Глава 7
Разказа на тигъра
Движейки се във времето и пространството, реших, че най-безопасният начин да проследя Кадам е да намеря Фет. Знаех кога Рен и Келси влизат в моята гора, търсейки ме, за да им помогна да разрушат първата част от проклятието, така че се насочих към Фет… ъъ… колибата на Кадам, скрих се в дърветата и оставих времето да потече назад, докато не видях Келси и Рен. Когато спрях времето и го оставих отново да се върви нормално, мощта ме връхлетя с шеметна сила.
Рен, в неговата форма на тигър, и Келси излязоха от хижата и се отправиха през джунглата, докато Фет им махаше за сбогом и ги насърчаваше с напевния си глас. Димът се стелеше лениво от малкия комин на покрива, докато той се взираше след тях. Когато изчезнаха, странната полуусмивка се стопи от лицето му и той изправи гръб, докато заприлича повече на Кадам, носещ лицето на Фет.
Въпреки че все още носеше лицето на малкия шаман, разпознах умореното изражение. Така изглеждаше Кадам през последните няколко седмици, преди да умре. Преглътнах буца в гърлото си, когато си спомних последните дни на моя ментор. Колко ли самотен се е чувствал през годините, без да има на кого да се довери. Той се върна вътре в колибата, а аз излязох от скривалището си, като внимавах да пазя тишина, за да не ме чуе Рен и да се върне.
Фет отново се появи на вратата с клетката и я отвори, насърчавайки малката птичка вътре да полети обратно към дърветата, но птицата не помръдна. Той все още не ме беше забелязал.
– Изглежда, че предпочита да бъде в клетка – казах тихо.
Фет, не… Кадам се обърна към мен, с широко отворени очи.
– Какво правиш тук, синко?
– Търся те. Трябва ми помощта ти.
Той хвърли поглед към дърветата, където Рен и Келси бяха изчезнали.
– Влез вътре тогава – каза той. – Бързо. Не искам да те чуят.
Влязах в хижата и седнах на познатия стол.
– И така – казах, без да знам как да започна. – Тази колиба винаги ли е била тук или ти си я направил?
След като постави клетката с птицата, оставяйки вратата и отворена, за да може да излезе от клетката ако иска, той пусна тънките завеси и запали втора свещ.
Не след дълго чух шепота на плат. Когато седна, шаманът беше изчезнал и на негово място беше човекът с повече тайни, отколкото човек би трябвало да има.
– Един човек наистина е живял тук преди време. Конструкцията беше непокътната – каза той. – Добавих достатъчно, за да изглежда, че някой живее тук. – Той посегна зад себе си, взе чайника и ми наля чаша ароматен чай, след което постави чиния със селски бисквитки между нас, като натроши малко от една и я поръси по масата. Птицата скочи и започна да кълве трохите. – Как мога да помогна? – Попита той.
Кадам изглеждаше така, сякаш той се нуждаеше от помощ повече от мен.
– Уморен си – казах аз, може би твърде откровено.
– Имам много работа, преди костите ми да си починат.
– Колко време ти остава? – Попитах меко.
Той предпочете да не отговори на въпроса ми. Вместо това вдигна чашата към устните си и отпи замислено, като ме погледна за кратко над ръба. Накрая я остави и каза:
– Времето е странно нещо, нали, Кишан?
– Да – признах, отпивайки от собствената си чаша. – Усещам, че оставащите ти часове са малко.
– Ако си прав, трябва да ми кажеш за какво си дошъл.
Изпуснах тежък дъх.
– Много добре. Заловихме Рен. Втората точка от твоя списък.
– В добро здраве ли е?
– Невредим е.
– Тогава какъв е проблемът?
– Просто не знаем къде да накараме ловците да го отведат. Тази информация не беше включена в твоя списък. Казах на мъжете, че един богат търговец на име Аник Кадам може да се заинтересува.
– И той ще се заинтересува.
