Глава 8
РОНАН
Ембър се загледа в документа, който лежеше пред нея на бюрото.
– Това е то?
– Това е то.
– О, очаквах да е по-дълъг.
– Не. Сигурна ли си, че няма какво да добавиш?
Това дете ме убиваше.
– Да. Сигурна съм.
Официалната жалба срещу Ларк беше сравнително проста. В нея се излагаше проблемът, както и искането на Ембър да бъде променена оценката ѝ. Без парична компенсация. Просто по-висока оценка вместо настоящата.
Щеше да е по-добре да подаде молба за парично обезщетение, но тъй като Ембър нямаше стипендия, която да е загубила заради тази оценка, и тъй като не можеше да докаже, че Ларк иска да ѝ коства въпросната въображаема стипендия, нямаше какво друго да поиска.
Така че се придържахме към промяната на оценката.
Съдията щеше да ми одере проклетата кожа за това, че съм прахосал съдебните ресурси. Това беше шибана шега.
Въпреки това така или иначе бях изготвил жалбата и макар че тя беше само от три страници, включващи стандартна информация като имена и други лични данни, това ми беше отнело целия проклет ден. Всяка написана дума беше болезнена.
Особено след онова взаимодействие с Ларк в гаража ми миналата седмица.
– Какво сега? – Попита Ембър, като постави документа на бюрото ми.
Облегнах се назад на стола си, разглеждайки дрехите ѝ. Бяха същите като облеклото от вторник. Дрехите от вчера бяха същите като тези от понеделник, които се оказаха същите като тези от петък. Досега бях преброил три тоалета. Само трите, за една тийнейджърка.
Може би бяха любимите ѝ.
Или може би бяха всичко, което имаше.
– Това ще бъде внесено в съда – казах ѝ аз. – Тогава те ще решат как да постъпят с него.
Бях протакал това колкото се може по-дълго в опит да разбера по-добре Ембър. Но тя си оставаше загадка, въпреки че от първото си посещение досега всеки ден се отбиваше в офиса.
Беше нетърпелива да се задвижи този въпрос, но аз я излъгах, като ѝ казах, че имам и други случаи, с които да се занимавам преди нейния. Част от мен се надяваше, че ако чакам достатъчно дълго, тя ще забрави за това. Че този иск е бил импулс и някой – родителите ѝ или приятел – ще я разубеди. Но тя беше точно толкова решителна, колкото и в началото.
И така, ето ни пред официална жалба, която на сутринта щях да занеса в съда. Или, ако можех да измисля извинение, щях да го направя в понеделник и да си спечеля още няколко дни.
– Колко време отнема на съда да я разгледа? – Попита тя.
Повдигнах рамо.
– Напълно зависи от това какво друго се случва. Една седмица. Месец. Шест месеца.
По дяволите, ако имах късмет, това щеше да се случи, след като тя се дипломира и може би осъзнае, че тройка плюс не е краят на шибания свят.
Очите на Ембър се разшириха.
– Шест месеца? Но аз имам нужда да го променя, например сега.
– Съдът е длъжен да ни определи времето.
Тя се сви на стола, като стискаше долната си устна между зъбите си.
– Нека да поиграем на хипотези. Да кажем, че оценката ти не се променя. – От една седмица я предупреждавах, че най-вероятният резултат е постоянна тройка с плюс, но тя имаше тази невероятна способност или да игнорира това, което казвах, или просто да отказва да го чуе. Може би си мислеше, че съм проклет идиот.
Заради този случай може би бях.
– Оценката ми трябва да се промени.
– Ами ако не се промени? – Защо това беше толкова критично? Всеки път, когато бях питал, тя избягваше отговора. И като се има предвид начинът, по който седеше по-изправена, вдигайки брадичката си, без да ме поглежда, днес нямаше да е по-различно.
– Кога ще бъде извикана госпожа Хейл?
Въздъхнах.
– Става ли въпрос изобщо за оценката? Или просто за отмъщение?
– Заслужавам по-добра оценка.
Упорито момиче.
– Не знам кога ще извикат госпожа Хейл.
– Ще бъде ли в училище? – В гласа на Ембър имаше надежда, сякаш тук тя се стремеше към абсолютно унижение.
– Не знам.
