Глава 19
Не случайно казват, че по-лошо от вещица може да бъде само вещица в ярост. Аз, разбира се, не бях съвсем в ярост и бях доста спокойна, но все пак случващото се ми разтърси нервите и затова избухнах. Макар че, всъщност, какво толкова страшно казах? Просто се представих, посочвайки корените си. Поне част от тях.
Интересно, кога за последен път името на майка ми е било изречено толкова лесно и просто пред толкова много хора? Вероятно пред съда и последвалата екзекуция.
Дебора беше старателно забравена и изтрита от паметта, само от време на време шепнеха и се радваха на присъдата ѝ. Някога червенокосата вещица се беше издигнала прекалено високо, имаше прекалено голямо влияние в обществото и в кралското семейство. Успехът раждаше врагове и завистници, които само чакаха случай да се подиграят. Не, аз не оправдавах майка си, но и не се радвах на преследването. Всеки получи заслуженото.
И ето, след двадесет години, се появих аз, нейно точно копие, и открито обявих нашето родство.
Вероятно, ако бях извикала, че ще прокълна всички, ефекта щеше да е по-малък.
Няколко секунди тишина и залата буквално избухна от викове, крясъци и тропане на счупени чинии. Някой от шока счупи няколко чаши. Да приемем, че това е за добро. Столовете скърцаха, когато някой скачаше от мястото си.
Настъпи истинска какофония от звуци, в която беше трудно да се разбере нещо.
Водещият трябваше да отдели около две минути, за да призове всички към тишина и ред. Чукът удряше толкова силно, че предизвикваше желание да се вземе този предмет и да се забие някъде.
– Тихо, дами и господа, тихо! – Крещеше младия мъж, а след това се обърна към мен. – За съжаление, обявената от вас сума е много голяма, госпожо Мейсън, имаме нужда от потвърждение, че разполагате с нея.
Това законно ли е изобщо? Или е още един начин да се подиграват с мен?
Не успях да отговоря, защото Ертан се намеси.
– Аз плащам всички желания на г-жа Мейсън. Надявам се, че не се съмнявате в моята финансова стабилност?
– Не говорете така, господин Ертан – промърмори водещия. – И така, петстотин хиляди.
– Шестстотин -повиши залога Дилън.
Е, добре, и аз ще повиша, още повече че Рой даде одобрение. Нямах представа защо ми е нужна кутийката на майка ми, но сърцето ми подсказваше, че е необходимо. А вещицата трябва да слуша инстинктите си, особено когато те са толкова категорични.
Кутията на Дебора най-вероятно беше конфискувана заедно с останалото имущество, а сега хазната разпродаваше натрупаното.
– Шестстотин, първи път.
– Осемстотин – спокойно казах аз.
Защо му е нужна на Дилън? Не заради мен. Той започна да наддава, преди да се включа. Значи кутията му е нужна сама по себе си. Да не би бившия ми любовник да е замесен във всичко това? А ако се замисля, никога не сме обсъждали с него моето родство с Дебора и дори не бях сигурна, че той знаеше за него до този ден.
– Милион!
Е, как се развихри. Явно не просто така е нужна и интуицията ми не ме е подвела. Надявам се, че ще успея да убедя инквизиторите в това.
– И половина, – спокойно отхвърлих залога му и погледнах Ертан, който остана да седи с гръб към трибуната и ме разглеждаше.
И не само мен. От мястото си той виждаше отлично Дилън. И в сините му очи се запечата въпрос.
– Милион и половина, първи път. Милион и половина, втори път. Милион и половина, трети път. Продадено на госпожа Мейсън за илион и половина! – Обяви високо водещия, като удари с чукче по трибуната. – Поздравявам ви!
Хм, изглежда, че съм увеличила прекалено много, трябваше да го правя постепенно. А не така изведнъж.
– Мисля, че е време да отида да напиша чек – каза Рой, като стана.
– Почакай – намеси се майка му. – Толкова пари и за какво? За някаква древност. Да, тя е със злато и камъни, но те не струват и четвърт от обявената сума. Защо ти е нужна?
Вероятно, беше време да се изкажа:
– Тя е принадлежала на Дебора.
Стоун се разтрепери и попита развълнувано:
– Сигурна ли си?
– Да. Видях я. Последния път, когато се видяхме.
Когато майка ми ми съобщи за баща ми.
– Ще го обсъдим по-късно – кимна Рой.
Поднесох чашата до устата си и се опитах да отпия, но зъбите ми странно тракаха по стъклото. Е, да ти се не вярва, а аз се треса, и то силно, а не съм забелязала.
– Добре ли си? – Попита Стоун.
– Всичко е наред, – кимнах аз и все пак отпих.
Рой се върна доста бързо.
– Кутията вече е твоя – съобщи мъжа, като се приближи и спря до стола ми.
– Благодаря – отговорих аз, опитвайки се да разбера защо е станал и какво иска от мен в момента.
Защо не се върна на мястото си, а застина до мен?
– Ще танцуваме ли?
– Сега? – Изненадано опулих очи.
Да, кутията беше последния лот, търга приключи и музиката отново зазвуча в залата. Но никой не танцуваше, предпочитайки да ме изучава при новозапалената светлина. И той ми предлага да се покажа в цялата си красота?
– Сега.
– Добре.
– Рой, сигурен ли си? – Понижи глас лейди София.
– Напълно – кимна той, помагайки ми да стана.
