Месец: февруари 2024

Глава 20

Рафаел погледна тялото и остана много, много неподвижен.
– Наричат го смъртта на хилядите разрези.
Дори докато рационалният ум на Елена обмисляше последиците от това, погледът ѝ продължаваше да се насочва към тези красиви незабравки, към старомодната гривна за приятелство на тънката китка на момичето. Струваше ѝ се неприлично да говори за древни методи на изтезания, докато тя лежеше така странно невинна в тревата – но това, разбира се, беше мираж.
– Това не включва ли разчленяване?
– Не и когато Калиане го правеше.
Това потвърждение беше, студена целувка по тила и.
– Не мога да бъда сигурна за произхода на аромата – каза тя, след като му каза за наличието на черни орхидеи. – Само няколко пъти съм се сблъсквала с аромата на майка ти и никога в ситуация, в която съм имала възможност да издиря нотките.
Отговорът на Рафаел не беше нещо, което тя можеше да очаква.
– Говорих с Михаела, когато ми се обади.
Елена стисна ръката си при споменаването на жената архангел. Красива по най-чувствения начин, Михаела моментално не бе харесала Елена. Чувството беше взаимно. Само че… вече не беше толкова лесно да се отнасяш към Михаела като към „Кралицата на кучките“ и нищо повече, не и сега, когато Елена знаеше, че архангелът някога е загубил дете. Елена никога нямаше да забрави разбитото сърце, на което бе станала свидетел в онази ужасна нощ в благодатния дом на Михаела в Убежището.
– Какво каза тя?
– Чувам състрадание в гласа ти, Елена. – Очите на Рафаел бяха тъмни от предупреждение, когато срещнаха нейните. – Никога не трябва да допускаш грешката да отслабваш, когато става въпрос за Михаела. Тя е избрала пътя, по който върви, и това е път, който може би е довел до смъртта на друг архангел.
Той ѝ беше казвал това и преди и въпреки че човешкото ѝ сърце искаше да види нещо по-добро в Михаела, тя знаеше, че той е прав.
– Никога няма да намаля бдителността си около нея, не се притеснявай.
Видимо доволен от обещанието ѝ, той върна вниманието си към тялото.
– Снощи на нейна територия беше намерено още едно убийство като това.
А ако са били две…
– По дяволите.
– В този случай убиецът е заловен, обезумял от лудост.
– Изглежда, че това е моделът. – Тя вдигна поглед при звука на съдебните следователи, махна им с ръка. – Тялото е твое.
Докато те се приближаваха, опитвайки се да не гледат Рафаел, докато правеха точно това, Архангелът на Ню Йорк се отдалечи на малко разстояние от тялото, като избра да застане точно на ръба на водата.
– Не мога да открия миризмата на убиеца тук. – Разочарованието я обзе, докато го следваше. – Районът е…
– Може и да не означава нищо – каза Рафаел. – По-рано днес Дмитрий ми разказа за вампир, който, както изглежда от доказателствата, се е самозапалил миналата нощ, след което е стоял на място, докато е горял. Това не е постъпка на здравомислещ човек.
Елена си пое дъх.
– Да, има голяма вероятност да е бил той. Ако Дмитрий има име, мога да проверя апартамента му, да засека там миризмата, да видя дали поне е бил в този район.
– Идентифицирането може да отнеме седмици, в зависимост от това дали някой ще съобщи за изчезването му – пожарът превърна тялото в пепел. – Той разпери криле и отвъд тях полицаите останаха неподвижни.
Елена можеше да разбере очарованието им. Беше докоснала тези криле, беше усетила това мощно тяло, горещо и изискващо над собственото ѝ, и въпреки това гърдите ѝ се свиха.
– Ще говоря с Джейсън – каза Рафаел, без да забелязва реакцията на хората, – ще го накарам да провери при информаторите си за други убийства, които може да са свързани. – Разперил криле до най-широките си възможности, от които спираше дъх, той се издигна в небето. – „Свържи се с мен в момента, в който усетиш някакъв намек за присъствието ѝ – тя ще те смаже, Елена, и няма да си помисли нищо за това.“
„Знам.“ – С това тя го пусна да си тръгне. Някои кошмари, знаеше твърде добре, не можеха да бъдат излекувани за един ден или дори за една година.

Като се има предвид жестокостта на убийството на момичето, зловещото самоубийство на вероятния му убиец и другите изблици на насилие, които я бяха посрещнали в града, Елена почти се изненада, когато четири дни по-късно откри, че са преминали в мир – макар че това беше мир, опънат като лък, докато всички чакаха да падне другата обувка.
Решила да не гледа подареното в устата, един ден тя прекара няколко часа в поставяне на още няколко растения в солара, заедно с подбрани други нейни съкровища – деликатно издълбаната маска от Индонезия беше закачена на стената до вратата, малките стъклени орнаменти за бонбони от Мурано – в кристална купа върху малкото писалище, а на другата стена беше окачена като гоблен ивицата ръчно бродирана коприна от Кашмир. Среднощно синьо, изпъстрено със злато, то сияеше на слънчевата светлина.
– Гнездо ли създаваш, ловецо? – Бе я попитал Рафаел едва снощи, докато стоеше облегнат на рамката на вратата.
Тя бе вдигнала поглед от мястото, където подреждаше любимите си книги в разкошната малка етажерка, направена от регенериран дървен материал, която Монтгомъри бе намерил за нея, уловена от това колко много контрастира мъжкият Рафаел – особено тук, на мястото, което бе превърнала в изящно женско.
– Това е работата на ловците. – Имаше чувството, че това дълбоко вкоренено чувство за дом ще бъде още по-важно в този нов живот. – Но – добави тя – ти вече си създал гнездото. – Тази къща, при цялата си големина, нямаше нищо общо със студената елегантност на Кулата. Тук имаше топлина и красота, място, където тя можеше да се срути в леглото и да се сгуши в одеялата.
– Тогава какво е това?
– Отбелязвам част от къщата като своя територия.
Хладна пауза.
– Няма да ти позволя да поставиш дистанция между нас, Елена.
Беше предвидила, че това ще се случи, и беше повече от готова да се справи с него.
– Имам нужда от място, където да мога да затръшна вратата пред лицето ти, когато съм ядосана. Сигурна съм, че и двамата ще предпочетем това място да е тук, а не другаде.
– И ще бъда ли поканен в тази част на гнездото?
– Може би. – Подигравката ѝ бе донесла не особено забавен поглед. Усмихвайки се, тя посегна към малка кутия с размерите на кубче за бележки, която държеше отстрани. – Имам нещо за теб.
Както и последния път, когато му беше направила подарък – пръстена, който гореше с кехлибарен огън – той изглеждаше едновременно изненадан и възхитен. – Какво ми подаряваш?
– Това е за апартамента ти в Кулата. – С надеждата, че ще разбере, тя му подаде кутията.
Той я отвори, за да извади парче черен камък, блестящо с нещо, което приличаше на златни наноси.
– Пирит – промърмори той, идентифицирайки минерала, тъй като той блестеше на слънчевата светлина. – Шокран, Елена.
Той отново бе откраднал сърцето ѝ с начина, по който се бе отнесъл с такова внимание към подаръка.
– Има и втора част – добави тя. – Тази вечер ще ти разкажа за странната, обитавана от духове мина, в която взех това парче скала. Възможно е в нея да е замесен бивш вуду свещеник, превърнал се във вампир.
Изражението на Рафаел се промени, а интимността в тези очи открадна дъха ѝ.
„Даваш ми спомен, Консорте мой. За мен е чест.“ – Поклон на тъмната глава, камъкът внимателно се върна в кутията.
Разбира се, тогава тя трябваше да отиде в ръцете му, този мъж, който се отнасяше към спомените ѝ като към скъпоценни камъни. Едва много по-късно, когато заспа, покрита от тежката топлина на крилото му, тя разбра, че Рафаел никога не е оспорвал правото ѝ да претендира за частична собственост върху дома, в който трябваше да живее от векове. Това бе накарало нещо в нея да се успокои, да пусне още един корен в този нов живот, в това ново съществуване.
Но да се занимава със солара си беше нещо, което правеше в свободното си време – обикновено, когато мускулите ѝ бяха като желе. Защото повечето от последните четири дни тя прекарваше или в залата, която бе открила в обширното мазе под къщата, във въздуха с няколко ангелски инструктори, или на импровизирания тренировъчен кръг, където се бореше с Рафаел и понякога с Дмитрий.
Днес противникът ѝ не беше нито нейният архангел, нито неговият втори.
– Последния път, когато се борихме, ти завърши в безсъзнание. – Разсечените зелени очи я гледаха, без да мигат.
Елена оголи зъби.
– Също така почти ти откъснах топките.
– Те щяха да пораснат отново.
– Тогава ти със сигурност не изглеждаше склонна да ги загубиш. – Вдигна късия си меч и каза: – Да играем ли?
Леко кимване, горната част на тялото на Венъм блестеше в топло, приканващо кафяво на слънцето, краката му бяха покрити от онези развяващи се черни панталони, с които повечето мъже сякаш предпочитаха да тренират.
– Щом питаш толкова мило.
Докато се пробождаха и стрелкаха един към друг, Венъм се опитваше да стигне до крилата ѝ, докато тя се опитваше да го свали на земята, тя се увери, че погледът ѝ така и не се среща с неговия. Беше си научила урока от последния път, когато той почти я бе омагьосал. Този урок беше спасил живота ѝ в Пекин, но не ѝ беше харесало много научаването му и нямаше намерение да повтаря опита. Късият ѝ меч се удари силно в извитото острие, което той използваше, и тя усети вибрацията по цялата дължина на ръката си и в зъбите си.
Той вдигна второто си острие, за да блокира ножа, който тя се канеше да забие в корема му.
– Безизходно положение. – Очите на усойницата се опитаха да уловят погледа ѝ, докато мускулите му блокираха на място.
Елена не беше глупава. По нейно предположение Венъм беше някъде около тристагодишен. Това означаваше, че във физическо отношение той имаше огромно предимство.
– Не се сдържай. – Това беше изсмукана заповед, докато тя разчупваше мъртвата точка и танцуваше извън обсега.
– Трябва да го направя – каза той, обикаляйки тези остриета, сякаш не тежаха нищо, а слънцето се отразяваше от тях в картина, която бързо можеше да се превърне в хипнотична. – Признай си, Ели, че не можеш да спечелиш, ако се стигне до груба сила.
– Не ме наричай Ели. – Това беше запазено за приятелите ѝ.
Той съскаше срещу нея, плюейки отрова.
Елена се гмурна и се претърколи, като изрита краката му изпод себе си, преди да успее да смени позицията си в един от онези рептилоидни изблици на скорост.
– Спри! – Гласът на Илиум се чу, когато той навлезе в кръга. Беше изненадана да го види тази сутрин, тъй като Колибри трябваше да е пристигнала снощи. Според Илиум обаче майка му се беше забавила заради буря и нямаше да кацне до няколко часа. – И двамата станете.
Издигайки се в изправено положение, Елена наблюдаваше как Венъма се изправя, като просто нямаше търпение да го ритне отново.
– Можеше да ме ослепиш.
Венъм сви рамене.
– Щеше да се възстановиш, но щеше да боли като кучка. И следващия път щеше да си спомниш.
Елена затвори очи и преброи до десет.
– Да, прав си – каза тя и вдигна клепачите си.
Венъм примигна, тези присвити очи се свиха, когато той вдигна миглите си обратно нагоре.
– Оставяш ме без думи. – Но изглежда не и за действия, защото той се наведе, за да ѝ направи най-елегантния поклон, преди да се изправи, за да ѝ подаде целувка. – Още един рунд?
Илиум, чието изражение беше потиснато, както от твърде много дни насам, се обърна към нея.
– Имаш ли нещо против да опитам?
– Наритай му задника.
Събличайки ризата и ботушите си, Илиум протегна ръка за едно от остриетата на Венъм. Устните му се изкривиха и Венъм го подаде.
– Сигурен ли си, че можеш да се справиш с мен, хубав, хубав Блубел?
– Казвал ли съм ти някога за моите ботуши от змийска кожа? – Дивашка усмивка и тя знаеше, че Венъм ще понесе тежестта на всичко, което преследваше синекрилия ангел.
Венъм завъртя острието си в ръка.
– Мисля, че имам нужда от нови пера за възглавницата си.
Илиум се премести в бойна стойка.
– Обяви победителя, Ели.
Излизайки встрани от кръга, където беше поставила бутилка с вода, тя сложи оръжията си и седна на тревата.
– Готови ли сте? Начало!
Сърцето ѝ беше в гърлото в рамките на десет секунди, а водата беше забравена. Защото сега нито Венъм, нито Илиум се държаха настрана и се движеха със скоростта на смъртта. Върхът на острието беше на милиметър от око, кракът – на път да пречупи гръбнак, острието – на път да отсече глава. Сякаш гледаше битката на бързи обороти – крилата на Илиум бяха блестящи сини пръски, косата му – дива черна вълна, обсипана със сапфири, а кожата на Венъм блестеше в златистокафяво от потта, която проблясваше и улавяше светлината.
Изправяйки се на крака, тя не спираше да ги гледа, опитвайки се да улови движенията, да открие уязвимите места.
– Спрете!
Те се отделиха, за да я погледнат, с разголени гърди – двама полуголи мъже, покрити с пот и държащи злокобни остриета отстрани. Илиум беше красив, а Венъм – толкова различен, че беше странно привлекателен. Заедно, помисли си тя с една част от съзнанието си, те създаваха адски хубава гледка. Сара би ги нарекла изключително привлекателни за облизване.
– Венъм го взе – каза тя.
Онзи лек английски акцент на Илиум беше много ясен, когато той каза:
– По дяволите, направи го.
– Беше впил зъбите си в яремната ти кост. – Тя познаваше достатъчно, за да знае, че макар отровата на Венъм да не е смъртоносна за ангелите, щеше да боли адски много, нарушавайки концентрацията на Илиум.
Венъм се люлееше на петите на краката си, на лицето му се появи бавна подигравателна усмивка, която накара Илиум да го заплаши с разчленяване. Това само накара усмивката на вампира да се разшири и след това двамата отново се впуснаха в действие, движейки се с плавност и грация, които ги превръщаха в живи произведения на изкуството.
Изкушаваше се просто да наблюдава, но тя започна да си записва движения и контрадействия, които смяташе, че може да използва – защото така или иначе щеше да си върне името в списъка на гилдията като пълноправен ловец.

