Глава 20
Сутринта бях припряна и нетърпелива. Изгълтах сандвича и го полях с чай, а после с всички сили подканях инквизитора, който не бързаше особено, пиейки важно горещото кафе, седейки на масичката и изучавайки нещо на таблета си.
– Слушай, давай аз сама ще отида, а? – Възмутих се аз, почесвайки Злюка, когото Ертан сутринта донесе в кухнята и нахрани със специална храна.
Кълнчето беше пораснало още малко и беше променило цвета на съцветието си на нежно лилаво. Може би напразно го нарекох така и той не е Злюка, а най-истинската Злючка? Ертан нямаше късмет, където и да погледнеше, властни жени, изискващи внимание и грижи.
– Няма да отидеш – заяви мъжа, без да се откъсва от четенето.
– Разбира се, че ще отида. Ти специално бавиш времето, а аз искам да видя Лютиче.
– И ще го видиш.
Да хвърля нещо по него ли? Жалко да прахосвам продуктите. А съдовете може да го наранят, после ще трябва да го лекувам. Лютиче би посъветвал да прокълнеш тихо. О, колко ми липсваше злобното коте. Той винаги можеше да ме утеши, да ми подскаже и просто да ми повдигне настроението.
– Защо е забавянето? – Попитах с досада. – Какво чакаме?
– Рихтер каза да те доведа не по-рано от девет сутринта. Сега е осем и тридесет – откъсвайки се за миг от монитора, съобщи мъжа и леко се усмихна. – Така че ще трябва да почакаме малко.
– А защо не ми каза това вчера? – Попитах подозрително.
– Първо, не мислех, че ще станеш толкова рано и веднага ще започнеш да изискваш да те заведа при Луцифер.
– Липсва ми – възмутих се аз. – Не знаеш ли колко нервни стават вещиците без своя фамилиар?
– Знам – усмихна се Рой и отново ме погледна хитро.
Сигурно ще хвърля нещо. Колко още може да продължава това?
Въздишайки тежко, аз накрая почесах Злюка и се приближих.
– Какво четеш?
– Работа – отговори той и, изключвайки таблета, се обърна към мен.
– А пропо, за работата, добре, че ми напомни – казах аз, като седнах на съседния стол и подпрях лицето си с ръка. – Помниш ли, че ми обеща лаборатория?
– Обещал ли съм? – Повтори Ертан, леко повдигайки вежда. – Наистина ли?
– Да, – отговорих му с широка усмивка. – Просто си забравил.
– Ами, ако съм обещал, добре – неочаквано се съгласи мъжа.
– Защо си толкова добър? – Веднага застанах нащрек.
– Винаги съм мил.
Не се удържах, изсмях се и завъртях очи.
– По-добре кажи защо твоя лекар каза да не идваме преди девет?
– Рихтер е педант, обсебен от дреболии. Ето защо, пациентите могат да бъдат посещавани само от девет часа. Това е негово правило.
– Чудовище – констатирах аз и започнах бавно да се разхождам из апартамента. – Знаеш ли, мога да повярвам, че това наистина е твоя апартамент.
– Защо? – Попита заинтересовано мъжа, обръщайки се на стола и наблюдавайки внимателно движенията ми.
– Той е толкова безличен, колкото и къщичката, която купи в съседство с мен – казах аз, като прокарах ръка по облегалката на дивана и се обърнах на място. – Тук всичко е също толкова тъжно.
– Наистина ли? – Той също огледа кухнята и хола и сви рамене. – Никога не съм забелязвал.
– Тук е празно. Няма лични вещи, никакви дрънкулки, снимки. Чисто, подредено и скучно – повторих аз.
– При теб е различно.
– Да – кимнах аз, спомняйки си ярката си къщичка, подредения преден двор, просторната кухня с десетки различни рафтове, препълнени с продукти, връзки сухи и ароматни растения над главата ми. Всяка вещ и предмет от интериора бях избрала и купила с любов. – Вероятно това е съдбата на всички изоставени деца, отгледани в държавна институция, където всичко е общо. Стремежът да намериш дом, да купиш куп неща, да го украсиш по свой вкус и да окачиш табелка: „Това е мое!“ Място, където никой не смее да ти дава указания и да ти заповядва. Лично пространство, което толкова ми е липсвало в детството и юношеството.
