, в градината, когато ме хвана. Моля за твоята прошка.
Погледнах нагоре и за момент бях уловен в широко отворените й зелени очи.
– Няма за какво да ти прощавам, богиньо.
– Като знаеш това от миналото ми… не желая да ме възприемаш като слаба. Оттогава често съм имала работа с мъже и го правя успешно, но когато съм близо до теб, ми е трудно да…
– Да?
– Да остана на разстояние. Моите емоции лежат по-близо до повърхността, когато съм близо до теб. Може би това се дължи на нашата връзка.
– Може би.
Плъзнах пръсти по китката й и открих, че кожата й е толкова невероятно мека, че трябваше да се разтърся психически, за да се фокусирам отново.
– Съжалявам, че се затворих за теб, особено когато имаш нужда от мен – казах аз.
– Нямам нужда от мъж. Тигър може би, но не и човек. Поне не като твоята Келси.
Намръщен, попитах:
– Тогава защо се интересуваше от Рен?
– Дхирен не ме притискаше, както правят другите мъже.
– Какво имаш предвид?
– Той не очакваше от мен … да се прехласвам по него.
– Да се прехласваш?
Анамика въздъхна разочаровано.
– Да. Както когато Келси те държеше за ръката или те докосваше, или – тя преглътна видимо и облиза устни.
– Говориш за физическа връзка.
– Да. Дхирен не очакваше това от мен.
Не можах да се сдържа. Разсмях се.
– Можеш да си сигурна, че го е очаквал от Келси.
– Защо мъжете трябва да изискват това? Не е ли достатъчно да имаш силна жена до себе си? Такава, която ще застане зад гърба ти и ще се бие до теб?
– Човек може да получи това от всеки свой лоялен воин. Но спътникът в живота трябва да е повече от това. Добрите мъже не поставят изисквания и не нараняват жените, които обичат, Анамика. Но докосването е нормално, естествено желание между мъж и жена.
– И Келси се наслаждаваше на това докосване и целуване?
– Да.
– Ти – тя се бореше с думата – масажирал ли си останалата част от тялото й?
Не бях съвсем сигурен какво има предвид и не исках да кажа грешното нещо, така че отговорих възможно най-откровено.
– Масажирах ръцете, стъпалата, раменете и главата на Келси, но мога да правя и масаж на краката или гърба. Ако имаш предвид по-интимно докосване, тогава не, не съм.
След като отдели няколко минути да обмисли тази информация, Анамика каза:
– Можеш да масажираш краката ми, ако желаеш.
Скривайки усмивката си, изпънах краката й и с удоволствие я видях да затворя очи и да се отпуска на възглавницата си. Тя спеше и вместо да се отправя към стаята си или към градината, както правех обикновено, аз се измъкнах от стаята й и заспах като тигър, притискайки едрото си тяло към затворената врата.
***
Спях дълбоко, когато вратата рязко се отвори и удари главата на тигъра. При моето тихо, ръмжене, Анамика ме прескочи и след това ме изгледа злобно, слагайки ръце на бедрата си. Преобразена от уязвимото момиченце отново в могъща богиня, тя обяви, че е време да продължим напред със следващия елемент от списъка на Кадам и ако не ми хареса, много лошо.
Този развой на събитията не ми хареса. Нито за миг. Последиците от неуспеха на Анамика да спаси миналото си от развратния мъж означаваха, че плановете, които бях направил за себе си, бяха пълни с препятствия, а последното нещо, което исках да направя, беше да добавя още дънери към язовира, който ми пречеше да поправя миналото, за да получа това, което исках.
Тя взе списъка и следващата точка беше да се уверя, че Рен ще бъде пленен. След като го обмислих за миг, реших, че това е добре. Ако аз някога щях да срещна Келси в бъдещето, е… в миналото, тогава Рен трябваше да бъде първо в цирка.
