***
Момичето замръзна, оглеждайки ме внимателно и опитвайки се да разбере какво точно я питам.
– Какво място? – Най-накрая недоволно попита вещицата, пипайки един от седемте пръстена, украсяващи ушната ѝ мида.
– В леглото на Ертан – отговорих аз и се разтреперих, като чух тихи стъпки зад гърба си.
Изумруд. Котката важно мина покрай мен и, приближавайки се до стопанката си, се опря в краката ѝ, хвърляйки ми неразбираем поглед.
По време на първата и последната ни среща не успях да я разгледам добре, защото беше твърде неочаквана. Красива котка, с гладка козина, изящна, стройна и с умни очи. Сега е ясно защо Лютиче реагира така на нея.
– Аз не спя с инквизитори – отвърна Ева с насмешка. – Всяка нормална вещица го знае.
Иска да ме обиди. Но напразно се опитва. Няма нищо, ще преживея и това, ще го преглътна и дори ще се усмихна в отговор, давайки да се разбере, че тази фраза не ме е засегнала ни най-малко.
– Знае – съгласих се аз. – Но не винаги следва това правило. И аз не спя с него. Един път не се брои.
Мару отново ме огледа внимателно и неочаквано се усмихна:
– По вас не личи. Искри летят.
– Просто игра е – отвърнах аз, безразлично свивайки рамене. – И какво от това? Ще ми позволиш ли да използвам масата и съставките ти?
– А ако ти откажа? Какво ще направиш тогава? – Попита тя, навеждайки се и вдигайки котката от пода. – Как мислиш, какво ще стане, Изумруд?
– Мяу.
Те изглеждаха красиво заедно. Черна котка и момиче с къса тъмна коса и виолетови очи, очертани с въглен.
Е, добре, беше или не беше. Ще рискувам!
– Трябва да приготвя отварата на истината.
– Незаконно – напомни Ева, в дълбините на очите ѝ проблясна интерес.
Но нямаше злоба, възмущение и гняв, което без съмнение беше голям плюс.
– Да.
– И ти ми го казваш? Толкова просто? – Поглаждайки котката, попита момичето. – Не се ли страхуваш, че ще му кажа?
– Защо да го правиш? – Отговорих с въпрос на въпроса.
Ева продължи да гали Изумруд зад ухото, а тя доволно примижаше и мъркаше. И вместо да отговори на въпроса ми, замислено каза:
– Еликсирът на истината се приготвя от нулата и отнема повече от един ден. А ти, както разбирам, го искаш веднага.
Е, няма да кажа направо, че смятах да ѝ заема нещо, когато се обърне. По-добре да се споразумеем.
– Правилно разбираш. Но трябва да имаш неутрални съставки.
У дома имах, и то много. Всяка уважаваща себе си вещица имаше запас.
– И защо трябва да ги споделям с теб? – Продължи разпита Мару.
– Защото си вещица. Дори когато работиш за инквизицията, ти си оставаш такава.
Момичето се засмя кратко и попита насмешливо:
– Ще ми разкажеш за солидарността между вещиците?
– Не. Припомням ти същността ти. Наистина ли не ти е интересно да разбереш защо ми трябва отварата? Наистина ли не искаш да си поиграем?
Всички вещици обичат да дразнят, да провокират и да правят пакости. И аз не се съмнявах, че Мару ще се възползва от тази възможност, за да досади малко на Ертан. Не можеше да бъде толкова различна.
Ева мълча известно време, обмисляйки думите ми, а после забеляза:
– Той е инквизитор. Как ще заобиколиш защитата?
– Всички имат слаби страни.
– Това не е отговор – отбеляза момичето.
– Сам ще я преодолее – казах аз. – Знаеш, че това е възможно.
Ева кимна, разбрала какво имам предвид.
– Може би си права. Ще ти помогна. И не, не ме интересува защо го правиш. Това не ме засяга. Но всичко, което се случва, ще ме забавлява, а тук е скучно и нищо ново не се случва. Като блато.
Издишах шумно, малко се отпуснах. До последния момент се страхувах, че ще откаже, и тогава ще ми бъде трудно.
– Ето, договорихме се – усмихнах ѝ се. – Няма да остана длъжница.
