Глава 6
СЪДИЯТА
– Отрязъците на всички са в пликовете, които Руди раздава – информирах членовете на клуба. – Не забравяйте да ги преброите, преди да излезете от стаята. – Това винаги беше моето правило. Никога не исках да прецаквам някой от моите мъже, затова ги карах да броят, преди да напуснат параклиса.
– Къде е Призракът? – Попита Колин, докато вадеше парите си от плика.
Точно тогава писъкът на Джеса достигна до ушите на всички ни. Усмихнах се.
– Това отговаря ли на въпроса ти, братко? – Попитах го.
Колин се засмя и поклати глава, но не каза нищо друго. Седнах и зачаках на стола си, докато всички брояха парите си. След като получих потвърждение, че всеки е получил очакваното си заплащане, прекъснах църквата. Лайън постави пред мен една маниакална папка.
– Предстои ми още една обиколка. Трябва да предадеш това на Призрака.
Взех папката и я отворих. Седнах по-изправен на стола си.
– Ебаси майката, това не е обиколка.
Лайън се усмихна.
– Знам, През.
Вътре имаше всяка частица информация, от която се нуждаех за бащата на Кала.
– Братко, къде намери тази глупост?
Лайън размърда пръсти.
– Магия.
Измърморих на умния му отговор, но не му се разсърдих за това. Беше намерил това, което се опитвах да изкопая. Всичко беше тук – от раждането му чак до това какво, по дяволите, си е поръчал в ресторанта за бързо хранене снощи.
По дяволите, Лайън беше задълбочен.
– Ще бъда тук през останалата част от деня – казах му, докато преглеждах папката. – Увери се, че Кала получава храна и вода, и се увери, че изяжда това, което ѝ даваш. Уведоми я, че пленничеството ѝ скоро ще приключи и я остави така.
– Разбрах, През.
Лайън напусна стаята. Облегнах се назад в стола си и запалих цигара, преди да се потопя в папката.
Джеса влезе в параклиса, отвличайки вниманието ми от това, което четях. Облегнах се назад и я подканих към себе си с един пръст. Послушно тя се приближи и се настани в скута ми, като опря глава на рамото ми. Наведе се малко и целуна нежно брадата на челюстта ми.
– Цял ден си тук.
Направих жест към папката на масата.
– Лайън ми донесе всяка частица информация, която може да се знае за бащата на Кала – казах ѝ. Очите ѝ се разшириха малко. – Няма да мине много време и ще можем да проследим този кучи син.
– А Кала? – Попита ме тя. – Какво ще правиш с нея?
– Ами, планът ми е да накарам Остин да признае всичко, което е направил на майка ѝ и на нея – казах ѝ аз. – Кала трябва да види, че баща ѝ не е този велик мъж, за какъвто го е рисувала. Тя е загубила майка си заради него – заради нуждата му от контрол.
Тя кимна, оставайки тиха. Въздъхнах.
– Диоса, говори с мен. – Знаех, че има нещо на върха на езика си, но от уважение към мен го пазеше за себе си.
Тя сви рамене.
– Няма да ти хареса това, което имам да ти кажа – призна открито тя. Внимателно хванах брадичката ѝ и наклоних главата ѝ назад, за да ме погледне.
– Няма значение дали ще ми хареса, или не, Джеса. Това, което има значение, е, че ние винаги поддържаме открита комуникация помежду си – напомних ѝ аз.
Тя въздъхна.
– Не искам тя да е тук, след като Остин се е погрижил за нея. – Стиснах челюстта си. Разбрах, че това щеше да се появи.
Издухвайки меко дъх, аз стегнах ръцете си около нея.
– Кала е само на петнайсет – тихо обясних аз. – Тя е просто едно младо момиче, което е получило промиване на мозъка в ранна възраст.
– Знам – отвърна Джеса. – Но едва не те загубих, Съдия. – Поклати глава тя. – Изключително трудно ми е да преодолея това. – Тя вдигна поглед към мен. – Ако аз бях тази, която тя беше намушкала с нож, щеше ли все още да я оставиш да живее?
– Не, по дяволите – изръмжах, а очите ми проблясваха опасно.
Тя вдигна ръце във въздуха в знак на раздразнение.
– Точно това искам да кажа! – Избухна тя, губейки търпение. Агресивно се надигна от стола и скръсти ръце на гърдите си, като ме гледаше отгоре. – И каква е разликата сега?
– Разликата е в това, че не беше ти – свих рамене, казвайки честната до Бога шибана истина.
Тя тихо се изкиска, като само ме гледаше. Никой от нас не прекъсна погледа. Накрая тя проговори.