Лазеше ми по нервите и ме вбесяваше до смърт колко отмъстително беше това дете към Ларк, но направих всичко възможно да го скрия. Ако Ембър разбереше, че не съм на нейна страна, а на страната на Ларк, щеше да изхвърчи от този офис и никога повече нямаше да я видя.
Ембър отново взе жалбата и сканира първата страница.
– Запомни, че има голяма вероятност това да не проработи. Съдията вероятно ще подкрепи училището и няма да се намеси.
Също нещо, което сякаш падна в глухи уши.
– Не е пет часа. Можем ли да го подадем днес?
Да.
– Не.
– Защо?
– Защото не.
Очите на Ембър се свиха, докато държеше документа по-близо до гърдите си, сякаш се страхуваше, че ще ѝ го отнема.
Отчаянието ѝ не беше толкова крещящо очевидно, както през първия ден, когато дойде в офиса, но си личеше, заедно с повтарящите се дрехи и раницата, в която сякаш винаги носеше твърде много.
– Защо не си оставиш този проект? Аз ще препечатам официалното копие, което отива в съда.
Тя кимна и посегна към раницата си.
Вчера не успях да измисля извинение, за да отвори чантата си, но цяла седмица се опитвах да направя всичко възможно, за да я накарам да ми покаже какво е натъпкала вътре.
Във вторник беше взела два банана и кутия шоколадово мляко. В понеделник беше взела бяло мляко с ябълка и още един сандвич.
Днес, докато работеше по прибирането на жалбата, тя извади лилавото си палто заедно с два портокала и кутия ябълков сок. След това дойде нещо, увито в поредица от кафяви салфетки. Ембър го постави на коляното си, докато изваждаше една папка. Една от салфетките се размести, разкривайки чийзбургер.
Какво, по дяволите? Защо носеше със себе си чийзбургер?
Червата ми се изкривиха.
Но се престорих, че не обръщам внимание, докато Ембър прибираше документа и започваше да подрежда чантата си. Тази вечер, след работа, щях да се отбия до магазина за хранителни стоки и да си купя някакви закуски за офиса – смес от закуски и протеинови блокчета. Следващия път, когато дойде тук, ако е гладна, ще имам нещо, което може да хапне. Може би щях да се отбия и в „Белия дъб“ и да купя малко бисквити. Все пак не беше като да бързам да се прибера у дома.
– Трябва ли да дойда утре? – Попита тя.
– Вероятно е добра идея да проверяваш всеки ден в този момент – излъгах аз. Нямаше смисъл, но тя не трябваше да знае това.
– Добре. – Тя се изправи, преметнала чантата през раменете си.
Последвах Ембър навън, като ѝ задържах вратата, а когато тя си тръгна, се изправих пред Гертруда.
– Разбра ли нещо за семейството ѝ?
– Не. – Тя поклати глава. – Изглежда, че никой не знае за нея или за родителите ѝ.
– По дяволите. – Прокарах ръка през косата си. Може би храната беше заради това, че Ембър току-що беше пропуснала обяда. Може би е било заради някое животно. Може би е носила тези дрехи постоянно, защото всичко друго, което е притежавала, е било неудобно.
Може би отегчението ми ме караше да виждам неща, които не съществуваха.
– Добри новини – каза Гертруда. – Докато ти бе в среща с Ембър, получих две телефонни обаждания. Едното е от жена, която иска да прегледаш плана за имуществото. Другото бе от мъж, който иска да създадеш корпорация за фермата на семейството му.
– Това е чудесно. – Тогава защо не бях ни най-малко развълнуван?
С двама допълнителни клиенти общият ми брой достигна осем, след няколко други запитвания по-рано през седмицата. Планът за недвижими имоти и регистрацията щяха да бъдат лесни, предвидими задачи. Точно това, което се надявах да намеря в Каламити.
Само че единственото, за което можех да мисля, беше за Ембър Скот.
И Ларк Хейл.
– Би ли имала нещо против да заключиш тази вечер? – Попитах Гертруда, защото имах нужда да изляза от офиса. Да се поразходя и да помисля как ще се справя с този съдебен процес между Ембър и Ларк.
– Съвсем не – каза тя. – Ще се видим утре.