– На Изе ѝ харесва Луцифер – каза момичето, а котката тихо измяука, потвърждавайки.
– Забелязах.
– И двете сме самотни по природа и това е първата ѝ силна симпатия – продължи вещицата с намек.
– От моя страна няма да има проблеми – веднага побързах да я уверя. – Ако се наложи, ще усуча опашката на Лютиче и ще му откъсна мустаците.
Ева се усмихна и пусна Изумруд, която ловко скочи от ръцете ѝ на масата.
– Тогава е време да се заемаме с работата, времето ни остава малко.
Ертан се върна след три часа, когато вече бяхме успели да приготвим отварата и дори да подредим малко лабораторията.
– Здравейте на всички. Извинете, забавих се – каза той, влизайки и оглеждайки се. – Как сте без мен, момичета?
– Не сме се карали – отговори безразлично Ева. – Но това е първия и последен път, Ертан. Не искам чужденци тук. И този момент беше обсъден при сключването на договора ни.
– Помня. Просто ти си една от малкото, на които имам доверие. Благодаря, че ми помогна. Длъжник съм ти.
– Няма да ми се отплатиш.
Той само се усмихна и премести погледа си към мен:
– Как си, Ви?
– Отлично – отговорих, слагайки чантата на рамото си. – Ева беше толкова любезна, че ми позволи да работя тук.
– Ева? Любезна? – Попита мъжа с насмешка.
– Аз съм само чар, – отвърна сухо момичето. – И също така любезно ви съветвам да си тръгнете оттук. Атракцията на щедростта за днес приключи.
– Благодаря – казах аз и първа излязох в коридора, а Рой ме последва.
Разговорът не вървеше.
– Къде отиваме сега? – Попитах го, когато слязохме долу и се насочихме по дългия тунел към жилищната сграда.
– У дома.
– У дома при мен?
– При нас.
Е, как се разговори.
– Имаш предвид твоя апартамент?
– Нашият. Ние живеем там заедно – отговори Рой.
– Близо, но не заедно, – напомних му аз.
– Да, като съседи.
– По-добре не ми напомняй – изсумтях аз. – И така, какво ще правим днес? Ще излизаме ли някъде? Ще се срещаме ли с други роднини? Лели, чичовци, баби, дядовци?
– Не, днес само ти и аз. Ще си вземем малка почивка и ще изнервим останалите. Нека се мъчат в очакване. Така новото появяване ще бъде по-ефектно.
– Ти си стратег. Но идеята е добра – отвърнах аз, докосвайки джоба, където лежеше малка бутилка с отвара. – Не знам за теб, но аз огладнях.
– Да поръчаме обяд?
– Не, аз сама ще приготвя. Още повече, че вчера ти купи продукти, – отговорих аз, натискайки бутона на асансьора.
– И мен ли ще почерпиш? – Попита инквизитора, като се изправи отстрани и се облегна с рамо на стената.
А самия той се усмихва и не откъсва поглед от мен. Още малко и ще ме пробие с поглед.
– Ние сме съседи, – отговорих аз и побързах да сменя темата. – А каква е изненадата? Не виждам да я има.
– Скоро ще разбереш – отговори загадъчно Рой.
– Мразя, когато говориш така, – отбелязах, влизайки в асансьора.
– А какво обичаш?
– Какво имаш предвид? – Попитах го, обръщайки се към него.
Вратите на асансьора се затвориха тихо зад нас. Останахме сами в кабината и тя изведнъж ми се стори много тясна. Нищо не попречи на Ертан да ме притисне в ъгъла.
Стои така, сините му очи блестят и той се усмихва. Навежда се, хващайки ме в капана на ръцете си, с които се опира на стените на асансьора, точно до главата ми.
– Ако мразиш нещо, значи трябва да обичаш нещо, – отвърна мъжа.
Желязна логика.
– Не дължа нищо на никого, Ертан. Нито на теб, нито на някой друг.
– Ти се ядосваш, Ви, – отвърна Рой, усмихвайки се леко, хващайки кичур коса зад ухото ми и прокарвайки го между пръстите си, леко докосвайки зачервената ми буза. – Всеки път, когато става въпрос за чувства, ти издигаш щитове.