– Докато тази гадост не стане равностойна, Съдия, оттук нататък можеш да спиш сам с шибаните си ръце.
– Задръж се! – Изкрещях, докато тя се втурваше към вратата. – Това не се случва, диоса.
– О, да, майната ти, така ще е – изръмжа тя срещу мен, докато разтваряше вратата на параклиса. – И ако скоро не убиеш тази кучка за това, което по дяволите ти е направила, аз ще го направя вместо теб – изсмя се тя към мен. – Тогава, Съдия, ще бъда точно толкова шибано опетнена, колкото и ти – единственото проклето нещо, което никога не си искал за мен.
С това тя изхвръкна от параклиса, като затръшна вратата пред лицето ми.
Призракът влезе в параклиса по-късно същата вечер. Джеса не искаше да говори с мен – повярвайте ми, бях опитал. А когато дори стигнах дотам, че се опитах да се обадя на шибания ѝ телефон, за да я накарам да говори с мен, тя го хвърли по стълбите така, че той се разби.
Беше много ядосана.
Знаех, че моята жена може да изпадне в подходящо шибано настроение, но никога не бях попадал на него.
Тази гадост не ми харесваше нито за миг.
– Какво, по дяволите, става? – Поиска той. – Защото Джеса току-що ме нарече чичко, че не съм отстоявал това, което е правилно, без дори да съм ѝ казал и дума.
Подсмърчах. Това не ме изненада. Тъй като моите хора – включително Призрака – изпълняваха заповедите ми, Призрак беше смятан за също толкова лош, колкото и аз.
– Тя ми е ядосана – информирах го аз.
Очите на Призрака се разшириха. Двамата с Джеса все още си блъскаха главите по малко, но никой – дори и моите хора – не беше ставал свидетел как аз и Джеса се караме. Аз бях нейната опора – нейната константа.
– Какво се ебаваш, Съдия?
Въздъхнах.
– Тя е ядосана заради Кала. – Призракът кимна. Той знаеше това. Майната му, всички го знаеха. Буквално трябваше да имам мъже, които да охраняват проклетата врата на мазето.
Но напрежението между мен и Джеса се трупаше все повече и повече, откакто бях взел решението да задържа Кала тук – да я запазя жива.
– Тя ме попита дали ако Кала я беше намушкала с нож, Кала щеше да е още жива.
– Не – изръмжа Призрак. Кимнах в знак на съгласие.
– Точно това ѝ казах. Честно казано, тя си изпусна нервите.
Призрака въздъхна и се загледа в тавана.
– Съдия, ами ако Кала не може да бъде спасена? – Попита ме той. – Или какво, ако през цялото шибано време се преструва, че ти е благодарна за това, че си ѝ отворил очите за тази гадост, но после се обърне и нарани Джеса или бебето?
Стиснах челюстта си. Призрака знаеше също толкова добре, колкото и аз, че ще я убия на място.
Призрака се наведе напред и сплете пръстите си върху масата.
– Както аз го виждам, братко, хвани Остин в ръцете си. Убий кучият син пред Кала, след като се увериш, че тя ще го чуе да казва всяка шибана истина. – Просто се взирах в него. Призрака сви рамене. – Тогава убий и нея.
– Това не ми се струва добре, Призраче.
– Наистина? – Изсумтя той срещу мен. – Защото, честно казано, братко, аз съм на страната на Джеса в тази работа. Винаги съм бил, но си държах устата затворена от уважение, защото макар и двамата да сме с Джеса, ти все още си ми президент. – Той поклати глава. – Щях да убия кучката още преди седмици, съдия. Да нараниш Джеса по какъвто и да е начин, както тя направи, като те прободе – щях да унищожа тази шибана кучка. – Той се облегна назад в стола си и почука с пръсти по масата. – Джеса и аз може и да не се виждаме винаги, братко, но аз ще унищожа целия този шибан свят заради нея. – Той се наведе напред. – Можеш ли да кажеш същото?
Яростта ме прониза.
– Какво, по дяволите, трябва да означава това?! – Изригнах срещу него.
Той сви рамене.
– Точно това, копеле, което, казах, Съдия – смело отвърна той. – Защото, когато за пръв път дойдох тук, ти даде ясно да се разбере, че Джеса е твоят първи приоритет, но нещата при теб се променят, Съдия, и Джеса най-накрая също го вижда.
– Нищо, по дяволите, не се променя за мен – изръмжах му, като се опитвах да се сдържа да не го ударя в шибаното му лице.
Призракът се изправи.
