ГЛАВА 26
За да затвърдя успехите от лекциите и забавянията и да удължа примирието, реших веднага да привлека към нелеката учителска професия безпътния маг блондин – както се казва, да кова желязото, докато е горещо. Тъй като днес все още имаше време за това. Нали никъде не бях излизала.
– Ейлард, защо да не се заемем още сега с уроците, а? – Демонстративно преплетох пръсти като за молитва. – Нали трябва да се науча да пиша на вашите езици. Вече се разбрах с Арейна, тя ще ме научи на азбуката на Мариел, а ти на писмеността на Ферин.
– Какво, веднага ли? – Магът неохотно се отдръпна от мен и стана.
– Че защо да отлагаме? Рано ще започнем и рано ще свършим. Знаеш ли какво още измислих?
И аз разказах за своята идея с печатните машини и техните шрифтове на други светове.
Ех, ако бях програмист, може би бих могла да напиша някоя хитроумна програма за компютъра, за да може на него да въвеждаме текстовете. Но като се има предвид, че в тази област аз не съм само бездарна, ами абсолютен пън, то даже не мога да си представя въобще възможно ли е. Да можех да намеря някой специалист… Може би трябва да говоря с онзи професор от московската Академия за Магия? Първо, те са от столицата, а там има по-голям избор от специалисти, и второ, много е вероятно това и на тях също да им е от полза. Сигурна съм, че през времето на лятната си практика те вече са се сдобили с връзки сред феринските магове. Нека си разменят писма. Те от Москва ще ми ги пращат по електронната поща, а аз ще ги разпечатвам и изпращам във Ферин. Че какво? Всички ще са на кяр.
Ейлард оцени идеята ми. И веднага започна да размишлява как да направи образец на азбуката на Ферин с красиви печатни букви, тъй като буквите им са доста витиевати. Даже в книгите си ги изписваха красиво и подредено, така да се каже. После ние се преместихме зад бюрото му и той започна да ме обучава. Азбуката на Ферин много далечно ми приличаше на латинската. Само че буквите не бяха двадесет и шест, а двадесет и седем. И също като в съвременните романски езици, някои звуци в него се образуваха от съчетанието на две или три букви. По принцип нищо сложно нямаше.
Като се има предвид, че на английски пишех сравнително добре, благодарение на учителите си, то и с писмеността на Ферин се справих бързо. Оставаше само да назубря самата азбука и да си изработя навици за писане. Проблем за мене беше единствено украсяването на буквите и това категорично не ми харесваше – да изрисувам всички тия завъртулки и опашчици, които не носеха мисловен багаж, а се чертаеха само за красота. Какво пък, значи, че ще внасяме в този свят на „светлото и прекрасното“, лаконичното и функционалното. Може почеркът ми да не е толкова красив и витиеват, но затова пък е изключително функционален. А ченгелчетата и опашчиците нека си ги рисува секретарят ми, ако все някога се сдобия с такъв.
След урока прегледах писмата от съседите. И магът отговори на тях вместо мен, като написа същото като преди. Но това е според неговите думи. Че засега все още съм заета и за най-голямо съжаление скоро няма да мога да ги посетя, а и да ги поканя също не бих могла поради преустройването на къщата.
В стаята си разпределих личната си поща, конфискувана от Ейлард. Наистина, както той предположи, тук имаше много послания от кавалерите, с които имах честта да се запозная на бала. Комплименти, възхищения, стотици празни думи за нищо… Покани от потенциални ухажори за гостуване и намеци за това, че нямат търпение да ме посетят. Ейлард ми каза, че не е необходимо да отговарям на такива писма. Сиреч, приличните неомъжени момичета не отговарят на такива писма, за да не бъдат компрометирани. Ех, ако имаше как да разбера истина ли е това или ме мами, за да не отговарям?
Веднага след вечерята се обърнах към Тимар и Филимон:
– Момчета, да вървим в стаята ми. Ще си направим семеен съвет. – Станах и се отправих към изхода.
Те се спогледаха. Тимар взе котарака на ръце и ме последва. А след тях тръгна и магът.
– За какво е съветът, Вика? – Попита ме той.
