ДРЕЙВЪН
Въздухът притихна, когато последните от групата се струпаха в залата за срещи, която се използваше и като единствения бар в техния град с една спирка. Ранната лятна жега беше започнала, но вечерният вятър все още се усещаше. Полумесецът, който украсяваше небето, караше глутницата да се чувства спокойно. Бяха на половината път до пълнолунието, което означаваше, че са на половината път до месечния пробег и обединението с вълците.
Докато всеки член влизаше в „Хаулър“ и го поздравяваше с усмивка и кимване, Дрейвън се опитваше да пренебрегне вътрешното усещане, че всичко е на път да се обърка. Баща му вероятно беше прав, по-голямата част от глутницата щеше да го подкрепи, но Дрейвън очакваше борба от страна на старейшините. Баща му беше все още сравнително млад, а Дрейвън в техните очи беше още малко кученце. Той просто не знаеше докъде ще стигнат, за да запазят баща му начело.
Не че това имаше значение.
Дрейвън знаеше колко далеч ще стигне. Щеше да се бори до сетния си дъх за честта на Лунния хребет и за законното си място да ги защитава като техен Алфа. Млад или стар, с хибридна кръв или не, това беше негово изконно право и те нямаше да му го отнемат, докато диша. Той беше водача.
Не че те знаеха за хибридната част. Това щеше да им даде абсолютно основателна причина да отхвърлят претенциите му, когато баща му се оттегли.
Наследството му не беше общоизвестно и щеше да се наложи да остане такова, поне засега. Беше го пазил в тайна от глутницата през целия си живот, какво щеше да стане след още няколко десетилетия? Нямаше да се превърне в проблем, докато не разберат, че не остарява, и тогава щеше да посочи наследник, който не е от неговата кръв, и щеше да напусне Лунния хребет. Това противоречеше на природата на неговия вълк, който беше изцяло Алфа, но именно това беше, което го бяха обучили да вярва, че е правилно. Отчасти това беше причината баща му да се оттегли. Така Дрейвън щеше да има повече години като Алфа и можеше да промени нещо в глутницата. Другата част беше, защото баща му искаше да прекара време с майка му.
Родителите му бяха една от двете двойки лунни партньори, които познаваше, и връзката им беше нещо, което никой не разбираше напълно, въпреки че баща му се опитваше да го обясни. Той уверяваше Дрейвън, че един ден ще намери своята, но това не беше на дневен ред за хибрид като него. Все пак можеше да уважи желанието на баща си да прекарва повече време със своята половинка. Управлението на глутница не беше за хора със слаби сърца, а баща му, повече от всичко, заслужаваше правото си да изживее дните си със своята половинка.
Силен пукот изпълни празната улица и рикошира в долината.
Дрейвън извърна глава към източните гори, за да се приближи до звука. Когато се разсея, в ушите му се разнесе само зловеща тишина. Нямаше втори изстрел или схватка. Никакви следи от бягащи животни.
Майната му. Дрейвън поклати глава. Имаше нужда нощта да мине добре, но това, разбира се, нямаше да се случи. Шибаният закон на Мърфи. Трябваше Мърфи, който и да беше този задник, да си вземе почивка през нощта.
Джоплин и Матео бяха назначени да патрулират в тази част на долината. Ако беше някой друг с младия, щастлив от охраната вълк, той щеше да тръгне да разследва, но Матео беше неговият главен изпълнител и Дрейвън му се доверяваше с всяка кост в тялото си. Ето защо той беше навън, а не на негова страна. Ако нещо се объркаше, след като баща му съобщи новината на глутницата, Дрейвън искаше да знае, че е покрил всичките си бази. Че глутницата му ще бъде защитена.
Дъските под краката му заскърцаха, когато до него застана огромната фигура на Кейд.
– Всичко е наред, шефе?
