ГЛАВА 23
С капитана обсъдихме всичко много бързо. Както се оказа, той ме е чакал отдавна, но не нахлул в къщата. С него се договорихме, че те ще продължат да бъдат автономни, няма да ми се месят, ще ме безпокоят само в случай на нужда или конкретни молби. От своя страна аз няма да им се меся със съветите си или пък с капризите си. Това много добре ме устройваше. По принцип не бях склонна към капризничене, животът ме беше отучил. Още повече, че и съвети не можех да им давам, какво разбирам аз от войнишкия занаят?
Относно посетителите от всички страни също си поговорихме: нека наблюдават, нека контролират безопасността, но да не се намесват и да не устройват разпити. В случай на нужда или молба, ще ни придружават по територията на баронството от двете ни страни (пак за целите на безопасността). Ако внезапно се окаже, че нещо не е наред, ми докладват.
Поканих Летаний от време на време да идва на чай, с цел да поддържаме приятелско сътрудничество и да обменяме информация.
През нощта отново дойде моят… Какъв ми се падаше? Обречен? Предречен? Бъдещ любим? Не зная… Сега той беше просто нощен гост и както се оказа, съвсем не лош събеседник. Умен, с добро чувство за хумор, великолепен разказвач и не по-малко внимателен слушател. Аз пак седях зяпнала и слушах историите за непознат свят и за непознатите народи, обитаващи в него. По-точно, народите ми бяха познати, но повечето от фентъзито. Орки, тролове, гоблини, горгули, гноми, елфи… Днес той ми разказваше за гномите.
Отново седяхме, хванати за ръце. Само че този път той самият внимателно приближи ръката си към дланта ми, лежаща на одеялото и нерешително я постави върху крайната част на пръстите ми. И не знам защо ми стана толкова приятно… Най-обикновено мъжко внимание. Когато мъжът въобще не крие, че му харесвам и прави опит да се докосне до мен… Но внимателно, за да не ме изплаши, ненатрапчиво. Давайки ми възможност да приема или да отхвърля това внимание и докосване. Просто балсам за сърцето след Ейлард и Гесил…
Не я издърпах, напротив, прокарах палеца си леко по неговата кожа. И тутакси дланта ми се озова в ласкавите му ръце. Приятно е, дявол да го вземе! И ръцете му са приятни.
Причислявам се към оня тип жени, които обръщат внимание не толкова на лицето от противоположния пол, колкото на фигурата и китките на ръцете. Ами да, имам си една такава малка слабост да обожавам красиви мъжки ръце. Просто като произведение на изкуството, без всякакви мръсни мисли. Доставя ми естетическо удоволствие да разглеждам силните дълги пръсти, силната длан. Красиво си е…
А тук към тези хармонично оформени ръце, се прибавя и много приятният им носител. Така че се наслаждавах.
– Как мога да те наричам? – Наруших аз настъпилата пауза.
– Знаеш, че не мога да ти кажа името си… Не мога да питам и за твоето.
– А мога ли аз да ти измисля някакво временно име?
– Ами опитай… – мъжът тихичко се разсмя.
Замислих се. Сама го предложих, но как да го нарека? С прякор не става. И всякакви там „душко“, „зайо“, „слънчице“ също отпадат. В приказките е толкова лесно – Иван глупака и Иван царския син. И няма проблеми… О! Ама точно!
– Мога ли да те наричам Ив?
– Защо пък Ив? – В гласа му се появи учудване.
– Ами… Ти само не се смей, става ли? Като малка четях много приказки и там често се среща едно много разпространено име на главния герой, а то започва с „Ив“… И ти някак не си истински, а ми се присънващ.
– Добре, не възразявам – изсумтя той. – Тогава аз ще те наричам Ви. Добре ли е?
– А защо Ви? – Дойде и моят ред да се стъписам.
– А това е Ив, само че с обърнати букви. Щом ще имаме измислени имена, нека да са сходни. Нали нямаш нищо против?