– Ъ… – огледах се недоумяващо аз. – Аз не съм те викала.
– Нали каза, че е семеен съвет… – и блондинестият нахалитет демонстративно вдигна вежди.
Не, ама само го вижте, а! По всякакъв начин се опитва да се промъкне там, където не са го канили. Малко ни бяха днешните порицания.
– Ейлард, извинявай, но към моето семейство – наблегнах на последната дума – ти не се числиш. Филя е моя фамилиар, Тимар е мой питомец или възпитаник, не зная как е по-правилно. А моите родители живеят на друго място.
– Но нали всичко може да се поправи. Никак не е трудно, стига да поискаш.
Ейлард внимателно ме гледаше, очаквайки отговора.
А аз, честно казано, се смутих. За какво намеква? Надявам се, че не е затова, което си мисля.
– Ъмм… – промърморих аз. – Ейлард, извинявай, но сега трябва да си поговоря с Тимар и Филя за други работи.
Извърнах се и бързо излязох от кухнята.
В стаята ми аз повторих всичко, което днес вече нееднократно казах на своето домочадие, на всеки поред. За пощата, за това, че никой нищо не ми казва, че всичко това е недопустимо. Оплаках се, че точно те, които са длъжни да следят за всичко и да са мои очи и уши, съвсем са се отпуснали и се повъртват. Това особено много се отнасяше за Филимон.
– Филя, нали си моят фамилиар! – Погледнах аз котарака с укор. – Как така стана, че нищо не ми каза? Излиза, че зад гърба ми се случва дявол знае какво. Всички в къщата ми си правят каквото си искат с моите вещи и с писмата ми. И аз съм единствената, която не знае за това.
Тимар и Филимон тайно се споглеждаха и мълчаха.
– Тимар, а ти? Нали си член на семейството и всички го знаят. Аз съм твоя опекунка докато не станеш пълнолетен. Разбира се, ако не възразяваш.
Момчето завъртя глава в потвърждение, че не възразява.
– Виж какво се получава. Нашите наемни работници правят нещо зад гърба ни. Да, това е от добро желание да помогнат. Но дявол да го вземе! Защо ни аз, ни ти сме в течение на нещата?! Естествено, виновната съм аз, все бях някъде навън тия дни и не се опитвах да разбера какво става вкъщи. Но ти? И ти! – Преместих поглед към котарака.
– Ами простииу ми- изблея фамилиарът. – Искаш ли да падна на кооулене?
– Падай – разреших му аз.
И мошеникът му неден се пльосна демонстративно на пода. Позабави се да реши нещо друго, след това падна по гръб, разперил лапи, затвори очи и се престори на умиращ лебед. Едва се сдържах да не се разсмея. А косматият интригант отвори едното си око и погледна с него към Тимар, който шашардисано наблюдаваше представлението.
– Какво стоиш бе, падай! – Изсъска фамилиарът.
Тимар вдигна очи към мен, отбеляза си нещо, плесна с ръце и се строполи на пода до котарака, изобразявайки морска звезда.
– Артисти от изгорелия театър! – Не издържах и се разсмях аз.
– Ще ни бииуеш ли? – Котаракът отвори и другото си око.
– Все още мисля – не бързах да им прощавам аз.
– Аах! – Филя завъртя очи, отвори уста и извади розовото си езиче. И сръга с лапа Тимар в хълбока.
Върколакът, сдържайки с усилие усмивката си, също завъртя очи, потръпна два пъти и омекна безсилно.
– Мда… – станах, надвесих се над тях и заговорих някъде в пространството: – Изглежда тук няма да се размине без студена вода. Ще отида за чаша вода, ще ги полея, ще ги свестя…
– Глупачка! – Веднага се размърдаха котешките мустаци. – Изкуственоу дишане трябва при такъв случай.
Тимар пак си замълча, но се зачерви, даже върховете на ушите му станаха розови.
– Добре де, немирници такива, прощавам ви! – Разсмях се аз. – Ставайте, стига сте обирали праха.
– Вик, прости ми, въобще не помислих, че това трябва да се проследи – Тимар седна на пода и ме погледна виновно. – Напоследък само уроци са ми в главата и някак се разсеях.