Дрейвън се усмихна въпреки ямата в стомаха си. Той мразеше формалностите, които Кейд, неговият заместник, обичаше да използва, и задникът го знаеше. Бяха израснали заедно, бяха се сражавали заедно, бяха споделяли безброй дълбоки разговори и още повече жени заедно. Двамата с Матео му бяха като братя, що се отнасяше до него, но извън личната си резиденция Кейд винаги се отнасяше към него като към бъдещия алфа на Лунната хребетна глутница. Изискваше уважение към него и титлата от цялата глутница и не се страхуваше да дава пример.
Дрейвън поклати глава.
– Нещо не е наред.
Не само изстрелът го накара да се притесни, във въздуха се усещаше притегляне, което не му допадаше. То се свиваше около гърдите му и го притискаше с всеки дъх.
Кейд въздъхна до него и Дрейвън нямаше нужда да поглежда в неговата посока, за да разбере, че носи уморена усмивка.
– Не можеш да отлагаш повече, Дрейвън. Глутницата ще те приеме. – той снижи гласа си до едва доловим шепот, знаейки, че Дрейвън ще го чуе – Ние го направихме.
Матео и Кейд бяха единствените двама в глутницата освен родителите му, които знаеха, че той не е само вълк. Те смятаха, че той трябва да довери на глутницата наследството си, но това не беше нещо, което Дрейвън беше готов да направи. Той искаше да вярва на Кейд. Искаше да повярва, че глутницата ще прозре наследството му. Отвъд бащата, който го е създал и го е опетнил с жажда за кръв. Но интуицията му подсказваше, че това няма да е толкова лесно, колкото вярваше вторият.
Дрейвън погледна Кейд отстрани и сбърчи вежди.
– Ти и Матео имате съмнителен морал.
– Съмнителен морал или не, повечето от тези стари, тромави чучулиги биха постъпили несправедливо спрямо теб и нашия вид, като те отбягват.
– Не им позволявай да чуят, че ги наричаш така. – засмя се тихо Дрейвън.
Проблемът беше, че не всички възприемаха лошото отношение към хибридите като несправедливост. Да бъдеш наполовина вълк, наполовина друг не беше грях според закона на глутницата, нито според който и да е друг закон, но можеше и да бъде.
Хибридите извън Съединените щати се криеха, представяйки илюзията, че са пълнокръвни членове на дадената фракция, за да избегнат суровата реалност, че никога няма да бъдат приети. Във всеки случай не напълно. Това беше гаден начин на живот, но в повечето случаи беше по-добър от алтернативата. Беше виждал групи в Европа да убиват за по-малко.
Макар че американските глутници не бяха по-малко свирепи, те бяха известни с гостоприемството си към всички фракции, включително и към хибридите. Но Дрейвън не беше просто някой член на глутницата. Той беше Алфа. Наследникът. Един ден той щеше да управлява вместо баща си и от него се очакваше да създаде свой наследник. Хибрид никога не бе имал кралска кръв, така че нямаше прецедент за това. Промяната вдъхваше страх от неизвестното, а страхът можеше да подхрани горски пожар.
– Време е.
Дрейвън хвърли последен поглед към луната над себе си, намирайки сила в присъствието ѝ, и кимна, преди да последва Кейд в „Хаулър“.
Миризмата на току-що налята бира се преплиташе с уханието на уиски и се смесваше с тъпия рев на споделената драма на групата. Това можеше да се очаква, когато алфата направи присъствието задължително, дори за онези, които обикновено живееха изолирано в дълбоките гори на своите стадни земи. Поне глутницата беше на път да се разкрепости. Не беше сигурен дали пиенето им ще помогне или ще навреди на случая му, но стига да съобщи новината, преди клюките да се превърнат в юмручни боеве, имаше надежда.
Със стоическа усмивка на лицето си Дрейвън си проправи път през бара, като се ръкуваше с членовете на своята глутница.
– Знаеш ли за какво става дума? – попита Гюнтер с повдигнато чело – Старата ми госпожа казва, че идва промяна. Тя смята, че онези от нас, които седят и не правят нищо, ще срещнат смъртта си. Знаеш каква е тя.