След като взех портфейла и ключовете си, напуснах сградата, качих се в колата си и прекарах един час в обикаляне по магистралата. Имаше повече елени и крави, отколкото други превозни средства – още една промяна от града, която не ми пречеше. Пътуването не беше нищо друго освен синьо небе, растящи полета и извисяващи се планини. Пролетта в Монтана трудно можеха да бъдат победени от зелените ливади, които изпълваха долината между хребетите, заобикалящи Каламити.
Всеки друг ден щях да оценя пейзажа. Днес бях прекалено затънал в мислите си.
Отне ми цял час шофиране, за да стигна до някакво заключение: Не знаех какво, по дяволите, да правя.
Не е нещо, което признавам често, нито пред другите, нито пред себе си, но когато най-накрая се прибрах вкъщи, завивайки в задънената улица, не можех да отрека, че съм напълно извън стихията си, когато ставаше дума за Ембър Скот.
Имах нужда от помощ.
Затова паркирах „Стингрей“ в гаража и вместо да вляза в къщата си, прибрах ключовете и телефона си в джоба, след което прекосих алеята към Ларк.
Това беше грешка. Ембър беше мой клиент. Дори и да не бяхме подписали договор и да работех безплатно, бях се съгласил да застана от нейната страна на линията, а от другата – беше Ларк.
Само че кой друг щеше да ѝ помогне? Службата за деца и семейства не беше опция, защото Ембър беше на осемнайсет. Отделът на шерифа щеше да иска доказателства, а не някакво глупаво предчувствие. А и не беше като да мога да се обърна към родителите на Ембър и да ги обвиня безпардонно в пренебрегване, когато отново нямах доказателства.
Ларк беше учителят на Ембър. Кой друг от познатите ми е виждал детето всеки ден?
От етична гледна точка би трябвало да стоя далеч, далеч от Ларк, дори ако този иск е купчина глупости. Но обърнах ли се? Не, продължих да вървя.
Майната му. Рискувах лиценза си заради това. И все пак не можех да спра.
Герти щеше да се разсърди, ако загубех лиценза си и тя трябваше да си намери нова работа. Надявах се, че едно огромно обезщетение ще я успокои.
С присвити рамене и укрепващ дъх, който изгаряше дробовете ми, стъпих на стълбището на Ларк, спрях пред килимчето за посрещане и натиснах звънеца. Дали изобщо щеше да отвори вратата? Предполагам, че ще разбера. Пулсът ми се учести, докато чаках, надявайки се, че няма да ме пренебрегне тази вечер.
Слаби стъпки дойдоха отвъд вратата, преди ключалката да се обърне. Тогава тя беше там, карайки сърцето ми да прескача, както винаги. По дяволите, тази жена. Какво, по дяволите, ми беше направила?
Прочистих гърлото си. Трябваше да планирам какво да кажа. За човек, който е доста добър в говоренето, само един поглед към нея и нямах думи.
– Аз… здравей.
Ларк повдигна вежди и скръсти ръце на гърдите си. Беше облечена със свободен суитчър, който се спускаше широко на гърлото ѝ. Той разкриваше вдлъбнатината в основата на гърлото ѝ, деликатните ѝ ключици и безупречната ѝ, гладка кожа. Тази кожа беше създадена за езика ми. Исках да опитам всеки сантиметър от нея. Един кичур кестенява коса беше изпаднал от небрежния ѝ възел, а кичурите следваха дългата линия на шията ѝ.
Беше секси, но обичах косата ѝ да е спусната, да пада на раменете ѝ. Свободна от всякакви връзки и очакваща ръцете ми да се заплетат в тези коси.
– Имаш ли нужда от нещо?
Вземи се в ръце, Тачър.
– Извинявай, че те безпокоя.
– Казваш: „Извинявай, че те безпокоя“, но си тук. – Тя извъртя очи и се отдръпна, за да затвори вратата, но аз протегнах ръка.
– Моля те. Само една минута.
Тя се намръщи, но не затръшна вратата пред лицето ми. Това беше нещо, нали?
– Не мога да говоря с теб без присъствието на адвоката ми.
Е, дявол да го вземе. Добре за нея. Ако беше моя клиентка, щях да ѝ кажа същото.
– Обади му се. Или на нея.
– Какво?
– Обади се на адвоката си. Или във FaceTime. Защото трябва да говоря с теб. Тази вечер. И ако той или тя трябва да присъстват, тогава се обади.