За кратко се забавлявах с мисълта, че вместо това могат мен да хванат, но черен тигър беше толкова рядък, че вероятно щях да бъда държан в Азия завинаги и никога нямаше да се озова в малкия цирк в Орегон. Освен това имаше малък проблем, никога не остарявах. Би било твърде трудно да се измъкна, така че поставянето на Рен в клетка беше необходимо.
Когато и двамата бяхме готови, Анамика застана до мен и когато подадох ръката си, тя я пое. Заедно изчезнахме от нашия планински дом и се материализирахме отново в старите ми предели. Уловил собствената си миризма, веднага приклекнах и я дръпнах надолу със себе си, притискайки пръст към устните си, за да й покажа, че трябва да мълчи.
Тихо ръмжене се разнесе между дърветата и точно когато старият ми образ провря главата си през храсталака, за да проучи, Анамика обви ръката си около бицепса ми и ние станахме невидими, оставяйки телата ни наполовина вътре и наполовина извън времевия поток, който също маскираше миризмите ни. Черният тигър се приближи към нас и дълго време душеше въздуха, след което, за моя изненада, мина право през нашите невидими тела. С едно движение на черната си опашка той изчезна.
– Това беше близо – каза Анамика тихо, след като няколко мига по-късно се материализирахме отново. – Помниш ли този момент?
– Не. Спомням си много малко от дните си в джунглата.
– Добре. Тогава ще намерим ли ловците?
Обърнах носа си по посока на вятъра, тръгнах на изток, като спирах често, за да подуша района и се движех възможно най-тихо през гората. За нейна чест Анамика беше мълчалив спътник зад мен. Когато се обърнах да я погледна, тя беше нащрек, със зареден златен лък.
Отново беше със зелената си рокля и високи до бедрата ботуши и не издаваше нито звук, въпреки че кафявите листа по пътеката бяха сухи и издаваха звук дори и при моите внимателни стъпки.
Обмислях, това което ми каза за представата й какъв мъж иска до себе си. Анамика твърдеше, че не се нуждае от такъв и във всичките ми проучвания за богинята Дурга никога не е имало индикация, че тя е имала половинка. Единственият й спътник беше нейният тигър Деймън. Щеше да е лесно да бъда такъв мъж, какъвто искаше, от какъвто имаше нужда. С моя чакрам, висящ на колана ми и способността ми да боравя със зъби и нокти, можех да бъда точно това, от което се нуждаеше – спътник, който да я пази. Проблемът беше… че аз исках повече.
Мечтаех за дом с жена, която ме обича, която ме подлудява, както с разпалени спорове, така и със страстни прегръдки – връзка, каквато имаха моите родители. Освен това исках деца. Син, когото бих могъл да науча да ловува и да правим спаринги, дъщеря, красива и сладка със същия огън като майка си. Когато се появят ухажьори, ще се замислят как ще се държат с нея при баща, който можеше да ги разкъса на две.
Натъжих се, когато си помислих за всички неща, от които Анамика беше готова да се откаже. Беше се примирила с бъдеще без любов и нежност. Загубата на брат й сигурно е била тежка.
Облаци пълзяха по яркосиньото небе, но джунглата беше знойна въпреки сянката на дърветата. На обедното слънце, потта се стичаше по тила ми и мокреше ризата ми, а Анамика изтри челото си.
Кожата й блестеше в жегата, но тя не се оплакваше и аз открих, че се възхищавам не само на нейната издръжливост, но и на начина, по който косата й се къдреше от влагата.
Не можех да не я сравня с Келси. Бившата ми годеница щеше да мрънка за жегата поне веднъж на час, докато ходеше шумно до мен. Нямах нищо против. Не точно. Но това правеше промъкването до плячка доста трудно. Тъй като наскоро бях видял Келси да се провира през храсталака, бърборейки с Рен като щастлива птица, тя беше изумителен контраст с младата жена, крачеща до мен.
Там, където Келси ме забавляваше с оживеното си бърборене и истории, Ана беше замислена и тиха. Очите й бяха насочени към джунглата и сетивата й бяха нащрек за заобикалящата я среда. Когато вдигнах ръка, мълчаливо показвайки, че трябва да тръгнем на запад, Анамика кимна и се придвижи леко напред, намирайки лесно пътеки.