Кимнах сковано.
– Тогава можем да тръгваме, когато си готов.
– Ти ме разбра погрешно. – Кадам остави чашата си, взе лъжицата и бавно разбърка останалата течност. В този момент той изглеждаше толкова стар. Исках повече от всичко да ми се довери, да ми позволи да облекча бремето му. – Не мога да те придружа – каза той.
– Тогава… тогава какво искаш да направим?
Той погледна нагоре и в очите му видях отражението на вечността.
– Не е моя работа да ви казвам – каза той.
Объркан, попитах:
– Но не си ли правил това през цялото време?
– И да, и не. – Кадам се усмихна, но това беше само сянка от истинска усмивка, нещо което изглеждаше грешно на лицето му.
– Страхувам се, че не разбирам – казах аз.
– Списъкът, който дадох на двама ви, е ваш и трябва да го следвате. Ако се намеся, това може да попречи на начина, по който нещата трябва да се случат.
– Не се ли намеси вече, като ни даде списъка?
Кадам поклати глава.
– Да ти дам списъка беше нещо, което трябваше да направя. Да ти помогна да избереш пътя, по който ще тръгнеш, не е. – Тонът му беше почти груб, рязък контраст с нормалното му поведение. Изправи се рязко, обърна се с гръб към мен и внимателно върна чая на изкривения рафт, след което се зае да мие чашите ни и да ги подсушава. Изправих се, за да помогна и работихме тихо заедно известно време.
Когато започна да рови в купчина от мек пергамент, без да ми обръща внимание, казах:
– Аз… извинявам се, ако искам твърде много от теб.
Раменете му увиснаха и той бавно се обърна, за да ме погледне разкаяно.
– Не, сине. Аз се извинявам. Трудно ми е да се движа по пътеките на времето, както го правех досега. Аз съм свързан с предвиждането и ретроспекцията. Часовете летят твърде бързо, а тежестта на това, че знам повече, отколкото трябва, уморява ума и разбива сърцето ми. Прости ми.
– Разбира се. – Сложих ръка на рамото му. Някогашното му силно тяло беше крехко под ръката ми. – Ще направя, каквото сметнеш за добре – казах аз. – Ще се опитаме да се справим сами, доколкото можем. Ако предпочиташ да не те посещавам повече, въпреки че ще ме натъжи, ще разбера.
Той въздъхна дълбоко и краищата на очите му се сбръчкаха.
– Въпреки че няма да те насърчавам да го правиш, ако решиш отново да ми пресечеш пътя, няма да го счета за нещо лошо.
Усмихнах му се, опитвайки се да му покажа, че съм уверен, въпреки че бях почти толкова далеч от увереността, колкото някога съм бил.
– Тогава ще те видя отново.
Той кимна и прокара пръст през едното си око. Кадам никога не е бил човек, който открито показва емоции. Дори, когато родителите ми починаха.
Той помисли за момент и каза:
– Бих подчертал три неща. Първо, не пресичайте пътищата на вашите същности.
– Да, ти ми каза, че вселената ще се взриви.
Той трепна.
– Това не е съвсем вярно.
– О? Какво ще се случи тогава?
– Ще бъдете засмукани от миналото си. Ако това се случи, отделянето ви от миналото ще бъде почти невъзможно. Не рискувайте.
– От къде знаеш това? – Попитах меко.
– Нека просто кажем, че направих грешката да присъствам на собственото си погребение. Дори тогава, след като душата ми напусна смъртната ми форма, бях привлечен обратно в себе си. Това не е нещо, което бих пожелал на друг.
– Разбирам – казах аз. – Какви са другите две неща, които искаш да ми кажеш?
– Да. Второ, не позволявай на Анамика да е сама. Тя има нужда от теб. Има моменти, когато тя позволява на главата си и мекото си сърце да ръководят избора й и има хора, които биха се възползвали от това. Бди над нея. И накрая… – Той се обърна и нави свитък, завърза го с връв и ми го подаде. – Когато си изплашен и не можеш да намериш този, когото търсиш, отвори това. Ще разбереш, когато му дойде времето.
