***
– Извини се – разреших му благосклонно.
– Те се държаха отвратително, и аз също. Трябваше да ги укротя, да те защитя…
– Не трябваше, – прекъснах го аз. – Това не е твоя отговорност, Ертан.
– Позволи ми да решавам аз, Ви – отбеляза той и добави: – Представям си какво мислиш за мен. Инквизиторски идиот, егоистичен и толкова слаб, че не можа да се противопостави на близките си.
– Каква интересна характеристика – усмихнах му се. – Мога ли да я запомня?
Рой все пак се усмихна леко и ледените парченца в очите му започнаха да се топят. Така е много по-добре.
– Всичко това е заради мама.
Не, не я въвличай в това.
– Тя не ме харесва – отвърнах аз, леко повдигайки рамене. Дори успях да изразя малко безразличие.
– Не е заради теб – каза Рой и веднага се поправи: – Не само заради теб.
– Тя просто не харесва вещиците. Разбирам, специфика на работата.
– Не мога да ѝ крещя, да я ругая и да се карам с нея. И не мога да прогоня Габриела. Не съм сляп, Ви, и знам, че принцесата изпитва привличане към мен.
– Тя е влюбена в теб – поправих го аз. – Това не е просто привличане.
– Нека да е така. Мама мечтае за нашия съюз. Отдавна мечтае. Заради това тя и Шарлот не прие напълно.
– Това е бившата ти?
Дори ми е жалко. Толкова зрял и силен мъж, а е толкова зависим от мама. Не очаквах от него такава покорност.
– Тя умира.
От изненадата се препънах, изгубих ритъма и го настъпах по крака. Рой дори не се намръщи, продължавайки да води танца. Вече не правехме салта и провокации, а бавно се въртяхме под музиката.
– К-кой?
Габриела, бившата ти съпруга или майка ти? Имаше много варианти.
– Мама. Не трябваше да ти казвам. Никой не знае. И ти нямаше да разбереш, ако те се държаха така, както беше уговорено.
– Умира ли?
Не забелязах у нея никакви признаци на наближаваща смърт. Разбира се, не я сканирах, нито бих могла. Инквизиторската защита би се отразила върху мен. Но лейди София изобщо не приличаше на умираща, а на напълно здрава, силна дама с железен характер.
– Да. Това е заради Дебора.
И тук майка ми се отличи. Дори не се изненадах.
– А тя какво общо има с това?
– Те казаха, че са участвали в нейното задържане. Мама беше в първата десетка, която е свалила Дебора, отрязвайки ѝ способностите. От цялата група днес е жива само мама.
– Проклятие?
– Да, отложено, плюс аз и баща ми търсихме противоотрова и начини за лечение. Но не успяваме да изгоним напълно тази зараза. Сега, когато инквизицията започна да работи с вещиците, стана по-лесно. Ева ни помага много.
– Мару…
Да, това е логично.
– Да, силите ми стигат, но ти сама разбираш, че това не може да продължава вечно и някой ден проклятието ще вземе връх. Ти някога каза, че имам личен интерес към този случай.
– Не си спомням – отговорих искрено.
– Може би не си го казвала. Но има такъв интерес. Там, в хранилището, трябва да има противоотрова, тази, която ще спаси майка ми от смъртта.
– И ти ще направиш всичко, за да го вземеш.
– Да.
Е, сега много неща станаха ясни. Неговата обсебеност от работата и хранилището, ентусиазма и всичко останало. За да спасиш любим човек, си готов на всякакви жертви.
– Казах, че ще помогна – отговорих тихо, като отърсих прашинка от рамото му.
– Както виждаш, няма повече тайни и загадки. Аз съм честен с теб, Вайълет.
– Виждам – кимнах, отстъпвайки настрани и разтваряйки прегръдката си.
Танцът приключи.
– Време е да се върнем на масата – добавих набързо.
Започнахме да се връщаме, когато пред нас се появи Дилън със сънлива блондинка, която буквално висеше на ръката му.