– Аз съм свикнал с аскетичен живот – призна Рой след кратко колебание. – Непрекъснати командировки, премествания, пътувания, когато се радваш просто на легло, на което да се срутиш и да заспиш за няколко часа.
– Разбирам. Имаш родителски дом, където имаш своя лична стая, в която нищо не се е променяло.
– Точно така – усмихна се той. – Те дори не махат от стените плакатите, които съм окачил като тийнейджър. И пазят купата с медалите.
Не можах да се въздържа да не му отвърна с усмивка.
– А аз нямам такава. Затова ценя толкова много дома си.
– И не искаш да се връщаш в столицата.
– Не, – аз свих рамене, – този живот не е за мен. Студ, шум, врява, постоянни скандали и усещане за опасност. Сега знам със сигурност, че не ми е нужно.
Инквизиторът не отговори веднага, обмисляйки думите ми.
– Добре, – каза Ертан, като се изправи. – Да вървим.
Погледнах часовника:
– Още двадесет минути.
– Няма проблем. Рихтер ще оцелее.
Преминахме в другата сграда по познатия път. Имаше много хора, но почти никой не ни обръщаше внимание. Това, без съмнение, ни радваше много.
Бързо, бързо, сърцето ми туптеше в гърдите, а усмивка се появяваше сама на устните ми. Никога не съм мислила, че ще ми липсва толкова много моето пухкаво същество с адски характер. Но ми липсваше и едва сега разбрах колко.
– Вие сте рано – каза ми вече познатия инквизитор, препречвайки ни пътя, и се намръщи още повече.
– Не мърмори, – каза Рой, излизайки напред и отдръпвайки ме леко зад гърба си. – Представяш ли си колко е зле на вещицата без фамилиар?
– А той без нея се справя нелошо.
– Ей! – Възмутено възкликнах аз. – Можеше да бъдеш по-учтив.
– Вещици – изсумтя мъжа, отдръпвайки се. – Само не вдигайте шум. Той не е единствения, който се лекува тук.
Бавно влязох вътре и се озовах в още един коридор, от лявата страна на който имаше прозрачни врати.
– Тук, – каза Рой, като се приближи до третата от входа. – Готова ли си?
– Да – кимнах аз и за миг замръзнах пред вратата, като прекарах дланта си по хладния прозорец. – Всичко ще бъде наред.
– Разбира се, – усмихна се мъжа. – По-смело.
Вратата се отвори безшумно, разкривайки бяла стерилна стая, в центъра на която стоеше малко легло с купчина покривала. И, без съмнение, Луцифер беше там. Вече не можех да се сдържам.
– Лютиче, Лютиченце – прошепнах аз, приближавайки се. – Моят любим фамилиар.
Купчинката се развълнува и замръзна. Обижда се. Е, нищо, има пълното право.
– Луцифер, прости ми, толкова съм виновна пред теб – казах тихо, като седнах на ръба на леглото и внимателно докоснах купчината покривала. – Ти си моя спасител, моя герой.
Отново движение, част от покривалото се отмести настрани и оттам се показа гладка черна муцунка с жълто-зелени наклонени очи. Точно както някога съм мечтала. Идеалната котка за вещица, но…
Къде е моето пухкаво същество?! Какво са направили с моя фамилиар?! Експериментатори!!! Върнете ми синеоката!
От изненадата аз се изплаших и отскочих.
Котаракът широко зяпна, показвайки ми редица белоснежни зъби, и изрече:
– Мяу.
– Л-Лютиче?!
Покривалото отново се размърда, аз се отдръпнах още малко, от неудобство и шок едва не паднах от леглото.
– „Защо крещиш? Аз спя“ – промърмори той с познатия си глас и се появи любимото ми недоволно светло личице.
– Лютиче! – Извиках радостно и се втренчих в черния фамилиар. – А това кой е?
– Мяу! – Съобщи… Не, съобщи котката, излизайки от под одеялото.
Тя ловко скочи на пода, погледна ни гордо и си тръгна, вдигнала опашката.