Взех свитъка и кимнах. Рен и Келси бяха тези, които обичаха с часове да се трудят над пророчествата, не аз. Предпочитам да ловувам, отколкото да чета.
Неясните инструкции и идеята, че трябваше да завърша още един мисия, този път без Кадам, Рен и Келси, бяха обезсърчаващи. Все пак не исках той да разбере колко отчаян се чувствам. Като го стиснах за рамото, казах довиждане и понечих да си тръгна, но тогава той ме спря.
– Само този път ще ти помогна. Потърси мъж на име Ванит Савир. Той е честен търговец, с когото работих дълги години. Не споменавайте името ми, тъй като по това време все още не съм го срещал, но той ще ти помогне да настаниш Рен в добър дом. Също така, не забравяй да премахнеш способността на Рен да променя формата си.
Заекнах:
– Аз… мога ли да направя това?
– Да. Правил си го и ще го направиш. Не се съмнявай в това.
Потърквайки ръка по тила си, кимнах. Сигурен съм, че объркването, което изпитвах, беше очевидно и на лицето ми. Бутнах вратата, застанах на прага и се чудех какви други изненади очакват мен и Ана.
– О, и преди да си тръгнеш…
– Да? – Обърнах се към него, докато стоях на отворената врата.
– Ще го вземеш ли със себе си? Мисля, че му липсва любимата.
– Птицата? – Попитах. – Коя е неговата любима? – Той не отговори веднага, но се промъкна до клетката за птици, пъхна птицата вътре и заключи вратата.
Разбирането ми просветна бавно.
– А, Келси го спомена веднъж. Дурга.
– Да. Тя го отгледа от яйце и го хранеше от ръка.
– Кога?
– Има ли значение?
Свих рамене, чувствайки се неудобно от идеята, че Ана дори още не е намерила това птиче яйце, и вдигнах клетката.
– Птицата е стара – продължи Кадам, докато ме последва до вратата. – Мислех, че ще й спестя смъртта й, но изглежда иска да види лицето на Дурга, преди да напусне този свят.
Взирайки се в птицата, която клатеше глава напред-назад, казах:
– Предполагам, че не мога да я виня за това.
– Да. – Кадам се взря в лицето ми с твърде знаещите очи, след което сведе поглед, промърморвайки: – Подходящо е да си близо до тези, които обичаш, когато си тръгваш от този свят.
Кимнах, без да знам какво да кажа, а той ме хвана здраво за ръката. Усетих треперенето на пръстите му. Той ми кимна и каза:
– Най-добре да се връщаме.
След това, с леко махване, използвах силата на амулета на Деймън, за да ме върне обратно при Анамика в миналото.
Когато пристигнах на мястото в момента, в който я бях оставил, внимавайки да си дам няколко часа, за да не срина вселената или да рискувам да премина в собственото си минало, като се блъсна в предишното си аз, беше нощ. Небето над дърветата беше тъмно и изпъстрено със звезди. Тежките клони на дърветата се раздвижиха от силния вятър. Скърцането им означаваше, че идва буря.
Взех птицата от клетката и й дадох последен шанс да си тръгне, но вместо това тя полетя към джоба на ризата ми и се пъхна вътре. Нежно потупах топлото му телце и хвърлих клетката сред дърветата.
– Добре тогава. Да отидем да намерим Дурга.
Отне ми само няколко секунди, за да усетя миризмата на Анамика. Следата й едва се забелязваше. Но тъй като тя очевидно следваше ловците, аз поех по-лесния път и проследих пътеката, която бяха утъпкали през джунглата. Два часа по-късно бях приклекнал на края на гората и се чудих дали да отида в града и да я намеря, или да изчакам до сутринта.
