Глава 20
Той ме чакаше в нишата, тъмна сянка с вдигната качулка на якето си.
Не знаех как може да издържа да носи суичър в това време. Бяхме се срещнали за първи път в една дъждовна юнска нощ. Тази вечер бяхме в шестия ден на августовската гореща вълна. Дори сега, малко след полунощ, болната топлина беше потискаща и аз носех къси панталони и свободен черен потник, а презрамките на червения ми сутиен се подаваха навън.
Вмъкнах се в нишата и се облегнах на стената срещу него. Той отметна качулката си, тъмната му коса беше разрошена. По лицето му нямаше рани или синини и ми направи впечатление – не за първи път – че изглежда наистина добре.
Изучавахме се един друг, а приглушените гласове от вътрешността на сградата запълваха тишината.
– Успя ли? – Попитах.
Той кимна, извади от джоба си малък предмет и го протегна. Взех миниатюрното шишенце и го вдигнах към приглушената светлина. В полупразния стъклен съд се стичаше бледозелена течност.
– Колко ще трябват?
– Няколко капки – отговори той. – Мирише на мента, така че я сложете в нещо със силен аромат.
– Като кафе?
Устата му се изкриви.
– Кафето е идеално.
На лицето ми проблясна ответна усмивка. Струваше ми се странно да се усмихвам, докато обсъждахме убийството на леля ми, но не можех да потисна въодушевлението си. Смъртта ѝ означаваше свобода от страха, болката и страданието. Свобода от бъдеще, което не криеше нищо друго освен страдание.
Смъртта ѝ означаваше ново бъдеще. Това също беше страшно, но нямаше да бъда сама.
Прибрах флакона дълбоко в джоба си заедно с ножа.
– Какво ще се случи, когато тя го изпие?
– Изтръпване на лицето ѝ, после силно треперене, после конвулсии и безсъзнание, после смърт. Ще започне след по-малко от минута, а след десет тя ще е мъртва. – Той премести тежестта си. – Трябваше да потърся информация. Всъщност никога не съм виждал някой отровен с него.
Преглътнах лекото гадене.
– Бейн забеляза ли нещо, когато го открадна?
– Не. – Той се намръщи. – Може би. Наблюдаваше ме този следобед. Може да подозира, че съм замислил нещо, но никога няма да се досети какво. Той няма представа за твоето заклинание. Ти ли… ти донесе ли го? – Попита колебливо, сякаш се страхуваше от отговора ми.
– Разбира се. – Потупах предната част на потника си. – Никога не я свалям.
Той се отпусна.
– Носиш я през цялото време?
– Да. Родителите ми я подариха, помниш ли? За да ме защитят.
Погледът му се плъзна по гърдите ми, после се върна към лицето ми.
– Какво стана с родителите ти?
Гърлото ми се стегна.
– Те помагаха за издирването на изчезнал турист в планините северно от дома ни. Познаваха района много добре… но така и не се върнаха. Телата им бяха намерени няколко седмици по-късно. Изглеждаше като нападение от животно, но никой не беше сигурен какво животно.
– Тогава вероятно е фея – промърмори той.
Кимнах, а ръката ми се сви в юмрук върху медальона под потника ми.
– А какво става с родителите ти? Бейн не ти е баща, нали?
Лицето му се изкриви от отвращение.
– Ние не сме роднини. – Той замълча за миг, а погледът му се отдалечи от моя. – Не си спомням родителите си.
Студ оцвети вените ми.
– Нищо?
– Само… името на баща ми. Това е всичко. – Той отдръпна раменете си назад. – Ще се справиш ли без артефакта си?
– Да, ще се справя. В града няма феи, които да ме притесняват.
– Не са много – съгласи се той.
Изтръпване на колебание спря ръката ми, но се принудих да посегна към верижката на врата си. Издърпах я нагоре, докато висулката се освободи – тъмнокафяв речен камък, гравиран с вихрен дизайн.
– Това е то? – Въздъхна той.
– Да. – Вдигнах верижката над главата си. Вратът ми се чувстваше гол без лекия натиск на верижката.
Протегнах я.
Момчето я пое с благоговейни ръце. Прокара пръсти по гравюрата, а очите му губеха фокус.
– Магията в нея е наистина мощна. – Той ме погледна и устата му се отвори от внезапно недоверие. – Ти… защо не каза, че си…
Един пиянски вик разкъса влажната тишина. Някой беше навън, близо до нашата ниша, твърде близо.
Момчето ме дръпна в най-тъмния ъгъл на нишата. Сгушихме се в сянката, докато друг нечленоразделен глас извика. Стържещи, неравномерни стъпки. Смях. Вратата се хлопна и настъпи тишина.