– Добре. Но за в бъдеще се разбрахме, нали?
Последваха две едновременни кимвания.
– Тимар, днес ще остана да спя при Вика – котаракът също седна и погледна върколака. – Ти върви, аз ще остана тука.
Тимар ни пожела лека нощ и излезе, а Филя скочи на леглото ми.
– Вик, виж какво измислих по повод сънищата ти. Необходимо ти е да легнеш да се наспиш, иначе няма да можеш да водиш нормален начин на живот. Но ще виждам сънищата ти. Щом легнеш, ще активираме връзката си и ти ще заспиш без съновидения. Или пък ще видиш моите сънища. А аз ще охранявам съня ти.
– Че може ли така? – Усъмних се аз.
– Може. Само че е трудно и обикновено никой не прави така, освен ако не се налага. Но ние можем да постъпим така в качеството на временна мярка.
– А ти ще видиш ли… Ив?
– Ако дойде, ще го видя. А той мен няма да ме види. Не ме питай как е възможно, аз самият все още не съм наясно с принципа на действие на тази магия и на нашата връзка.
Така и направихме. На сутринта първия въпрос, който зададох, беше:
– Той идва ли?
– Идва – прозя се котаракът с розовата си паст.
– И?
– Дойде, поседя до теб недоумяващо. После си отиде.
– Само седеше? Не ме ли търсеше?
– Не. Нали гледах в съня ти, а той не можеше да ме види. Така че за него беше просто празно, нямаше те.
– Така ли! Нищо не разбрах, ама добре. Тогава така ще правим още известно време, нали?
Този ден пак реших никъде да не излизам. Непосетено оставаше само едно селище в баронството и то можеше да почака два дни, вече не е толкова важно. След закуска пак се занимавахме два часа по писане с Ейлард, после събрах всички в гостната и изисках решения и съвети по преустройството на къщата.
Магът и Назур вече бяха направили много чертежи. Те постоянно се променяха и допълваха и аз ги разгледах всичките. Затова веднага заявих решително: време е!
За пореден път обсъдихме всичко, показах им принтираните картинки от Интернет на малки дворци и големи къщи. Спорихме до пресипване два часа и като издраскахме още няколко листа, стигнахме най-накрая до единодушното мнение, че трябва да започнем от някъде.
После изгоних всички от къщата. Тимар, Ейланд, Филимон и Алексия със сестра и отидоха на Земята. Забраних им да се връщат преди смрачаване, така че те отидоха да се разхождат и забавляват. Назур и Арейна, по разбираеми причини, не можеха да отидат на Земята, но не им се искаше и във Ферин или лилавия свят. Взеха кошница с храна, постелки и одеяла и излязоха в Мариел. Казаха ми, че ще поседят край оградата, а когато стане възможно, да ги извикам обратно.
Щом излязоха всички, мислено се протегнах към Къщата, стараейки се да хвана излъчването и. Напоследък, покрай тренировките ми с водния и Филя, това ставаше все по-лесно. И сега бързо усетих отклика и.
– Къщичке, имам една голяма молба… – започнах аз.
А после споделих всичко, което бяхме решили на нашия „архитектурен“ съвет. Сложих на пода чертежите и скиците и обясних на глас, посочвайки с пръст необходимите места. Къщата не ме възприемаше с очи, както ми се струваше, но не можех да обясня по какъв начин. Усещах, че ме слуша и разбира и думите ми, и емоциите, и мислите ми.
Получих утвърдителна емоционална вълна и също излязох на Земята, за да поскитам малко в уединение из града. Нямах никаква определена цел. Просто да се поразходя, може и във фризьорския салон да си направя някаква прическа. Косите ми бяха много пораснали от честата употреба на жива вода и да си призная, ужасно ми пречеха. На тая дължина, под кръста, въобще не бях свикнала и си мислех да я отрежа до обичайната – до плешките. А може и съвсем да я подстрижа… Или да я боядисам. Да стана блондинка или червенокоска. За разнообразие. Подхождаха ми и единия и другия цвят, просто ми беше жал да изтощавам косата си с химия и през последните две години въобще не съм я боядисвала. А и парите не ми достигаха, а услугите на фризьорката, която няма да изгори косите ми, са доста скъпи. Но сега има и пари за фризьорския и достатъчно жива вода, за да ги направя да порастат отново, ако не ми хареса прическата, дори и да отрежа повредената от боята коса.