Рафаел стоеше на самия ръб на покрива на кулата и гледаше към Манхатън. Градът имаше малко белези от разрушенията, причинени по време на битката му с Юръм. Беше устоял твърдо и гордо на земетресенията и бурните ветрове, които го връхлетяха преди седмица, и сега блестеше ярко под слънчевите лъчи.
– „Шшш, скъпи мой, шшшш.“
Образите на окървавеното тяло на младото момиче, заобиколено от дълга, зелена трева, се преплитаха с гласа на майка му, но спомените не го засмукваха. Не и днес. Това беше неговият град. Той го беше построил и щеше да го задържи, независимо дали майка му щеше да си помисли да му го отнеме.
– Бостън? – попита той Дмитрий. – Има ли още проблеми?
– Не – отвърна вампирът до него. – Спокойствието се запази след земетресението.
Никакво спокойствие, не е това, помисли си Рафаел. Приличаше по-скоро на неестествената тишина, която се настанява в района, преди да се разрази адът.
– Аз… – Той спря, когато сетивата му доловиха нещо толкова неочаквано, че изглеждаше невъзможно. – Дмитрий, ще трябва да продължим по-късно.
Повечето други, дори при неговите Седм, биха се отдръпнали, но Дмитрий погледна нагоре към синята чистота на небето.
– Кой е?
– Леуан.
Архангелът на Китай… и на смъртта.

Назад към част 20                                                       Напред към част 22

Глава 15
СКАЙЛЪР

Засмях се и отблъснах ръката на Кайл от вътрешната част на бедрото си, докато седяхме с останалите в клуба и чакахме с нетърпение да се качат останалите пътници.
Но след пет минути на борда все още бяхме само ние, което беше странно. Не беше като да летим с частен самолет. Летяхме с търговски самолет.
Намръщих се, когато стюардесата затвори вратата.
– Само ние ли летим? – Попита Винсънт.
Стюардесата кимна с глава, изглеждайки леко объркана от въпроса му.
– Вие всички купихте всички билети, нали?
Кайл погледна към Деймън, повдигайки вежди към него.
– Братко, имаш ли нещо общо с това?
Деймън сви рамене.
– Толкова ли е очевидно? – Попита той.
Кайл се ухили.
– Ти си единственият от нас, който все още не си е купил къща и няма превозно средство извън мотора, така че да. Ти си най-очевидният избор.
Деймън отново сви рамене.
– Мислех, че заслужаваш това за сватбения си уикенд.
Усмихнах се на намръщения мъж.
– Благодаря ти, Деймън.
Той само похърка. Винсънт се развесели.
– Ебаси да!
След като стюардесата премина през всичките си обичайни речи преди полета и бяхме във въздуха, дойде ред на напитките. Кайл ми намигна.
– Готова ли си да се забавляваме през целия шибан уикенд?
Засмях се и се наведох напред, като притиснах устните си към неговите.
– Ебаси да. – Вдигнах чашата си. – За да стана госпожа Фрейзър! – Развеселих се.
Всички се развеселиха и вдигнаха чашите си, преди да изпият напитките си и да поискат втори рунд. Грабнах одеялото си и го метнах върху себе си, въздухът беше само малко хладен от вентилацията над мен, но знаех, че ако летя без този въздух върху лицето си, определено ще прекарам остатъка от полета в повръщане.
Имах ужасно гадене при движение.
След четвъртото питие опрях глава на рамото на Кайл, затворих очи и се престорих, че не обръщам внимание на ръката му, която се плъзгаше по бедрото ми под одеялото и бавно се изкачваше до горната част на панталона ми. Дъхът ми застина в гърлото, когато той плъзна ръката си в лентата, а пръстите му се плъзнаха под ръба на панталона ми.
– Мислиш ли, че можеш да останеш тиха? – Прошепна в ухото ми, като гласът му едва се чуваше над двигателя на самолета.
Кимнах с глава, дишането ми се учести, докато той плъзгаше пръста си между гънките ми и лесно намираше вече мокрия ми вход.
– Майната му – изръмжа той в ухото ми. Прехапах устните си, преглъщайки стона си. – Вече си толкова шибано мокра.
Задъхах се, когато той попадна на това перфектно място в мен, като в същото време страната на ръката му се допря до клитора ми. Зрението ми се замъгли, когато свърших, но той не спря. Продължи, като предизвикваше още и още, докато вече не можех да се сдържам и почти извиках името му. За щастие Кайл покри устата ми навреме, раменете му се разтресоха от смях, докато бавно ме обработваше обратно, а сърцето ми гърмеше силно в гърдите.
– Има баня, нали знаеш – каза Пени, като се наведе над седалката. Кайл облиза пръстите си, което накара бузите ми да изгорят от угризения. Той само ми намигна.
– Ако стане, ще ѝ стане лошо – каза той на Пени.
Тя сви рамене.
– Сигурно е добре, че не си се опитал да я използваш така или иначе. Уокър е там с русата стюардеса.
Кайл се разсмя, а очите му блестяха с толкова много живот, че сърцето ми се разтуптя в гърдите.
Още от самото начало знаех, че не правя грешка с Кайл, но това само го потвърди.
Времето нямаше значение, когато знаеш с всяка фибра на тялото си, че някой е предназначен да бъде твой завинаги.

***

Когато слязохме от самолета, бях на път да се напия. Едва можех да вървя направо, а Кайл се забавляваше, докато се смееше за моя сметка.
Накрая той ме вдигна на ръце и ме изнесе от терминала, привличайки погледите на всички към нас.
– Хората гледат – промърморих аз.
Той извъртя очи.
– Откога ти пука, че хората те гледат? – Попита ме той.
– Откакто съм тежка – промълвих аз.
Той ме погледна объркано, преди да изпъне ръцете си, а аз все още висях в тях. Изпищях, като го погледнах с тревога.
– Първо, ти не си шибано тежка. Не казвай повече тази глупост – предупреди ме той, докато ме приближаваше обратно до тялото си, където свързах ръце около врата му, за да не се изкуши да направи още някоя подобна глупост. – Второ, това, което току-що каза, няма никакъв шибан смисъл. Ще обвиня за това, че си пияна.
– Не съм пияна – изпъшках аз.
Той се усмихна, а очите му се присвиха в ъгълчетата.
– Определено си пияна, бейби. Дори не можеш да ходиш права, затова те нося на ръце.
Усмихнах се.
– Харесва ми, когато ме носиш. Ти си голям и силен и наистина, наистина секси, а аз просто искам да си стисна зъбите…
– Стига – засмя се Хален, докато се приближаваше до нас. – Достатъчно е да слушам как вие, момичетата, постоянно се занимавате с това.
Детски изплезих език към него.
– Ти просто ревнуваш, защото Кайл получава повече мацки от теб.
Това предизвика смях у всички, включително и у Деймън. Хален сви рамене.
– Един ден ще си хвана жена, Скай, и смятам да си върна на теб и Кайл за безкрайните безсънни нощи, които вие двамата ми подарихте.
Извих вежди.
– Оргии?
Кайл изръмжа.
– Ебати не. Вече си много пияна.
Хален ми намигна.
– Това е покана да се присъединя? – Попита той, без да обръща внимание на Кайл.
Почесах се по носа.
– Не. Харесва ми само Кайл.
Хален се ухили.
– Знам, че е така, сестричке.
Гърлото ми се сви от внезапни сълзи. Кайл въздъхна.
– Мислиш, че съм ти малка сестра? – Измърморих.
Хален ми се усмихна.
– Всички ние го правим, Скайлър, а ти се вписваш в него, сякаш си едно от момчетата. Обичаме те толкова, колкото обичаме Пени и Оливия.
Избухнах в сълзи като голямото, пияно плачещо дете, което бях.

***

Кайл се беше излегнал на леглото и играеше на някаква игра на телефона си, когато се събудих от така необходимата ми дрямка. Главата ме болеше малко, но не чак толкова, че все още да не искам бъдещия си секси като дявол бъдещ съпруг.
– Жена, очите ти ме пронизват – изръмжа той, докато заключваше телефона си и го оставяше настрана. Той се усмихна. – Ти си шибано ненаситна. – Той се протегна и прокара пръсти по слепоочието ми, като прибра част от разхвърляната ми коса зад ухото, откъдето беше изпаднал кокът ми. – Не те ли боли главата?
– Малко. – Повдигнах рамене. – Но знам какво ще я накара да се почувства по-добре.
Той се усмихна, а очите му светнаха от смях, макар че и в тях се надигаше топлина, която накара корема ми да се свие.
– Какво е това, бейби?
Претърколих го по гръб, усмихвайки му се лукаво.
– Пишка – промърморих.
Той изръмжа и ме хвана за врата, придърпвайки лицето ми към себе си, за да може да ме целуне по онзи див начин, който беше изцяло негов. Претърколи ме по гръб и притисна ръцете ми над главата.
– Мога ли да ти се доверя, че ще ги оставиш там? – Попита ме той. – Без докосване.
Поклатих глава, но бях напълно сериозна. Кайл знаеше колко много обичам да го докосвам.
Той се усмихна и се подпря на коленете си, сваляйки колана си. След това с лекота ме обърна по корем и издърпа ръцете ми зад гърба, като ги пристегна с колана си. После ме обърна обратно и ме погледна.
– Удобно ли ти е?
Кимнах, нагласяйки леко тялото си, така че коланът вече да не се впива в китките ми. Той изстена.
– Сигурно трябваше първо да те съблека.
Повдигнах рамене.
– Мога да отида по магазините, за да ги сменя – казах му с подканващо намигване.
Той хрипливо се засмя и спусна устните си към моите, като тялото му ме покри.
– Моят тип жена – изръмжа той.
Той разкъса блузата ми и я хвърли в другата част на стаята, а сутиенът ми отиде след това. След това устните му бяха върху лявата ми гърда, като засмукваше кожата, докато не стигна до зърното ми. Изкрещях, а в същото време ръката му се приближи и пощипна и дръпна другото ми зърно, което ме накара да извия гръб и да хленча, а ръцете ми се дърпаха за белезниците.
Майната му, имах нужда да го докосна.
Той се спусна надолу по тялото ми, ръцете му хванаха колана на панталона ми и стринговете ми, преди да ги свали от краката ми и да ги хвърли на пода.
– Вече си толкова шибано мокра – изръмжа той одобрително.
Дори нямах време да измисля умен отговор, преди той да зарови лице между краката ми и аз да извикам, бедрата ми се стегнаха около главата му, докато се извивах назад, а от устните ми излизаха въздишки и стонове.
Този мъж беше шибан бог с езика си.
Преди да успея да свърша, той разкопча дънките си и извади члена си. Разтворих краката си по-широко, позволявайки му да се плъзне в мен. Плъзна ръцете си под тялото ми, хвана раменете ми и продължи да ме чука като пещерен човек, какъвто наистина беше.