Нямах нищо против. Откъде накъде ще имам? Това са си първите букви от името ми…
На сутринта ми предстояха поредните работи и залисии, разговорът с демоните, преустройството на къщата, поредните покупки… Нали и Листянки се канех да посетя. Да наобиколя и останалите територии… Охохо… Откъде ще намеря време за всичко това?
Видях Арейна в столовата, те с Лекси пиеха чай. Тимар още рано сутринта беше заминал с Яна да карат велосипеди и по-голямата сестра малко се тревожеше по този повод. Филя се шляеше някъде из къщата, Ейлард още не беше слизал, а Назур спеше.
– Лейди Виктория! – Арейна радостно се изправи, когато влязох.
О, днес вече не само лейди, но и името ми. Току-виж съвсем скоро и само на име премине, затова скрих усмивката си.
На гърба на тениската си беше направила широк прорез и оттам излизаха дългите кожени криле. Като при летящите мишки, само че плътни и черни.
– Добро утро, Арейна. Нали ти казах, че можеш да се обръщаш към мен само по име и на „ти“, щом сме в къщи. Лейди е за всякакви официални случаи.
Тя кимна.
– Как е самочувствието ти? Как е Назур? – Усмихнах и се приветливо.
– Всичко е наред. Аз съм вече напълно здрава. Назур все още е малко слаб, но вече е готов да стане. Само че… Няма дрехи.
– Ще изчакаме нашия маг и ще вземем от него някакви панталони и риза. Те са горе-долу еднакви на ръст, ако не се вземат предвид крилата.
После аз закусих и пих кафе, между другото, май е време да се купува мощна кафемашина. Тая кафеварка не може да захрани такава орда… Момичетата не ме закачиха. Алексия вече знаеше, че не обичам разговорите по време на хранене, а Арейна просто се държеше деликатно.
– Арейна – повиках я аз, щом направих последната глътка кафе – ще ни разкажеш ли какво ви се е случило? И как се нарича вашия свят?
– Светът ни се казва Мариел. А ни се случи… Ние с брат ми отивахме… И ни нападнаха. И… Това е накратко.
– Информативно – изсумтях аз.
– Виктория, не мога да разказвам сама, тъй като не зная дали може. Хайде да изчакаме Назур и той ще ви разкаже всичко – Арейна ме погледна виновно.
– Добре – свих рамене с усмивка. – Не го взимай толкова навътре! Просто се интересувам. А Назур много по-възрастен ли е от теб?
– Да, със седемдесет години. И носи отговорност за мен. При нас мъжете са висшестоящи, затова се страхувам да не кажа нещо излишно, което да предизвика недоволството на Назур.
– Значи ще почакаме докато той стане. Може би ние да ти разкажем за нас, а?
Арейна кимна.
– Ами… Кратката версия е, че тук се намира точката на Източника на магия и това място е прехода между световете, а аз съм нещо като негова стопанка. Аз съм от Земята. Всички останали, които живеят в тази къща, са от Ферин. Макар че вече и аз частично принадлежа на Ферин, там имам баронство. Виконт Ейлард Хелден е нашият маг и по съвместителство е и Пазител на Източника. Котаракът е моят фамилиар.
– А по раси може ли по-точно? Никак не ми е ясно към кои раси спадате – момичето ме погледна въпросително.
– Тимар е върколак. Яна, Лекси и Ейлард, както вече разбра, са хора. А аз… – тук вече печално въздъхнах. – Аз съм фея.
Арейна се задави с чая си.
– Шегувате ли се? – Изкашля се и пророни тя. – Феите не живеят сред смъртни.
– Ами аз съм неправилна фея – изкикотих се аз. – Така се получи.
В това време на вратата на кухнята се появи Ейлард и цялото внимание се съсредоточи върху него. Изпросих от него комплект дрехи и изпратихме демоницата при брат и, а магът седна да закуси.
Назур цъфна след няколко минути. Изглеждаше вече напълно нормално. От раните му нямаше и следа, крилата му също бяха спуснати през изрязани на гърба на ризата дупки. Неговите бяха по-плътни от на сестра му и по-големи. Иначе, външно, си беше обикновен мъж. Висок, мощен, с широки рамене и изпъкнали мускули, които се търкаляха под дрехите. Косите му бяха гъсти, черни, подстригани на алаброс. Очите му бяха като на Арейна, тъмнокафяви, с тесни издължени зеници.