Отбелязах си колко време ми остава до вечерта и започнах с кафе. Порция тирамису*, сладолед, чаша капучино, направена за разнообразие не от мен, а от бариста**. Колко е приятно… Какво съм се затворила в своята Къща, като в крепост и не си показвам и носа в цивилизацията? Може и в Керистал да се поразходя, без да чакам граф Илизар да дойде?
След кафенето отидох във фризьорския салон. Ех, бродяго! Като ще се разхождаме, да се разхождаме. Не само къщичката трябва да се променя. Трябва и аз да променя нещо за разнообразие. И малко да подкъся косата. Разбира се, такова богатство изглежда впечатляващо, но проблемът е, че доставя повече грижи, отколкото удоволствия. Само миенето, сушенето и разчесването и отнемаха сума ти време. Сега дължината и беше до бедрата ми, така че действах по руския принцип: „Прекалено хубавото никога не може да бъде лошо.“ Винаги когато добавях жива вода във ваната, изплаквах и косата си. На, наизплаквах се…
В салона попитах за най-добрия майстор и седнах на стола. Показах с пръсти каква дължина да ми оставят, обясних какво да я направят и какъв цвят искам да е. Помолих онова, което отрежат, да го сложат в една кесия и им обясних, че това е за шиньона*** на моя приятелка. Спомних си как Ейлард изгори своята коса. Знае ли човек… И се отпуснах.
След няколко часа с любопитство разглеждах резултата. Дължината на косата майсторът я бе оставил както бях помолила, до средата на гърба и беше подстригана стъпаловидно, което и придаваше допълнителен обем и вид на добре поддържана. „Поиграхме“ си с цвета: нито червени, нито светли, все едно в тъмните ми коси бяха преплетени светли кичури. Отдалече косите изглеждаха светли, а отблизо си личеше, че всъщност се преливат няколко тона. Хареса ми. Не съжалявах за изгубеното време и доста впечатляващата сметка накрая.
Вкъщи ме очакваше изненада. Първо, всички вече се бяха събрали и правеха обиколки на оградата, докато чакаха само мен. Второ, зад оградата… А зад оградата… Застинах и зяпнах онова, което видях.
Зрелището бе зашеметяващо. Олющената стара виличка се бе превърнала в малък, подобен на играчка дворец. Честно ви казвам, не лъжа. Съвсем истински, само че малък, с размерите на предишната къща. Бял, с кулички и украсен с дантели от камък. Малък, само на два или три етажа, отдалече не можах да определя. С червен покрив, както и преди, а на една от четирите кулички – оня същият ветропоказател – метален грифон. Между другото, точно такъв грифон бе нарисуван и на герба ми. Вероятно означава нещо.
Вече се канех да тръгна към вратата и да я отворя, без да обръщам внимание на моето домочадие – и без това ще ме настигнат, когато ме застигна удивен въпрос:
– Момиче, кого търсите?
Огледах се неразбиращо, за да потърся къде е това момиче и срещнах погледа на Ейлард, който ме гледаше въпросително.
– Ъ?
– Вика – същисано нададе той.
– Вика?! Ти ли си това?! – не по-малко изумени възкликнаха Тимар, Алексия и Филя. А Яна само гледаше, с широко отворени от възторг очи.
– Здравейте – усмихнах им се аз. – Аз. Малка промяна на имиджа. Харесва ли ви? – И разтърсих разпуснатите си коси.
С такава дължина това пак е възможно, а преди това се налагаше да ги заплитам и да ги връзвам, за да не ми пречат.
– Жестоко! – Това Тимар.
– Красиво, но необичайно, вече не приличаш на себе си. Жалко за предишната дължина. – Това Ейлард.
– И аз искам! – Съвсем непосредствено каза Янита.
– Много ви отива, само дето е необичайно. Съвсем различна сте – усмихвайки се, произнесе Алексия. – Колко красива прическа.
– Вика, не съм сигурен, че това е било добра идея – мрачно изговори Филя. – Нали не си забравила, че някой те търси, а така може и да не те познае?