Бурята взе решението вместо мен. Развихри се над мен и свежият бриз, който беше охладил джунглата, ме прогони намокрен до кости от потопа. Насочих се към града и последвах аромата на Анамика, докато не го изгубих в една уличка между сградите, миришеща на гнило.
– Ана? – Изсъсках аз. Когато нямаше отговор, нервите ми се опънаха от притеснение. – Ана! – Опитах отново.
– Тук съм – отговори раздразнен глас.
Протегнах ръка в тъмнината, опипвайки диво, докато пръстите ми не докоснаха копринената й коса, и се приближих. Ръка обви китката ми и от сенките се появи намръщена богиня.
Огненото въже беше като златен колан, вързан около кръста й, а Божественият шал беше вързан около врата й. Проклинах факта, че не сме донесли нито едно от нейните оръжия.
– Наранена ли си? – Попитах, прокарвайки ръце по раменете и ръцете й.
– Махни ръцете си – изръмжа тя и ги отблъсна. – Не съм ранена.
– Трябваше да ти оставя командала за всеки случай – казах аз.
Тя се присмя.
– Тези ловци не могат да се сравняват с мен, дори и само с моите смъртни способности. Никога не съм била в опасност, Кишан. Освен ако не смяташ за опасни плъховете, ровещи се в боклука.
– Никога не е излишно да бъдеш по-внимателна – казах аз.
Наклонила глава, а зелените й очи искряха в тъмното, тя ме огледа.
– Какво не е наред с теб? – Попита тя. – Обезпокоен си. Случило ли се е нещо с нашия учител?
– Не. Да. Е, ще се случи. И така нататък. Той просто… – Прокарах ръка през косата си. – Той е толкова уморен. Мисля, че е близо до края си.
Тя кимна трезво.
– Съгласи ли се да ни помогне?
– Да. Но сме сами след това. Той каза, че не може да ни помогне с останалото от списъка, но успя да ми даде някои предложения за конкретната ситуация.
Разказах й всичко, което беше станало между Кадам и мен. Тя слушаше внимателно, стиснала пищната си уста между зъбите си, докато умът й работеше.
Когато свърших, тя вдигна брадичка, сочейки сградата отсреща.
– Ловците са се събрали вътре. Вярвам, че пият. Рен е изолиран няколко сгради надолу с другите животни. Засега е в безопасност. Младежът, за когото ти се представи, беше изпратен да намери Аник Кадам, купувача на тигъра, но избяга, защото не познава такъв човек. Изчезването му ни дава възможност.
– Съгласен съм. Малко вероятно е да го очакват да се върне до утре. Искаш ли да се върнем у дома и да си починеш? – Попитах.
Анамика поклати глава.
– Предпочитам да остана близо до Дхирен, докато не се уверим в неговата безопасност.
Премигнах.
– Да разбира се. Тогава изглежда, че трябва да си намерим стаи за тази вечер. Чакай тук. Ще се върна скоро.
Насочих се по посока на шума, идващ от сградата, отворих вратата и влязох вътре. Отне ми малко време, за да намеря собственика на странноприемницата и да попитам за свободни стаи. Когато споменах, че ще ми трябват две, една за мен и една за сестра ми, ловците наостриха уши. Няколкото неприлични забележки, които чух, ме накараха да се прокълна. Мъжете си бяха мъже независимо от века и хора като тях винаги създаваха неприятности.
Когато собственика поиска плащане, замръзнах. Уверих го, че ако може да гарантира стаите ни, ще му бъде добре платено. Очите му се присвиха и той се вгледа в облеклото ми и във факта, че не носех обувки. След това ми съобщи, че остава само една стая и тя ще бъде моя, само ако платя сума, за която знаех, че е доста по-висока от тази, която е поискал от останалите.