Веднага след като мъжете се нахраниха, се преместихме в гостната.
– Назур, добре ли сте? – Обърнах се към демона аз.
– Да, благодаря ви, жено.
– Хм… – Потръпнах от обръщението му. Макар че беше казано без грубост, но някак си… – Знаете ли, при нас не е прието да се обръщаме така един към друг. Ако е официално, то аз съм баронеса Виктория Лисовска. Когато сме в къщи, може да се обръщате само по име и на „ти“. Но ако по някаква причина не желаете, тогава лейди, макар че това си е само за официалните събития.
– Добре… Виктория… Аз съм добре. Още веднъж искам да изразя признателността си за вчерашната помощ – той наведе вежливо глава.
– Можем ли да научим кои сте вие и какво ви се е случило вчера? Арейна без вашето знание не се реши да ни разкаже нищо.
– Може ли първо насрещен въпрос за това място и за вас?
– Може, защо не – свих рамене аз и повторих това, което вече бях казала на сестра му.
– Значи, фея – изхъмка демонът. – Не съм си и помислял, че някога ще срещна жива фея, още повече да дойде да ме спасява от друг свят. Какво пък… Не се отказвам от клетвата си за вярност. Макар и да не предполагах, че я давам не на обикновена жена, а на безсмъртна фея.
Така ли! Какъв хитрец само. Той нещо много лесно се закле вчера… Мислел е, че съм обикновен човек и няма да служи дълго време. Че колко живеят хората, а колко ли демоните…
– Казано накратко за нас с Арейна, то тя е моята по-малка и единствена сестра, както вече знаете. Карах я към столицата, за да я уредя при някоя знатна дама за компаньонка. Тя има опит да управлява имение, образование също. Така че имаше всички шансове.
– А вашите родители?
– Баща ни беше убит, а майка ни умря отдавна. Затова и я откарвах… Баща ни проигра на карти нашето имение. Него самия убиха, а имението конфискуваха заради дълговете. Така че ми се наложи по най-бързия начин да се върна и да взема Арейна, за да я устроя някъде.
– Ясно – замълчах за кратко. – Тоест вие сте дворяни?
– Ако сравняваме с вашите понятия, то да. Малоимотни дворяни. Но аз отдавна имам добри доходи като наемник, при демоните това е обичайната практика. А сестра ми трябва в най-скоро време или да я омъжа, или да стане жрица в храма. – При тези думи Арейна се нацупи. – Или компаньонка при някой, който може да я наглежда и после да и избере съпруг.
– А какво се случи по пътя? Е… Кой ви нападна?
Назур се намръщи, докато решаваше дали да говори или не. Даже забарабани с пръсти по подлакътника на креслото.
– Уреждане на лични сметки между наемници. Отказах да дам Арейна за жена на един от тях. Той счете, че е възможно да я вземе със сила.
– И? – Погледнах косо девойката.
– И това е. Повече той не съществува. Но тъй като се беше подготвил много добре, не можах да се справя с всички.
– А Арейна за какво?
– Арейна оня… – демонът изруга с непонятна за мене дума – се опита да я съсече. Щом няма да е негова, то на никой няма да е. Но на нея беше моя амулет, който и дадох, затова работата се ограничи с малка рана и загубване на съзнанието.
– Ясно. А какви са по-нататъшните ви планове?
– Остават си същите. Да откарам Арейна и да и намеря дама-опекунка. После да се върна при вас, за да изпълня дълга на честта си.
Хвърлих бърз поглед към Ейлард и към Филя, който се беше промъкнал след нас и седеше на облегалото на дивана.