Усмивката ми помръкна. Някак си не помислих за това… Но от друга страна… Ако за Ив е толкова важно как изглеждам, означава, че самата аз не му трябвам, а само моят външен вид. Това не ме устройва. Или… Глупости приказвам?! Добре де, ще си помисля по-късно за това. Нали да се пребоядисам в естествения си цвят е въпрос на няколко минути. А сега ме очаква екскурзия в собствената ми къща.
За втори път се запътих към вратата, но пак ме извикаха.
– Викус! – Раздаде се глас от съседната къща. – Здравей, съседке, нещо много отдавна не съм те виждал.
– Добър вечер, чичо Миша – усмихнах му се аз, а моята компания се отмести настрани, за да не пречи. – Да, някак все няма време, работа, грижи, ремонт…
– Да-да, виждам. Само какъв палат си вдигнала. Направо замък, нищо, че е малък – той кимна одобрително. – Браво. Красив е.
Напрегнах се и не знаех как да реагирам. Като че ли прекалено спокойно говори за това. Никакво учудване и въпроси кога съм успяла да го направя. Сутринта още къщата изглеждаше по старому… Макар че… Нали Ейлард спомена за отклоняване на погледа и липсата на удивление и внимание… Нали и преди къщата предизвикваше някаква илюзия. А чичо Миша е най-близкият съсед и сме приятели с него. Ето защо е забелязал.
– Ами… Да. Ей така, полека лека и ето… – промърморих аз.
– Ама защо се притесняваш? – Изсмя се съседът. – Всички вие, романтично настроените госпожици, обичате приказките. Ако средствата са ви позволявали да направите такъв ремонт, то тогава е много добре. И какво украшение за уличката ни.
– Радвам се, че ви харесва – усмихнах се накриво аз, въобще не можех да проумея как да разбирам думите му.
– Да-да, харесва ми. Все чаках кога ще свърши този ремонт. И днес гледам, готово. Скелетата ги няма и замъкът ти свети с целия си блясък.
В общи линии, този разговор със съседа ми направи невероятно впечатление. Не ми стана ясно, той ли се шегува или наистина вярва в това, което казва. Изглежда, че това наистина го е направила магията на Източника, която и по-рано караше страничните наблюдатели да го виждат по съвсем различен начин. И онова, което е добавил Ейлард, Пазителят на същия този Източник.
Отворих вратата, след като си взех довиждане със съседа и му обещах да намина някой път на чай и да му донеса от моите пирожки, които той много обича (имаше случай преди два месеца, когато бях опекла и го нагостих), влязох и се заковах на място. А зад гърба ми се раздадоха изумени възгласи.
Беше се изменила не само къщата, а и целия парцел към нея. Отвън размерите на къщата и териториите към нея си оставаха същите, като през първия ден, когато пристигнах. Обикновена ограда, все същите размери на двора. Но вътре… По някакъв невъобразим начин вътре разстоянието до къщата се беше увеличило неколкократно. Сега, за да се стигне до вратата на къщата, се изискваше известно време. Още повече, можеше съвсем ясно да се види границата на онази територия, която беше по-рано. Ливадата, която навремето гномите ни бяха помогнали да засеем, беше отсечена, а отвъд нея се простираше чернозем, който тепърва трябваше да се обработи. А цялата площ вече позволяваше и овощна градина да се насади, и още беседки да се поставят, стига да имахме желание.
Входът в този нито замък, нито дворец – все още не разбирах разликата между тези понятия – се оказа на същото място, като по-рано. Само че това вече беше здрава дървена врата с цвета на тъмен дъб в метална рамка. И ако не ме лъжеха очите, основата и също беше от метал. Верандата беше вече иззидана от камък, с широки стъпала и парапети. Площадката пред вратата беше просторна и удобна.
Самият той – хм… ами нека бъде замък засега, толкова добре звучи, а после ще реша как да го наричам, – също беше направен от бели камъни. Или облицован с тях. И само фасадата на входа и цокълът бяха в много тъмночервен цвят. Прозорците бяха големи, съвременни, обрамчени с резбовани капандури. Съдейки по височината, на която се намираха прозорците на първия етаж, той май се бе издигнал по-нависоко. Или се бе появил цокълен етаж. Над верандата имаше навес, поддържан от четири тънки колони. Под покрива се виждаше изящния гребен на каменната дантела, който правеше замъка да изглежда ефирен.