Назад към част 14                                                   Напред към част 16

***

Докато се измия, леглото беше оправено, нощницата ми беше дадена след яростния ми поглед, прозорците бяха забулени с тежки завеси и най-накрая можех просто да заспя.
Нещо хубаво.

***

Мисис Макстън ме събуди след залез слънце и ми каза, че лорд Арнел е дошъл и ме очаква.
Не исках да ставам. Изобщо не исках да ставам, но случилото се през нощта ми показа, че съм постъпила правилно и, което е по-важно, в подходящия момент. А и, като се има предвид напредъкът на Арнел, още една нощ и който и да беше Ръждивият дракон, всичките му четиригодишни усилия щяха да приключат, което означаваше, че никой няма да убива никого другиго, което априори беше добре, нали?
Изтощеното ми тяло беше категорично против.
Все пак станах, дълго мих лицето си със студена вода, после се преоблякох в домашна рокля без корсет, с който снощи ме стягаше през половината нощ, и след като прибрах как да е косата си, откровено прозявайки се, слязох долу.
А те ме чакаха там.
Първо, чакаха ме около две дузини букети от рози, алени и бели.
Второ, масата в трапезарията ме чакаше, приготвена за вечеря.
Трето, застанал до прозореца и загледан в снежната буря, ме чакаше лорд Арнел, който мигновено извърна глава при появата ми.
– Добър вечер, лорд Арнел – казах учтиво.
– Виждам, че сте по-добре – каза той студено.
– Да, знаете ли, аз винаги съм доста добре, когато никой не ми прилага насилствено контакт за ментална магия и когато никой не ми налива мляко против волята ми. Логичното заключение, лорд Арнел – аз винаги съм добре без вас! Вечеряхте ли?
Драконът ме погледна мрачно и отговори:
– Не, чаках вас.
– Не е нужно – потиснах прозявка, прикривайки устата си с длан, – просто ще пия чай. Мисис Макстън?
– Разбира се, скъпа – каза икономката, която беше слязла с мен и изглеждаше готова да ме вдигне, ако започна да падам.

***

Вечерята премина в мълчание. Заспивах и на няколко пъти се улавях, че очите ми се затварят сами, докато разбърквам чая си. Лорд Арнел беше ядосан, не го криеше и се хранеше мълчаливо.
Към края на вечерята, когато сервираха десерта, той направи внезапно предложение:
– Мисля, че трябва да отложим това, което сме планирали.
– Това е невъзможно. – Отново се прозях по най-неприличния начин и добавих язвително: – А трябваше да се погрижите за собствената си защита още преди четири години, когато започна всичко това.
Вилицата в ръката на дракона скърцаше жалко, раздробявайки се.
Погледнах към Арнел, спокойно посрещнах яростта, която искреше в очите му, и попитах:
– Смятате ли, че греша, лорд Арнел?
– Наистина ли смятате, че съм имал някаква причина да търся помощ от специалисти, мис Вайърти? – Изръмжа в отговор той.
Примигвайки, аз се потупах по бузите, за да се събудя, разтрих палците си, което според едно скорошно научно откритие трябваше да подобри мозъчната функция, и за пръв път погледнах лорд Арнел отблизо. Драконът изглеждаше… необичайно.
Първо, Арнел сякаш се чувстваше виновен, а аз никога преди не бях забелязвала у него чувство за вина. Второ, той изглеждаше ядосан – това аз бях виждала доста често, така че дори не бях изненадана. Но трето, Арнел изглеждаше изтощен, което не беше изненадващо, като се има предвид наситената със събития нощ. След като разгледах дракона, въздъхнах тежко и отговорих меланхолично:
– Лорд Арнел, осъзнавам, че вие, вашите роднини и вероятно вашите учители старателно криете факта, че имате невероятен магически потенциал. Очевидно е разумно, щом толкова много хора пазят тази тайна, но… когато в града започнаха да умират момичета и вие започнахте да имате пропуски в паметта, би трябвало да обърнете внимание на това, не мислите ли?
Той мълчеше и ме гледаше втренчено.
Когато срещнах погледа му, се усмихнах уморено и продължих:
– Лорд Арнел, нямам никакви претенции към вас, освен това, повярвайте ми, не разчитам на вашата благодарност, лоялност и справедливост. Честно казано, вярата ми в правосъдието в Града на драконите беше окончателно погребана, след като лорд Давернети ме заплаши с обвинение в убийство и поиска да подпиша споразумение за неразкриване на информация. Още в този момент ми беше ясно, че от вас, драконите, не може да произлезе нищо добро.
Драконът сведе поглед, вгледа се в празната чиния пред себе си за няколко секунди, после каза хрипливо:
– Крисчън се опитваше да ме защити.
– Разбирам – отвърнах аз, като наистина разбирах. – Но поставете се на мое място и усетете красотата на пълното осъзнаване на своята беззащитност пред Закона на Уестърнадан. Единственото, което направих, беше да се притека на помощ на едно умиращо момиче и да облекча страданията му, когато осъзнах, че не мога да направя нищо друго, за да и помогна, и бях обвинена в убийството и, за няколко часа изфабрикуваха случая. Дори си направиха труда да изцапат наетата от мен карета с кръвта на убитата жена и да запишат „откритието“ в протокола от проверката.
Вертикалните зеници на дракона се превърнаха в два тънки процепа.
– О, не се опитвайте да се преструвате, че ви пука за всичко това – казах язвително на дракона и се изправи, държейки чашата с чай, която се канех да взема със себе си. – Свършихте ли?

Назад към част 31                                                                 Напред към част 33

***

Грейс се върна в чакалнята на болницата.
Беше напуснала стаята само преди няколко минути, след като Ан Хюстън безцеремонно ѝ беше казала, че вече не е нужна и не я искат там.
И все пак беше тук, влизаше в нещо, което приличаше на яма от гадини, стомахът ѝ се свиваше на възел, дланите ѝ се потяха, устата ѝ пресъхваше – всички глави се обръщаха в нейна посока.
Братът и сестрата на Лиъм седяха близо до вратата и разговаряха, а гласовете им замлъкнаха.
Но с най-безценното изражение на лицето си трябваше да бъде майката на Лиъм, Ан. Тя изглеждаше така, сякаш някой току-що ѝ беше съобщил, че скъпоценният ѝ замък е щурмуван от варвари.
– Грейс – каза Ан, изненадана, сякаш не я беше виждала от години. – Забрави ли нещо?
– Да, забравих – отвърна Грейс и с ъгълчето на окото си забеляза Ред Джеймсън. Той я наблюдаваше със загадъчен поглед, сякаш предпазливо оценяваше представянето ѝ в този важен момент.
– Е, защо не ми кажеш какво си забравила, а аз ще положа всички усилия да го намеря и ще те уведомя, ако и когато го намерим? – Усмихна се ледено Ан.
– Изгубих си топките – каза Грейс и се усмихна леко.
Ан Хюстън се намръщи.
– Топките ти. – Тя произнесе думата така, сякаш това беше като да ядеш горещи боклуци. – Това шега ли е? Защото, ако е така, е с много лош вкус.
Грейс си пое дълбоко дъх и не отстъпи, въпреки че голяма част от нея искаше да го направи. Очите на Ан бяха призрачно злобни и студени и ако погледът можеше да убива, Грейс знаеше, че в този момент щеше да е студена като камък на пода.
– Това не е шега – отвърна тя накрая. – Позволих ти да ме уговориш да си тръгна, защото ми беше неудобно и не исках да те разстройвам с присъствието си тук.
– И все пак си тук – каза Ан и повдигна една вежда.
– След като си тръгнах, осъзнах, че не искам да бъда от хората, които се отказват да правят това, което смятат за правилно, само защото някой друг се опитва да ги накара да го направят.
Майката на Лиъм кръстоса крака, като устните ѝ се стягаха, докато станаха почти бели.
– Какъв интересен избор на думи. Значи сега аз съм насилник, предполагам.
Грейс искаше тя да знае истината.
– Лиъм прекарваше времето си с мен по някаква причина – каза тя, дори когато сърцето ѝ биеше толкова бързо, че се чувстваше отпаднала. – Мисля, че той би искал да съм тук и да го чакам.
В стаята цареше мълчание и докато Ан седеше за малко, без да реагира, стана ясно на Грейс, че жената размишлява. Опитваше се да реши дали си заслужава да има грозна публична конфронтация с Грейс, особено когато Ред Джеймсън я наблюдава.
Навярно в крайна сметка е решила, че не си струва.
– Със сигурност не съм възнамерявала да създавам у вас впечатлението, че не сте добре дошли тук – каза Ан, изражението ѝ се промени, чертите ѝ омекнаха.
– Моля те, ела да седнеш, Грейс. Не се чувствай зле, не дължиш на никого обяснение.
– Благодаря – каза Грейс и тялото ѝ малко се отпусна, когато осъзна, че няма да ѝ се наложи да търпи крещящи заплахи от майката на Лиъм пред брат му и сестра му (да не говорим за Ред Джеймсън) в чакалнята на болницата. Докато сядаше срещу Ан, Грейс се опита да държи главата си високо вдигната.
Направих го, помисли си тя. Независимо от факта, че тези хора ме презират, аз все пак се застъпих за себе си. Въпреки че са богати и влиятелни, не им позволих да ме натискат.
Чувстваше се горда от себе си и гръбнакът ѝ се изправи, докато седеше на стола и чакаше, сякаш ѝ принадлежи.
Ексли и сестра му Вера си пошепнаха за миг, а после Ексли се обърна към нея с добродушна усмивка.
– Не мога да си спомня кога за последен път си помислих, че един приятел на Лиъм си заслужава да бъде проклет. – И сега той наклони глава към нея в съвсем леко кимване. – Но ти току-що се превърна в такъв приятел – каза той.
– Благодаря ти – прошепна тя в отговор.
Устните на Вера се свиха в усмивка.
– Ще откриеш, че в началото можем да бъдем малко кликави, но щом спечелиш уважението ни, не сме толкова лоши. Нали така, майко?
Ан кимна, дръпна едно списание от масата, погледна го и зяпна.
– Точно така, любов. Абсолютно правилно.
Грейс седна назад, чувствайки се така, сякаш наистина току-що беше спечелила първата битка.
Изненадващо, сега тя се оглеждаше наоколо и изпитваше странно чувство на привързаност към чудатото, богато семейство на Лиъм. Може би просто са били защитници, сближени заради богатството си и усещането, че хората винаги искат нещо от тях.