– Назур, знаете ли, имам към вас едно малко предложение. Как ви се струва това и двамата да останете тук. Аз разбира се за дама-опекунка много-много не ставам, но да я наглеждам мога – тук се усмихнах смутено. – Пък и вие ще сте наблизо, ще контролирате. Средствата за преживяване, препитаване и издръжка ги поемам аз. Не обръщайте внимание на това, че тук засега е малко тесничко, това е временно. Мъж после вие сам ще и намерите. А на вас мога да предложа мястото на… Не зная как да го нарека, ами… Охранител ли, как е там? Истината е, че няма да мога да ви плащам много, понеже засега с парите не съм много наясно. Още не съм поела делата на баронството и не знам какъв ще е доходът от там.. Затова, ако имате възможност да започнете някъде другаде, където ще ви плащат много по-добре, аз няма да се обидя и ще ви разбера.
– Какво ще е необходимо да дадем в замяна? – Вдигна едната си вежда демонът. – Нещо не ми се вярва, че просто ей така ще приютите Арейна.
– Че защо да е просто ей така? Всеки тук си има свои задължения, но затова пък и права. Арейна… Вие казахте, че може да управлява имение ли?
Назур кимна.
– Ами ето. Ще ми помага на първо време, а после на управителя, когато го наемем. Или, ако самата тя се справя добре, то всичко на нея ще оставя. Тогава и заплата ще мога да и давам.
Арейна хвърли поглед към брат си и умолително постави ръце на гърдите си.
– А аз? За какво съм ви аз и какво се иска от мен?
– А вие… Най-важният ви коз, моля за извинение, е това, че сте демон – неволно преместих погледа си върху крилете му. – Преходът във вашия свят се отвори едва вчера, той засега не е изучен от нас и не зная какви неприятности да очаквам от него. Виконт Хелден е от Ферин, аз съм от Земята. Никак няма да ни навреди и един абориген от Мариел. Но ако не се сработим, и двамата сте свободни да си отидете във всеки един момент. Никой няма да ви задържи насила тук.
В общи линии, демоните се съгласиха. Арейна беше безкрайно зарадвана и просто светеше. Назур, като я видя, също се отпусна. Оставаше само всички да свикнат един с друг. Между впрочем, на два пъти улових доста заинтригуваните погледи на Алексия, които хвърляше на Назур. И неговите, когато тя не гледаше към него. Ами да, той е представителен мъж, макар и крилат, а и Алексия е красива девойка.
Когато вече се канехме да излезем от гостната, Назур пак ме повика.
– Виктория! Никак ли не ви учудва и не ви смущава факта, че ние с Арейна сме демони? Не се ли страхувате от нас? Все пак във вашите светове демоните се появяват само принудително и имат, така да се каже, не много добра репутация.
Усмихнах се.
– Знаете ли, след като кучето, което прибрах да живее с мен, се оказа вълк-върколак, а котаракът започна да ми говори с човешки глас и се оказа фамилиар… Не, не ме смущава, нито ме учудва, че сте демони. Важното е, че сте разумни и можем да сме полезни един на друг. А и не се страхувам от вас. В края на краищата, всеки си има своите недостатъци.
– Ала все пак… Демоните са деца на тъмнината…
– Назур! – Арейна плесна с ръце и погледна брат си с укор.
– Всеки има право на избор. И право да живее живот, изпълнен със светлина или тъмнина – свих рамене аз. – Аз избрах светлината и съм готова да допусна в живота си всеки, който е достатъчно силен да направи своя собствен избор. Толкова ли е важно чии деца са демоните? Това е вашият с Арейна живот и вие имате свободата да решите как да го живеете. Със злоба, мрак и мъст към всичко и всички заради собствените си беди и несполуки. Или да позволите на самите себе си да започнете нов живот на чисто и да го изпълните с това, което на вас самите ви се ще. Стори ми се, че сте готови за това. Греша ли?
Демонът изсумтя и ме погледна с някак по-различни очи.
– Не. Не, Виктория. Не грешите.
Боже, превръщам се в скучна проповедничка. Накъде отива този свят? На стария маг чета лекции за недопустимите оскърбления в общуването, на демоните вещая за светлината и тъмнината… А по-нататък? Под неразбиращите погледи на присъстващите вдигнах ръка и я прокарах над главата си. Кой знае, може пък ореол да се е появил, а? Ама не. Не се е появил. Размърдах гърба си. Не, не ме сърби, значи и криле не ми растат.