О, знаеше. Космите по тила му настръхнаха и Дрейвън направи всичко възможно да скрие трудното си преглъщане при споменаването на съпругата на Гюнтер. Старата Лети беше ненормална и това беше казано в добрия смисъл. Наблюденията ѝ винаги съдържаха истина, проблемът беше, че нямаше как да разбереш коя част е факт и коя е измислица. Беше си научил урока, след като ѝ повярва, когато му каза, че ще загуби времето си с тези, които обича. Мислеше, че това е предсказание за смъртта му. Всъщност батериите на будилника му се изтощиха и той пропусна рождения ден на майка си.
Дрейвън потупа стария вълк по гърба и го успокои.
– Тогава предполагам, че е по-добре да се научим да приемаме промените.
Той избягваше повече светски разговори, докато си проправяше път през претъпканите маси и стоящите, които се опитваха да си поръчат питие. Щом се приближи до бара, той влезе в контакт с Джони и сви вежди, като получи кимване и едно уиски. Дрейвън грабна чашата по пътя си към ниската сцена в задната част на залата, където баща му стоеше със старейшините – основателите на племената на глутницата.
Те бяха тези, които трябваше да се убедят, че Дрейвън е готов да оглави тяхната глутница.
Когато се приближи, много от тях му кимнаха почтително, а някои го наградиха с усмивки. Бяха смесица от модернисти и традиционалисти, като последните съставляваха капризното мнозинство. Тези, които ценяха кървавия произход на вълците, с удоволствие биха видели как семейството му пада от йерархията на глутницата и обръща назад вековния напредък, постигнат от американските вълчи глутници. За щастие, въпреки че имаха властта да разколебаят глутницата, не можеха да отменят Алфа.
Очите на баща му се втренчиха в тези на Дрейвън и той му махна с ръка, като разпусна старейшините на местата им в полукръг зад мястото, където седеше тронът му. Той не беше нещо показно, просто един тапициран стол, вдигнат по-високо от останалите. Баща му никога не се бе възприемал като крал. Това беше по-скоро формалност, отколкото нещо друго. Той притежаваше властта на глутницата благодарение на връзката си с Богинята и беше справедлив и лоялен Алфа. Управляваше с тежестта на титлата си само когато беше необходимо и много рядко прибягваше до насилие, което не беше провокирано. Дрейвън се присъедини към баща си, който вдигна ръце и моментално смълча целия бар.
Това беше моментът. Нямаше връщане назад.
– Благодаря ви, че се присъединихте към нас днес. Знам, че не е лесно да дойдат тези от вас, които живеят в отдалечените райони, и ви уверявам, че не бих ви повикал, ако не беше важно.
– Обикновено оставям големите съобщения за месечните курсове, но това е момент, който исках да отпразнувам, преди луната да изгрее и нашите вълци да се присъединят към нас, защото, макар че това ще бъде време на радост, то ще бъде и време на приспособяване.
Няколко въздишки се чуха, докато глутницата осъзнаваше случващото се. Дрейвън позволи на погледа си да обхване лицата на членовете на глутницата му. Някои от тях го гледаха, преценявайки го, докато други бяха съсредоточени върху баща му. Не беше като да не го бяха подготвяли за тази позиция. Глутницата го познаваше и му се доверяваше.
– Историята на нашия народ е дълга…
Рязко дръпване в гърдите му откъсна вниманието му от урока по история на баща му и го насочи към вратата в задната част на „Хаулър“. Дърпането продължаваше да се затяга като примка около гръдната му кост и с всеки изминал миг го подтикваше да се придвижи към източника му. Той нямаше представа какво иска от него, само че не можеше да остане там, където се намираше.
Точно когато се канеше да направи крачка, за да облекчи болката, в „Хаулър“ отекна силен трясък и Матео се препъна през вратата, носейки нещо, което приличаше на бъркотия от руса коса. Гърдите му се надигаха, сякаш бе пробягал целия път дотук, а очите му се стрелкаха из стаята, докато не попаднаха на Дрейвън.
– Дженга!
Матео изрече безопасната дума, която двамата с Кейд бяха уговорили, ако някога имаше ситуация, която се нуждаеше от незабавно внимание, но не беше безопасно да се обсъжда в настоящата компания.