Напред към част 2

РАЙДЪР

ШЕСТНАДЕСЕТ ГОДИНИ ПО-КЪСНО…

– Лука ще се появи днес – обяви Гейбриъл, докато се навеждаше да постави чиния с палачинки пред Елис на бара за закуска, а очите ѝ се разшириха от изненада.
– Какъв ще бъде той? – Прошепна тя развълнувано.
Леон се хвърли през повърхността, като хвана ръката на Гейбриъл.
– Той е Лъв, нали? Казвах му да си пусне дълга коса, но дали ще ме послуша? Не, а сега…
– Не казвам – прекъсна го Гейбриъл с блясък в погледа.
– Очевидно е василиск – казах аз и погледнах собствената си чиния с палачинки, когато Гейбриъл я донесе и я постави. – И може би щяхме да знаем как реагира на болката, ако го оставяше да пада по-често, когато беше дете, Гейбриъл. – Погледнах го остро.
– Защо бих позволил на детето си да се нарани, ако мога да видя начин да го избегне? – Изсмя се Гейбриъл. Бяхме водили този спор хиляди пъти, но в крайна сметка Лука така или иначе беше научил всичко за болката, когато го заведох на подземните боеве в Серпенс. Там позволяваха на непробудените тийнейджъри да се бият с юмруци в четвъртък вечер и първото момче, с което Лука се беше сблъскал, беше пребил до безсъзнание. Ако това не беше енергия на василиск, не знаех какво е.
– Ако е нещо с люспи по него, значи е дракон, Ад – каза Данте откъм мен със самодоволна усмивка. – Освен това няма толкова много ордени, които се появяват толкова късно. Той е на осемнайсет години.
– Което е с три години повече, отколкото си бил ти, когато си се появил, нали? – Подиграх се.
– Да, не много по-млад, отколкото беше, когато се появи като василиск – отвърна той.
– Пф, това беше различно – казах аз. – Аз бях в опасност, моят Орден се появи, за да ми спаси задника.
– Ами моят велик, велик чичо Клоуд не се появи като Лъв, докато не навърши почти деветнайсет години – добави Леон, който напоследък постоянно ни напомняше за това.
– Лъвовете почти винаги се появяват, когато са деца, Лео – засмя се Елис. – Но вампирите се появяват, когато се събудят. Дали ще получим специално ранно Пробуждане за него, както получиха Небесните наследници? – Тя погледна към Гейбриъл, но се нацупи, когато той не се съгласи с това.
– Чакай… виж колко самодоволен е Гейб днес – каза Леон подозрително, свеждайки очи към него.
– Не ме наричай Гейб – въздъхна той.
– Нашето момче ще стане харпия, нали Гейб? – Поиска Леон, като напълно пренебрегна раздразнението на Гейбриъл от прякора му за него. – Кога се появяват?
– Аз се появих, когато бях на седемнайсет години – каза той, но не даде никаква допълнителна информация за това какъв ще бъде Лука.
Погледнах към часовника, но погледът ми се спря на пухкавото легло на Периуинкъл на пода и сърцето ми се сви, защото ми липсваше. Бързо отвърнах поглед и отново проверих часа.
– Децата стават ли за училище днес, или какво?
– Аз ще ги взема! – Отскочи от мястото си Леон. – Те обичат, когато съм бодър сутрин.
Избухнах в смях.
– Не те ли удари в гърлото ЕрДжей последния път, когато я събуди с пеене на „Хакуна Матата“ в седем сутринта? – Бях дяволски сигурен, че и тя ще бъде василиск, но после взе и се появи като пегас миналата година и по дяволите, това беше шибана драма. Беше се появила под душа, беше се взривила през стъклото, беше се нарязала на крилата и беше хленчила така, сякаш къщата се е срутила. Обичах я независимо от Ордена ѝ, но по дяволите, не ме карайте да започвам с блясъка. Той попадна навсякъде. И докато Леон и Елис печелеха турнири по питбол, Гейбриъл работеше като професор, а Данте надзираваше задълженията на бандата на Оскура, познайте кой беше останал тук, за да почиства през цялото време? Аз.
Наистина ли от цялото ни семейство аз бях най-подходящият за съпруг на прокълната звезда?
Откакто ЕрДжей се бе появила, тя сякаш се бе превърнала и в пълноценен тийнейджър. Крещеше ми по три пъти на ден и се разплакваше за глупости, които дори не разбирах. Явно искаше да си боядиса козината в червено, вместо в естественото си синьо като патешко яйце. Но по дяволите, ако и позволя да сложи някоя от онези евтини химически бои на „Пегас“ близо до кожата си. Казах, че ще и приготвя боя за измиване, а тя затръшна вратата на спалнята си пред лицето ми и каза, че не иска моите „домашни глупости“. Моите отвари бяха най-добрите в шибаното кралство, по дяволите.
Заради това я изпратих да се труди една седмица в лозята на Оскура и оттогава тя не беше толкова устата. Никой никога не ми е казвал, че отглеждането на тийнейджър е равносилно на това да отгледаш демон, изпратен от дълбините на ада, и да го превърнеш в действаща фея. Като се замисля, може би беше благословия, че родителите ми не бяха наблизо по време на тийнейджърството ми, защото щях да бъда шибан кошмар.
– Ааа, излизай, татко – излизай! – Гласът на Лука се разнесе от горния етаж.
– О, по дяволите, всичко е наред, кубче, нека просто поговорим за това. Това е напълно нормално… – Опита се Леон, но характерното затръшване на вратата в лицето дойде и го прекъсна. Той изтича обратно долу и насочи обвинителен пръст към Гейбриъл.
– Защо не ме предупреди?
– За какво? – Вдигна поглед Гейбриъл от мястото, където лицето му беше заровено в шията на Елис, което я накара да се засмее задъхано. – О…
– Да, о – изръмжа Леон и разтри лицето си. – Аз съм белязан за цял живот.
– Не си ти този, която трябва да му пере чаршафите – казах аз със стиснати устни а Леон изхърка.
– Да, ебаси чистенето на стаята му, моля те, кажи ми, че няма скривалище на порно някъде там, Райдикинс? – Седна на мястото си Леон и се зае с палачинките, като бързо се откъсна от драмата в полза на закуската си.
– В днешно време никой няма порнографски списания, Леоне, всичко е онлайн – засмя се Данте.
Елис сдъвка устните си.
– Мислиш ли, че трябва да отида и да говоря с него?
– Не – веднага казаха и четиримата.
– Повярвай ми, amore mio, последното нещо, от което се нуждае едно момче на неговата възраст, е майка му да се опитва да му говори за неговата сексуалност – каза Данте.
– Майка ти сигурно те е хващала много пъти, пич – каза Леон със съжалително намръщване.
– А какво става с твоите майки? – Отвърна на удара Данте. – Те имат нулеви граници.
– Да, най-лошият момент беше, когато ме освиркаха през вратата и не искаха да си тръгнат – каза той.
– По дяволите, какво си направил? – Попита Гейбриъл с подсмърчане.
– Излезнах през прозореца и завърших на покрива на спокойствие. – Сви рамене той, а аз се засмях.
– О, по-дяволите, трябва ли да отида да проверя покрива?
Преди някой да успее да отговори, Лука влезе в стаята, тъмната му коса стърчеше във всички посоки, а челюстта му беше стегната. Лека червена руменина изпъстри бузите му, когато се премести при нас, взе няколко палачинки отстрани и се засуети.
Всички се спогледахме и над нас се възцари неловка тишина.
– Готови ли сте за училище днес? – Попита небрежно Елис.
– Не съм се пипал – изръмжа той едновременно с нея и смях заседна в гърлото ми.
– Това е напълно нормално, филио – нежно каза Данте.
– Ако искаш да прочетеш страница шестдесет и шест в книгата ми за лъвовете, там се обяснява как мъжките лъвчета обичат да… – Започна Леон.
– Не искам да чета книгата ти, татко, знам какво правя – каза твърдо Лука, после прокле, като осъзна какво е казал.
Пуснах тих смях, а Данте се разпадна следмалко, докато всички се разсмяхме и Лука най-накрая се усмихна.
– Добро утро – каза весело ЕрДжей, появявайки се облечена в тъмносинята си униформа на гимназията „Елдерхилс“, а полата ѝ беше навита доста над средата на бедрото.
– Не. – Щракнах с пръст, така че една лиана се хвана за подгъва и я принуди да се разгъне.
– Ех, татко, ти си такъв грубиян – изсъска тя, после грабна чиния с палачинки и падна до Гейбриъл, който я целуна по главата.
– Здравей, мила, тази сутрин си в добро настроение – каза Гейбриъл, а очите му се присвиха от подозрение, тъй като явно се опитваше да прозре защо е така.
– Ами кълна се, че когато се събудих, отново получих допир до Прозрението. – Тя закусваше, като ни разказваше за мига, в който е видяла видението на учителя си, който днес ѝ е дал забележка за това, че го е заобиколила.
– Ти ще станеш по-добър ясновидец от мен, аз не получих ясни видения, докато не навърших осемнайсет години – каза гордо Гейбриъл.
Когато стана време за училище и Лука най-сетне беше облечен, Данте подхвърли на Лука ключовете от колата си и всички ги изпроводихме от имота до главната порта.
– Наистина ли трябва да правиш това всеки ден? – Въздъхна ЕрДжей, когато Леон я прегърна и залюля, а Габриел придърпа Лука в прегръдките си.
– Обичаш нашите прегръдки – настоя Леон, мъркайки силно, докато предаваше RJ в ръцете на Гейбриъл, а аз прегръщах Лука.
Елис се погрижи и за двамата, целувайки ги по бузите и профучавайки около нас с бързината си, докато всички не бяха прегърнати и децата ни не напуснаха имота, за да се отправят към Академия „Аврора“. Те се качиха в супербезопасната, супербавна кола, която Леон беше откраднал за тях, въпреки молбите им за лъскав смъртоносен капан, и всички ние им помахахме за довиждане като най-добрите родители на света, докато Лука извъртя очи и те се отдалечиха. Обичах да засрамвам тези двамата. Беше прекалено лесно.
Въздъхнах, отново ми липсваше Периуинкъл, а Леон се премести, за да сложи ръка на ръката ми.
– Ще се върнат, преди да се усетиш.
– Да, знам. Просто си мислех за Пери – промълвих аз.
– И на мен ми липсва Уинкъл – въздъхна той и аз го ударих в ребрата.
– Вие двамата сте обсебени от нея – засмя се Елис. – Тя ще се върне от фризьора след час. – Пери обичаше да се глези, затова веднъж седмично ходеше на грумър, за да и почистят козината. Бях доста изненадан, когато разбрах, че кучетата-призраци могат да живеят до двеста години, а кученцето не беше остаряло и ден, откакто го намерих.
Хванах ръката на Елис и я придърпах към себе си, докато я целувах.
– Изглежда, че имаме един час за убиване, бебе.
Данте целуна врата на съпругата ни отзад, а аз плъзнах пръсти под дългата тениска на Гейбриъл, с която тя беше спала.
– Мисля, че си прав – мърмореше Елис.
– Ще я яздиш ли, Райдър? – Прошепна в ухото ми Леон и аз го ударих по главата, докато той се смееше и гъделичкаше страните ми.
– Първо ще те ударя в лицето – казах, докато се въртях, а той се стрелна, разкъсвайки дрехите си, докато се подготвяше да се смени.
Спринтирах след него, докато Гейбриъл викаше: „Няма да го хванеш!“, а аз приех това като предизвикателство, като изхвърлих лиани, две от които се запътиха към него и се опитаха да заклещят краката му. Леон изскочи на пътя, като се преобрази във формата си на лъв и изръмжа от смях, докато спринтираше към лозето до къщата.
Забавих ход и се обърнах към Гейбриъл, като ми хрумна една идея.
– О, това ще свърши работа – обади се Гейбриъл и аз забелязах, че Данте е откраднал вниманието на Елис, целувайки я яростно на земята като проклет дивак.
Все пак сега трябваше да дам урок на проклетия лъв и да удържа на думата си да го ударя, но щях да побързам с това и да се върна при нашето момиче веднага щом го направя.
Гейбриъл се затича към мен, потупвайки джоба си, а аз извъртях очи, преди да се преобразя в най-малката си змийска форма и да го изчакам. От гърба му се отделиха криле, които ме загребаха и се издигнаха в небето, като ме пъхна в джоба си, за да мога да видя красивия ни имот.
Гейбриъл лесно настигна Леон и ние го преследвахме в гората на ръба на имота ни, докато той се опитваше да ни изгуби, но Гейбриъл се смееше многозначително и аз знаех, че ще спечелим тази битка.
Погледнах към него, езикът ми се полюшваше на вятъра, а погледът ми беше насочен към златния звяр, който се движеше през дърветата. Сега вече нищо не може да ме сссспре, Сссимба.