– Вик, какво ти става? – Не издържа Филимон.
– Проверявам, не се ли е появил ореол. Няма, нали? А крилца да ми порастват? Едни такива бели, с пера? – И аз със сериозно изражение на лицето огледах присъстващите.
– Какво? – Стъписа се котаракът.
– Ами ако съм започнала да се превръщам в ангел, а? Толкова правилна и добричка съм станала, направо е страшно.
Не издържах и се захилих с глас, всички имаха комични изражения на лицата си.
Първоначално се спогледаха, но после все пак се разсмяха с мен. Даже Назур и Арейна не издържаха и се присъединиха, толкова заразително се веселяхме. Чудесно, вляха се в компанията ни, значи ще се приспособят.
И се завъртя поредният ден. Походът до Листянки пак се отложи, понеже се оказа, че Арейна и Назур трябва да бъдат облечени, продуктите са на привършване, трябва да бъде попълнен запасът на всякакви там необходими дреболии и така нататък.
Затова Тимар ме зарадва, когато ми предаде думите на водния за водата в лилавия свят. Водата от ручея се оказа кристално чиста, а водата от морето много солена и съвсем не отровна. Така че потривах длани от предвкусването и мечтите как ще се припичам на плажа. А това означава, че ми е необходим бански, шезлонг и слънцезащитен крем.
По напълно понятни причини не можехме да вземем на пазаруването Назур и Арейна. Затова поразпитах демоните за предпочитанията им относно дрехите, записах мерките им и им обещах да закупя всичко, което мога да им подбера. А Яна, Лекси и Тимар дойдоха с мене. Ейлард не го взехме, въпреки недоволството му, а го оставихме да наглежда къщата и демоните.
За момичетата това беше първото излизане на Земята. По-точно Яна вече беше излизала, когато караха велосипеди с Тимар, но не бяха ходили далече, така че… Денят го прекарахме както трябва. Дрехи за сестрите, дрехи за демоните, сложна кафеварка с един куп функции, посуда, битова химия, средства за хигиена за новодошлите в къщата, запаси от храна… Като се поразмислих, разбрах, че са ми нужни нови дрехи. Статусът ми, дявол да го вземе, го изискваше. По-рано, ако все тичах в изпокъсани и протъркани дънки и тениски, то сега трябваше да съответствам. Поне когато трябва да посещавам Ферин и другите светове. Че иначе не е никак солидно… Фея, баронеса, лейди, а изглежда като млада беднячка. Нали се подмладих на външен вид от живата вода и сега изглеждах най-много на двадесет. Моят предишен вид, измъчен от ненормирания работен ден и екологията, изморен и бледен, така и не се възвръщаше. Така че, искам не искам, си купувах изискани рокли, делови костюми, блузки вместо потници, панталони и поли вместо дънки, изящни обувки.
Даже се наложи да избирам нов дълъг и благоприличен халат за банята, която се намираше в общия коридор. Всички мои домашни дрехи ги имах от незапомнени времена, но предвид това, че сега вече не живеех сама, а се появи сума ти народ, в това число и мъже… И до това стигнах… В собствената си къща живея като в общежитие. Даже в банята и кухнята не можеш да излезеш с каквото дойде, а трябва да си облечен изрядно. В общи линии, припомнях си латиносериалите с бляскавите им стопанки на именията и си избирах дрехи. Ще отговарям на изискванията. На Тимар също накупихме дрехи и обувки. Той беше скромен и никога нищо не искаше, но… А Ейлард ще се разстрои. Но той е богат чичка, кралят му определи и заплата, така че нека се погрижи сам за себе си.
След това влязох в магазина за бельо… И ние с момичетата се изгубихме. Тимар се отдалечи деликатно и ни чакаше с планина от пакети на една пейка зад вратата на магазина. А ние… Изчервена от мислите си, събрах цяла купчина дантелени съблазнителни нещица. Все пак всяка нощ си имам посетител. Да се съблазним един друг не можем: сънят си е сън, но много ми се искаше да изглеждам привлекателно. Че то моите пижами и нощници са съвсем неугледни, пък и не са нови, по-рано парите ми едва стигаха да оцелявам, въобще не ми беше до дрехите. Старателно ги криех от очите на Ив под одеялото. Не забравихме и банските, като предизвиках момичетата за това, че са длъжни да поплуват с мен в морето и да направят тен.