Пресякохме антрето с големите огледала и влязохме в хола. Веднага отдясно, на стената, имаше още едно голямо огледало в тежка дървена рамка. От хола нагоре водеше широка полегата стълба. От двете и страни имаше входове на коридори. Кухнята и столовата бяха в единия от коридорите вдясно, както и по-рано. Но сега те не бяха съединени и столовата се беше превърнала в голяма стая, запазила от предишната обстановка масата, диванчето и паното на стената. Кухнята също бе станала много по-просторна.
В нея се намираха цялата битова техника, която бях придобила и същите ония шкафове, натъпкани с посуда и продукти. По-голямата и част сега беше празна, но затова пък се бе появила вратата на допълнително помещение. Редом в коридора имаше още няколко помещения, вероятно за някакви домакински нужди. Вратата, която водеше във Ферин, беше изчезнала от столовата. Сега в хола имаше два изхода и те смело можеха да се нарекат парадни. Вратата, подобна на онази, която водеше на Земята, се намираше точно срещу хола, зад стълбището. И там имаше точно същата червена рамка и бяла веранда с колони, които поддържаха навес.
Тимар изтича до вратата, за да провери и потвърди, че сега изхода за Ферин е тук.
Проходът в лилавия свят, както упорито продължавахме да го наричам, без да знаем истинското му име, го открихме в единия от коридорите вляво, който се опираше в голямо антре-хол. Вратата и верандата бяха по-обикновени от онези, които водеха на Земята и Ферин, но си бяха напълно прилични. Дебела стабилна врата, каменна веранда с малък навес, но нямаше рисунък на стената и колоните бяха само две.
После започнаха скучните претърсвания за изхода към Мариел. Нали трябваше да приберем Арейна и Назур, а беше неясно все още къде се намира вратата за там. Затова методично обискирахме всички огледала, висящи в хола и в коридорите отдясно. И щяхме да търсим дълго, ако Филя не ми беше подшушнал дали не е по-разумно да попитаме самата Къща?
Наругах се за недосетливостта си, похвалих Филя, отправих въпрос и като следвах подсказката, която ме съпровождаше с тих зов, поведох всички по коридора, който бе редом с онези, където сега се намираше кухнята. Там, както и при изхода за лилавия свят, в задънения и край открихме подобно антре-хол, чиято стена украсяваше голямо огледало в позлатена рамка. Натам се отправихме двамата с Ейлард. Излязохме през огледалото на верандата, точно копие на онази от лилавия свят, и се огледахме. На небето се бе появила зарята на утрото: да, намирахме се в Мариел. Защото сега на Земята беше късна вечер.
Нашите демони седяха веднага след оградата, както бяха и обещали. Арейна спеше, завита в одеяло, а Назур бе на пост. Демонът се усмихна зъбато, леко разтърси сестра си и тя седна сънена. А като ни видя, хвърли се на врата ми и едва не ме събори.
– Вики, колко се радвам, че най-накрая дойдохте! – разсмя се тя щастливо. – Толкова се страхувах, че след преустройването изходът за Мариел ще изчезне и няма да можете да ни вземете!
– Ари! – Завъртя очи Назур. – Хайде стига толкова, не се ли успокои вече? Ето я твоята Вики и ние се връщаме. – Той се изхили и ни погледна двамата с Ейлард. – Нямате представа как ме изтормози тези няколко часа. Продъни ми ушите със стенанията си: сиреч, как сега тя ще живее без Вики, и Филя, и Лекси, ако изведнъж проходът в Мариел изчезне и вие не можете да излезете при нас.
Той най-накрая забеляза новата ми прическа.
– Изглеждате великолепно, Виктория.
– Ъмм… – стиснах ръката на демоницата и се усмихнах. – Аз също се радвам да ви видя. И благодаря.