***

– Появи ли се вече Лука? – Попита Леон Гейбриъл.
– Не – изръмжа той.
– Сега? – Настоява Леон.
– Не, Леон – отвърна Гейбриъл. – И ако ме попиташ още веднъж, ще ти натикам тази бутилка вино в задника. – Той издърпа бутилката „Аруксо“ от масичката за кафе и я запрати към него.
Елис се сгуши по-близо до мен, където седеше в скута ми във фотьойла, въздишайки доволно след вечерята ни.
– О, това би ти харесало, нали, Гейб? – Подиграваше се Леон. – Ти винаги си за експериментите след няколко питиета.
Засмях се и Гейбриъл извъртя очи, като изпъна краката си на масичката за кафе, докато се облягаше на дивана до Данте.
Елис прокара ръка по гърдите ми, вмъкна пръсти в ризата ми и погали изписаното с мастило X. Периуинкъл се беше качила на подлакътника на стола ми и ни наблюдаваше любопитно с наведена на една страна глава. Кълна се, че чакаше реда си да седне в скута ми.
– О, мои звезди! – Изведнъж изръмжа Гейбриъл и скочи на крака.
– Това случва ли се? – Скочи от стола си върху масичката за кафе Леон, а очите му блестяха от вълнение.
– Не, но трябва да тръгнем веднага. Елис остани тук – изръмжа той и се запъти към вратата.
– Какво, по дяволите, се случва? – Задъха се Елис, когато станах и я поставих на мястото си, докато Пери се озърташе загрижено.
– Това е мъжка работа, повярвай ми, ангелче. – Той се стрелна, целуна я силно по устните и тя неохотно остана на мястото си, докато Гейбриъл поведе четиримата към вратата.
Обухме обувките си, излязохме навън в полумрака и забързахме след него, докато той на практика тичаше по пътя към портата.
– Какво, по дяволите, става, Голяма птицо? – Поисках, като се мъчех да не изоставам от него. Беше като шибана чайка на възходящ поток.
Когато прекрачихме границата на имота ни, той се обърна рязко към всички нас, а очите му се въртяха в мрак.
– Това кученцата ли са? – Попита загрижено Данте. – Добре ли са, Фалко?
– Добре са – отвърна Гейбриъл. – Но ЕрДжей няма да бъде, ако не побързаме. – Какво се е случило? – Люлееше се от единия крак на другия Леон, като свиваше пръсти в гривата си.
– Това е онова момче Корбин – изплю Гейбриъл.
– Не – изпъшка Леон.
– Да – изсъска Гейбриъл и в гърдите ми се разнесе дрънчене. – Той ще отнеме девствеността на нашето момиче.
– Той е мъртъв – изръмжах аз. – Заведете ме при него и ще му счупя шибания врат.
– A morte e ritorno – изсъска Данте.
Гейбриъл кимна, извади от джоба си торбичка със звезден прах и я хвърли върху всички нас, увличайки ни в звездите.
Пристигнахме в гората на върха на един хълм, зървайки пред себе си сянката, където беше паркирана кола, гледаща към блестящите светлини на Алестрия.
От вътрешността ѝ до ухото ми достигна стон и аз изсъсках яростно, като разкъсах дрехите си и се превърнах в змия с размерите на питон.
– Трябва да обградим колата – каза Гейбриъл с тих глас. – Или малкото копеле ще се опита да избяга.
Леон свали дрехите си, в гърдите му се разнесе ръмжене, преди да се преобърне в лъв и да зачака командите на Гейбриъл, докато горната му устна се отлепяше в ръмжене. Буреносните облаци се свлякоха над блестящите звезди отгоре и по гръбнака ми премина вълна от статично електричество.
– Ти поемаш предната част – прошепна ми Гейбриъл и аз не чаках да чуя останалите му инструкции към останалите, докато се плъзгах по земята, проправяйки си път под колата към капака.
– Толкова съм влюбен в теб, Руби-Джейн – изръмжа Джет Корбин, а аз изсъсках яростно. Що за име беше Джет? Това беше шибано име на кретен.
Проправих си път към предната част на колата точно когато над нас в небето се разнесе гръм и Джейн се залюля.
– Чакай малко – каза тя трескаво, след което Леон скочи отгоре на колата със силен трясък. Гейбриъл прелетя над него, като се приземи грациозно от страната на шофьора на колата и когато вратата се отвори, той я затвори рязко в лицето на Джет, като го повали на седалката му.
– Това баща ти ли е! – Изкрещя той разтревожено и аз се радвах, че малкият гадняр звучеше уплашено.
Превърнах се отново във формата си на фея, скочих на капака в клек, за да ги погледна.
ЕрДжей изкрещя, докато се мъчеше да закопчее ризата си, която беше широко разкопчана и разкриваше лъскавия ѝ черен сутиен.
– Прибери си пениса, татко! – Умоляваше тя със стенания.
Леон падна от другата страна на колата, като се премести обратно във формата си на фея и се загледа в Джет на шофьорската седалка, а членът му беше притиснат здраво към прозореца.
– Татко! – Изкрещя му тя, омърсена и това беше най-малкото, което заслужаваше за това. Данте кръжеше над нас в небето, звяр на ужаса, докато от крилата му се разпръскваше светлина и той ревеше гневно в облаците. Дъждът се изсипа върху нас и аз се плъзнах от капака, присъединявайки се към Леон, който отвори шофьорската врата и издърпа Джет за врата.
– Остави го на мира! – Извика ЕрДжей, навличайки обратно училищната си пола, а аз затръшнах вратата в лицето ѝ, завързвайки всички врати с лиани.
Гейбриъл изръмжа, тримата заобиколихме Джет в кръг, докато дъждът ни заливаше отгоре.
– Нямаше да… – Започна да се ужасява Джет, но Гейбриъл го пресрещна.
– Не ме лъжи, виждам всяка мръсна мисъл в главата ти, момче – каза той и момчето пребледня. Не бях сигурен, че това е съвсем вярно, но Джет със сигурност му вярваше.
– Татковци! – Изрева ЕрДжей. – Пуснете ме навън в тази секунда!
– Не пипай нашето момиче – изръмжа Леон. – Никога. Тя ще бъде девствена до сватбената си нощ, чуваш ли ме?
– Какво? – Изкрещя ЕрДжей. – Всички сте луди!
– Чу ли ме, пишльо? – Леон бутна раменете на Джет, така че той се блъсна в мен и ме огледа със страх в очите.
Нямаше да крия кой съм пред това момче. Или щях да му подхвърля отвара за памет и да го накарам да забрави, или още по-добре – щях да го обвържа със звезден обет да пази тайната ми и да го накарам да се закълне, че няма да докосне с пръст моето момиче, освен ако не се ожени за нея, докато аз съм в това.
Приковах го в хипнозата си, когато погледът му се закова в моя, показвайки му камерата за мъчения, където лежеше завързан за дървена пейка, докато аз откъсвах крайниците му. Той ревеше от болка и плюеше проклятия срещу мен, а аз може би щях да се възхищавам на упоритостта му, ако се интересуваше от друго момиче, а не от моята малка принцеса.
– Ще стоиш далеч от нея, нали, Корбин? – Изръмжах, а устата му ту се отваряше, ту се затваряше.
– Но аз я обичам – каза той яростно и огънят в очите му ме накара да съскам. Освободих го от видението, като го прехвърлих през рамо, докато ЕрДжей крещеше, а аз се запътих право към ръба на отвесната скала на гребена на хълма.
– Чакайте, господин Алтаир – спрете! – Извика той.
– Аз не съм Алтаир, аз съм много, много по-кръвожаден от всеки вампир в това семейство. А вие имахте своя шанс, сега ще си платите за това, че доведохте нашата принцеса тук като евтина проститутка.
– Почакай! – Замоли се той, но аз го хвърлих през ръба на отвесния хълм, а ЕрДжей изкрещя още по-силно, удряйки с юмруци по предното стъкло.
Данте се свлече от небето, докато виковете на Корбин се носеха надолу към града долу, падаше и се свличаше като скала, докато Инферно се надпреварваше да го настигне.
Почти твърде късно Данте профуча под него и Джет се блъсна в люспестия му гръб с гръм и трясък, а писъците му се понесоха към града, докато нашият Буреносен дракон отплаваше в далечината.
– Всички вие сте психопати и аз ви мразя! – Започна да рита вратата Руби-Джейн и аз освободих лианите, които я държаха вътре, така че тя се изсипа навън в един пад.
Тя изхърка възмутено, докато се съвземаше, и тупна с крак по земята, сякаш беше копито.
– Ние сме тук, за да те защитим – каза Леон, разтвори ръце за прегръдка, а ЕрДжей го удари в корема, от което той изхриптя.
– Ей, недей да удряш баща си – изръмжа Гейбриъл, хвана ръката ѝ и я придърпа по-близо до себе си. – Искаме само да се грижим за теб.
При това чертите на лицето ѝ леко се смекчиха и аз се приближих до тях, като поставих ръка на рамото ѝ.
– Моля те, облечи се – помоли ни тя и Леон въздъхна, изтича да донесе панталоните ни и ми подхвърли моя, когато се върна.
Обух ги, след което придърпах ЕрДжей в прегръдките си.
– Той нарани ли те? – Поисках.
– Не, татко, помолих го да ме доведе тук – каза тя и вдигна брадичка. – Той е готин и искам той да е първият ми.
Аз се разкрещях, а Леон захлопна ръце на ушите си и започна да пее силно.
– Ти си на шестнайсет години – изръмжа Гейбриъл.
– Да, и? – Подхвърли тя към него. – Достатъчно голяма съм, за да знам какво искам. – Подигра се.
– Ти дори не си Пробудена, все още не знаеш нищо. Особено не и за секса.
– О, това е добро – изръмжа тя. – Идва от човека, който си татуира похот на кокалчетата на пръстите си, когато беше на моята възраст. – Тя сгъна ръце, свъси вежди и аз изръмжах.
– Кой ти каза това?
– Мама. – Сви рамене тя, а Леон свали ръце от ушите си, усещайки, че може да слуша отново. – Тя също така ми каза, че си пълен играч, който омайва всяка лъвица в Академия „Аврора“ с харизмата си. – Тя побутна Леон в гърдите. – И си прекарал нощта с мама много преди да се съберете, докато си бил пълен кретен. – Тя изви вежди към Гейбриъл и устните му се разтвориха.
– Какво още, по дяволите, ти е казала? – Задъха се Леон.
– Всичко – каза просто ЕрДжей. – Тя не пази тайни от мен, защото е готина, за разлика от моите властни татковци. – Тя отново потропна с крак и аз въздъхнах. По дяволите, Елис.
– Както и да е, начинът, по който сме се държали, няма никакво отношение към това как можеш да се държиш ти – каза строго Гейбриъл, а ние с Леон кимнахме в знак на съгласие.
В далечината отново се разнесоха писъци, докато Данте правеше лупинг след лупинг, а Джет се държеше за живота си.
– Това е толкова несправедливо – изръмжа ЕрДжей.
– Справедливостта не влиза в това – изсъсках аз. – Ти си наказана. И можеш да видиш това момче отново само с ескорт.
– Какво? – Изпъшка тя. – Това е нелепо! Буквално всяко момиче в моя курс е загубило V-образната си карта, как така аз трябва да съм V-образна?
Леон се ухили при тази дума, после отблъсна усмивката си и пренареди сериозното си лице.
Пристъпих по-близо до нея, за да привлека отново вниманието ѝ.
– Разликата е, че ти не притежаваш своята V-карта – притежаваме я ние. Така че изсмучи го, лютичко. – Сложих ръцете си и ЕрДжей ядосано изсумтя.
– Не се ядосвай, мъниче, вкъщи имаме пица и сладолед – каза Леон. – Това все пак е много по-добро от секса.
– Ха – засмя се Гейбриъл, след което прочисти гърлото си, отвръщайки поглед, а ЕрДжей се втренчи в него.
– Не се ядосвай, принцесо. – Хванах я за ръката, придърпах я към гърдите си и я прегърнах принудително, докато тя се извиваше и дърпаше от мен. Но накрая тя се предаде, въздъхна тежко срещу мен и аз я стиснах здраво.
– Просто защото те обичаме. – Присъедини се към прегръдката Леон и Гейбриъл също обви ръце около нас, притискайки я в средата ни.
Данте се приземи до нас, като се преобрази отново във формата си на фея и придърпа шортите си, докато се приближаваше.
– Къде е Джет? – Изтръпна от ужас ЕрДжей, когато се разделихме.
– Закарах го до вкъщи и го сложих в лимоновото дърво на майка му. – Каза Данте, преди да хвърли купчина ключове в колата на Джет. – Той може да дойде да си вземе това утре.
– Момчета, вие сте такива задници – промърмори ЕрДжей, но тя вече се беше примирила с поведението ни, защото това беше съвсем нормално, когато ставаше дума за това, че я защитаваме.
– При звездите – изпъшка Гейбриъл. – Трябва да се прибираме, хайде! – Той хвърли звезден прах върху нас, преди да успеем да кажем и дума, а сърцето ми заби по-силно при мисълта какво, по дяволите, още са ни приготвили звездите днес. Но когато се приземихме пред портите на къщата ни, забелязах причината и устните ми се разтвориха в пълен шок.
Елис седеше на гърба на огромен космат черен монолитен мечок-шифтър, а Периуинкъл тичаше в кръг около него.
– Виж! – Извика Елис, усмихвайки се, когато мечката се запъти към нас, а по лицето ми се разцепи усмивка.
– Боже мой, това Лука ли е?! – Извика Леон, тичайки към него, а синът ни притисна ръката му, докато Елис го потвърждаваше.
– Почти съм сигурен, че аз имах далечен братовчед, който беше такъв – каза Данте и изтича напред, за да го прегърне.
– Изглеждаш страхотно, Лука. – Затича се към него Руби-Джейн и се качи на гърба му зад Елис. Гейбриъл се издигна в небето, летеше около тях и се смееше, докато Лука закачливо се опитваше да отблъсне майка си и сестра си от гърба и те се държаха здраво, като се смееха безумно.
Сърцето ми пламна толкова топло в гърдите, когато видях цялото си семейство заедно, щастливо, в безопасност, у дома.
Нямаше друго място в кралството, където бих предпочел да бъда, освен тук. И нищо, което да прави живота ми по-пълноценен от тях.