– Майната му. – изруга тихо Дрейвън, поднесе ръка към гърдите си и разтри мястото, което гореше. Устата му моментално се напълни със слюнка, а венците го заболяха. Неповторимата миризма на прясна кръв изпълни въздуха, но това не беше просто обикновена кръв. Тази кръв беше шибано опияняваща смесица от мента и рози. Тя танцуваше във въздуха и Дрейвън трябваше само да отвори уста, за да се наслади на превъзходния ѝ вкус. Очите му се стрелнаха към бъркотията от къдрици в ръцете на Матео и той облиза устни, готов да се нахвърли.
По дяволите. Трябваше да овладее жаждата си за кръв, иначе нямаше да може да скрие от глутницата хибридната си природа. Те щяха да получат едно проклето шоу.
Дрейвън преглътна тежко, опитвайки се да възвърне някакво подобие на контрол. Не беше сигурен какво, по дяволите, си е мислел Матео, нахлувайки и прекъсвайки речта на баща му за оставката. „Хаулър“ беше пълен с цялата шибана глутница и всеки чифт очи беше вперен в него, нямаше как да се справи с това тихо.
Секундите минаваха като часове, докато Матео осъзнаваше сериозността на това, което беше направил. С пресметнати крачки той се придвижи към сцената, а глутницата им се раздели като Червено море около него.
Когато стигна до мястото пред Дрейвън и баща му, Матео хвърли извинителен поглед на Дрейвън и спусна това, което сега виждаше, че е жена, свита в ръцете му. Тя го погледна, големите ѝ сини очи блеснаха за част от секундата като на сърна в светлината на фаровете, преди да се втвърдят във воински поглед.
Вълкът му се вкопчи дълбоко в него и неочаквано ръмжене се разнесе в гърдите му и отекна в стените на „Хаулър“.
Очите на Дрейвън се разшириха и той едва успя да скрие шока от вълка, който се разхождаше в него.
Назад и напред. Размахваше опашка, докато го дебнеше.
Това, което Дрейвън изпитваше, не би трябвало да е възможно без пълнолуние. Проклятието го възпрепятстваше. Но не можеше да се отрече, че вълкът му беше там, присъстваше в него, макар че му липсваше силата, която обикновено имаше по време на пълнолуние. Не беше летаргичен, но присъствието му беше приглушено. Това, което шокира Дрейвън още повече, беше липсата на реакция по лицето на останалите. Каквото и да му влияеше, не се случваше на никой друг.
– Дрейвън? – баща му беше до него, сложил ръка на гърба му, но гласът му се носеше сякаш надалеч. Благодарение на богинята каквото и да държеше Дрейвън, то не засягаше баща му. – Дрейвън, добре ли си?
Той беше най-далеч от това да е добре. Вълкът му беше на секунди от това да разкъса плътта му, за да излезе на повърхността, а жената пред него необяснимо стискаше гърдите му, което правеше дишането му невъзможно.
Дрейвън я проследи с поглед. Тя беше красива. Стоеше неподвижна, вперила поглед в него. Пълните ѝ устни се разтвориха леко. Пенисът му забеляза това и той се зачуди как точно биха изглеждали увити около него. Майната му, не беше моментът за това, но не можеше да се сдържи. Сякаш тялото му беше превзето и тази жена беше единственото нещо, което имаше значение. Очите му се насочиха към рамото ѝ, където от прясна рана капеше кръв и се стичаше по ръката ѝ. Кътниците на Дрейвън разкъсаха венците му и му бе нужна всяка частица воля, за да се спре да не се хвърли към нея и да оближе всяка съблазнителна капка от кожата ѝ.
По дяволите! Кое, по дяволите, беше това момиче? Беше направил всичко по силите си, за да се научи да потиска вампирската си страна, но в момента, в който тя влезе, сякаш всички тези години бяха станали напразни. Умът му се надпреварваше да търси възможности. Дали вещиците бяха изпратили някого, за да попречи на издигането му до Алфа? Имаше ли нещо, което можеха да направят, за да го накарат да се почувства като това в момента? Защо тя се бъркаше в контрола му?