Кимнах и излязох навън, за да взема Ана. Тя използва силата на амулета, за да извади монети и скъпоценни камъни от земята. Бях забравил, че имаме тази способност, макар че бях виждал Локеш да я използва, за да извади отдавна заровен меч от земята. Всъщност същият меч, който беше използвал, за да убие Кадам.
Тя ми подаде покритите с мръсотия съкровища и предизвика дъжд върху ръката ми. Когато бяха достатъчно чисти, аз реших, че са достатъчни, след което се опитах да убедя Анамика да се преоблече, но тя отказа, заявявайки, че не се страхува от оригващите, нечистоплътни същества и че те не могат да й навредят с нищо.
Бях склонен да се съглася, но когато я придружих в странноприемницата, цялата стая утихна. Предадох богатството в скъпоценни камъни, монети и късове благороден метал на собственика на странноприемницата, който заекна от удивление. Той незабавно извади ключ от стая, за която подозирах, че току-що е била освободена от един от ловците, и искрено се извини, че има само една свободна стая.
С облекчение приех предложения ключ, скърцайки със зъби, когато видях усмивките по лицата на мъжете. Хванах Анамика за лакътя. Тя спря и погледна ръката ми, а след това лицето ми с повдигнати вежди. Отвърнах на многозначителния й поглед с един от моите и казах:
– Ела, сестро, да те настаним – като наклоних глава към стълбите. Гърбът й беше скован, но тя залепи остра, като самурайски меч, усмивка на лицето си и ме последва.
Когато започна да се изкачва по стълбите, аз се обърнах и казах на собственика на странноприемницата:
– Имате ли нещо против да изпратите и вечеря? Сестра ми е много гладна.
Той кимна и попита дали искаме и свежи дрехи. Когато му казах, че няма нужда, това предизвика кашлица и смях. Справях се с всичко погрешно. Бях прекарал твърде много време във века на Келси. Там жените са третирани по различен начин. Когато пътувахме през нейното време, бяхме до голяма степен предпазвани от Кадам, който се беше справял с деликатните ежедневни взаимодействия с хората. Рен вероятно щеше да свърши много по-добра от мен, за да отвлече вниманието и любопитните им погледи. Бях тигър от твърде дълго време. Инстинктивната ми реакция беше да ги разкъсам.
Обърнах се, последвах Анамика нагоре по стълбите и се опитах да игнорирам гласовете на мъжете долу, които се възхищаваха на красотата й и се чудеха защо бих позволил на такава прекрасна млада жена да носи толкова разголени дрехи.
Един предполагаше, че изобщо не съм й брат, а други предполагаха, че може би съм търговец на плът и че тя е нова придобивка, която съм довел в града. Те подхвърлиха идеята, че може да съм отворен за преговори.
Самата идея за такова нещо ме вбеси. В тялото ми се събра сила и усетих тигъра вътре в себе си. Той раздираше кожата ми, искаше да излезе. Кръвта ми кипна и костите на врата ми се напрегнаха. Тигърът искаше да осакати и унищожи и всичко, което можех да направя, е да се опитам да го задържа, въпреки че изгарянето в мен молеше за освобождаване. Хванах парапета на стълбите толкова силно, че дървото се разцепи под ръката ми.
Тогава усетих докосване по ръката си. Анамика се беше обърнала към мен и ме гледаше загрижено.
– Ела, Деймън – каза тихо тя. – Уморена съм. – Докосването й ме успокои и тигърът утихна. Не протестирах срещу използването на тигърското ми име, защото в този момент бях повече звяр, отколкото човек.
Ловците отдолу все още говореха тихо за Ана. Те не знаеха, че мога да чуя всяка тяхна дума, които усещах като камшик по кожата ми, прорязвайки съзнанието ми като копие. Погледнах Ана и усетих треперенето на ръката й. Хванах пръстите й, стиснах ги нежно и кимнах, след което я последвах нагоре по стълбите.
