***
Вече влязла вътре, погледнах през прозореца и замръзнах, забелязвайки високата фигура на Дилън, който стоеше в смокинг и ме гледаше внимателно.
Върнали се в апартамента, мълчаливо се разпръснахме всеки в своя ъгъл, без дори да се сбогуваме. Бяхме получили твърде много информация, имаше твърде много неща, които трябваше да обмислим и да решим за себе си.
Взех душ, облякох шорти и тениска с коте и се прострях на леглото, върху покривалото. Проверих пощата, отговорих на няколко писма, потвърдих две поръчки, преместих още три, обяснявайки с невъзможност и продължителна командировка. И си направих мислена бележка, че не трябва да забравям да си поискам лаборатория. Спасяването на света и откриването на хранилището е едно, а собствения бизнес е съвсем друго. Не смятах да го изоставям. Все още не се знаеше как ще се развият нещата в бъдеще.
Часовникът показваше единадесет вечерта. Всъщност, детско време: Още е рано да спя, а да лежа и да гледам тавана е скучно. Станах от леглото, разтъпках схванатите мускули, вързах косата си на прост възел и отидох в кухнята, решена да си направя чай, още повече че бях донесла пакетче от вкъщи. Добрият чай помага да се успокоиш и настройва за дълбок и здрав сън. И аз със сигурност не очаквах да заваря Ертан там.
Мъжът дори не се преоблече. Само е свалил сакото си, хвърлил го е на едно от креслата, а сам се е разположил на дивана, сложил краката си на ниската масичка, разкопчал горните копчета на ризата си и разхлабил възела на вратовръзката.
– Не преча ли? – Попитах, приближавайки се.
– Не, – отговори той, оглеждайки ме внимателно.
– Какво правиш?
– Пия. Кафе, – обясни той, показвайки ми малка бяла чаша, на дъното на която беше останало малко от напитката. – Ще се присъединиш ли?
– Ще се въздържа. По-добре да си направя чай. Сигурно имаш чайник, нали? – Попитах, докато се насочвах към кухненската зона.
– Да, някъде имаше.
Включих електрическата кана и започнах да ровя из кутиите, опитвайки се да намеря нужната. След две минути успях да я открия в най-далечния ъгъл на окачения шкаф. Веднага стана ясно, че в тази къща не обичат чая. Имах идея да си направя още няколко сандвича, но не ми се ядеше.
– Ви, аз копеле ли съм? – Изведнъж попита Ертан, привличайки вниманието ми.
– Казах ти, че не носиш вина за случилото се – отвърнах аз, като напълних чашата с чай и я залях с вряла вода. – Не ти прокле майка си, а напротив, направи всичко, за да я спасиш. Ти и баща ти свършихте огромна работа, като успяхте да издържите толкова години.
Отговорът беше тежка въздишка и неохотно признание:
– Двадесет години преследвам призрака на Дебора, търся нужната информация, анализирам, наблюдавам, събирам. Следях и теб, и сестрите ти.
– Браво – похвалих го.
Винаги съм знаела, че ни наблюдават, но не съм мислила, че той го прави лично. Във всеки случай, това не променяше нищо.
– Аз бях на твоето дипломиране – изведнъж заяви Рой.
Бавно се обърнах, хвърлих му бърз поглед и се облегнах с бедрото на масата.
– Не си спомням.
Съмнявам се, че бих могла да забравя такава личност. И останалите вещици не биха пропуснали такова явление. За разлика от мен, те се интересуваха от светския живот и знаеха точно кой е Рой Ертан.
– Пристигнах неофициално и се опитвах да не привличам внимание. А ти тогава беше друга – изведнъж забеляза той, като спря погледа си върху котето, което украсяваше тениската ми.
Веднага скръстих ръце пред гърдите си. Нямаше защо да разглежда котето ми.
– Ученичка и зубрачка, – кимнах разбиращо в отговор – която си беше поставила за цел да завърши училището най-добра от всички. Тогава все още вярвах, че това ще ми помогне в живота.
– Не помогна ли? – Попита с интерес Рой, като отпи още една малка глътка от чашата, въпреки че, в нея почти не беше останало нищо.
– Запознанството с Дилън трудно може да се нарече късмет, макар че ме научи на много неща – признах аз.
Той кимна и изведнъж сериозно каза:
– Трябва да я спася, Ви.
– Ще я спасиш. С твоята упоритост със сигурност ще постигнеш желаното.
– Толкова години вървях към тази цел. Всъщност, тя беше единствената в живота ми. Не те излъгах, Ви, когато казах, че не ме привличат властта, титлата и парите. Правех всичко това заради друг.
– Разбирам – кимнах в отговор, отново обръщайки се с гръб.
Извадих чаша от шкафчето и налях чай, а след това и вряла вода. В кухнята се носеше възхитителен аромат.
– Не разбираш – изведнъж се усмихна той. – Толкова сме близо до целта, а аз за първи път в живота си мисля не за хранилището, а за теб.
– Това ще мине.
– Наистина ли?
– Разбира се. Самият ти каза в първия ден, в който се запознахме, че всякакви вещици са се опитвали да те съблазнят – обясних аз, стопляйки ръцете си с чашата.
– Но не и ти.
Преди да отговоря, се усмихнах леко, знаейки, че той все пак не ме вижда. Значи не беше нужно да се крия.
– Аз просто съм умна. А умните вещици не се забъркват с инквизитори – казах аз, вземайки чашата в ръце и обръщайки се.
След което се насочих към него и седнах на съседния стол. Внимателно отпих, за да не се изгоря, и затворих очи с удоволствие. Колко е вкусно.