– Искаш ли да ми кажеш всичко насаме? – Прошепнах му в ухото, докато вървяхме към танцовата площадка под погледите на стотици двойки очи.
– Не.
– Наистина ли няма да ме ругаеш, че похарчих милион и половина за някаква дрънкулка? – Попитах недоверчиво, когато излязохме на средата и застинаха един срещу друг.
– Ако си казала, че ти е нужна, ще я получиш – отговори Ертан, прегръщайки ме с една ръка за талията и привличайки ме към себе си. Пръстите на другата му ръка обгърнаха китката ми.
– Тогава какъв е проблема?
– Може би просто искам да танцувам с най-ярката жена тази вечер.
Аз се отдръпнах леко и го погледнах с насмешка:
– Все още не се отказваш от опитите си да ме вкараш в леглото?
– Просто ти правя комплимент.
– На Габи, също ли правиш комплименти? – Не се удържах да попитам.
Не трябваше да споменавам принцесата, особено в такъв контекст. Но прокълнатата ревност беше толкова трудна за контролиране.
– По-внимателно – наведе се по-близо и се усмихна мъжа. – Още малко и ще реша, че ревнуваш, Ви.
– Можеш да мислиш каквото искаш, Ертан.
Мълчахме известно време, бавно се въртяхме в танца. Дори на токчета бях с почти половин глава по-ниска от него. Силен и красив мъж, съветник на краля… Такива идеални екземпляри са създадени за Габриела и подобните ѝ. Но не и за вещици.
Да, романа с него ще бъде зашеметяващ, ярък и запомнящ се. Но какво ще стане после с моето бедно сърце, когато дойде време Рой да създаде семейство, да роди наследници? А той в никакъв случай няма да има избор. Втората роля не е за мен.
– Има новини от банката данни. Кръвта на Стоун е на мястото си – каза инквизитора, първи нарушавайки мълчанието.
– Значи все пак е Роуз – кимнах аз. – И сега какво?
– С Луцифер всичко е наред, спи.
Това е чудесна новина.
– Добре. Утре сутринта ще го посетим.
– Напрегната си – тихо каза мъжа и ръката му се плъзна по талията ми, съвсем близо до ниското деколте. – Притеснена ли си?
– Мисля, че тази вечер ще ни донесе още интересни изненади.
– Държиш се добре.
– Старая се – усмихнах се криво и леко повдигнах рамене. – Всички ни гледат.
– Гледат – кимна Рой, без да откъсва поглед от очите ми, сякаш освен нас тук нямаше никой и нищо.
– И обсъждат.
– И то как.
– И правят изводи – продължих аз, изгубвайки се в този усмихнат син поглед.
– Че сме любовници – подсказа инквизитора, усмихвайки се. – Знаехме, че ще стане така.
– Но как ще бъде с принцесата?
– Тя е дете и приятел.
– А аз? – Попитах аз и задържах дъха си. – Коя съм аз за теб?
– Ти – каза Рой и замълча за няколко секунди, пронизвайки ме с поглед. – Ти си тази, която ме влудява, лишавайки ме от разсъдък и способност да мисля трезво.
Думи, думи, пак думи. Ако само не се разминаваха с действията.
– Не вярваш ли? – Попита мъжа, като ме завъртя рязко настрани, така че застинах, протегнах ръце и се хванах здраво.
Цепката на роклята се разтвори, разкривайки изящните ми крака, и бавно падна, галеща кожата ми. Не можах да се въздържа от усмивка, провокативно разклатих бедрата си и се завъртях назад, докато гърба ми не се притисна към гърдите му, затоплена от топлината на прегръдките му и усещайки как горещото му дишане гали кожата зад ухото ми. Ако вече ни гледат толкова внимателно, трябва да се възползваме от това.
– Играеш, – усмихна се мъжа, отново обръщайки ме и притискайки към себе си.
Горещата длан се плъзна по голия ми гръб, изпращайки електрически импулси по тялото ми. Той е красив, проклетия инквизитор. И знае това много добре.
– Да, малко. Но ти сам каза: Да развълнуваме нервите.
– Колко инфаркта ще са достатъчни, ако изведнъж целуна червенокосата вещица?
Какъв провокативен въпрос. И мъжа е толкова близо, че устата ми пресъхна само от мисълта за това.
– Дай ми да помисля – прошепнах аз. – Съветникът на краля и инквизитор ще целуне дъщерята на предателката и вещица? И това, когато му приписват роман с лейди Габриела? Не ти ли се струва, че това е прекалено?
Прекалено ярко, прекалено лудо… И прекалено желано.
– А ако много ми се иска? – Попита Рой и рязко ме наведе надолу, галеше с горещото си дишане голата кожа на врата и ключиците ми.
– Ти… – Успях само да въздъхна, когато той ме вдигна също толкова рязко.
Главата ми се замая и пред очите ми всичко замига в ярък калейдоскоп.
– Аз – съгласи се мъжа с очарователна усмивка.
– Родителите ти няма да го преживеят. Пощади ги – отвърнах аз.
И това проработи. Мъжът изведнъж погледна сериозно и странно към мен.
– Знаеш ли, права си, наистина трябва да ти кажа нещо.
– Сега ли? -Попитах го, опитвайки се да разбера какво е причинило такава рязка промяна в настроението му.
– Да, това е много важно.
– Скандали, интриги, разследвания? – Усмихнах се аз. – Давай, слушам.
– Не само да ти разкажа, но и да се извиня за поведението си и за поведението на родителите ми.
А това е нещо ново.