Назад към част 65                                                                 Напред към част 67

„Ако само можех отново да бъда невидима“

ГЛАВА 43

ТАЛУЛА

През целия уикенд никой не се обади. Можеш да знаеш, че нямаш приятели. Но това никога не е по-очевидно, отколкото когато се случи нещо лошо. Няма кой да ти се обади. Няма кой да се отбие при теб, за да те провери. Няма кой да ти повярва.
Вече знаех, че съм без приятели. Трябваше да свикна с това. Но през последните няколко седмици не се чувствах самотна. Имах Неш. Той беше моят приятел. Той ме караше да се чувствам част от нещо. Сякаш се вписвах. Сякаш този свят се интересуваше дали съм жива или мъртва. Сякаш и аз бях важна.
Това беше мимолетно. Отмина твърде скоро. За милионен път си пожелах да не знам какво е усещането. Любов, приятелство, приемане. Преди бях безпомощна. Тогава беше по-лесно. Книгите ми бяха достатъчни.
Неш беше променил всичко за мен. Трябваше да се науча отново да се справям сама. Всеки ден в училище, без никой да ми говори. Те щяха да шепнат и да посочват отново. Нямаше значение какъв размер съм била. Това, че бях слаба, не ме спасяваше от това да бъда изхвърлена. Когато бях ходила цяло лято и използвах стремежа си към отмъщение, за да продължа, искрено вярвах, че това, че съм слаба, ще реши всичките ми проблеми. Колко глупаво беше това?
Тогава не се вписвах, а и сега не се вписвам. И никога нямаше да се впиша. Иска ми се дори да не бях опитвала. Ако бях останала с наднормено тегло, господин Дейс никога нямаше да ме забележи. Той никога нямаше да ме целуне. Училището нямаше да ме мрази.
Седейки в колата си, наблюдавах как другите започнаха да пристигат в училището. Всички бяха развълнувани, че са тук. Имаха групи. Приятели, които ги чакат. И всички те щяха да ме видят и да ме обвинят. Аз щях да бъда отхвърлената. Представях си, че това е по-лошо от това да си невидим. Ако само можех отново да бъда невидима.
Зачаках. Наблюдавах. И си говорех на себе си, но това не беше от полза. През целия уикенд не бях чула нищо за това какво ще направи г-н Дейс. Дали щеше да отрече и да заведе дело в съда, за да изчисти името си, което според мен беше възможно. Знаех обаче, че той няма да е тук. Майка ми се беше погрижила да не се сблъсквам отново с него в училище.
Почти се бях обърнала и се бях върнала в къщата, за да я помоля да ми позволи да се обучавам вкъщи. Но знаех, че тя ще ми позволи. Щеше да иска да ме защити. Нямаше да ме накара да се изправя пред това. Трябваше да се изправя срещу него. Трябваше да се изправя срещу себе си. Ако не се върнех, всички щяха да си помислят, че съм виновна. Че съм била доброволен участник.
Излизайки от колата, усетих как ръцете ми треперят. Стиснах ги здраво отстрани. Нямаше да бъда толкова слаба. Можех да го направя. Не бях направила нищо лошо.
Изправих раменете си. Взех раницата си и я сложих на рамото си, след което се отправих към вратите. Не установих визуален контакт с онези, които все още се задържаха навън. Продължих да вървя. Държах главата си високо. Нямаше от какво да се срамувам.
Те ме гледаха. Усещах ги. Сякаш времето беше спряло и всички бяха насочили вниманието си към мен. Лицето ми се разгорещи. Сърцето ми се разтуптя. Продължих да се движа напред. Те не можеха да ме наранят.
– КУРВА! – Изкрещя някой. Бях се подготвила за това. Беше толкова далеч от истината, че беше почти смешно. Почти.
Не се обърнах, за да видя кое момиче е сметнало, че е приемливо да крещи „курва“ на някого. Не ми пукаше. Продължих да си напомням, че знам истината. Това беше единственото, което имаше значение. Знаех.
Отворих вратата и влязох вътре с едно дръпване. Още хора. Повече очи. Още разговори, които спираха, когато ме забелязваха. Аз не спрях. Продължих да се движа.
– Никой не те иска тук, курво – каза един, докато минавах покрай него.
– Върви си вкъщи, курво – извика друг.
– Лъжкиня! – Извика някой друг.
Направих единственото нещо, което можех. Игнорирах всичко това.
Докато едно непознато момче, което трябваше да е по-младо от мен, не застана на пътя ми и не се усмихна.
– Ще те чукам на бюрото, ако искаш? Или просто си падаш по по-възрастни мъже?
Около него избухна смях.
Тръгнах да го заобиколя, а той се премести, за да ме блокира отново. Този път се вгледах в него.
– Махай се от пътя ми – казах твърдо.
– Ооо, не бъди такава, бейби. Просто искам да опитам какво накара треньора Д да си свали панталоните в класната стая.
Трябваше да очаквам това. Слуховете да прераснат в нелепи лъжи. Тръгнах да се движа около него отново. За пореден път той се увери, че не мога да го направя.
– Не искаш да я заразиш с венерически болести – обади се женски глас. Бях чувала този глас и преди, но не погледнах да видя кой е той.
Момчето се усмихна.
– Не ми се струва толкова лесна. Мисля, че го дава само на по-възрастните мъже.
– Стига толкова, тъпако – каза гневно Неш и този път обърнах глава, за да го видя как си проправя път през тълпата към мен.
Поведението на човека се промени.
– Съжалявам, човече. Просто се забавлявах с уличницата на училището.
Неш беше в лицето му. Той го избута силно назад със здравата си ръка.
– Начукай си го – нареди той.
Момчето преглътна тежко и адамовата му ябълка се раздвижи, след което се обърна и забърза по коридора. Неш се огледа.
– Господи, вървете напред. Живейте си живота – изкрещя той.
Хората започнаха да се отдалечават. Беше като магия. Всички се обърнаха и отново започнаха да говорят. Аз вече не бях развлечението. И всичко това благодарение на Неш. Той ми се беше притекъл на помощ. Той се грижеше.
– Благодаря ти – казах аз, шокирана, че от всички хора именно Неш се е застъпил за мен. Той не ме погледна веднага. Гърбът му все още беше обърнат към мен. Раменете му бяха напрегнати. Когато най-накрая се раздвижи, сърцето ми подскочи. Той щеше да говори с мен.
Очите му бяха лишени от емоции. Не се усмихваше и не изглеждаше загрижен. Нищо. Не ми даде много време да разбера какво означава това.
– Това не означава нищо. Недей да четеш в него. Аз съм приятен човек. Не допускам тормоз, когато го видя. Това е всичко, което е било.
Думите му все още се задържаха, смазвайки душата и надеждите ми, докато си тръгваше. Не го гледах как си отива. Отне ми цялото внимание, за да не се разпадна. За миг се бях отпуснала. И толкова лесно бях съкрушена за пореден път. Когато успях да преместя единия си крак пред другия, се отправих към шкафчето си.
Нямаше да го направя отново. Нямаше да си позволя да повярвам в любовта. Или дори в нещо толкова просто като приятел. Тези неща не бяха мои.
Да взема нещата, които ми трябват, от шкафчето си беше безсмислено. Не ми се налагаше да мисля, за да го направя. Имах нужда от разсейване. Нещо, което да облекчи думите на Неш, които звучаха отново и отново в главата ми.
– Курва – изсъска Пам, докато се приближаваше до шкафчето ми. – Видях те. Ти си курва. Заслужаваш всичко това.
Тя не се задържа, за да продължи. Беше казала каквото трябваше, затова побърза да си тръгне. Пам беше зла, но все пак имаше приятели. Хора, с които можеше да говори. Никога не е била сама. Никога не е била отхвърлена. Не знаех защо и харесваше да ме вижда самотна и мразена. Нищо не и бях направил. Не бях направил нищо на никого. Допреди няколко седмици повечето от тях не знаеха, че съществувам. И все пак цял живот бяхме ходили заедно на училище.
Не разбирах подобна жестокост. Никога не съм го пожелавала на никого. Дори на Пам.

Назад към част 44                                                          Напред към част 46