– Е, не.
– Няма да си тръгна. – Отразих позицията ѝ, като кръстосах ръце на гърдите си и я погледнах предизвикателно. Ако трябваше да стоя тук цяла нощ, така да бъде.
Ноздрите на Ларк се разшириха, докато ме гледаше.
– Красива си, дори когато си раздразнена. – Думите се изплъзнаха без никакво предупреждение. Христе.
Но самообладанието на Ларк се изплъзна, само за малко, и тя сведе поглед към босите си крака.
Това беше прозорец и той не беше широко отворен, но аз все пак скочих с главата напред.
– Не помагам на Ембър Скот, защото ти не си искала да се срещаш с мен. Това не е някакъв план за отмъщение.
– Тогава защо? – Тя ме изгледа със странен поглед. В очите ѝ имаше болка. Болка, която аз бях причинил, защото не бях говорил с нея на първо място.
– Всеки път, когато е в кабинета ми, тя носи едни и същи дрехи. Или една и съща вариация на няколко тоалета.
– И така?
– А не са ли тийнейджърките луди по дрехите?
– Не всички.
– Добре, добре. Може би Ембър е различна. Но колко често я виждаш с различни дрехи? Или нещо, нещо ново?
Докато мислеше за това, между веждите ѝ се образува бръчка. А може би тази малка бръчка беше, защото осъзна, че говори с врага. Тя разтвори ръце, изрови телефона си от задния джоб на дънките си, след което докосна екрана, преди да го вдигне между нас, когато звъненето прозвуча на високоговорител.
– Ейдън Арчър – прозвуча дълбок глас в другия край на обаждането.
– Здравей, Ейдън. Това е Ларк Хейл. Съжалявам, че се обаждам толкова късно.
– Не се притеснявай. Какво става?
Докато говореше, Ларк насочи погледа си към мен.
– Ронан Тачър ме посещава. Стои точно тук.
– А. Е, господин Тачър, клиентът ми няма какво да ви каже, така че ви предлагам да отидете в собствената си къща. Може би да се помъчите да научите какво се случва с адвокати, които грубо нарушават етичните граници.
Адвокати. Каква болка в задника. Не че беше сгрешил.
– Трябва да поговоря с Ларк за Ембър.
– С каква цел? – Попита Ейдън. – Оставаме с впечатлението, че ще заведеш гражданско дело от името на клиента си заради оценката, която Ларк е поставила. И съм сигурен, че разбираш, че ако ситуацията е такава, няма да я обсъждаме чрез FaceTime.
Да, това беше ужасна идея.
– Нещо не е наред с това дете. – Задържах погледа на Ларк, като безмълвно я молех да ме изслуша.
– Защото носи същите дрехи – каза Ларк, или на мен, или на Ейдън, не бях сигурен. – Това вероятно са любимите ѝ дрехи.
– Не мисля така. Интуицията ми казва, че това е всичко, което има. Освен ако не можеш да ми кажеш нещо различно. Виждала си я всеки ден в продължение на месеци. Аз я познавам само от малко повече от седмица.
Веждите на Ларк отново се събраха. Тя не каза нищо, но можех да разбера, че преиграва учебната година.
– Г-н Тачър… – Започна Ейдън.
– Тя винаги има храна в раницата си. – Прекъснах го и отново насочих този разговор към Ларк.
– Каква храна? Като закуска? И какво? Всеки ден опаковам следобедните закуски на Рен.
– Кутии с мляко. Плодове с кората, като ябълки, портокали или банан. Училищна храна.
– Има ли смисъл от това? – Попита Ейдън.
– Да. – Кимнах. – Днес тя носеше чийзбургер.
– И какво от това. – Изсумтя Ейдън, но очите на Ларк се разшириха.
– И така, какво имаше за обяд днес в училище?
– Чийзбургери – промърмори Ларк.
– Защо си носи храна от училище вкъщи, а не я изяжда просто в училище?
Цветът на лицето на Ларк се изчерпа.
– Не знам какво се случва с Ембър, но нещо не е наред. Дрехите. Храната. Тази безумна нужда от перфектни оценки. Това не е нормално. И може би просто не знам нищо за тийнейджърите, но причината, поради която изобщо се замислих за този иск, не беше, че смятам, че си сгрешила, като си ѝ дал тази оценка. А защото изглежда, че тя крещи за помощ. Отчаянието изтича от порите ѝ. Изпаднала е в паника заради тази оценка, сякаш ако тя не бъде променена, това е краят на живота ѝ.