Дълъг момент не помръднахме, после изпуснахме облекчени въздишки в един глас. Дъхът му разбърка косата ми и аз се разтреперих, осъзнавайки топлите му ръце, стиснали горната част на ръцете ми, верижката на медальона, притисната към кожата ми.
Издърпах верижката от ръката му, вдигнах я над главата му, настаних я отзад на врата му, след което прибрах медальона под яката на блузата му.
– Утре вечер – прошепнах аз, като ръката ми почиваше на гърдите му над скрития медальон – ще се срещнем от другата страна на улицата в алеята. Рут и Бейн ще бъдат мъртви. Ние ще бъдем свободни.
– Свободни – повтори той и очите му се затвориха. – В колко часа?
– Не съм сигурна. Ще зависи от това кога Рут ще изпие кафето си след вечеря.
Той кимна.
– Ще те чакам.
– Аз също ще те чакам. – Пръстите ми се притиснаха в гърдите му. – Цяла нощ.
– И тогава ще напуснем този град заедно.
– Заедно.
Очите му срещнаха моите и сърцето ми се разтресе от рязко очакване. Той се наведе. Устните ни се допряха. Ръката ми се плъзна по ключицата му, а пръстите се свиха около тила му. Устата му се сля с моята.
Меки, бавни целувки. Толкова бавни, защото и в двама ни напираше спешност, на която не можехме да се отдадем. Страхът преминаваше през кръвта ни, но не можехме да го признаем. Отчаянието ни задушаваше, но трябваше да продължим да дишаме.
Целувахме се, докато не разтворих устни и той не ме вкуси. Главите се наклониха. Целувките се задълбочаваха. Пръстите ми се плъзнаха нагоре в косата му. Ръцете му се спуснаха нагоре по ръцете ми, после ме придърпа към гърдите си.
Наблизо се хлопна врата и двамата подскочихме. Изнервени. Изнервени. Очите ни се срещнаха. Не говорихме, нямаше нужда от думи. Разделихме се един от друг и се измъкнахме от нишата. Отне ни само няколко напрегнати минути, за да се промъкнем на тавана.
Беше горещо, задушно и дори по-влажно от въздуха навън. В ъгъла, най-отдалечен от приглушените гласове, долитащи от бърлогата, той свали якето си и го постави тихо на прашните дъски на пода.
Миг по-късно бях в ръцете му. Държах го. Целувах го. Бавният ни, колеблив ход се прекъсна. Ръцете ми се движеха нагоре-надолу по предната част на блузата му. Той ме погали по гърба. Движенията бяха по-бързи. Устните се затвориха. Дишането беше бързо и тежко.
Не можех да спра да го докосвам. Не можех да спра да го целувам. Не можех да спра да плъзгам ръцете си под ризата му и да докосвам горещата му кожа.
– Искаш ли? – Прошепна той срещу устните ми.
– Да.
– Сигурна ли си?
– Да.
Тогава той ме целуна по-силно. След това ръцете му се плъзнаха под горнището ми.
Свалих блузата му, галех и изследвах гърдите му, слаби, но твърди откъм мускули, висулката ми висеше на врата му. А той издърпа потника над главата ми, погали гърдите ми, повдигна сутиена ми, притисна ме в топлите си ръце.
След това потънахме върху оскъдната подплата на якето му, крайниците ни бяха преплетени, задъханото ни дишане и тихите звуци заглъхнаха. Тиха нужда. Трескаво желание. Устата му ме опитваше навсякъде. Ръцете ми го докосваха навсякъде.
Утре животът ми щеше да се промени. Но тази вечер аз се променях.
Непознат, чието име не знаех, горещият му дъх върху кожата ми, целувката на корема ми, докато дърпаше шортите ми надолу по бедрата. Момче, което някак си, толкова бързо, беше станало по-важно от всеки друг в живота ми. Щяхме да избягаме заедно, да оцелеем заедно. Ще бъдем заедно.
Ръцете ми се увиха около врата му, пръстите ми хванаха косата му, докато се вкопчвах в него, притискайки телата ни едно към друго, усещайки топлината, тежестта и присъствието му. Сърцето ми биеше. Кръвта се раздвижи. Жива, събудена, гореща.
Никога не се бях предавала на болката, на страха, на отчаянието. Но тази вечер щях да се предам на него – да предам всичко.
Миналото ми, което вече висеше на врата му.
Настоящето ми, наелектризирано от желание под ръцете и устата му.
И бъдещето ми, което чака да започне.
Назад към част 20 Напред към част 22