– Ой, Вики… Само каква прическа… – Арейна оглеждаше с възторг косите ми. – Аз също искам така. Как стана? Ейлард ли я направи? – Тя се обърна към мага. – Може ли и на мене?
– Не – разсмях се аз – поклатих отрицателно глава. – Ходих в един фризьорски салон, докато изчаквах преустройването.
– Така ли? Колко жалко. Ами хубаво…
– Назур, Ари, да вървим в къщи – смених темата аз. – Там е такоова… Ще се смаете, като го видите.
А аз мислено се усмихвах топло. Ех, че хубаво се получи, демоните да се привържат към нас! И се оказа, че зад гърба ми те ме възвеличават с ласкавото Вики, а не с Виктория. Дали да не им разреша така да ме наричат и за напред? Като че ли много добре звучи, макар и малко необичайно.
– Много ли са промените? – Назур подаде ръка на Ейлард, обърна се към нас и като се наведе над ръката ми, я докосна с устни за приветствие.
Той какво прави? По-рано не се е случвало…
– Много е меко казано. Няма да повярвате на очите си. Лично аз съм шокирана – нервно се изкикотих аз.
– О! – Демоницата се взря с интерес в отворената врата. – Ние зад оградата успяхме само да зърнем покрива на новата постройка. Така и не разбрахме кога се е появила. Сякаш всичко си беше като преди, а после щрак, неуловим миг и започнаха да се виждат кулички.
– Събирайте нещата и да вървим. Ние успяхме само първия етаж да разгледаме засега, докато търсехме изходите за световете – посочих с кимване на Назур нещата, които бяха на земята.
– Ай, как ми се иска да видя всичко по-скоро! – Арейна само дето не подскачаше от нетърпение.
Когато всички се поздравиха и се нарадваха на срещата – Филя получи целувка по пухкавата си муцунка от Арейна – ние продължихме нашите изследвания.
И така. От новото ние имахме… Просторно мазе (което решихме да огледаме утре), до входа на което водеше коридор от кухнята. В коридорите на първия етаж имаше няколко санитарни възела, които срамежливо се криеха из незабележими ниши и места без изход, и много стаи с различен размер и разположение. Предишната гостна на първия етаж също се беше запазила. Намерихме я в същия онзи коридор, който водеше към лилавия свят.
Вторият етаж също така радваше с множеството си помещения. Някои от тях бяха просто отделни стаи, но болшинството представляваха покои, състоящи се от няколко – от две до пет, с принадлежащите към тях бани. На третия етаж вече нямаше многостайни апартаменти, само отделни стаи и няколко санитарни възела в самия коридор.
Кулите бяха четири. И отвътре бяха абсолютно същите като тази, в която намерихме Ейлард навремето му. Входовете по вити стълби, водещи нагоре, незнайно защо бяха от втория етаж, както беше на предишното разположение на къщата. Вероятно се предполагаше, че тяхното използване няма да е за отбрана, а за… Хм… Не знам за какво. Може би, за да не се разхождат излишни хора навън. Сигурно нещо не бяхме намислили както трябва при създаването на скиците, или по-ниските етажи на кулите бяха с някакви различни цели.
С това решихме, че за днес стига и се заехме да си избираме стаи. Тимар поиска една от кулите, като ми обясни, че винаги е мечтал за такава, но се е притеснил, че вече му е била отделена стая. Алексия и Янита казаха, че ще живеят на третия етаж, понеже така било прието, обслужващият персонал и прислугата винаги да са на най-горния етаж. Нямам представа дали е истина или не, но за мен е без разлика. Само им предложих отделни стаи, ако искат, а не обща. Янита веднага се съгласи с радост, без да обръща внимание на укорителния поглед на сестра си.
Назур си избра двустайни покои на първия етаж. Обясни, че това ще бъде спалня с врата към банята и гостна, съвместена с кабинет. Ейлард след дълги размишления избра подобни, но на втория етаж, до входа на една от кулите. Попита ме, дали не възразявам, ако заеме и кулата за работно помещение.
