ГЛАВА 28
Преминах през седем царства още първия ден, а останалите пет завърших два дни по-късно. За забавянето беше отговорен един пристъп на хипотермия, но не само мана в комбинация с лечението на Ейдриън и Коста ме прехвърлиха толкова бързо. Аз се променях. Усещах го в мускулите, които никога преди не бях имала, и в сензора за лов на светулки, който все по-лесно се използваше. Бях претърсила последното царство, без дори да вляза в главната сграда, и въпреки че запазих това за себе си, Ейдриън също беше усетил промените. Ето защо той каза, че е време да се науча да използвам прашка. Заради отвратителната ми маскировка отидохме в националната гора Писага, за да се упражняваме. Коста дойде с нас, в случай че ни трябва допълнителен пръст за спусъка, ако слугите ни нападнат, макар че се съмнявах в това. Бяхме насред красиво никъде, с високи дървета, водопади и бълбукащи поточета, докъдето стигаше погледът. В сравнение с демоничните царства, четирийсетте градуса също бяха направо бални, но това сякаш държеше посетителите на парка настрана.
Добре, че беше така. Забравете за невинните туристи – ако Йети беше истински, щеше да се осере при вида ми.
След като Ейдриън постави мишена, Коста седна на един паднал пън, за да наблюдава. Аз застанах до Ейдриън и се намръщих, когато видях дългото, оплетено въже, което той извади от чантата си. Дали това беше дубликат на прословутото оръжие.
В главата ми прашката на Дейвид приличаше на Y-образен клон с разтеглив материал, навит около противоположните краища. А не това, което приличаше на по-хубава версия на детско въже за скачане.
– Какво трябва да правя с това. Да обеся демоните с него? – Зачудих се.
Ейдриън се усмихна, извади един камък от торбата и го постави в малката част от въжето, която се разделяше на две части. След това започна да върти въжето в кръг, наподобяващ ласо, като увеличаваше скоростта, докато то не издаде нисък, свистящ звук. Той се превърна в пращене, когато го протегна напред. Не видях как камъкът се освободи, но една от стъклените бутилки, които беше поставил на трийсетина метра от него, изведнъж се взриви, изригвайки бира върху клона, на който я беше поставил.
– Уау – казах аз, впечатлена. – Забил си я, сякаш си използвал снайперска пушка. От колко време тренираш? – Усмивката му изчезна.
– Когато срещнах Зак и научих за смъртта на майка ми, проучих прашката, която Давид бе използвал, след което се уверих, че знам как да я използвам. Доскоро Зак не си правеше труда да ми каже, че само давидовци или демони от рода на Голиат могат да използват истинската сила на прашката.
Някак си не се изненадах.
Възможно е Зак да не се е погрижил достатъчно, за да предаде информацията преди това, но си помислих, че архонтът може да е имал друга мотивация. Ако Ейдриън знаеше, че не може да използва прашката на Давид, за да убива демони, нямаше да се научи как да използва древното оръжие.
Защото го беше направил и сега ме учеше.
Това ли беше планът на Зак. Да държи Ейдриън близо до мен при всяка възможност, така че той да не може да избегне съдбата си. Ако беше така, възнамерявах този план да се обърне срещу него и знаех как да го направя, защото самият Ейдриън ми беше казал, че докосването до мен е неговата слабост. Затова умишлено се допрях до него, когато ми показа на кой пръст минава примката и как да държа въжето. Устните му се стегнаха, но той се държеше така, сякаш не забелязва. След това взе китката ми, движейки я, за да имитира далеч по-бързия начин, който трябваше да усъвършенствам, за да накарам камъка да излети.
– Първо въртиш въжето, за да набереш инерция – каза Ейдриън. – След това се прицелваш и го освобождаваш, когато го пуснеш. Опитай. – Направих го и камъкът падна близо до краката ми, вместо да се истреля към целта. Легендарна кръвна линия или не, явно не бях естествена. – Това се случва на всеки първия път – равнодушно каза Ейдриън. – Опитай отново. – Направих го още три пъти и получих същите резултати.
Духовете ми потънаха. Нищо чудно, че Деметриус беше казал, че не се страхува от мен. Не можех да улуча и широката страна на плевня, камо ли него или другите демони, които пазеха Жасмин.