Келси, от друга страна, често се изгубваше, луташе в храсталаци или се нуждаеше от побутване, за да се движи по правилния път. Тя разхвърляше нещата си из лагера. Дрехите, дневникът и принадлежностите й бяха оставени на случаен принцип, сякаш засаждаше градина от произволни неща, и накрая щеше да остави миризмата си навсякъде. Всеки идиот, който знаеше нещо за проследяването, можеше да последва нейната следа толкова лесно, колкото стадо биволи.
Ана обаче почти не оставяше следи след себе си. Тя беше като призрак в гората, фантом. Понякога, докато вървяхме, тя изчезваше напълно. Спирах и се обръщах, напрягайки уши за намек за нейното местонахождение, а след това тя внезапно излизаше от храсталака с шепа горски плодове или цвете, което искаше да добави към градината си у дома. Мръщех й се, но тя само повдигаше вежди, подканяйки ме да кажа нещо, но беше по-лесно да замълча и да запазя мира.
Скоро се натъкнахме на група ловци. Миризмата на смърт и страх се носеше от тях като болест. Създанията от джунглата побягнаха от вонята, като се отдалечиха от хората на възможно най-голямо разстояние. Анамика сбърчи нос, сякаш и тя можеше да ги помирише. Горещината беше надвиснала над групата, изнемогваща сред дърветата. Знанието за това какво са, за това, което са правили, донесе вкус на жлъчка в устата ми.
Дори от разстояние, където се криехме в дърветата, можех да различа десетки затворени в клетки птици и животни, одрани кожи от всякакъв вид и безпогрешния блясък на слонова кост, показващ се от големи торби. Един мъж дразнеше едно същество в клетка, като предлагаше месо и след това го издърпваше. Смехът му ме проряза. Ако вече не бях ядосан, сега вече щях да съм, след като го видях да се подиграва на горкото създание. Гневът се изви в червата ми при мисълта да оставя Рен в ръцете на тези мъже. Изведнъж затварянето на Рен в клетка като тази, не ми хареса много. Ана беше тази, която привлече вниманието ми и ме отвлече от сцената.
Тя ме дръпна към една горичка и ми посочи. От този ъгъл можехме да различим няколко от мъжете, които се изкачваха от една яма. Водачът измърмори инструкциите си и мъжете извадиха едно от по-малките животни от клетката, убиха го и вдигнаха кървящия му труп над дупката, която бяха направили. Бързо я покриха с дълги кръстосващи се пръчки, а след това преплетоха листа през клоните, за да скрият ямата. Когато останаха доволни, взеха торбите и клетките си и се отдалечиха по-навътре в джунглата.
Половин час след като те си тръгнаха, сметнахме че е безопасно и излязохме от дърветата. Аз потърках челюстта си с ръка, оглеждайки капана.
– Той няма да падне в този. Твърде интелигентен е. Въпреки това – измърморих аз, навеждайки се, за да надникна през листата, покриващи ямата – вътре има заострени колове. Може да се излекува от пробождане, но ще му бъде трудно да се освободи.
– Тогава ще направим втори капан и ще се уверим, че той няма да падне в този – каза тя.
– Сигурна ли си, че това е умна идея? Дори и да падне, как можеш да си сигурна, че ловците ще го намерят?
– Ще поставим втория близо до първия.
– Няма ли ловците да разберат, че това не е техният капан?
– Те не са от типа мъже, които спазват какъвто и да е ловен кодекс. Ако го видят, ще го заловят. Просто ще трябва да се уверим, че ще го видят.
Използвайки силата на амулета на Деймън, Ана премести пръстта бързо, оформяйки друга яма точно до първата. Когато всичко беше готово, тя премахна миризмите ни и ние се качихме високо на едно дърво, за да изчакаме Рен. Първоначално се притеснявах, че ще чакаме дълго време, но аз ни доведох точно в деня, когато Рен изчезна, така че току-що седнали на дървото, го чух ме.
