***
Котаракът мълча известно време.
– „Значи, не случайно са те научили на това.“
– Дебора знаеше, че всичко ще свърши така.
– „И тя наистина те направи ключ. Тогава това обяснява всичко.“
– Какво точно? – Попитах аз.
– „Проклятието не беше смъртоносно.“
– Какво? – Попитах го недоверчиво. – Но това не може да бъде. Кръвна магия, проклятие. Ти беше ранен.
– „Защото се намесих. Исках да проверя и не изчислих добре. Не би могло да те убие, но щеше да те измъчи. Забеляза ли несъвършенството на проклятието? Неговата грешка. Ако не се бях намесил, то само щеше да се разпадне.“
Аз кимнах.
– Но това е защото е била използвана не моята кръв, а кръвта на Роуз. Ние с нея сме сестри само наполовина.
– „Който и да е бил, не е искал да те убие. Ти си ключа, трябва да помогнеш да се отвори хранилището. Какъв смисъл има да те убиват? Това ще унищожи всичко.“
Поклатих глава, несъгласна с това твърдение:
– Не всичко е толкова драматично. Някой друг ще може да разшифрова ашарийските надписи. Аз не съм единствения специалист.
– „Това може да отнеме години, ако няма отправна точка.“
– Кутията – кимнах аз. – Но тогава се оказва, че всички тези покушения са били само за да ме измъкнат в столицата…
– „И на търга, където щеше да получиш кутията, – продължи котката. – В последния момент успяха.“
Проклятие! Не е много приятно да осъзнаваш, че през цялото това време си действала по чужда заповед, а си мислила за независимост.
– Кой? – Изхриптях аз, дишайки с усилие.
– „Този, който има достъп до хранилището, който може да добави кутията в списъка с аукционни стоки и да те заведе там.“
Аз се разтреперих и обърнах глава към вратата:
– Ертан…
Лютиче се задави, а очите му станаха големи като две чинийки.
– „Рой Ертан? – Повтори фамилиара. – Ти луда ли си?“
Ето, познавам своя фамилиар. Кой друг би казал цялата истина в очите, без да се страхува да не получи някакво проклятие? Само любимото домашно животно.
– Сам помисли – бързо прошепнах, усещайки как вътре всичко бавно угасва и умира. Не боли, не, просто… Дори не знам как да го опиша правилно. Сякаш последните трохи доверие и надежда са умрели и не е останало нищо. – Той е толкова обсебен от желанието да спаси майка си, че ще мине през трупове. Помисли си, вещицата застана на пътя му и упорства, отказвайки да действа по негова заповед, една от многото. Може да я уплаши, да организира няколко покушения, да я спаси, да се представи като герой. Между другото, за петте покушения ми разказа само той.
– „Какви пет покушения?“ – Изненада се котката, изглежда напълно объркан от думите ми.
– Ертан каза, че през последния месец и половина са се опитали да ме убият пет пъти. Но доблестната инквизиция е успяла да предотврати всичко и да спаси глупавата мен – без да откъсвам поглед от стъклената врата, шепнех и бавно разплитах атакуващото заклинание. Жива няма да се предам, нека не си прави илюзии. – Но това е казал той, нямаше никакви доказателства. Ами ако не е така и Ертан стои зад всичко това? Той е организирал този опит за покушение, договорил се е с аукционерите и ме е довел тук!
– „Чакай, – за пръв път моя фамилиар реши да прояви разумност. – Да не правим прибързани заключения, основани само на предположения.“
– Ние не правим такива – изръмжах аз. – Просто сега ще вземем и ще си тръгнем оттук.
Светлата стая сякаш потъмня, сви се и стана толкова неуютна и неприятна.
– „Къде, интересно?“
– Ти сам предложи да отидем на север, в ковена на вещиците.
– „Ще избягаш и няма да се опиташ да разбереш?“ – Попита недоверчиво котката, настанявайки се по-удобно.
– Не искам – признах искрено.
– „А ако това не е Ертан?“
Сърцето ми неволно се сви и такава тъга се разля по тялото ми. Не, не искам да чувствам, не искам да мисля за него.
– А кой тогава? – Попитах глухо, отмествайки кичур от челото си и с последните си сили се опитвах да бъда спокойна и хладнокръвна. – Или мислиш, че той би позволил да го водят за носа? Суровият инквизитор?