– Права си, аз съм диктатор, деспот и изобщо не се съобразявам с чуждото мнение.
– Днес ли е деня на безпрецедентна щедрост? Защо изведнъж такива признания? – Усмихнах се, настаняйки се по-удобно и опитвайки се да не разлея нито капка. Вряла вода. И макар че изгарянето се лекува лесно, все пак е изключително болезнено и неприятно.
– Никога не съм искал да променя нищо, а сега бих променил.
– И какво? – Разсеяно попитах аз.
Не съм сигурна, че искам да знам.
– Всичко наведнъж. Трябваше веднага да дойда при теб и да ти кажа истината. Без тайни и недоизказани неща. Тогава нямаше да приемаш всяка моя дума с недоверие, подозирайки ме във всички грехове.
– Аз не те подозирам в грехове – възразих аз.
– Но ти не ми вярваш.
– Аз не вярвам на никого. Нито на теб, нито на другите.
– И мислиш, че съм спал с теб само заради хранилището, за да се доближа до него.
Ето, пак започва с това. Замислих се за миг и поклатих глава:
– Не, просто си съчетал полезното с приятното. Остави, Ертан, не съм ядосана. Вече не съм ядосана. Макар че в началото беше много неприятно, особено след появата на Стоун. Струваше ми се, че си ме предал. А предателството не е много приятно чувство. Но аз съм умно момиче, умея да правя изводи. Не беше длъжен да ми разказваш, това е първо. Ние сме възрастни хора – това е второ. Не си ме влачил насила в леглото, макар че си се възползвал от ситуацията – това е трето. И двамата го искахме и двамата получихме удоволствие. Нека приключим с това.
Мъжът не успя да отговори: На вратата позвъниха.
-Кой е? – Попитах изненадана.
– Най-вероятно са донесли кутията. Помолих да я доставят възможно най-бързо.
– О, това е добре – отговорих ентусиазирано, като оставих чашата с чай на масичката.
Наистина се оказа куриер. Той предаде кутията на инквизитора срещу подпис и бързо си тръгна.
– Ще я разгледаме ли? – Попита Рой, затваряйки вратата и обръщайки се към мен.
– Още питаш? Разбира се!
Седнах до него и започнах да отварям кутията.
– Не знам какво искаш да намериш там – забеляза мъжа, наблюдавайки как разпаковам кутията. – Всички артефакти на Дебора са били проверени от инквизицията след изземването им. Няма магия в тях.
– А може би не става въпрос за магия – предположих аз. – Не знам, може би е глупаво, но ми се струва, че в нея има нещо. И знаеш ли какво друго е странно? Защо я изложиха точно днес?
– Мислиш ли, че е заради теб? Не е така. Списъците бяха съставени преди повече от месец – отбеляза Ертан. – Кутията не е била пригодена за теб.
– Разбирам. Удивително е, че се озовах там. Точно навреме. Сякаш някой специално ме е подтикнал. Каза, че кутията не е била пригодена за мен. А ако е обратното? Ако мен са ме приспособили към нея?
Мъжът се замисли.
– И как биха могли да го направят?
– Не знам – тя сви рамене. – Но имам чувството, че някой е искал да ме измъкне от къщи и да ме докара в столицата. Специално, за да участвам в търга и да взема тази кутия. А аз бих я взела.
С опаковката бях приключила, внимателно извадих кутията, вдигнах я на нивото на очите си и започнах бавно да я въртя, изучавайки всеки мотив, всяко камъче, вдлъбнатина или несъответствие. Трябва да има нещо, което е привлякло не само мен, но и Дилън. А той не се занимава с дреболии.
– Отивам да направя още кафе – съобщи Рой, като стана.
– Да – промърморих аз, продължавайки да изучавам кутията.
Натисках последователно всяко камъче, пробвах различни комбинации, дори почуках по корпуса, но нищо… Или не?
– Намери ли нещо? – Попита Ертан, като остави чашата с кафе на масичката и седна до мен.
– Чувстваш ли? – Попитах аз, хващайки го за ръката и докосвайки рубина с пръст.
– Драскотина.
– На рубина? Чакай, трябва да взема нещо.
Скочих от дивана и се затичах към стаята си, хващайки тревожно куфара си.
Въоръжена със специална лупа, аз отново погледнах рубина и се усмихнах победоносно.
– Ашарийско писмо. Само един знак. Но това означава, че трябва да има и други.
– Можеш ли да го прочетеш?
– Ще опитам. Дай ми химикал и лист хартия.
Това се оказа не толкова лесно, колкото можеше да се помисли. Знаците бяха разпръснати по цялата площ и трябваше да се постарая, за да ги намеря всички. Половин час по-късно изучавах драсканиците, които набързо нарисувах на листчето.
– Не разбирам. Това е някаква глупост.
– Защо?
– Като набор от несвързани помежду си думи. Проблемът е, че всеки знак може да има от две до шест значения, в зависимост от това с какъв знак се съчетава. Те са толкова разпръснати… Имам нужда от отправна точка – казах аз и погледнах кутията, сякаш тя можеше да даде отговори на всички въпроси.
Още половин час работа и нищо. Резултатът е същия. Пълна безсмислица.
– Давай да спим – предложи Ертан. – За това е нужен ясен ум. А ти си прекалено уморена.
– Вероятно -въздъхнах разочарована, събирайки куфарчето, кутията и бележките си.
– Обещаваш ли, че няма да седиш цяла нощ и да ги разглеждаш?
– Да – усмихнах се и с мъка успях да потисна прозяването.
– Тогава до сутринта?
– До сутринта – отговорих и отидох в стаята си, усещайки в гърба си пронизителния поглед на инквизитора.