– Ви! Здравей, скъпа! – Широко се усмихна мъжа.
Само очите му останаха студени, проникновени, оценяващи. Той прекара поглед по тялото ми и за миг дори съжалих, че бях облякла толкова откровена и лека рокля.
Беше ми неприятно, дори ми се искаше да се прикрия. Но вместо това вдигнах още по-силно брадичката си и изкривих устните си в презрителна усмивка. И не, не бях забравила как завърши последната ни среща преди три години.
– Какво искаш, Дилън? – Попитах сдържано, леко стискайки лакътя на Рой, като че ли мислено му изпращах молба: „Моля те, не шуми и не се меси! Позволи ми сама да реша всичко!“
Единственото, от което нямах нужда в момента, беше изблик на тестостерон. За мен беше много важно да се справя сама. А намесата на инквизитора само щеше да влоши нещата. А ситуацията и без това не беше много приятна.
– Ами така ли се посрещат стари приятели? Както си била груба, така си и останала, а аз си мислех, че си се променила. Между другото, няма ли да ме представиш на своя кавалер?
– Не – отсякох аз.
– Бързаме – отсече Ертан.
Беше очевидно, че се сдържа с усилие. На кого би харесало такова нещо?
– Да, да, разбира се. Разбирам, държавни дела. Самият съветник на краля по въпросите на магията, известния инквизитор. А вие може ли да спите с вещици?
Въпросът беше груб и толкова неочакван, че дори аз се разтреперих, а блондинката сякаш се събуди и бързо мигна, по-внимателно, оглеждайки ни.
– Длъжен ли съм да се отчитам пред вас? – Тихо и спокойно попита Ертан.
И гласа му можеше да се съревновава по студенина със самия леден океан. Около нас сякаш стана с няколко градуса по-студено и дори ме побиха тръпки.
– Не, но… – Опита се да отговори Дилън, но Рой веднага го прекъсна:
– Чудесно. Няма да го правя. Нито пред вас, нито пред когото и да било. Вайълет, време е да тръгваме. – И ме поведе настрани.
– Просто исках да поздравя Вайълет за отличното придобиване. Успешна покупка.
– Благодаря – отговорих през рамо, заплитайки се в гънките на роклята и опитвайки се с всички сили да не падна.
Ето това е скорост. Още малко и ще почна да тичам, опитвайки се да настигна широките крачки на мъжа.
– Слушай, – промърморих, дишайки тежко. – Може ли по-бавно?
Той леко забави крачка.
– Няма да правиш сцени от ревност, нали? Ти си имал жени, аз съм имала мъже…
– Няма да правя – прекъсна ме Рой. – Искам само да отбележа, че вкуса ти се е променил през това време. И очевидно в положителна посока.
От изненада дори отворих уста и замръзнах на място.
– Шегуваш ли се? – Не повярвах, гледайки го с огромни очи.
– Шегувам се – кимна той, усмихвайки се.
– Невероятно – беше единственото, което успях да кажа в отговор, което го накара да се засмее тихо.
– Казах ти, че изобщо не ме познаваш, Ви, – отвърна Рой, подтиквайки ме към масата, до която оставаха не повече от десет крачки.
Веднага щом седнахме, сервитьорите започнаха да носят ястията. Не се оплаквах от липса на апетит, с удоволствие ядох червена риба, запечена в сметанов сос, и почти не слушах разговорите на останалите.
Защо да си губя нервите и силите, реагирайки на поредната порция завоалирани обиди? Нищо оригинално: Аз устроих спектакъл, държах се неподобаващо, всички се срамуват от това, което ще кажат хората и т.н. Можеха да измислят нещо по-интересно. Родителите се възмущаваха, Стоун мърмореше нещо, опитвайки се да ме оправдае, а Рой мълчеше.
Но мълчеше толкова изразително, че по-добре да беше казал нещо, защото по лицето му виждах, че търпението му се изчерпва. Интересно, ако не може да крещи на майка си, на кого ще се разкрещи? На баща си? Или на мен?