Дрейвън вдиша разтреперано. Когато придоби някакво подобие на самообладание, той изскърца през зъби, като се постара да скрие зъбите си.
– Коя е тя?
Думите му нарушиха мълчанието, което бе настъпило в глутницата, и заедно с него се появиха шепоти.
– Тя не е от глутницата.
– Тя не може да е тук.
– Това ли е…?
Мненията и предположенията на глутницата атакуваха ушите му. Която и да беше тя, неговият вълк искаше да е близо до нея, а вампирската му страна искаше да я погълне.
Жената се приближи към него, но се спъна. Дрейвън направи крачка напред с пълното намерение да скочи от сцената, за да я хване, но Матео го изпревари. Той я изправи и държеше ръката си здраво увита около торса ѝ.
Очите на Дрейвън се присвиха към мястото, където ръката на неговия изпълнител стискаше бедрото ѝ, и когато той отвори уста, за да попита отново коя е тя, вместо това от устните му се изтръгна ръмжене.
„Нямам време да се занимавам с манията ти“ – нахока Дрейвън вълка си. Задникът не беше направил опит да общува с него и да му съобщи защо присъства в гърдите му, което само засилваше разочарованието му.
Жената се измъкна от хватката на Матео – нещо, за което Дрейвън беше благодарен.
Тя отново пристъпи напред, с изпънати рамене, и с по-голяма убеденост, отколкото той очакваше, сама направи изявлението.
– Казвам се Флора Валънтайн. Аз съм от делегацията на шотландските вампири.
– Какво е значението на това? Матео? – Дрейвън се радваше, че баща му говори, защото думите не му достигаха. Гадене се претърколи в стомаха му, съчетавайки се с вече прецаканото състояние на тялото му. Очите на полубрат му проблеснаха в съзнанието му, заедно с обещанието му, че скоро ще се свърже с него. Но когато си безсмъртен, скоростта е относителна. Това беше преди петдесет години, но не променяше факта, че нищо добро не произлизаше от появата на шотландската делегация на прага му.
– Тя има нещо, което трябва да видиш, Алфа.
Думите му бяха предназначени за баща му, но очите на Матео се впиха отегчено в Дрейвън, сякаш се опитваха да предадат нещо. Ако бяха във вълча форма, щеше да може да общува с него, но тъй като в момента нито един от двамата нямаше способността да получи козина, той остана да се опитва да разшифрова по-дълбокия смисъл.
– С цялото ми уважение, не съм тук, за да се видя с Алфата. – изсумтя Флора и очите ѝ се присвиха първо към Матео, а после към Дрейвън. Малката женска имаше смелост, това ѝ го признаваше, но забързаният ритъм на сърцето ѝ, който се ускоряваше всеки път, когато го погледнеше, говореше друго. – Тук съм, за да говоря с Дрейвън. Калъм ме изпрати.
Майната му.
Сърцето ѝ биеше равномерно. Истината.
Майната му. Майната му. Майната му.
Дрейвън посрещна свирепия ѝ поглед, борейки се с желанието да се запъти към нея, да заплете ръка в русите ѝ къдрици, да дръпне главата ѝ назад и да поиска никога повече да не произнася това име в негово присъствие.
Нищо добро не можеше да дойде от задника на брат му, а когато чуваше името му да пада от съвършените ѝ устни, само подхранваше нуждата да се впие във врата ѝ и да я обяви за своя. Беше се срещал с този гад само веднъж и общуването не мина добре.
– Не познавам Калъм. – лъжата се изтърколи от езика му с лекота – Така че, ако искаш да ти покажа изхода. Или още по-добре, да ти покажа пътя обратно към твоя малък вампирски замък.
– Дрейвън, мисля, че трябва да я изслушаш. – предупреди го Матео и колкото и да му се искаше да се вслуша в предупреждението, Дрейвън все още се влияеше от своя вълк, който искаше да убие мъжа за това, че е докоснал Флора.
– Сега не е моментът. – измърмори Дрейвън – Тя трябва да си тръгне.