В храстите се чу шум и с махване на ръка Анамика ни направи невидими. Рен подаде тигровата си глава от храста и вдигна нос във въздуха. Той не бързаше, ослушваше се, а след това излезе от храста, протегна се лениво и вдигна глава, за да надникне към суровото месо. Той внимателно заобиколи ямата, нарочно побутвайки листата, покриващи дупката, докато не се разкрие. Сбърчи нос в тигрова гримаса, когато видя заострените пръчки да стърчат от дупката.
Погледна отново към месото и облиза мустаците си. Беше лесно и вероятно той беше гладен. Рен не обичаше лова толкова, колкото аз. Често носех убитите животни в къщи, за да ги споделя с него. Той имаше същите инстинкти като мен, но мразеше да се поддава на тигровата си половина. Когато беше близо до втората яма, Анамика изстреля серия стрели към него. Тя не го нараняваше, но когато той се отклоняваше в грешна посока, тя позволяваше стрелата да го охлузи, така че той да се върне обратно.
Той скочи настрани, след като една стрела го уцели в хълбока и падна в дупката, която бяхме направили, тази без смъртоносните остриета. Тя тихо скочи от дървото, като премести тялото си през времето, така че Рен да не може да я открие. Събра стрелите си и се вгледа в крачещата му фигура на тигър в дупката. Присъединих се към нея и заедно тръгнахме през дърветата, като стояхме достатъчно близо, за да го наблюдаваме, но достатъчно далеч, за да няма опасност да ни чуе. Когато бяхме доволни от позицията си, Анамика ускори времето.
След два дни за Рен и няколко минути за нас, тя хвана амулета и времето се забави до нормалното. Рен вече беше гладен, когато падна в ямата. Виждах ребрата му, стърчащи дори през листата.
Вероятно сега беше ненаситен, така че Анамика използва амулета, за да изсипе дъжд над ямата му, за да има вода, и подгони няколко малки животни в нея, за да може да хапне нещо. След това се върна до мен и часовникът отново забърза напред.
Докато гледахме и чакахме, се чудех дали Рен щеше да умре, ако не бях там точно в този момент, за да се уверя, че е нахранен. Тогава си спомних колко трудно беше да ни унищожи. На Рен буквално му изтръгнаха сърцето от гърдите и той оцеля след това. Със сигурност оставането без храна и вода нямаше да го погуби.
Все пак беше отрезвяващо да разбера, че моето присъствие е направило миналото му такова, за да се чувствам удобно. Мислите ми се насочиха от желанието ми да бъда с Келси към залавянето на брат ми. Не завиждах на годините на пленничество и страдания, които щеше да му се наложи да изтърпи. Триста години. Не съм сигурен, че щях да се справя толкова добре, ако бях на негово място.
Щяхме да му дадем вода и храна отново на четвъртия ден, когато забелязахме завръщането на ловците. Анамика забави времето, за да можем да слушаме, докато откриват улова си. Когато го направиха, те се учудиха на наградата си и спориха известно време дали да одерат Рен веднага или да го хванат жив.
Рен им ръмжеше от ямата и замахваше с ноктите си при всяка възможност. Той изрева силно и аз познах вика му. Беше, за да привлече вниманието ми. Сигурно е усетил близостта ми. Трепнах. Старият аз се скиташе далеч в джунглата, цупейки се за Йесубай и моята съдба. Не бях чул рева му за помощ. Тук съм, помислих си. Имам те, братко.
Брат ми никога нямаше да разбере това, разбира се. В миналото му той не успя да види мъжа, в който се бях превърнал оттогава. Този Рен познаваше само брат, който го беше предал, откраднал годеницата му и се цупил в джунглата. Срамувах се от човека, който бях. Ако бях му обръщал внимание, щях да забележа, че той липсва по-рано.
Близо четири дни той беше в ямата. Ако се бях появявал по-често при семейството си, можех лесно да го намеря. Факт беше, че залавянето му беше последната трагедия, която доведе родителите ми до смъртните им легла.