Същата нощ облякох новата нощница. И вече не се срамувах, че одеялото се е изплъзнало малко от рамото ми и Ив е видял крайчеца на това дантелено великолепие. Надявам се да му е харесало. По дяволите! За какво си мисля?! Но…
За Листянки се стегнах рано сутринта с решение на волята. Тутакси се появи въпроса: с кого да отида. Както обикновено, оставаше Тимар, понеже той беше станал моя дясна ръка и пръв помощник и именно на него имах най-голямо доверие. Получаваше се, че го възприемах наистина като по-малък брат, както бях казала на времето на моя съсед. Не би било лошо да взема и Арейна, щом ще ми помага с управлението на баронството.
Но не се знаеше как ще реагират селяните като видят демоницата. По думите на Ейлард, демоните бяха изключително редки гости на Ферин и извънредно недружелюбни. Как мислите, че щеше да се получи, ако някой раздърпан магьосник се опита да ме призове в друг свят и да ме принуди да изпълнявам желанията му – аз също щях да съм доста недружелюбна. Въобще бяхме склонни тя да се появи по-късно, а ние първо да подготвим морално селяните, че ще си имат работа не само с мен, тяхната нова баронеса и фея по съвместителство, но и с демоните. А засега тя оставаше в къщи, за да преправи дрехите за себе си и Назур така, че да може свободно да пускат крилете си.
С нас в Листянки се отправи и Ейлард. Разбрахме се, че той ще ме подсигурява и ще ми подсказва, ако се наложи, но като цяло ще се старае да влезе в ролята си на наблюдател. А аз ще се опитам да общувам със селяните сама, така и така трябва да се науча да се отнасям към тях като властна сеньора. Ха-ха, звучи смешно… Принцесата, по-точно баронесата иззад ъгъла – само за смях. Но заради този случай се облякох прилично и практично, обух си новите сандали без токчета и тръгнахме.
В действителност повече обсъждахме и се подготвяхме, отколкото да вървим към Листянки. Къщата ми беше разположена малко встрани, но с пряка видимост, и до селото водеше път, така че стигнахме много бързо. Селото… Ами село като село. Всъщност изглежда доста добре и честно казано е много по-добре от много други почти изоставени села на Земята. Дървени къщички, огради, кладенци, стобори. Оклепани малчугани, жени, замиращи край оградите, които гледат подире ни. Тимар тук добре го познаваха и приветливо го поздравяваха. А аз и Ейлард предизвикахме доста голям интерес. Решихме да започнем с кмета на селото. Той се оказа възрастен мустакат чичко, живеещ в най-хубавата къща. Като видя Тимар, излезе да ни посрещне с усмивка.
Тимар поздрави и ни представи, мен и мага, на кмета. Той тутакси започна да се суети, подвиквайки на жена си, едра привлекателна жена, да слага масата. Но ние се отказахме от храната и поискахме само квас. И се настанихме на масата в дома на кмета да пием квас.
– Чичо Донат – започна Тимар, на когото бях предоставила правото да запознае кмета с положението – моля да обичате и уважавате вашата нова стопанка, баронеса Виктория Лисовска. Дамата иска да поеме делата си. Негово Величество крал Албрит и подари баронство, в това число и Листянки. Така че всички данъци и всичко останало към това трябва да се плащат на нея.
– Ох ти, боговете да пазят! – С любопитство се втренчи в мен Донат. – Чакахме ви, госпожичке, чакахме ви. Кралския капитан вече ни каза, че вече нова стопанка си имаме. За какво са и толкова много грижи на такава млада девойка, а? Госпожичке, а имате ли си помощници, а?