Намерихме стаята си и тя се насочи към малкия прозорец, бутна завесите и се взря в звездите. Докато се облягаше на перваза, ръцете й бяха скръстени здраво пред тялото й. Стомахът ми беше като камък. Защо я бях довел тук? Защо се бях държал като животно, като глупак?
– Съжалявам, че те изплаших преди малко – казах неуверено.
Тя се обърна към мен със свити устни и въздъхна.
– Не ти ме изплаши, Кишан. Не го мисли повече.
Сбърчих вежди.
– Ако не съм аз, тогава… мъжете там долу ли? Ти трепереше, когато ме докосна.
Лека тръпка отново премина през тялото й. Да видя воин като нея да трепери от думите на мъж ме изнерви.
– Не желая да говоря за това – каза тихо тя, обръщайки се отново с гръб към мен.
На вратата се почука и ханджията се поклони и влезе, носейки със себе си чифт свещи и покрита чиния. Той остави чинията и миризмата на сготвена храна изпълни малката стая. След това използва факлите в залата, за да запали свещите. Когато това беше направено, той донесе кофа с вода, леген и няколко кърпи и ги остави.
– Починете си добре – каза той. – Кажете ми, ако имате нужда от нещо.
Можех да чуя безпогрешното дрънчене на монетите в джоба му, докато слизаше по стълбите.
– Гладна ли си? – Попитах.
Анамика поклати глава и се взря в тъмното небе навън. Отражението й ми показа нещо съвсем различно от богинята, която познавах толкова добре. Тя изглеждаше… уязвима. Намръщих се и я оставих на собствените й мисли. Твърде лесно преминахме към обичайния си модел на поведение.
Двамата бяхме свързани на почти натрапчиво, интимно ниво, но все пак успявахме да поддържаме дистанция един от друг. Сякаш бяхме двама души с общ противник, които бяха сключили споразумение да се подкрепят един друг единствено с цел самосъхранение и постигане на собствените си цели.
Проливен дъжд плисна през прозореца, плъзгайки се на мокри потоци, които влизаха в стаята. Анамика издаде раздразнен звук, отдръпна се и затвори прозореца. Използвайки шала, за да направи кърпи, тя попи водата. Стаята беше задушна, тясна, след като притокът на свеж въздух беше прекъснат. Влажният въздух подчертаваше полуразвалените, кисели миризми, идващи от кръчмата. Това беше ефективно средство за потискане на апетита.
Отблъснах по-голямата част от храната, станах и й казах, че ще бъда долу, ако иска да се възползва от възможността да измие мръсотията от лицето си. Исках да се пошегувам, но беше лоша шега. Болката в очите ѝ ме удари като удар в корема.
Нормалната й реакция би била да ме избута през вратата и да я затръшне в лицето ми, но нещо в това място я притесняваше.
Ледената принцеса с изправени рамене и предизвикателен блясък в очите я нямаше. На нейно място беше жена с емоции, виждащи се толкова ясно върху лицето й, че се чудех дали ще излязат от нея, ако докосна бузата й. Бях виждал Анамика да плаче само веднъж, тогава, когато брат й си тръгна.
Затворих вратата след себе си с трясък. Гъсти, тъмни сенки ме следваха, докато слизах по стълбите. Когато слязох в салона, беше трудно да понеса присъствието на другите мъже, въпреки че те бяха млъкнали, като повечето от тях гледаха с нефокусирани очи в чашите си. Излязох навън. Нощта беше тежка и топла, дъждът ме дразнеше, докато се плъзгаше през косата ми и се стичаше по врата ми. Крачих напред-назад, мускулите ми бяха опънати и крещяха за бой.
Земният аромат на земята ми беше познат и трябваше да ме успокои, но се бях разглезил, живеейки сред сладките треви в дома на богинята.
Миризмата на рози и жасмин там гъделичкаше носа ми, докато спях, и сънищата ми бяха почти винаги приятни. Дори когато сънувах Келси, това бяха щастливи, доволни сънища, а не кошмарите, които бях имал преди.