– „Не точно за носа, но ние не проверяваме близките си и до последния момент вярваме на роднините си, – забеляза Луцифер замислено. – Особено когато семейната връзка е силна.“
В това има нещо. И така исках да повярвам, но от друга страна, строго си забранявах да вярвам и да се надявам.
– „Родителите му?“
– Майката едва ли, но бащата може да е ускорил процеса – казах замислено и добавих: – Или са го направили заедно. Семейна поредица.
– „А защо просто не дойде при теб? Не, не отговаряй, знам как би отговорила на такъв призив.“
Усмихнах се:
– Бих ги изпратила всички в бездната. Ако не беше нападението и раната ти, дори не бих мръднала от мястото си.
– „Значи те познават добре, Ви“, – каза Лютиче, замислено почесвайки се зад ухото, след което изрече: – „А баща си не вземаш под внимание?“
Сега дойде моя ред да го погледна смаяна.
– Стоун?
След вчерашното му блеене на масата, някак си не го вземах под внимание. Той ми се стори някак жалък. Макар че, може би, искаше да изглежда така. Кой би взел за шеф на кралската охрана слабохарактерен никой и би го държал там толкова години? Значи Стоун не е толкова прост. Но защо тогава тези игри?
– „Той има достъп до инквизицията и аукциона – продължи фамилиара. – Освен това е имал връзка с майка ти. Може би тя го е превърнала в свой съучастник? И изобщо, казал ли ти е защо не се е появявал 27 години, а сега изведнъж се е заинтересувал от живота на ненужната си дъщеря?“
– Каза, че Дебора му е забранила – отговорих аз.
– „Тя е мъртва от двадесет години – отбеляза Луцифер. – Но, един нормален мъж това не би го спряло. Например, Ертан. Не ти ли се струва всичко това твърде подозрително?“
Във всеки случай пухкавия е прав. Има куп заподозрени и с всеки аргумент те стават все повече.
– Плюс още Дилан. Защо му е била нужна кутията?
– „Мислиш ли, че е знаел, че си дъщеря на Дебора?“ – Попита Лютиче.
Аз свих рамене:
– Не знам. Никога не съм го крила, но и не съм го афиширала. И със сигурност не се гордеех с това. Затова от всичко казано дотук следва само едно: Моят вариант е най- оптимален и верен. Да избягаме оттук? – Предложих му отново.
– „А аз бих искал да разбера какво стои зад всичко това и кой ни въвлече в своята игра“ – изведнъж отбеляза фамилиара, показвайки ми ноктите си.
– И какво да правим сега? Да играя ролята на наивна глупачка и да не показвам подозренията си? – Попитах го аз.
– „Ако искаш, можеш да го попиташ направо.“
Аз се усмихнах горчиво:
– О, да! Ертан, ти случайно не стоиш ли зад всички тези покушения? Така ли?
– „Приблизително.“
– А той просто се разплаква и казва истината.
– „Можеш да му помогнеш в това“ – изведнъж забеляза котката, хитро присвивайки очи.
Не разбрах веднага за какво говори. Погледнах фамилиара за няколко секунди и поклатих глава.
– Еликсир на истината? Той е забранен.
– „О, стига. Един път не се брои.“
– И инквизиторите имат защита.
– „Сякаш не знаеш как да я заобиколиш?“ – Продължаваше да ме убеждава Лютиче.
– Знам – неохотно признах аз. – Ще ни хвърлят в затвора.
– „Не нас, а теб. Но, добре, ще те посещавам в затвора.“
– Главното е да не те изпратят на клада – тъжно се пошегувах аз.
– „За такова нещо не изпращат. Но могат да ти отнемат лиценза.“
– Благодаря за утехата – изсумтях аз. – Имам нужда от собствена лаборатория, а там сигурно има камери. Как да го направя, така че никой да не заподозре нищо?
– „Измисли нещо.“
Ето, той ми даде задача, а аз да мисля как да я изпълня.
– „Тссс – прошепна Лютиче, като отново скочи в ръцете ми и заръмжа. – Не се издавай. Дръж се, Ви, вярвам в теб.“
Аз кимнах и погледнах влизащия Ертан, опитвайки се с всички сили да изглеждам безметежна и отпусната. Изглежда, все пак съм прекалила, защото инквизитора замръзна и ме погледна странно.