– Ето. – Ейдриън ме придърпа към себе си, тялото му беше толкова близо, че усещах как сърцето му бие. После ръката му покри моята, макар че разтвори пръстите си, за да не пречи на въжето. – Ще го направим заедно. Движи се, когато аз го направя, Айви. – Започнахме да въртим въжето, първо в по-бавни кръгове, после достатъчно бързо, за да чуя онзи свистящ звук.
Чувството ми на отчаяние намаля, защото беше лесно да се движа с Ейдриън. Толкова лесно. Ръката му засенчваше моята, а гърдите му бяха мускулеста стена, която дразнеше гърба ми. Всеки път, когато коригирах стойката си, бедрата му се допираха до гърба ми, което караше дъха ми да спира. Беше толкова голям, толкова силен, но дишането му се учести, когато се наведех към него и притиснах тялото си по-плътно към неговото.
Бях започнала с дразнещите докосвания, за да намаля самоконтрола му, но може би в крайна сметка аз бях тази, която се разчупи.
– Броя до три – нареди Ейдриън, а гласът му беше много по-хрипкав от преди. – Едно… – Наведох се напред и се прицелих. Тялото му се изви, следвайки движението, и усещането, че бедрата му се изравняват с моите, почти ме накара да пусна въжето. – Две… – Дъхът му прониза тила ми и накара кожата ми да настръхне. Когато челюстта му докосна бузата ми, докато се нагласяваше да погледне към целта, почти се отърках срещу него като котка. Усещането за него беше повече от вълнуващо. Беше нещо, от което се правят обсесиите. – Три. – Отпуснах се, когато усетих, че пръстите му се повдигат и прашката с трясък се откъсна напред. Камъкът не удари бирената бутилка, но се удари в клона, на който беше, и отскочи, след като остави рана в дървото.
– Да. – Изкрещях, толкова щастлива, че се завъртях и прегърнах Ейдриън.
Ръцете му се стегнаха, докато не ми стана трудно да дишам, но изведнъж ми беше все едно да дишам. Не го бях прегърнала със скрити подбуди, но цялото ми тяло сякаш оживя в прегръдката му. Отдръпнах се назад, внезапно отчаяна да го видя.
Гръбнаците и вдлъбнатините, които изграждаха високите му скули, пълната уста, тъмнозлатистите вежди и правия нос, бяха достатъчно завладяващи, но очите му бяха тези, които ме приковаха. Разтопено сребро стискаше сапфир в същата неразрушима хватка, в която Ейдриън държеше мен, и явната нужда, която се проявяваше в тях, накара всичко в тялото ми да се свие.
– Не можеш да продължаваш да ме дразниш по този начин. – Гласът му беше толкова гърлен, че беше почти животински. – Аз не съм добрият човек, Айви. Аз съм лошият, който ще вземе всичко и после ще си тръгне. – Устата ми пресъхна, но не заради това облизах устните си.
– Грешиш – издишах аз. – Може би някога си бил, но вече не си. В противен случай вече щеше да си го направил.
– Вие двамата имате ли нещо против? – Промърмори отвратителен глас зад нас. – Знам, че това е Бръшлян, но все още ще сънувам кошмари за това, че на сухо прецакваш Хрътка, Ейдриън.
Мисловният образ ме хвана неподготвена и аз избухнах в смях. Едва ли сме го правили, макар че самата гледка на Ейдриън, прегърнал Хрътка, би била силно обезпокоителна.
Ейдриън ме пусна, но тлеещият му поглед обещаваше, че това не е приключило.
Не можех да се съглася повече, макар и по различни причини. Сега обаче не беше моментът за това. Имахме публика, а вече бяхме травмирали достатъчно Коста. Ейдриън сигурно също мислеше така. Той се приближи до Коста и завъртя капачката на една от бутилките бира, които беше донесъл за тренировка по стрелба.
– Това ще ти помогне да отмиеш спомена. – Коста я взе и промърмори нещо на гръцки, което накара Ейдриън да подсмъркне като в знак на съгласие. Насочих вниманието си обратно към мишената, като извадих още един камък от чантата. Сега, след като знаех, че мога да управлявам прашката, просто трябваше да се науча да го правя по-добре.
Назад към част 28 Напред към част 30
