***
Преди да избягам на сутрешните занятия, аз озадачих котарака с велики планове за излекуване на всички и всичко с помощта на алхимията. Ще успее ли Хран да разбере колко са реализуеми? Ако това са само мечти, време е да напусна болницата, за да не губя повече време и сили за безсмислено занимание.
Котаракът не се зарадва особено от това, той се надяваше, че изобщо ще се откажа от тази идея, но поне се заинтересува. Зает почти постоянно с моите поръчки, Хран не се заглеждаше в разделите на библиотеката, които не ни бяха необходими. Е, сега имаше прекрасна възможност да се заеме с тях.
Удивително, но успях да се нахраня на закуска, затова реших да пропусна обяда. В последно време той ми носи твърде много излишна информация. Исках да се затворя в празна аудитория и да се опитам да направя нещо от домашната работа, за да си освободя уикенда, но, както обикновено, мечтите ми не бяха съдени да се сбъднат.
Първата стая, която попадна пред мен, се оказа съвсем не празна, а дори доста заета. Само с моя късмет можех да се натъкна на нея!
– Защо стоиш, Серас, влизай – покани ме Флора, мързеливо повдигайки главата си от чина, на който спеше.
– Ще си търся друго място – веднага се обърнах.
– Глупачка – каза ми в гърба момичето. – Аз все пак спя, така че прави каквото искаш, само не шуми. – И, затворила очи, отново се настани на сгънатите си ръце.
Не ми се искаше да губя време да обикалям сградите в търсене на свободно помещение и се настаних на съседния ред, потънала в изчисления на компонентите на отровата, които ни бяха задали по алхимия. Около половин час премина в безкрайни цифри, формули и записки. Мен, разбира се, ме интересуваше защо Флора, която постоянно повтаряше за необходимостта от навременното хранене, изведнъж пропускаше свещеното време за обяд, но не толкова, че да нарушавам уютното мълчание и да я питам. За съжаление, тишината в нашата компания беше нарушена от звук, от който и двете подскочихме. И отнякъде се разнесе отвратителен тънък писък, който защо ли дойде от самата Флора.
– Хванах го! – Извика тя радостно, скачайки на крака. Хвърли чантата си на рамото, тръгна да изтича от кабинета, но после се спря и ме погледна.
– Идваш ли с мен? Свидетели не ми пречат.
Момичето определено ме заинтригува и по-малко от половин минута по-късно вече весело тичах след нея по коридорите на сградата.
– Какво се случи? – Попитах в движение, намръщвайки се от непрестанния писък.
– Помниш ли, че ми разказваше нещо за психология, че всички бележки са начин да ме дезориентират? – Извика Флора докато тичаше. – Е, реших да не се поддавам на гадняра. Помощта на магистъра е окриляваща, но искам да хвана младоженеца с ръцете си и да си поговорим от сърце. Вчера цяла нощ не спах, изваях сигнално заклинание и капан. И алармата сработи! Ние с теб сега ще разпитаме добре този паразит.
– А аз защо съм ти нужна? Такива неща е по-добре да се правиш сама или дори с помощта на сила, но в никакъв случай с лечител.
– Ще следиш да не го убия преждевременно – отвърна студено Флора. – Или ще му срастнеш костите, ако разговора ни не върви добре. За да имам възможност да ги счупя отново.
– Няма проблем – кимнах аз, прекрасно разбирайки желанието да накаже нарушителя. – Само че много неща не мога да направя, резервите ми не са много.
– Имаме и малко време, за да успеем да направим всичко, което бих искала с него – каза тя с досада. – Ще действаме бързо, а каквото остане, ще го хвърлим на магистъра за частен разговор.
Нахлувайки в сградата на бойниците, ние се втурнахме по стълбите. Започнах да се задушавам. Да, губя форма. Отдавна не ми се е налагало да тичам по улиците на града, ето че се отпуснах. Вече на нужния етаж разбрах, че нещо явно не е наред. Пред стаята на Флора се забелязваха две фигури. Определено мъжки.
Поклонникът е дошъл с помощник? Това не е добре. Ако има битка, от мен няма да има никаква помощ, а на етажа, съдейки по тишината, няма никой. Флора решително се втурна към двойката. След секунда разбрах защо втория мъж не смути бойничката. А аз бях изумена. Защото на вратата стоеше магистър Бриар и с хладен, твърд поглед оглеждаше замръзналата, обгърната от огнен възел фигура… Далин?!
– Ти? – Срещнах погледа му и се убедих, че това е бившия ми състудент. Не може да бъде… Какво прави Далин тук?
– Познаваш ли го? – Намръщи се Флора.
– А ти не? – Озадачих се. – Учиш с него вече половин година!
– Наистина? – Бойничката се вгледа в момчето, застинало под въздействието на заклинанието. – Точно, спомних си! Тих такъв!
Не че ме шокира нейната невнимателност, но да не познае свой състудент?!
– Непростима небрежност от твоя страна – намеси се в разговора ни Бриар. – За човек, който учи за следовател и в перспектива иска да стане военен следовател, ти направи голяма грешка, като пренебрегна обкръжението си.
– Бях неправа, ще се поправя – необичайно сериозно кимна момичето.
– Но все пак това не е той – казах аз, недоумявайки. – Далин не можеше да преследва Флора.
– Защо? – Попита магистъра.
– Ами, той определено не е човека, когото родителите на Вегерос биха сметнали за изгодна партия – обясних аз.
– И вие не сте много внимателна към заобикалящите ви – отвърнаха ми. – Адепт Далин е един от наследниците на търговския дом Старлин.
Вегерос изненадано възкликна. Очевидно момчето наистина е от заможно семейство, но името на този дом не ми казваше нищо.
– Вегерос, махни капаните си и ние ще продължим разговора с адепта в друга обстановка – помоли магистъра. – А ти по-добре побързай за следващите си занятия.
– Но… – Подскочи Флора, явно желаеща да вземе активно участие в разпита.
– Не се обсъжда – прекъсна я рязко Бриар. – След занятията ще обсъдим всичко.
Флора мрачно махна с ръка и огнените бичове веднага пуснаха момчето. Вместо тях обаче Бриар го хвана за яката и, без да ни каже нито дума, влезе с плячката си в портала.
– Несправедливо – промърмори под носа си Вегерос, заключвайки вратата. – Така и не разбрах как я е отворил. Дори носа не ми дадоха да счупя…
– Слушай, а този търговски дом Старлин какво е? – Не издържах, когато вече се връщахме към учебната сграда.
– Не си чувала за тях? – Изкриви се Флора. – Едно от най-богатите семейства. Считай, че притежават всички морски пътища в столицата. Не е чудно, че родителите ми сметнаха наследника им за добра партия.
– Учудващо е, че той е счел теб за добра партия – подхвърлих аз, спомняйки си за уплашения, почти като мен, състудент.
– Не мога да не се съглася – кимна тя. – Не прилича на човек, който би привлякъл силни, волеви и дори нахални момичета.
– А най-важното, лишени от скромност – усмихнах се аз.
– Точно.
– Ще ми разкажеш цялата история? – попитах аз, когато вече беше време да се разделим. – Като компенсация.
– Ще ти разкажа – съгласи се тя. – Ако ми я разкажат на мен.