Кадам искаше да приема ролята на тигъра на Дурга, да приема проклятието за дар. Но за мен то беше наказание, заслужено за това, че позволих на Локеш да убие Йесубай. Когато Келси си тръгна, почувствах тигъра си като окови.
Скривайки миризмата си и ставайки невидим, се насочих към сградата, където държаха Рен. Отворих вратата и той вдигна глава. Всичко, което усещаше, дъжда и стотиците тела на животни наблизо, но той наклони глава и аз разбрах момента, в който забеляза мокрите ми стъпки.
Известно време стоях там, наблюдавайки го тихо, а след това взех решение и позволих на тялото ми да стане видимо. Той се дръпна в клетката, която беше твърде малка, за да се движи свободно. Рен изръмжа тихо, дръпнал уши назад по главата.
Златните ми очи се заковаха в сините му. Имаше толкова много неща, които исках да му кажа. Толкова много, които исках да чуе, но не знаех откъде да започна, а този Рен нямаше да разбере. Изведнъж изпитах голямо съчувствие към всичко, през което преминава Кадам. Вдишвайки дълбоко, стиснах устни и изпуснах бавно въздух, след което пристъпих напред, отключвайки клетката му.
Почти внимателно той излезе на калната земя и миг по-късно брат ми стоеше пред мен. Беше бос, в типичните си бели дрехи. Очите му ме пробождаха като игли. Рен заговори пръв, докато аз стоях там мълчаливо и се чудех откъде да започна.
– Кой си ти? – Каза той.
Челото ми се намръщи.
– Брат ти. – Отвърнах аз.
Той ме заобиколи в широк кръг, душайки въздуха като подозрително куче.
– Не миришеш на брат ми – каза той. – А аз вярвам повече на носа си, отколкото на очите си.
Тогава се засмях, но беше малко налудничево – смях за усмирителна риза, така би го опредила Келси.
– Въпреки всичко ми липсваше, Рен.
Устата му се отвори, но той бързо прикри реакцията си.
– Значи… братко… си дошъл да ме спасиш?
– Не… не точно – казах аз, докато прокарвах ръка през челюстта си. – Просто се надявах да поговорим.
– Да говорим?
– Да. Това ще отнеме известно време, така че може да искаш да се преобразиш обратно. Знам, че нямаш много време.
Рен се намръщи.
– Нито пък ти.
– Да. Е, за това… – Намерих чисто място на земята и седнах, опрял гръб на стената. Дъждът беше достатъчно силен, за да заглуши гласа ми, ако някой мине наблизо, а и двамата се виждахме достатъчно добре на слабата светлина. Почти неохотно, Рен се промени отново в тигър и легна, не много близо и зае мястото между мен и вратата, в случай че искаше да си тръгне. Това изобщо не ме притесняваше.
Поех си дълбоко дъх и започнах.
Часове наред му разказвах историята си. Разказах му всичко – Келси, проклятието, Дурга, Локеш, Кадам, родителите ни, това, че става смъртен, дори за предстоящата му сватба. Тигровите му очи бяха приковани в мен през цялото време. Ако не беше потрепването на опашката му, може би щях да го помисля за статуя. Когато свърших, бурята беше отминала. Слънцето щеше да изгрее след час.
Вдигнах коляно и подпрях лакът на него, подпирайки глава на ръцете си казах.
– Да те натоварвам с всичко това е егоистично, знам. Просто… не знам какво да правя.
Рен се трансформира, без дори да го осъзнавам. Той седна срещу мен и бавно потри ръце, вперил очи в тях, докато оформяше мислите си в думи. Накрая той каза:
– Винаги си бил по-силният.
Ръката ми падна от лицето ми. Зяпнах го невярващо.
– За какво говориш? Слуша ли ме изобщо?
– Разбира се, че те слушах. Историята, която разказваш… е… е, фантастична. Това ми дава надежда. Ти ми даваш надежда.