Третата кула и покоите на втория етаж до входа и ги взех аз. А в тях имаше стая за гости с огромен прозорец, от която водеха три врати. Вдясно имаше малка стаичка, от която се влизаше в просторна бъдеща спалня с врати към баня и гардеробна, отляво беше предполагаемия кабинет и още една стая, за която все още не бях измислила за какво ще я ползвам. От спалнята и кабинета се излизаше на широки балкони. За какво са ми толкова много стаи и кула, все още нямах представа. После щях да измисля нещо.
Арейна дълго се мята насам-натам и не можа да се спре на нищо. И тя е нещо като нает персонал, но и се искаше да бъде по-близо до брат си. Накрая я помолих със смях да се успокои и ѝ предложих да се настани в стаите срещу моите. Тя така и направи. Виж, работния кабинет и приемната решихме да ги изберем и устроим на първия етаж.
Вече късно през нощта, когато се бяхме успокоили и избрали помещения по сърце, аз притичах по етажите и помолих Къщата да ни сложи поне по едно диванче или походно легло. А с интериора и дизайна ще се занимаем по-късно. В отговор получих весели, леко насмешливи емоции. Изглежда, че Къщата я забавляваха цялата тая суетня и възторг от наша страна. Но усмивката и беше добра и ми се стори, че тя се радва на всичко това, което се случва. На нас, такива суетни и шумни, и на цялото това преустройване и въобще на цялата тая суетня. Вещите, дрехите и книгите, които бяха струпани на грижливо подредени купчини по пода в някои от стаите (вероятно в тези, които заемахме по-рано), въобще не закачихме, понеже и тяхното подреждане отложихме за утре.
Все още недоумявах защо замъкът отвън изглежда малък, а отвътре е толкова просторен? Та нали това е невъзможно! Абсолютно нарушение на всички закони на физиката и вселената! Само че ето ти на… Вселената си има свои закони за различните светове. И това, което най-много ме изумяваше и ме докарваше до нервни тикове, Ейлард и демоните въобще не ги впечатляваше. Спомних си латинската поговорка Credo, quia absurdum (est)**** – „Вярвам, понеже това е нелепо“.
– Добре, скъпи мои – весело извиках на всички. – Поздравявам ви с новонастаняването. Утре ще започнем с подреждането и почистването. Само че… Ще ни се наложи да наемем още хора, за да може да има ред. Алексия няма да се справи сама. Затова мислете, може би да имате сигурни, проверени хора, които да извикате тук на работа с подсигурено жилище. А сега да си лягаме! Филечка, да вървим.
Вдигнах фамилиара и го замъкнах в стаите си. Предстои ни сливане с него за да обменим сънища. Искам и се страхувам едновременно да се срещна с Ив… Даже не знам, кое е по-силно. Но като героинята от романа „Отнесени от вихъра“*****, ще си помисля за това утре.
А днес живота ми се промени за сетен път. Защото вече не притежавам малка, вехта и мръсна къщичка в покрайнините на града, подарена ми от последната жена в рода Аетси. Род, някога толкова могъщ и легендарен, а сега преминал в небитието. О не… Сега съм стопанка на вълшебен замък на кръстопътя на световете – малък отвън, а огромен отвътре. И съм заобиколена от пъстра и разнородна компания, от толкова различни и по раса, и по произход същества. И кой знае колко още чудеса и открития ни очакват утре?
/* Тирамису? (итал. Tiramis? „ободри ме“ от гл. tira „дърпам“, mi „мен“, su „нагоре“) – италиански многопластов десерт, в който са включени следните съставки: крема сирене маскарпоне, кафе (най-често еспресо), яйца, захар и бишкоти савоярди. Като правило, десертът се поръсва с какао на прах./
/** Бариста (итал. barista букв. „човек, работещ на бара“) – Човек, който познава всички възможни видове кафета, може да ви приготви точно това кафе, което вие искате според критериите ви за аромат, вкус, сила, та дори и чувства, които искате да ви споходят, след като изпиете чашата кафе./
/*** Шиньон – Прическа, при която косата се събира на кок на тила./
/**** Неточен цитат на Тертулиан, чиито думи са „credibile est quia ineptum“ – „вероятно е, но е нелепо“./
/***** „Отнесени от вихъра“ (англ. Gone with the Wind) – роман на американската писателка Маргарет Мичъл за събитията по време на Гражданската война в САЩ през 1860 и годините след това./