– Тогава се запитай защо, по дяволите, Кала все още е жива долу.
С това той излезе от параклиса, като тихо затвори вратата след себе си.
Стиснах челюстта си и се загледах във вратата пред мен.
– Майната му! – Най-накрая изкрещях, като се надигнах от стола си. Бях повече от шибан, но не исках да замахна към Призрака от уважение към Джеса – защото знаех, че ще я изкормя, ако ни види как се нахвърляме един на друг по този начин.
Призрака беше прав. И защо, по дяволите, Кала беше все още жива долу?
Наистина ли позволявах на проклетите си чувства към по-младата Кала – вината за смъртта на сестра ми – да пречат на човека, който бях за Джеса?
Хвърлих един стол срещу стената, като го счупих и направих вдлъбнатина в стената, в която се удари. Разруших целия шибан параклис, без да ми пука какво съм счупил. Никой не ме обезпокояваше, точно както шибано исках да бъде.
Имах нужда да изкарам тази гадост от системата си.
Но дори и след като изпотроших стаята, не се чувствах по-добре, и то защото Джеса ми даваше шибано студено рамо.
Защо? Защото не правех това, което ѝ бях обещал, че винаги ще правя.
А именно да я поставям на първо място.
Онази по-млада Кала – тя вече не беше там. Интуицията ми го знаеше. Моето сърцето го знаеше.
Вината ме подтикна към решението да я запазя жива. Дълбоко в себе си знаех, че няма как да я спася. Тя направи точно това, което беше описал Призрака, когато за първи път излязох от болницата.
Беше се престорила, че ми вярва, но когато не я освободих, тя се превърна в същия малък демон, в който я беше оформил Остин.
Поклатих глава и се запътих към вратата на мазето. Джейкъб и Колин седяха пред нея. Без да кажат и дума, те отключиха вратата и се отместиха от пътя, позволявайки ми да сляза.
Кала седеше на леглото, току-що изкъпана. Умът ми се върна към Джеса и към мъртвата ми сестра.
Чух, че нещо вибрира. Кала се напрегна. Стиснах челюстта си. Познавах добре този звук, като се има предвид, че Джеса обикновено държеше телефона си на вибрация, ако Призрака или аз бяхме с нея. Тя мразеше да я безпокоят.
– Ако намеря шибан телефон тук долу, Кала, ще ти счупя всички пръсти до един – изръмжах аз.
Тя ме погледна.
– Как, по дяволите, ще имам телефон, Съдия?
Дръпнах я от леглото и я избутах настрани, като я пратих да се размаже на бетонния под. Изхвърлих одеялата и възглавниците ѝ настрани и накрая на пода падна един малък телефон.
Вдигнах го и го пъхнах в джоба си.
– Жена ми беше права през цялото време – изръмжах аз. Кала се изтърси, а очите ѝ бяха паникьосани. Тя знаеше, че това е всичко. Не ѝ давах многобройни шансове.
– Откъде го взе? – Попитах.
– Имах го в себе си, когато ме хвърли тук долу – отговори бързо тя, все още отстъпвайки от мен, а очите ѝ шареха навсякъде.
– Взех ти телефона, когато те намерих в гората да се шмугваш из шибания ми склад – напомних ѝ аз.
Тя поклати глава.
– Това беше фалшив телефон – капан.
Тръгнах напред и увих ръка около мъничкия ѝ врат, блъскайки я с гръб към стената, докато прекъсвах притока ѝ на въздух. Тя се задуши, ноктите ѝ се вкопчиха в китките ми.
– Мога да ти счупя шибания врат още сега – изръмжах в лицето ѝ. Тя дръпна китките ми, но аз бях по-силен. – Трябваше да направя това, което винаги правя от самото начало, а именно да те убия само за това, че си дръзнала да навлезеш в шибаната ми собственост.
Захвърлих я настрани.
– Вържи я – наредих аз. Погледнах надолу към Кала. – Да видим колко щедър ще се чувствам след няколко дни, защото може би просто ще позволя на Джеса да слезе тук и сама да те убие. – Коленичих пред нея. -И повярвай ми, моята жена кипи от ярост от седмици насам.
С това се изправих и се втурнах нагоре по стълбите, като крещях името на Лайън, докато вадех малкия ѝ телефон от джоба си.
Отваряйки го, веднага спрях на място, а кръвта ми се смрази.
Имам очи за Джеса. Вече не ѝ остава много време, Кала.
Страхът пропълзя по вените ми.
– Джеса! – Изревах в същия момент, когато от горния етаж прозвучаха изстрели.
Назад към част 5 Напред към част 7