– Всичко наред ли е с теб? – Попита той подозрително.
– О, да, всичко е наред! – Кимнах с широка усмивка на устните. Толкова широка, че дори ме заболяха бузите. – Просто страхотно!
– Мяу.
– „Глупачке! Отпусни се!“
– „Ти си глупак.“
Но намалих блясъка на усмивката си.
– Можем ли да вземем Луцифер със себе си? – Бързо попитах, пренасочвайки вниманието му от моето състояние към други, по-належащи въпроси.
– Засега не. Днес той трябва да остане под наблюдение.
– Жалко, – казах аз, почесвайки коремчето на котарака. – Ами моята лаборатория и мястото за работа? Имам спешни поръчки.
– Веднага?
– Защо да се бавим?
– Мислех, че искаш да останеш с фамилиара си.
– Той трябва да си почива, а ми се струва, че моя фамилиар не е против да продължи лечението си със своята котка. Но можем да го посетим по-късно – отговорих аз, излъчвайки доброта и оптимизъм. – Ще ти е тъжно, мое сладко момче?
– Мяу-мяу-мя.
– „Сега ще повърна!“
– „Ти го поиска, сега го понасяй!“
– Добре, да отидем при Ева. Тя ще ти помогне.
– Отлично, – казах аз, скачайки от леглото.
Лютиче с недоволен вик едва успя да отскочи настрани.
Не се наложи да ходим далеч. Кабинетът на вещицата мару беше наблизо. И аз никак не мислех, че отвътре е толкова… Толкова голям.
– Уау – въздъхнах аз, оглеждайки се. – Е, това да.
Помещението беше много голямо с неочаквано висок таван. Изглеждаше, че два етажа бяха обединени. Две врати от двете страни, много шкафове с различни книги, буркани, бутилки и сухи растения. В средата на голямата зала имаше три метални термоустойчиви маси, горелка, котли, ножове, купи. Накратко, истински рай за вещица.
Щом се обадих, се чу шум и облак дим покри момичето, което тъкмо готвеше нещо в котела.
– Проклятие! Ертан! Помолих те да не идваш без да се обадиш!
– Ти не отговаряш на обажданията, Ева – отговори той, приближавайки се.
– Което красноречиво показва, че не искам да виждам никого – заяви тя и недоволно ме погледна. – Защо си я довел тук?
Защо не каза името си? Аз се представих.
– Вайълет се нуждае от лаборатория.
– А аз какво общо имам с това? – Попита момичето, като разбъркваше вареното в котела.
– И да я наглеждаш – довърши Рой.
– Не, няма да ме направиш бавачка.
– Съгласна съм! – Намесих се аз.
– Ето, вижте, вече се разбирате чудесно – усмихна се инквизитора. – Мисля, че всичко ще бъде наред. Ева, не прави пакости. Аз ще се оттегля за малко, трябва да свърша нещо.
– Отново тайни?
– Не, изненада – отговори мъжа, приближавайки се към вратата.
– Не обичам изненади – напомних му.
– Тази ще ти хареса. Не скучайте, момичета.
И си тръгна, оставяйки ни сами. С Мару си разменихме погледи.
– Отново избяга – констатира момичето, надувайки балон от дъвка, който гръмко се спука.
– Да, – промърморих аз, без да знам как да реагирам на постъпката на Ертан.
Кой прави така? Остави ме и си тръгна. Разбери се сама, Ви, с всичко. Браво, помощник и защитник.
– Слушай, това, че спиш с инквизитора, не ти дава право да се налагаш тук – заяви рязко Ева, гледайки ме отдолу нагоре.
Отчасти я разбирах. Никоя уважаваща себе си вещица няма да скача от радост, когато се появи друга и започне да се налага в дома ѝ или в лабораторията. Тук всеки ще изкрещи и ще изстреля игли, опитвайки се да защити територията си. От друга страна, имах нужда от помощта ѝ и от място за работа. Така че ще трябва да се примиря и да се сприятелим. Независимо дали тя иска или не.
– Заех ли мястото ти? – Попитах я невинно, оправяйки ремъка на чантата, която висеше на рамото ми.
Дори не се опитах да активирам защитата. Първо, мару веднага ще го усети и може да го приеме за агресия. И второ, Рой, колкото и гаден да е, никога не би ме оставил тук, ако не беше сигурен, че няма никаква опасност.