– Това… Това какво е? Как е възможно? – С мъка успях да произнеса, все още не оправила се от шока, и се обърнах към Ертан, който беше замръзнал на вратата в странна поза.
Сгърчен, с ръка пред устата. Освен това раменете му трепереха. И явно не от сълзи. Той се смееше и с мъка се сдържаше да не избухне в смях.
– „Появи се?“ – Попита фамилиара, прозявайки се.
– Не, почакай. Кой е това?
– „Изумруд“ – отговори с притиснат глас Рой.
– Даже и брилянт. Това какво е, фамилиар? Котка? И… И какво правеше тя тук?
– „Наистина ли искаш да знаеш?“ – Попита нахалната пухкава муцуна.
– Това е фамилиара на Ева – отново се намеси Ертан, който не беше чул отговора на Лютиче, но активно се намесваше.
– Аз тук се тревожа, нервнича, мисля как е тук моя скъп Луцифер. Страда, сигурно едва жив след раната, а той тук се забавлява с някакви котки.
– „Не с някакви – наду се котката. – Изумруд – тя е… Друга.“
Дори думите ми се изчерпаха от такава наглост.
– Мисля, че ще ви оставя сами – каза инквизитора и се измъкна в коридора, затваряйки вратата след себе си. – Ако има нещо – викайте.
– Твоята Изумруд е фамилиар на мару – отбелязах аз.
Но това изобщо не го впечатли.
– „И какво от това?“
– Служи в инквизицията.
– „Ти също се забавляваше с Ертан, защо аз да съм по-лош?“
– Това не е едно и също – възмутих се аз. – Добре, да оставим това, ще го обсъдим по-късно. Как се чувстваш?
– „Жив съм“ – изсумтя той и отново се скри под одеялото.
Ясно, обиден е. Но аз сама съм виновна, прекалено се разгневих, и то без причина. Разбира се, напразно. Е, и какво от това, че е имал авантюра. Не е първияю път и няма да е последния.
– Луцифер, не се обиждай – казах аз и започнах да го разтърсвам. – Моля те. Толкова ми липсваше.
– „Личи си.“
– Е, Лютиче, и се тревожех. Не ме пускаха.
Той ми позволи да го изтегля и да го прегърна силно.
– Толкова ми липсваше – прошепнах аз, затваряйки очи и наслаждавайки се на топлината на моя фамилиар.
– „Добре, добре, прощавам ти – изсумтя той. – Разкажи ми.“
– Преместих се в столицата, с багажа си, къщата е под охрана, всичко е наред. Живея при Ертан, Злюка е с нас.
– „Стреляш – уважително промърмори котката. – А ме обвиняваше.“
– Спим в различни стаи и на различни страни – веднага започнах да се оправдава аз.
– „За дълго ли – усмихна се Луцифер, плъзгайки се на леглото, настани се по-удобно и важно произнесе. – Продължавай и само по същество.“
– Запознах се с родителите му.
– „Уха, колко сериозно.“
– Не е смешно. Не им харесах.
– „Не може да бъде така. Как ти, вещица от поколение на поколение, не си успяла да се харесаш на семейството на инквизиторите?“
Усмихнах се, усещайки как настроението ми се повдига отново.
– Язва. Майка му е прокълната, а Ертан смята, че противоотровата е в хранилището.
– „Да позная: Дебора се е постарала“ – котката прояви чудеса на ерудиция.
– Точно. Ти си моето умниче.
– „Не се подмазвай. Какво следва?“
– Бяхме заедно на търга, срещнах Дилън.
– „Как мина срещата между бившия и настоящия?“ – Прекъсна ме фамилиара.
– Ертан не е настоящ, той е мимолетен.
– „Е, е. Как мина всичко?“
– Без жертви. Купих кутията на мама – аз се запънах, пипайки гривните, които отново бях сложила. – Знаеш ли, това е толкова странно. Сякаш специално ме подтикнаха към това. Трябваше да дойда в столицата, да участвам в аукциона и да купя кутията ѝ.
– „Мислиш ли, че в нея е ключа към хранилището?“
– Те вече са го намерили, но не могат да го отворят – обясних аз и вдигнах ръка, показвайки гривните. – Ашарийско писмо. Заключалката е шифрована именно с помощта на ашарийската писменост.