– Може би просто не обичам, когато нарушават личното ми пространство – отбелязах, сочейки с пръст гърдите му.
Асансьорът иззвъня, спирайки на нашия етаж, и Рой се отмести, пропускайки ме напред.
– Ще приготвя обяд – обявих аз, влизайки в апартамента и веднага се насочих към кухнята.
– Да, скъпа.
От изненадата се закачих с крак за килима и почти паднах.
– Ертан, стига, а?! Това изобщо не е смешно!
– А аз какво? Аз нищо, – отговори невинно мъжа, затваряйки входната врата. – Между другото, дойде време да ти покажа изненадата. Хайде.
– Къде? – Замръзнах пред хладилника и го попитах подозрително.
– Не се притеснявай, не е далеч – отговори инквизитора и се запъти към моята половина на апартамента.
– Ей!
Веднага се втурнах след него. А как стоят нещата с границите, личното пространство и прочие? Няма никакво уважение!
Междувременно Ертан мина покрай спалнята ми към малък кабинет, пред вратата на който застина.
– Моля – каза мъжа с усмивка.
– Няма ли опасност? – Попитах го, без да бързам да отворя вратата.
– Не. Обещавам, че ще ти хареса.
Аз не бях толкова оптимистично настроена като него.
– Ще видим.
Хванах се за дръжката, отворих вратата, направих крачка напред и замръзнах.
– Това е… Това е – прошептах тихо, оглеждайки малкото пространство, което за тези няколко часа се беше променило и преобразило по невероятен начин.
Първото, което ми хвана окото, беше тежката метална маса с вдлъбнатина в средата за магически пламък. До нея, на плота, в равен ред бяха подредени комплект нови блестящи котли, от големи до малки, лъжици, черпаци, магически ръкавици от последния модел, с различна здравина и цветове. Изчезна шкафа с книги, който стоеше до прозореца. На негово място се появи удобен метален стелаж с различни бутилки, кутии и торбички. Два или три рафта бяха почти празни. Завесата също изчезна, а на нейно място се появиха тежки капаци, които можеха да се затварят, когато за отварата не беше необходима слънчева светлина.
– Твоята собствена мини-лаборатория – каза Рой, стоящ зад гърба ми. – Тук не са всички съставки, само това, което успях да намеря. От твоя дом не могат да бъдат извадени, така че всичко е ново. Ако ти трябва нещо, направи списък, аз ще купя всичко и ще го донеса. Няма проблем.
– Леле – промърморих аз, правейки още една крачка напред.
Инквизиторът се напрегна.
– Не ти харесва, нали? Прекалих ли?
По дяволите, най-важното сега е да не се разплача. Но очите ми пареха от сълзи. Никой никога не е правил нищо подобно за мен. И емоциите, които ме заляха като лавина, бяха толкова необичайни.
– Не – отговорих с пресипнал глас, мигайки и преглъщайки сълзите в гърлото си. – Всичко е наред. Просто беше много неочаквано. Толкова усилия и средства заради мен.
– Исках да ти доставя удоволствие.
– Успял си – признах му и продължих напред, като прекарах върховете на пръстите си по хладната повърхност на масата. – Наистина истинска изненада. И приятна.
Рой шумно издиша от облекчение. Изглежда, че напълно съм уплашила мъжа с изцепките си.
– Уф! Радостен съм. Иначе с теб не можеш да скучаеш.
– Благодаря ти – благодарих му аз, обръщайки се. – Много благодаря.
Не знаех какво да кажа още. Не умеех да благодаря, както и да получавам подаръци. И от това се чувствах още по-неудобно. Дори вътре в мен се събуди нещо, подобно на съвест. Той ми прави изненади, дава ми подаръци, а аз се опитвам да му дам отвара на истината. Не е добре.
– Разгледай наоколо, пипни всичко, изучи го – каза Рой, забелязвайки моето смущение. – Няма да ти преча.
– Не, после. Трябва да приготвя обяд.
– Можем да поръчаме нещо от ресторанта – предложи отново мъжа.
– Искам сама да го направя – отговорих, връщайки се при него. – Това е моя подарък за теб.