Глава 10
– „Чуваш ли?“
Белка се приближи до прозореца и замръзна, странно приведена и с разперени пера, което я правеше да прилича на голяма пухкава бяла топка.
Току-що бях приключила с подреждането на новата партида вълшебни свещи. Обърнах се, погледнах фамилиара и свих рамене.
– Не.
И се наведох над поредната кутия с продукти.
– „Вятър“, – продължи неясно Белка.
– Ами, навън е есен – отговорих аз, като взех от Регина, която излезе от склада, нова кутия със свещи. – Ето защо вятъра се е усилил.
– „Не този вятър. Касандра, ела тук.“
Все още бях обидена на своя фамилиар, затова не се забързах да отговоря на повика, заета с разопаковането на свещите и красивото им подреждане по рафтовете.
– „Касандра“, – отново ме повика Белка, нетърпеливо преминавайки от лапа на лапа.
И аз пак щях да я отблъсна, ако изведнъж по кожата ми не се разляха неприятни тръпки. Те се появиха някъде в областта на тила и мигновено се разляха по раменете и ръцете ми, болезнено убождайки пръстите ми. Толкова, че едва не изпуснах най-голямата свещ във формата на двойно сърце в яркочервен цвят.
– Какво ти е? – Разтревожи се Регина, като взе свещите от мен.
– Днес няма да разпаковаме – отговорих с приглушен глас, разглеждайки треперещите си пръсти. – Приготви се да си ходиш, Редж, аз сама ще затворя магазина.
– Но има още три часа до края – промърмори момичето, но аз само махнах с ръка.
– Върви си вкъщи – повторих аз и преместих погледа си към сгушената Белка с горящите златисти кръгли очи.
– „Усети ли?“
– „Да“, – отговорих мислено, стискайки и разтваряйки изтръпналите си пръсти.
Силата, дълги години окована от печати и заклинания, болезнено запулсира вътре в мен, изисквайки освобождение. И беше много, много трудно да я удържам.
С мъка изчаках Регина да се събере и почти насила я избутах от магазина.
– Какво се случи? – Промърмори момичето раздразнено.
– У дома, Редж, у дома. И… Моят съвет е да не излизаш навън днес.
Регина ме погледна тревожно, но не се опита да спори. Кимна и изтича на улицата, където вятъра се усилваше.
– Имаш ли нещо общо с това? – Попитах Белка.
– „За кого ме вземаш? – Опита се да се възмути фамилиарката, но веднага се спря. – Аз не съм самоубиец, за да подкрепям такова нещо. Ако Дженевра… Ако е решила да направи такова нещо, трябва да я предадеш на инквизитора. Тя ще унищожи целия град.“
Треперенето в пръстите ми се усили.
Хващайки палтото си, изскочих на улицата, задушена от поредния рязък порив на вятъра, който се втурна от ъгъла и болезнено ме удари в лицето.
Студ, влага и аромат на сухи листа. А още и магия, толкова древна и опасна, че космите по тялото ми настръхнаха. Някъде на заден план Белка изруга силно, издигайки се над главата ми като бяло размазано петно и скривайки се в листата на най-близката висока топола.
Небето беше безоблачно синьо и ясно, слънцето грееше, но аз знаех, че това е временно явление. Над града се надвишаваше опасност. И аз трябваше да знам със сигурност, че това не е дело на ръцете на моята скъпа баба.
– Не съм аз! – Бързо каза тя, щом се появи на прага на дома ни, затваряйки с усилие вратата, която едва не беше изтръгната от поредния силен порив на вятъра.
Дженевра Холт седеше в креслото с изправен гръб и лудо пламъче в дълбините на потъмнелите си очи. Изведнъж отново се почувствах като малко момиченце, което с възхищение гледаше великата вещица, която вселяваше страх и ужас в цялата инквизиция, взета заедно. В Дженевра Холт все още имаше сила и магия, и болестта ѝ не я беше лишила от това, а само малко я беше затъпила.
Винаги съм се възхищавала на баба. Не одобрявах действията ѝ, но не можех да не се възхищавам на духа ѝ. За мен баба беше пример за силна и горда жена, която сама се е направила такава.
– Наистина? – Попитах сухо, замръзвайки на място.
– Разбирам, че не ми вярваш. Но АЗ не съм изпратила ТОВА.
Баба извади цигарата, опита се да я запали, но веднага я остави настрана. Пръстите ѝ също трепереха.
– Добре – отговорих аз, бавно прекарвайки ръка през разрошената си коса. – Ако не си ти. Тогава кой може да го е направил?
– Мислиш ли, че познавам много луди вещици, които са толкова глупави, че да решат да възродят древно проклятие и да го хвърлят върху този затънтен град?
– Да – отсякох аз. – Ти си единствената, която знае пълния списък на тези вещици и магьосници. Ба! Дошли са за душата ти?
– Касандра, от двадесет години съм честна и достатъчно законопослушна вещица. Малките провинения не се броят. Това го правя за удоволствие. И не мислиш ли, че вече е късно да ми отмъщават. Ако някой е изпратил Вещерската буря тук, то със сигурност не е заради мен.
Замислих се за миг.
– Ако не си ти и не съм аз. Тогава…
Не успях да довърша мисълта си. Но и не беше необходимо. Имаше само един човек, когото можеха да се опитат да убият по такъв нестандартен начин.
– И какво ще правиш? – Попита баба, като отново взе в ръце лулата си.
– Не знам – отвърнах аз, продължавайки да стоя на вратата.
Не влязох в къщата, но и не смятах да тръгвам. Поредният порив на вятъра удари силно прозорците, карайки ги леко да зазвънят. И изведнъж в този звън чух собственото си име:
– Касандра …
Изглежда, че не само аз съм го чула, защото баба изведнъж пребледня, стисна ръцете на стола, така че пръстите ѝ побеляха, а след това изрече:
– Няма да ходиш никъде.
– Ба, – промърморих аз, бавно навивайки шал около врата си.
– Касандра Холт! Не смей да ходиш никъде!
– Изглежда, че сме сгрешили – усмихнах се криво, отстъпвайки назад. – Това проклятие не е за твоята чест и не е за нашия нов инквизитор.
– Касандра! – Извика баба, насочвайки количката към мен. За първи път я виждах да губи самообладание и да е толкова уплашена. – Ще останеш вкъщи!
– Няма да стане. Не знам как и защо, но това проклятие е отправено към мен. И именно аз трябва да го спра – продължих, гледайки я право в очите. – Скоро ще се върна!
Отворих вратата, изскочих навън и се втурнах към колата, която ме чакаше пред входа на магазина.
Над нашия спокоен и мирен град бавно се приближаваше огромен синьо-черен облак, в дълбините на който зловещо проблясваха мълнии.