– Не това беше моето намерение.
– Не. Просто…
– Какво? – Попитах.
Сините му очи се стрелнаха нагоре.
– Знаеш ли защо бъдещият аз те търси в джунглата?
– Да. Искаш да ти помогна да развалиш проклятието.
– Да. Разбира се, че е така. Но трябва да е имало част от мен, която се е страхувала да го направи без теб.
– Това не звучи правилно.
– Правилно е. Ти винаги си бил смелият, Кишан.
Поклатих глава.
– Ти си лидерът, Рен. Не аз.
– Грешиш. Да, аз бях дипломатът. Онзи, който казваше красиви думи, за да очарова надути, претъпкани с богатства хора, но ти беше воинът. За теб, в това време, Йесубай се е случила отдавна, но за мен не. Разбирам защо тя те обичаше. Тя те виждаше, както аз. Винаги си се чувствал комфортно в собствената си кожа. Любимецът на майка ни и на Кадам.
– Нищо от това вече няма значение. Освен това ти си смел. Ти се би до мен, победи Локеш, спаси положението безброй пъти. Никога не съм те виждал толкова съсредоточен в битка.
Той наведе глава.
– Тогава трябва наистина да съм обичал Келси. Имам предвид, че ще я обичам.
– Да – изсумтях.
– Но и ти също.
– Да.
След момент на напрежение той попита:
– Ще го направиш ли?
Знаех за какво пита.
– Проклятието?
Той кимна.
– Не знам.
– Е, тогава… – Рен стана и избърса ръцете си върху белите си панталони, изцапвайки ги с мръсотия. – Предполагам, че е по-добре да решиш. – Той се обърна и тръгна към вратата, взирайки се в чистото небе.
Рен вдиша дълбоко и каза:
– Ако това помага, знам, че каквото и решение да вземеш, ще бъде правилното.
– Как можеш да си толкова сигурен?
Той ме погледна през рамо и ми предложи блестяща бяла усмивка.
– Защото ти си Сохан Кишан Раджарам. – Рен се върна към клетката си и прокара ръка по едната решетка. – Няма причина да взимаш окончателно решение тази вечер. Звучи така, сякаш има много по-лоши неща в моето бъдеще от това, просто да седя в клетка.
Изправих се, хванах го за рамото и го обърнах.
– Искаш да кажеш, че искаш да те продам утре? Да те обрека на плен, от който няма да се освободиш триста и петдесет години? Да изтрия паметта ти, така че в съзнанието ти да не остане никаква следа от нашия разговор, която да ти носи утеха?
Рен поклати глава и ме хвана по познат начин.
– Казвам, че съм твой в живота, братко, и твой в смъртта. Вярвам, че ще се справиш с дребните подробности.
Доверието, което имаше в мен, беше непоколебимо. Задната част на очите ми пареше от непроляти сълзи. Това, че беше готов да се предаде по този начин, дори знаейки, че бъдещето му включва изтезания, побои и повече жертви, отколкото трябва да направи някой човек, ме накара да го уважавам още повече.
Дръпнах го за рамото и го придърпах към себе си, обгръщайки го с ръце. Тялото ми се разтрепери, докато ридаех. Когато си тръгнах, Рен беше във формата на тигър, затворен в клетка. Бях изтрил спомена за нашия разговор и способността му да се превръща в човек, оставяйки му само мечтата за момиче с кестенява коса, което щеше да го обича някой ден.
С тежки стъпки се изкачих по стълбите към общата ни стая и намерих Анамика заспала на леглото, но тялото й беше мокро от пот, докато се мяташе напред-назад. Сълзи се стичаха по бузите й и тя яростно ритна тънкия чаршаф.
– Не – тихо извика тя. – Не, моля!
Хванах я за раменете, за да я разтърся и тя изпищя.
Назад към част 8 Напред към част 10