– Това са тийнейджъри – каза Ейдън. – Те драматизират. Аз имам двама такива и небето винаги пада.
Може би беше прав. Може би бях направил нещо от нищо, защото Гертруд беше ударила пирона в главата и аз имах криза на средната възраст. Но ако нещо се случваше с Ембър, ако тя беше в опасност или пренебрегвана, а аз не бях направил нищо, нямаше да мога да живея със себе си.
– Не знам – признах аз, приближих се и снижих глас, съвсем малко. – Аз просто… Имам нужда от помощ.
Изражението на Ларк се смекчи, тялото ѝ се отпусна. Тя се приближи, само на сантиметър, но достатъчно, за да мога да я прегърна.
Не го направих, но това изискваше сдържаност.
– Съжалявам за съдебния процес.
– Наистина ли ще го направиш?
– Страхувам се, че ако не подам жалбата, това дете ще изчезне.
В другия край на разговора Ейдън се подигра. За миг бях забравил, че той все още е там.
– Има и други начини да помогнеш на един проблемен тийнейджър, а не да съдиш невинен учител.
– Да. – Въздъхнах, очаквайки Ларк да каже нещо, каквото и да било. Но тя отново сведе поглед.
Пръстите на краката ѝ бяха боядисани в най-бледото розово. Хубаво. Женствено. Перфектно.
– Господин Тачър, този разговор продължи достатъчно дълго – каза Ейдън. – Моля, оставете клиента ми на мира. Ако продължите с подаването на жалбата, можем да продължим това пред съдия. А ако продължите да тормозите клиентката ми, с удоволствие ще подам жалба в Службата за дисциплинарни съвети.
По дяволите. Да, бях целунал лиценза си за сбогом. Но все пак изчаках, надявайки се, че Ларк ще ми махне с ръка вътре, но тя продължаваше да държи брадичката си прибрана. Бях изгонен.
– Благодаря, че ме изслушахте. – Обърнах се и се отправих към дома. Бях изминал половината път през моравата между къщите ни, когато вратата ѝ се затвори зад мен. – По дяволите.
Можеше да стане и по-зле. Можеше да мине и по-добре, но можеше да мине и по-зле. Тя ме беше послушала, донякъде. Бях вбесил адвоката ѝ и бях преминал достатъчно граници, за да нося отговорност.
И все пак единственото, за което можех да мисля, беше за този чийзбургер.
Съмненията за Ембър се въртяха. Дали просто си бях измислил това нещо с дрехите ѝ и храната? Дали тя беше просто емоционална, разглезена тийнейджърка, която се е ядосала за една оценка?
Ларк виждаше Ембър всеки ден. Както и другите учители. В Каламити нямаше толкова голяма училищна система, така че не беше като децата да не се забелязват. Ако нещо не беше наред в домашния живот на Ембър, някой друг щеше да забележи признаците, нали?
Почти бях прекосил моравата, когато спрях да погледна през рамо, за да видя маслиненозелената ѝ къща и няколкото все още запалени светлини вътре, които светеха все по-ярко с всяка изминала минута, докато небето потъмняваше.
Беше четвъртък. Тази сутрин беше дошъл камионът за боклук, а кофата за боклук на Ларк все още беше на вън. Затова се обърнах назад и тръгнах към улицата, за да откарам празния контейнер до гаража ѝ. След това отидох до своя и се канех да го изкача нагоре по алеята, когато чух името си.
– Ронан. – Ларк мина по алеята си, после зави по тротоара и ме срещна по средата между домовете ни. Тя посочи зад гърба си кофата за боклук. – Благодаря.
– Пак заповядай.
– Наистина ли мислиш, че нещо не е наред с Ембър?
– Наистина. – Кимнах. – И ако не подам жалба, тя ще го направи сама. – Така поне все още щях да участвам.
Ларк държеше бебефона в ръката си. Тя провери веднъж черно-белия екран, преди да се изправи малко по-високо и да каже последното нещо, което очаквах да каже.
– Тогава трябва да подадеш жалбата.
Назад към част 8 Напред към част 10