– Тя стои тук и няма да си тръгне, докато не чуеш какво има да ти каже. – заяви Флора, като сложи ръце на хълбоците си. Тя изсумтя, докато се движеше, което предизвика ръмжене от страна на вълка му. – Искаш ли да говорим някъде насаме?
Дрейвън погледна към глутницата си, които чакаха отговора му. Това беше изпитание, първото от многото, които, както беше сигурен, щеше да има, докато влизаше в ролята на баща си. Те искаха да видят дали им се доверява и той им се доверяваше, но когато ставаше въпрос за брат му, трябваше да бъде предпазлив.
Той ѝ кимна.
– Да, защо не се присъединиш към мен в къщата на глутницата?
– Заслужаваме да чуем какво има да ни каже! – изкрещя някой от задната част на бара.
– Да! Вампирите са на прага на война с вещиците, като изпълнители имаме право да знаем срещу какво сме изправени. – извика друг.
Дрейвън погледна към баща си за напътствие, но единственото, което получи, беше съчувствен поглед и кимване.
Това беше всичко. Не знаеше откъде знае, но нещо в стомаха му подсказваше, че всичко е на път да се промени.
– Добре. – съгласи се с глутницата Дрейвън, а после сведе поглед към Флора – Защо си тук?
Флора наклони глава, а очите ѝ бяха насочени към него. Той видя всяка емоция, която премина през лицето ѝ. Гневът в очите ѝ, объркването във веждите ѝ, решителността в челюстта ѝ. Когато говореше, тя говореше с убеденост. Беше му дала избор и той не го прие.
– Брат ти ме изпрати и колкото и този егоистичен маниак да се дави в пинта, имаме нужда от помощта ти. Хибридите се нуждаят от твоята помощ.
Истината.
Матео се изкашля до нея, опитвайки се да прикрие бомбата, която беше хвърлила, но беше безполезно. Тайната, която се опитваше да скрие, тази, която планираше да отнесе в гроба си, беше наяве.
Шепотът започна почти веднага и напълно спря всякакво чувство за ред в стаята.
– Брат?
– Той не е ли единствено дете?
– Това означава ли, че не е син на Алфата?
– Брат му е вампир?
– Хибрид.
Паниката в гърдите му нарасна с увеличаването на шума на глутницата и Дрейвън погледна към баща си за напътствие, но не намери такова. Той се беше обърнал, за да успокои възмущението на старейшините.
Около тях бушуваше хаос, но Флора все още успяваше да извърти очи към Матео.
Дрейвън не искаше нищо друго, освен да изтрие пода с нея. Дори само за да затвори съвършените ѝ нацупени устни, преди да е излязла още една дума от тях, но той си го причини. Той беше виновен за това.
Матео прошепна в ухото ѝ, но достатъчно тихо, за да не може Дрейвън да чуе думите му през шума на глутницата.
– Знам, че си казал да не го споменавам, – натърти тя на Матео – но ако са толкова против него, може би това ще промени мнението им.
Флора посегна към гърдите си и извади дълга верижка.
Ограниченията върху гърдите му се стегнаха още повече, когато краят на веригата се спусна и на върха ѝ се намираше единственият предмет, който наистина щеше да завърти главата на всеки вълк.
Можеше да се пусне карфица и дори човек без свръхестествени способности щеше да може да чуе всеки нежен звън, когато тя се удари в пода.
Около красивата малка шия на Флора се намираше половината от решението на проклятието, което измъчваше вълците през по-голямата част от хилядолетието.
Тя привличаше вниманието им.
Беше го издала и вероятно бе съсипала шансовете му някога да заеме позицията на алфа в Лунния хребет, но имаше тяхното шибано внимание.
Защото вече не ставаше дума за него. Този човек, изпратен тук от вампирите, държеше ключа към освобождаването на народа му от оковите, които Луната държеше върху тях. И той, по дяволите, щеше да се увери, че ако тя знаеше нещо, което можеше да ги спаси, щеше да издаде всяка малка мръсна тайна.
Назад към част 2 Напред към част 4