Глава 25

Светлините на навигационния мостик заслепяваха контейнерите, подредени на палубата на три височини. Членовете на екипажа се роеха между тях като мравки, чийто хълм е бил ритнат от садистичен петгодишен младеж, който щеше да се превърне в разгневени пчели убийци в момента, в който ни забележеше.
Тези аналогии с насекоми не помагаха на разклатения ми фокус.
Примъкнах се под стоманения люк и го спуснах обратно надолу, заглушавайки виковете на екипажа. Грохотът на корабния двигател се конкурираше с ехото от рева на морската вода, която изпълваше товарния отсек, от който бяхме избягали.
Спуснах се по стълбата и се присъединих към Лиена, като и двамата все още дишахме тежко от стремглавото ни изкачване дотук. За няколкото минути, които ни бяха нужни, за да стигнем до палубата, подът беше придобил ясен наклон.
Не бях сигурен дали корабът наистина ще потъне, но не исках да оставам и да разбера.
– Телефонът ми се намокри. – Лиена почука спешно по черния екран на устройството. – Не мога да се обадя на Вера да ни вземе.
– Вероятно не е отишла далеч. – Подскачах на петите на краката си, за да отблъсна силните тръпки, които разтърсваха тялото ми, и да поддържам адреналина си. – Ако се качим на палубата, можем да се опитаме да ѝ подадем сигнал. Просто трябва да не умрем, докато сме там. Имаш ли някаква магия, която да помогне за това?
Претърсвайки чантата си, тя извади три зашеметяващи топчета, две задържащи заклинания, които разпознах от полевия си тест, и черен пистолет от кобура на колана си.
– Това е всичко? Повече няма да има суперзаклинания за задържане?
– Не, а кубът ми се презарежда. Но можеш да ни направиш невидими, нали?
– Не за дълго. – Комбинацията от отрова от кориандър/травма на главата не ми вършеше никаква работа, а нещото, преметнато през рамо, не представляваше кой знае какво оръжие. Махнах рязко към косата ѝ.
– Ами всичко това?
– Това? – Тя дръпна един от нанизите сребърни мъниста в опашката си, като всяка от тях имаше видими руни. – Нищо от това не работи! Всички те са неуспешни прототипи. Защо иначе щях да ги нося като бижута?
– И какво, просто носиш неуспехите си навсякъде? Защо?
Намръщена, тя запрати пистолета към мен.
– Насочи се към десния борд и ще се опитаме да открием Вера.
– Води ме.
Тя се изкачи по късата стълба и бутна люка, за да го отвори широко. Последвах я и се изстреляхме на палубата. Ръкохватката на пистолета беше позната на ръцете ми – беше същият модел пейнтбол пистолет, с който бях тренирал.
Лиена се стрелна наляво в пролуката между контейнерите. Последвах я, а равновесието ми се оплакваше от странния наклон на палубата.
– Трюмни помпи!
Дрезгавият писък предшестваше пушещата с верига баба, която за последен път бях видял на мостика. Тя профуча покрай пролуката между контейнерите, а двама мъже я следваха по петите.
– Трюмните помпи в трюм две не работят! – Изръмжа тя. – Къде е Ортега?
Те не погледнаха в нашата посока и щом се изгубиха от поглед, Лиена отново се втурна напред.
Пробихме се между още два стека, насочвайки се към парапета. Разбойниците бяха много по-съсредоточени върху кораба си, отколкото да следят за нарушители, и аз започнах да си мисля, че може би ще успеем да се измъкнем живи от тази обречена лодка.
Излязохме от сенчестата пролука – и едва не се сблъскахме с един висок, едър червен румец на нашата възраст.
– Хей! – Изкрещя той.
Замахнах с пистолета си за отвара нагоре.
– Какво трябва да правим? – Промълви той, а в очите му блестеше паника. – Напускаме ли кораба?
– Ех. – Затъкнах пистолета зад гърба си. – Да, човече. Върви към спасителните лодки.
– Точно така. Да, спасителни лодки. – Облекчен, че е получил ясни инструкции, той побърза да се отдалечи – после спря. Погледна към нас и се намръщи. – Кои сте вие?
По дяволите.
Лиена беше по-бърза от мен, замахвайки към него с оглушително топче – което прелетя над дясното му рамо.
Наистина трябваше да поработим върху мерника ѝ.
– Нарушители! – Изръмжа той и измъкна два дълги ножа изпод палтото си. – Агенти на МагиПол! Тук…
Изстрелях пистолета си и над лицето му избухна струя жълта отвара. Той се свлече на земята, но голямата му уста вече беше привлякла вниманието на дузина членове на екипажа. Те се заизкачваха към нас от лявата страна на кораба, точно като моите глупави въображаеми мравки – с изключение на това, че тези убийствени гадни гибони приличаха повече на онези стършели убийци, за които само бях чувал.
Като изкрещя заклинание, Лиена хвърли един от двата си артефакта за заклинания в настъпващата орда, след което се скри зад един контейнер.
Вдясно. Битка на живот и смърт. Съсредоточи се, глупако.
Изстрелях няколко сънотворни към тях, после се скрих зад контейнера, успореден на този на Лиена, докато някакъв телекинетичен задник хвърли малка бойна брадва към главата ми. Надникнах зад ъгъла на контейнера и изпразних пълнителя си. Мъжете се сриваха с всеки изстрел. Лиена хвърли остатъка от артефактите си към тях, докато се оттегляше към парапета зад нас.
Пистолетът ми избухна безполезно, пълнителят беше празен и аз го захвърлих, докато се готвех да се изкривя, надявайки се, че имам достатъчно енергия за халюци-бомба. Но преди останалите трима мошеници да успеят да атакуват отново, през кораба премина метален стон. Някъде откъм левия борд реверберационен взрив разтърси корпуса и целият кораб се разтресе. И без това неудобният наклон на палубата се увеличи с няколко градуса.
Членовете на екипажа хвърлиха разтревожени погледи един към друг, след което се обърнаха с опашка и се запътиха към мостика.
Лиена и аз трябваше да се махнем от този индустриален „Титаник“, преди да сме се озовали в ситуацията на Джак/Роуз.
Хванал се за перилата, погледнах към развълнуваната вода, търсейки силуета на лодката на Вера на фона на отражението на светлините на товарния кораб. Обувките ми искаха да се плъзнат по хлъзгавата палуба и не можех да се преструвам, че списъкът на левия борд на кораба не се увеличава с постоянна и изключително тревожна скорост.
До мен Лиена се държеше за парапета, като и тя сканираше тъмния океан, който ни заобикаляше.
– Не виждам Вера! Трябва да сигнализираме…
Всички косъмчета по тялото ми настръхнаха и ми отне твърде много секунди, за да осъзная защо въздухът изведнъж се почувства така, сякаш идваше най-големият статичен удар на света.
Светкавицата избухна по парапета, срещна ръцете ми и всеки мускул в тялото ми се сви и ме прати назад. Ударих се в палубата и се плъзнах няколко метра надолу по наклонената повърхност.
Към нас крачеше пълнежът на гореспоменатия сандвич с говна – козелатият електромагьосник, който беше протегнал двете си ръце от двете си страни. Бели въжета от електричество изскачаха от всяка близка повърхност на кораба, снабдена с електричество – светлини, кабели, антени – и се вливаха в дланите му.
Той изсмукваше енергия от кораба, за да натрупа вътрешния си заряд.
Със силен трясък двигателите на кораба угаснаха. Вечно присъстващите вибрации затихнаха, а ярките светлини на мостика угаснаха, оставяйки само червени аварийни лампи, които осветяваха палубата в мрачно пурпурно сияние. Миг по-късно алармата, подобна на бъкел, засвири предупредително и далечен глас извика:
– Напуснете кораба!
Енергията, която се вливаше в мага, престана да действа, но той продължи да се приближава.
Лиена се изправи на крака, с гръб към парапета, а аз се заизкачвах до нея, подготвяйки се за продължението на битката ни в гаража – „Маниакален маг 2: Електрическо бугало“.
Време беше да разбера колко добре мога да се справя с изкривяването в сегашното си състояние.
Сякаш предусещайки следващия ми ход, електромагьосникът сграбчи инфернуса, който висеше на врата му.
Най-накрая беше захвърлил слънчевите си очила и втренчените му очи се свиха в концентрация. Алармата продължаваше да свири на всеки десет секунди. Той спря да се приближава, след което изръмжа:
– „Деймън, хейсихаз“.
Разпознах това заклинание. Лерой го беше използвал, за да извика един демон в инфернус.
– Какво правиш, Електро? – Извиках. – Опитваш се да призовеш грозния си домашен любимец? – Той се изсмя на подигравката ми, а от оголените му зъби изхвръкнаха искри. – Да, съжалявам за това – казах с фалшиво разкаяние. – Малко го развалих.
Заплашителна усмивка се закачи в ъгълчетата на устата на електромагьосника.
– Не ми е нужен демон, за да убия и двама ви.
– Добре знам това – казах аз, като вдигнах ръцете си без заплаха. – Но също така имам подозрението, че не си ме влачил чак дотук с все още туптящо сърце само за да получиш забавено удовлетворение. Искаш размяна. Животът ми срещу инфернусите на Роко.
Обърнах се към Лиена.
– Ти имаш инфернусите, нали, партньорке? В чантата си?
Очите ѝ се присвиха, но аз ѝ кимнах уверено и ръката ѝ бавно посегна към чантата.
Когато я извади обратно, от юмрука ѝ висяха четиринайсет психеделични инфернуса.
Погледът се фиксира върху висулките и магът пристъпи напред.
Лиена преметна ръка през ръба на парапета, провесвайки демоничния блясък над водата.
– Убий ме и никога няма да ги получиш.
Вниманието му отново се насочи към нея и от ръцете му изскочиха бели искри.
Този пич беше толкова развълнуван, че наполовина очаквах да му поникне цяла втора глава с побелели руси коси и да ни направи супер сайян.
Нямаше начин да не го сърби всяка възможност да сготви Лиена отвътре.Точно над главата ѝ светкавица привлече вниманието ми. На стотина метра от нея, върху черната вода, бледа светлина отново проблесна, осветявайки за кратко силуета на малка рибарска лодка. Вера.
Слава на Аквамен. Помощта беше на път – но ние бяхме попаднали в слаба патова ситуация с нашия волтаичен враг. Нямахме къде да отидем и нямахме оръжия, а той не можеше да нападне Лиена или мен, без да целуне за сбогом сладките си, споделени инфернуси.Трябваше само да го забавя, докато Вера не се приближи достатъчно, за да можем да се измъкнем.
– Сигурна съм, че си наясно с това, Ортега – това е името ти, нали? Ортега?
Очите му се стрелнаха към мен при споменаването на името му. Щях да приема това като „да“.
– Сигурен съм, че сте наясно с цялата тази история с преобръщането на кораба, която се случва тук. Между другото, благодаря ти, че заглуши двигателите. Сигурен съм, че това помогна на ситуацията. Както и да е. – Махнах с ръка към палубата, която сега беше лишена от роящи се моряци. – Като се има предвид, че вашият екипаж вече се е оттеглил и никой от нас не се казва Моли Браун, това противопоставяне не може да продължи вечно.
Погледнах към водата, наблюдавайки как рибарската лодка се приближава към нас. Давай, Вера, натискай педала на газта. Или кормилото към локвата, или какъвто беше морският еквивалент.
Лиена и Ортега се стрелнаха с мълчаливи смъртоносни погледи един към друг, като последният сякаш бе изпаднал в екзистенциален въпрос: „да убия момичето“ или „да спася плячката“.
– От това, което видях – казах аз, преди той да успее да се реши на първото – тези инфернуси не са единствената ви точка на интерес. Не знам какво е направила Лиена, за да попадне в списъка ви с убити, но ако съдя по колата бомба и онзи каскадьор с камиона за храна…
– Око за око – прекъсна ме Ортега, а от върховете на пръстите му бликна електричество. – Или по-скоро дъщеря за дъщеря.
Лиена се напрегна видимо. О, татко Шен, какво си направил? От ръцете на електромагьосника заваляха искри, които се пръскаха и умираха върху палубата, която се беше наклонила значително повече от преди – като че ли достатъчно, че трябваше да разширя стойката си, за да запазя равновесие.
Достатъчно, за да може купчините контейнери да се опитат да имитират най-страшната наклонена кула в Пиза, която някога съм виждал, държани заедно само от здравите Х-образни ремъци, закрепени за предните им части.
Без да обръща внимание на състоянието на кораба, Ортега прониза Лиена с поглед, изпълнен с омраза.
– Шен уби малкото ми момиче.
– Лъжеш – отвърна тя. – Баща ми не би…
– Той я уби! – Ортега изръмжа. – Така че ще го накарам да страда по същия начин, по който аз страдах през последните тринадесет години.
Ръката на Лиена, която държеше фалшивите инфернуси, се разтрепери, което ме накара да работя по-усилено, за да запазя правдоподобността на деформацията. В съзнанието ми се прокрадна онази позната мъглявина на психическото изтощение и хвърлих поглед към тъмната вода.
– Убийството на Лиена няма да поправи нищо, Ортега – казах аз. – Това няма да върне дъщеря ти и със сигурност няма да ти донесе тези инфернуси.
Той ме игнорира, вперил поглед в Лиена с безсмислената интензивност на тринайсетгодишна обида.
– Но ти знаеш това – промълвих аз. – А на теб не ти пука. – Целият кораб се изтърколи, като повали и тримата на колене. Улових се и се изтласках обратно, но беше твърде късно. Ортега вече ръмжеше, а лицето му беше изкривено от небивала ярост, докато се взираше в Лиена. В празния ѝ юмрук. Бях изгубил деформацията на фалшивите инфернуси.
– Какъвто бащата – изръмжа Ортега и се изправи на крака – такава и дъщерята. – Той протегна ръка и усукана мълния, дебела като питон, се стрелна право към нас.

Назад към част 25                                                             Напред към част 27