Точно бях взела с вилицата парче риба и го бях сложила в устата си, като го дъвчех внимателно, когато изведнъж Рой удари с цялата си сила с юмрук по масата. Приборите иззвъняха и хората отново започнаха да се обръщат към нас.
– Рой – каза разтревожена лейди София.
– Достатъчно! -Отсече той.
– Синко, какво правиш? – Сухо го попита баща му.
А аз, бързо преглъщайки рибата, прошепнах с устни: „Не трябва“. На кого са нужни тези разправии? На мен определено не.
Само че той не ме погледна, а пронизваше с поглед майка си.
– Настоятелно моля – засега моля, мамо, но скоро ще започна да изисквам – уважително отношение към Вайълет. Това, че е вещица и дъщеря на Дебора, не я прави по-лоша. И ти трябва да се извиниш.
О, не…
– Аз?
– Слушайте, нека не го правим – опитах се да се намеся.
Е, и какво от това, че са те обидили малко по един красив, завоалиран начин? На мен са ми хвърляли такива гадости в лицето, че тези тук ми се струват като цветя. И аз изобщо не се обидих, свикнала съм. Дори ме стимулира, напомняйки ми коя съм и кои са хората около мен. По-добре е от фалшивите усмивки и шепота зад гърба ми.
– Чакам, мамо – тихо каза Рой, продължавайки да пронизва жената с поглед.
– Аз… Аз… – Леди София изведнъж побледня, задиша тежко и започна да рови в малката си чантичка.
– София – каза Стоун, скачайки на крака, – зле ли се чувстваш?
– Н-не – кимна тя с глава.
– Виж какво направи – изръмжа Ертан-старши.
Междувременно жената извади от чантичката си малка стъклена бутилка и отпи една глътка. Мъжът веднага ѝ подаде чаша с вода, без да откъсва загрижения си поглед.
Е, сега е ясно защо всички ѝ се подмазват. Най-малкото вълнение и ето го, пристъпа.
Примижвайки очи, успях да разгледам тъмно петно в аурата ѝ, едва забележимо, което обгръщаше цялото ѝ тяло. Направо прокълната. Удивително е как е успяла да издържи толкова дълго.
– Извини ме, мамо – промърмори Рой, губейки бойния си дух.
– Всичко е наред, скъпи, но си прав – тя се усмихна слабо и премести погледа си към мен. – Трябва да се извиня пред вас, госпожо Дин.
– Няма нищо, – бавно произнесох аз. – Имало е и по-лоши неща. Но сте права, не трябваше да се държим така и да провокираме останалите. Вие сте майка и искате най-доброто за сина си. А това най-доброто определено не е вещица със съмнителен произход.
– Ти си моята дъщеря, Вайълет – пробуди се Стоун, спомняйки си ролята на грижовен баща. – И с родословието ти всичко е наред. От една страна, това е точно така.
Аз пренебрегнах думите му и продължих съвсем спокойно:
– Всички се изнервихме заради хранилището, а и цялата ситуация не носи спокойствие. Затова предлагам да се успокоим и да забравим всичко. Все пак ще работим заедно още дълго време.
– Да, права си – благосклонно кимна лейди София.
Цветът на лицето ѝ вече се беше нормализирал и тъмната сянка беше изчезнала, сякаш никога не я е имало.
Въпреки това обстановката на нашата маса беше далеч от идеална, разговора не вървеше, обидите останаха.
– Вероятно наистина е време да си тръгваме – каза лейди София, поглеждайки съпруга си. – За тази вечер имаме достатъчно впечатления и нови поводи за клюки.
– Да, и ние ще си тръгнем – кимна Рой, поглеждайки виновно майка си.
Вече на улицата, приближавайки се към колата със специален инквизиторски знак и завивайки се в наметалото, под което се опитваше да се промъкне студения вятър, тихо казах на мъжа:
– Не се вини.
– Сега разбираш ли ме? Нямаме почти никакво време.
– Разбирам. Ще успеем.