Отношението му бе вежливо, но безпристрастно и без суета, което ме зарадва. Опасявах се, че селяните ще започна с поклони до земята или нещо по-лошо. Кой ги знае какви традиции имат тук, във Ферин.
– Нищо, ще се справя – усмихнах му се вежливо. – Можете да се обръщате към мен с лейди Виктория. А помощници… Ще има и помощници. Ей сега ще обсъдим всичко с вас.
– Госпожичке, тоест лейди Виктория – кметът си подръпна мустаците – а кралският управител всичките ли дела ви предаде? Ох, че е мошеник… Простете ми, лейди, че го казвам, но той си е мошеник.
– Не, нищо не ми е предавал. Нямах възможност да говоря с него. А сега разбирам, след вашите думи, че той повече няма да управлява баронството. Не ми трябват мошеници.
– Лейди, а аз ще ви покажа всичко. При мен всички книжа са наред, всички записки ги водя както трябва. Всяка монетка е под отчет.
Глътнах от пресния квас и с удоволствие облизах устни.
– Вкусен квас си имате, Донат. Жена ви ли го приготвя?
– Точно тя, самичка – разля се в усмивка кметът. – Искате ли още? – Той обърна глава към жена си, стояща встрани, и тя ни наля още квас, доволно усмихната.
– Какво стана с настаняването на кралските войници? Няма ли оплаквания? Нали не ви обиждат? – започнах тихо да задавам въпроси.
– Няма такова нещо, госпожичке – изхили се кметът. – Всичко е съвсем честно. Заплатиха наема за месец напред. Вече всички са заселени по домовете. Ама само как бяха настръхнали жените, едва не се сбиха, докато ги настанявахме.
– А какво, не ви достигат мъже ли? – хихикнах аз.
– Не е да не стигат. Но има няколко вдовици, а те са млади жени, добри. Пък и моми за женене има много. А това са потенциални женихи, затова и се развълнуваха момите – той се усмихна под мустак.
– А не ви ли е страх, че… Ами… Че девиците ще омаят войничетата?
– Не! – Тук кметът хитро блесна с очите си. – Не знам какво сте им казали, лейди, но войничетата се дърпат от девиците. Капитанът намекна, че сте им обещали да откъснете главите им, ако някой обиди девойките ни. – Донат ме гледаше с интерес.
– Имаше нещо такова – разсмях се аз. – Самата аз съм жена и нямам намерение да оставям да обиждат селянките ми, даже да са кралски войници.
– Благодаря ви, лейди – доволно изкряка мъжът. – Но ако внезапно някой от момците намисли сериозно да се зажени, нямаме нищо напротив.
– Аз още повече. Ще кажа на капитана, че ако е искрено, то може да ухажват момичетата.
В кухнята жената на кмета прихна в юмрука си, а той си даде вид, че сърдито я заплашва с пръст.
– Донат, мога ли да ви задам един личен въпрос?
Той кимна и аз продължих:
– Какво е отношението ви към народите от други раси?
– Нормално. Тимар нали е върколак и какво от това? Вампирите много-много не ги любим. Но пък за това си има причини, лейди, нали разбирате, а иначе е нормално. Понякога тук се отбиват и елфи, и гноми.
– А отношението ви към водните духове, да речем, или горските, или пък феите?
– Ами с водните и горските нямаме вземане-даване, те не ни се и показват. С горските освен билкарките… А феи във Ферин въобще не живеят.
– Добре, а как ще постъпите, ако внезапно срещнете демони?
– Лейди, нали и демоните не живеят във Ферин – усмихна се снизходително Донат. – Изглежда като сте била малка, бавачката ви много приказки ви е чела?
Ейлард не издържа и изхъмка.
– Само зловредните магьосници призовават демони, затова и самите те си страдат от това. Кой демон би поискал да служи на магьосника? Силни са и свободни. Като накажат глупаците, които ги призовават, веднага се прибират в огледалния си свят. Всички го знаят.
– Приказките? И приказките също. Донат, виждате ли… – забавих се, за да намеря подходящите думи. – Работата е такава… Аз съвсем не съм човек.