Можех да го спра.
Да променя миналото му. Да променя нашето минало.
Кадам настоя, че Рен трябва да бъде пленен от ловците. Но наистина ли трябваше? Ако Рен никога не попада в цирка, той никога нямаше да срещне Келси. Идеята предизвика тъга в сърцето ми. Но може би, може би родителите ми щяха да живеят по-дълго. Може би Кадам нямаше да си тръгне.
Може би Келси щеше да е по-добре ако никога не ни срещнеше. Притиснах с длани слепоочията си и ги стиснах. Кръговата логика ме смазваше.
Усетих ръка върху моята. Топлината на Анамика проникна в мен. Погледът й изразяваше разбиране и съчувствие. Навеждайки се, тя долепи устни до ухото ми и прошепна:
– Всичко ще бъде наред. Довери се на нашия учител.
С успокоително стискане тя отново насочи вниманието си към мъжете. Ана се доверяваше изцяло на своя учител, Фет, не, Кадам. Мога ли да му вярвам толкова, колкото тя? Доверявах му се в миналото. Знаех, че има тайни. Че се случват повече неща, отколкото той споделяше с нас. Подсмихвайки се тихо, аз се удивих, че е успял да скрие всичко това от нас толкова дълго. Той беше хитър. Все пак му се доверих.
Винаги съм му имал доверие. Никой не обичаше родителите ми, мен и Рен повече от него.
Крясъците на мъжете до ямата привлякоха вниманието ми. Когато водачът им настоя Рен да бъде убит, аз се впуснах в действие, маскирайки се като един от ловците, който беше отишъл сред дърветата, за да се облекчи. Казах, че познавам много богат човек, който би платил скъпо, за да има жив бял тигър, който да добави към своята менажерия. Разбира се, всъщност не знаех такова нещо, но реших, че трябва да кажа нещо, за да им попреча да премахнат козината на Рен от тялото му.
Лидерът изглеждаше шокиран, че един от неговите слуги има някаква връзка със заможен човек и поиска да му кажа кой е той. Казах първото име, което ми дойде наум, Аник Кадам, и му казах името на най-близкия град, където могат да го намерят. Тогава решиха че ще занесат живия тигър при този Кадам и да договорят плащане.
Ако това не стане, щях да си платя. Съгласих се и се измъкнах между дърветата точно когато мъжът, за когото се бях представил, се върна. Той беше достатъчно интелигентен, за да се престори, че знае за какво става въпрос, но можех да видя тревогата на лицето му, когато се обърна с гръб към групата.
С малко караница успяха да вкарат Рен в набързо построена клетка. Нужни бяха половин дузина мъже, за да го пренесат. Тъй като не бях сигурен, че все пак няма да убият Рен, решихме да се разделим. Анамика следваше процесията през джунглата, докато аз се връщах в бъдещето, за да намеря Кадам. Инструкциите му бяха оставили твърде много на въображението ми и аз не исках да рискувам живота на Рен заради грешка от моя страна.
Хванах ръката на Ана, преди да тръгнем, и я попитах отново дали тя предпочита да се върне в бъдещето вместо мен, но тя поклати глава, напомняйки ми, че съм по-запознат с пътищата на Кадам от нея. Чувството беше неприятно да я оставя сама с всички тези мъже, въпреки факта, че тя очевидно познаваше джунглата по-добре от всеки един от тях. Знаех, че Анамика не вярваше на мъжете като цяло и това, че беше около тях, я караше да се чувства нервна въпреки силата, с която разполагаше.
Като я уверих, че ще побързам, хванах ръката й и когато тя я стисна здраво, обвих ръка около раменете й. Бях изненадан, когато тя отговори на прегръдката, която свърши, преди да успея да реагирам. Отдръпвайки се, аз й кимнах сковано и изчезнах, мракът се завихри около мен, докато търсих Кадам.
Назад към част 7 Напред към част 9