Веждите на кмета се вдигнаха от учудване и той впи погледа си в мен. Направо на лицето му се изписа трескавото търсене да познае от коя раса съм.
– Знам, че ще се учудите, но въпреки това си е истина. Аз съм фея.
В кухнята нещо падна и жената на кмета издаде сподавен звук на учудване. А кмета направо зяпна.
– Веднага ще ви кажа, за да изпреваря въпросите ви: аз съм родена в друг свят. На Земята.
– Велика богиньо! – Въздъхна мъжът. – Фея! Истинска жива фея!
– Ами… да. А и това не е всичко. Вие само не се плашете. В къщата ми ще живеят и ще ми помагат два демона.
В кухнята пак нещо падна и се разби.
– Спасих им живота и те ми помагат доброволно, без да ги принуждавам. – Кметът ме гледаше онемял, така че продължих: – Мъжът ще се заеме с охраната на къщата, няма да ви се пречка. А виж девойката-демоница ще ми помага с управлението на баронството.
– И какво? – Изтръгна от себе си Донат най-накрая. – Ще се наложи да говорим с нея ли?
– Да, Донат, точно така. Ще се наложи да разговаряте с нея и да и се отчитате. Не бива да я мамите, сами разбирате, че тя е демон… Също и мен, и виконт Хелден, който е маг и усеща лъжата. Моля ви, предайте тази информация на всички жители на селото, за да не го повтарям.
Относно усещането на лъжата блъфирах. Нямах понятие, усещам ли я или не, но заради висшата цел… Освен това, ако ще лъжат, то поне да е красиво и правдоподобно. А кметът бавно кимна.
– Вече няма от какво да се боите. Тъй като съм фея, няма да допусна да обиждат моите, но на вас няма да позволя да обиждате някой от дома ми и служителите ми. Казвам го за всеки случай, да не би на някоя глупава глава да не и скимне, че може да нападне демоните ми или нещо друго…
– Боговете да ви пазят, госпожичке! Кой ще е тоя глупак, който ще поиска да има нещо общо с демоните или феите?
– Много добре, радвам се, че се разбрахме. Много се надявам, че и за напред всичко ще е все така добре. Всички отчетни книги непременно ще ги проверя, дайте ми ги още сега. А още по-добре ще е да дойдете с нас и да ви запозная с помощничката си. Така и така за в бъдеще ще общувате с нея.
Кметът шумно преглътна.
– Не се страхувайте. Давам ви думата си пред свидетели, че нищо няма да ви се случи и тя няма да ви нагруби. Само ще се запознаете и ще се разберете как ще е най-добре да общувате по-нататък.
– Ей сега, лейди – кметът стана от масата и излезе в съседната стаичка.
Върна се след две минути с купчина складови книги. Усмихнах му се топло, оценила с одобрение тази купчина в ръцете му. За едно нещо му влизах в положение. Изтърси се върху главата му щастието в мое лице. Не баронеса, а не знам що за чудо, на всичкото отгоре в компанията на демони.
– Донат, не се притеснявайте. Разбирам ви напълно: трудно ви е веднага да приемете, че вашата баронеса е фея и и служат демони. Повярвайте ми, това за вас, обикновените жители, е само от полза.
– Така си е, че сте фея – да. Направо е чудо. Просто не ми се вярва – поклати глава мъжът. – От демоните ме е страх.
– Те са разумни, адекватни и не са агресивни демони. И ако не им се наложи да защитават собствения си живот, моя или на моето домочадие, не трябва да очаквате проблеми от тях.
– Също е вярно, госпожичке. Щом са се покорили на феята, не са чак такива идиоти. Няма страшно, лейди, ще свикнем. Хванаха ме неподготвен вашите новини, затова съм в недоумение.
По пътя за в къщи малко поизостанах и задържах Тимар.
– Тим, а защо през цялото време ме нарича госпожичка? Да не би да е някаква ругатня? – Попитах го шепнешком.
– Не, Вик – усмихна се Тим. – Така се обръщат към знатните млади и неомъжени девойки или момичета. То е нещо като ласкаво.
– Е, тогава добре. Че иначе много странно звучи – госпожичка…