Глава 19

Смразяващите думи на Дмитрий продължаваха да се въртят в главата на Елена, докато тя се отбиваше в моргата, за да се увери, че мъртвата жена наистина е била тази, която е убила вампира в парка. Беше нужен само един дълбок дъх – сладката отрова на олеандъра беше вградена в кожата на убийцата. След това Елена се промъкна в кулата, за да вземе бърз душ. Не се чувстваше добре да се срещне с Евелин веднага след като беше дошла от къщата на мъртвите.
– Ето, че тръгваме – каза тя двайсет минути по-късно, докато водеше сестра си през солидните стоманени врати на Академията на гилдията, осъзнавайки напрежението в това малко, здраво тяло. – Твърде млада си, за да се присъединиш като пълноправен член, а и никой не очаква да живееш тук, но ще ти бъде изготвен график за извънкласни занимания, които да ти помогнат да усъвършенстваш и контролираш способностите си.
Евелин погледна през рамо към мястото, където Аметист вървеше със скован гърб до Гуендълин.
– Ейми може ли да дойде с мен?
– Да, ако искаш. – Неочаквано, макар че Ева беше роден ловец, именно Ейми с нейния яростно подхранван гняв и остро недоверие напомняше най-много на самата Елена. Ева, помисли си тя, все още беше достатъчно млада, за да види света такъв, какъвто искаше да го види. Ейми отдавна беше свалила розовите си очила, вероятно разбираше болезнената истина за връзката, която изглежда съществуваше между Гуендълин и Джефри.
Призракът на Маргарите преследваше и двамата.
Отърсвайки се от тази мисъл, когато стигнаха до стъклената врата към чакалнята, Елена се провря през нея. За нейна изненада мъжът, който ги посрещна вътре, беше във високотехнологична инвалидна количка. Това обаче не беше изненадата.
– Вивек! – Като скъси разстоянието помежду им, тя обгърна лицето му, целуна го по двете бузи, като до този момент не беше осъзнала колко много ѝ е липсвал.
Той се изчерви, но не отдръпна инвалидната си количка.
– Уау, погледни тези крила. Мислех, че всички ме дърпат за краката, дори след като видях репортажите в новините. – Премествайки стола си с помощта на органа за управление на натиска, той игнорира Евелин, Аметист и Гуендълин, докато разглеждаше перата. – Би ли искала да ми позволиш…
– По-късно – каза тя и постави нежно ръка между лопатките на Ева, принудена от чувство за отговорност да оправи това, да се увери, че най-малката ѝ сестра никога няма да си помисли, че е прокълната, а не надарена.
– Доведох в гилдията нов ученик.
Вниманието на Вивек се премести веднага, кафявите му очи бяха твърди, проницателни.
– Роден ловец – каза той с кратка увереност. – Не е толкова силна като теб, но е достатъчно силна, за да си навлече неприятности, ако не внимава.
Евелин се премести по-близо до Елена при това сурово, почти студено обобщение. Елена дръпна конската си опашка.
– Не му обръщай внимание. Вивек през повечето време говори с компютри – хората са твърде големи неприятности, що се отнася до него. – Беше крайно нетипично да го види далеч от подземните тунели, които бяха обичайното му обкръжение.
Сега, мърморейки, местният компютърен гений на Гилдията кимна към оживената офис зона отвъд.
– Отиди там, те ще се заемат с документите.
Елена влезе заедно с Евелин, но когато стана ясно, че Гуендълин е способна и готова да преведе дъщеря си през процеса, тя излезе да поговори с Вивек.
– Радвам се да те видя, Ви.
– Получи ли онзи пистолет, който изпратих със Сара? – Попита той, а очите му бяха докоснати със следа от завист, когато се спряха на крилата ѝ.
Тя не му завиждаше за това. Той също беше роден ловец, но като дете беше парализиран при инцидент и беше загубил всички чувства под раменете. Инвалидната му количка, конструирана за безжична връзка, беше най-съвременното технологично съоръжение, от което управляваше владенията си – тунелите.
Винаги беше разбирала защо той предпочита да остава в тайното скривалище и информационния център под главната сграда на гилдията – за него трябваше да е кошмар да бъде навън, когато нямаше възможност да разгърне ловните си инстинкти. Фактът, че бе успял не само да запази разсъдъка си в условията на този натиск, но и да се превърне в безценна част от Гилдията, бе доказателство за невероятната му воля.
– Имаш предвид този пистолет? – Тя го извади от вътрешния кобур на бедрото, после го върна обратно, преди да ѝ се скарат, че е показала оръжие.
Вивек се усмихна и това направи лицето му поразително. Беше прекалено слаб, костите му бяха прекалено остри на фона на кожата, която беше с нюанс по-тъмна от тази на Венъм, но беше красив мъж. И все пак никога не правеше нищо от това – откакто го познаваше, той беше асексуален. Нарочно, помисли си тя. – И какво искаш да направиш с крилата ми?
Линии по челото му.
– Щях да те помоля да дойдеш за сканиране, за да получим по-добра представа за вътрешната им структура, но… това може да те направи уязвима. – Премествайки инвалидната си количка с едно малко движение на главата, той се отдалечи от офиса и излезе на верандата, която се простираше по цялата дължина на предната част на сградата.
След него тя се облегна на парапета.
– Да. – Тя сгъна ръце и се замисли за лоялността си. – Той държи сърцето ми, Ви. Никога не бих направила нещо, за да го предам.
Вивек дълго я гледаше.
– Винаги съм се чудил кой ще пробие тази броня – мисля, че ще е някой страшен архангел. – Крива усмивка изкриви лицето му и той наклони глава към офиса. – И така…
– Да. – Вивек знаеше повече за заплетените ѝ отношения със семейството ѝ от всеки друг освен Сара. След като беше отхвърлен от собственото си семейство след злополуката, може би разбираше още по-добре.
Сега той погледна към павираната алея и към масивните железни порти, които пазеха входа на Академията на гилдията.
– Гледах монитора за наблюдение, преди да кацнеш. Баща ти докара сестрите ти тук. Той е отвън, седи в мерцедеса си.
Елена усети как раменете ѝ се схващат и това беше инстинктивна реакция, с която не можеше да се пребори. Тя разбра и без да ѝ се казва, че Гуендълин е причината Джефри да дойде. По някакъв начин красивата жена, която винаги е изглеждала само като декоративно приспособление, беше намерила волята да принуди несговорчивия си съпруг да издържа децата си.
– „Не съм достатъчно силна. Простете ми, мои деца.“
Споменът за гласа на собствената ѝ майка, толкова напрегнат от болка, толкова изгубен, се заплете в съзнанието ѝ, карайки ръката ѝ да се свие в юмрук. За разлика от Гуендълин, Маргарите не беше там, за да се застъпи за дъщерите си срещу Джефри, който бавно се беше превърнал в непознат. Но тогава Гуендълин не беше принудена да слуша как две от дъщерите ѝ са измъчвани до смърт, не беше чупила ръцете и краката си, за да не може да отиде при тях, не беше претърпяла такова унижение, че да крещи дни наред след това.
– Ели.
Примигвайки на острия тон на Вивек, тя се изправи и погледна назад към офиса.
– Ще я пазиш ли, Вивек? – Парализиран или не, той имаше очи навсякъде. – Докато тя е тук, в Академията, ще бдиш ли над нея – над тях?
– Знаеш, че не е нужно да питаш. – Погледът му беше течно-тъмен от болка, когато тя го срещна отново. – Дали тя някога ще изчезне? Болката?
Веднага ѝ хрумна да отрече, но тя се поколеба и се замисли.
– Не – отвърна накрая, като хвана рамото му с ръка. – Но тя може да бъде… заглушена от силата на други емоции. – Като ослепителната ярост, която свързваше един ловец с архангел.
– Страхувала ли си се някога? Че всичко ще бъде отнето? – Отново.
– Да – призна тя, защото той бе имал смелостта да зададе въпроса. – Но вече не съм безпомощно дете. Ако по някаква причина Рафаел иска да ме изостави, ще се боря за него до последния си дъх. – Защото сега той беше неин.
Усмивката на Вивек беше малка, тържествена.
– Надявам се да успееш, Ели. За всички нас.
Телефонът ѝ иззвъня в тишината, която последва тихото, сърдечно пожелание. Тя провери дисплея и каза „Сара“ на Вивек, преди да отговори.
– Здравей, шефе.
– Току-що получих молба за съдействие от полицията. – Тонът на Сара беше ясен, както Ранзъм обичаше да нарича „режисьорски“. Само веднъж беше използвал думата „диктаторски“ – и му бяха възложили лов в дебрите на някакво бундестагово градче, където местните погледнаха косата и коженото му яке и го нарекоха „фантазьор“.
Устните ѝ потрепнаха при спомена за това как трябваше да избяга след края на лова, за да избегне местните красавици и техните бащи с пушки – тя каза:
– Да?
– Знам, че вчера си имала тежък ден, но днес си единствената, която не е в командировка, така че си вдигни задника.
Елена беше повече от щастлива да се върне към работния ритъм, но…
– Наистина ли съм единствената, която имаш? – Сара имаше достъп до голяма мрежа от ловци в петте района.
– Искам да дам почивка на Ранзъм след изсипването, което пое – отвърна Сара, когато Вивек прошепна, че е тръгнал. – Още няколко души получиха подобни наранявания в хаоса вчера. Ашуини е наоколо, но се свлече до избите в пет часа тази сутрин, така че е излязла като нищо.
Ловците спяха в Избите по ред причини, но една от най-големите беше, че им трябваше място, където да се скрият.
– Трябва ли да питам? – Тя махна на Вивек, докато той се спускаше по рампата към своя транспорт.
– Става дума за Джанвиер, ръчно написан знак и големи количества мед. Това е всичко, което ми е позволено да кажа.
Като се подхилкваше на образите, които изникваха в съзнанието ѝ при споменаването на вампира Кейджън, за когото Ашуини сякаш прекарваше половината си живот в лов, Елена каза:
– И така, къде съм ти нужна?
– Деланси Стрийт, точно под моста Уилямсбърг. ДБ, може да е бил ухапан от вампир няколко пъти, но полицаите казват, че има толкова много щети, че не могат да кажат. Би трябвало да е лесна задача.
Гръбнакът ѝ се превърна в стоманен прът.
– Нямам нужда да ме глезиш, Сара.
– Не ми прави физиономии. – Скъсани думи. – Не си се върнала към пълните си ловни сили и ако имах някой друг, нямаше да те изпратя в Бостън вчера. Използвай престоя, който имаш, за да влезеш отново във форма, иначе ще те назначавам на задачи за жълти стотинки с участието на идиоти, които си мислят, че могат да развалят договорите си след мизерна година-две.
Елена изсумтя.
– Подло.
– Ето защо печеля големите пари.
Поглеждайки към офиса, Елена видя, че Гуендълин и момичетата изглежда привършват.
– Сигурно ще бъда там след около двайсет и пет минути.
– Полицаите ще задържат мястото на инцидента.

Ченгетата не само бяха задържали мястото на инцидента, но и го бяха поставили под карантина зад толкова много жълта лента за местопрестъплението, че можеше да бъде и ограда.
– Майната му. – Униформеният, който беше най-близо до Елена, отметна шапката си назад и се загледа, докато тя се приземяваше върху тучната зеленина на парковата зона под моста. – Истински ли са?
Тя не можеше да се сдържи.
– Не, купени от магазин за костюми.
Той сведе очи, загледа се още малко, преди между него и Елена да застане един едроплещест детектив в цивилно облекло.
– Добре дошли отново, госпожо Деверо.
– Приятно ми е да се върна, детектив Сантяго. – Тя се усмихна искрено на полицая ветеран и кимна към лентата на местопрестъплението. – Не мислите ли, че е леко пресилено?
Сантяго потърка челюстта си, твърда като на боксьор и покрита със солено-пиперлива брада, която се виждаше още по-ясно на фона на кожата с цвят на сухи тютюневи листа.
– Новобранец. – Той вдигна една част, която имаше достатъчно разстояние, за да може тя да се промъкне под нея дори с крилата си. – Той се изплаши – първата ДБ. Но не е толкова зле, колкото някои, които съм виждал.
Елена трябваше да се бори, за да не позволи на думите на детектива да я изритат в миналото, което отказваше да остане погребано. Тя също се беше изплашила при първия си труп. Единствената разлика е, че е била на десет години, а тялото е било на сестра ѝ Мирабел. Дългокраката Бел, която играеше на топка и танцуваше със същата атлетична грация. Бел, чиито крака Слейтър беше разбил на толкова много парчета, че тя никога повече нямаше да може да прави нито едно от двете, дори и да беше жива.
– Може да е човешки психопат – дълбокият глас на Сантяго я върна в настоящето – но след нещата, които съм виждал в кариерата си, съм се научил да проверявам.
Спускайки се внимателно по лекия склон, Елена проследи миризмата на кръв почти до брега на водата. Тя наполовина очакваше жертвата да е мокра или полупотопена, но тийнейджърката лежеше суха в дългите треви в един сенчест ъгъл под моста. Сухо, с изключение на кръвта. Тя я покриваше от главата до петите, оставяйки голи проблясъци на кожа с толкова блед оттенък, че изглеждаше направена от тъкан.
Сантяго, който се движеше по склона с малко по-малко грация, а черните му мокасини се хлъзгаха по тревата, си пое дъх.
– Просто едно дете.
Елена се опита да не допусне, че младостта на момичето има значение, опита се да не види сестрите си Бел и Ари в лицето на жертвата. Беше трудно. С гъстата си тъмна коса и лятната рокля, изпъстрена с незабравки, тя приличаше на езическо жертвоприношение, което лежеше там, погалено от размахващите се стръкове трева. После вятърът се смени, носейки със себе си аромата на смъртта, и илюзията се разпадна.
– Да.
– Готова ли си да се занимаваш с кръвожадните кучета?
– Да. – Намирайки опора в работата, тя си пое дълбоко дъх. Намръщи се. – Необичаен брой вампирски миризми в района. – Целият участък беше пропит с толкова разнообразни нотки като памучно дърво и липа, до горчив черен чай с поръска от морска сол и лепкави нишки от тафта. Това не бяха единствените неща, които тя долови във въздуха. О. – Ако не знаех по-добре, щях да кажа, че това е място за вземане-даване.
Сантяго вдигна глава.
– Хей, Брент! Дължиш ми десет долара!
– О, копеле.
Елена усети, че устните ѝ потрепват. Заплашваше я чувство за вина. Как смееше да се усмихва, докато едно момиче лежеше мъртво в краката ѝ? Елена се пребори с този глас – факт е, че трябваше да се дистанцираш по някакъв начин от тези сцени, иначе те изяждаха, докато не останеше нищо.
– Сега залагаш на мен?
Сантяго намигна.
– Още един новобранец. Като да вземеш бонбон от бебе. – Сложи ръце на хълбоците си, отметна якето си по онзи начин, по който правеха мъжете, и каза: – Много от младите вампири се мотаят тук, заедно с човешките си партньори. Ние държим нещата под око, но в по-голямата си част те са безобидни – обичат да се забавляват и, да, да се целуват.
– Хм. – Елена осъзна, че не е била сред толкова млади вампири, откакто се е събудила от комата. – Е, това ще създаде проблем, освен ако извършителят – ако е бил вампир – не е оставил достатъчно следи по нея, за да мога категорично да отделя миризмата му.
Нахлузи латексовите ръкавици, които беше взела от комплекта в Академията на гилдията – защото, макар и да беше имунизирана срещу болести, не обичаше да си потапя пръстите в кръв и други телесни течности – и се наведе до тялото. Не беше младо момиче, което обичаше незабравки и носеше красива лятна рокля въпреки студения въздух. Не и някой с дълги крака на танцьорка. Просто тяло.
– Мога ли да я докосна? – Попита тя, борейки се да запази емоционалната дистанция.
– Заповядай. Разбрах се с хората от криминалната полиция.
Тревата, бодеше долната част на крилата ѝ, постави едната си ръка до главата на мъртвото момиче, за да се подпре, и се наведе, за да помирише опустошената ѝ шия.
Желязо. Старо. Сухо.
Сапун.
Синтетичен парфюм.
Сърцето ѝ прескочи един удар.
Пищен, лиричен, чувствен, толкова необикновен аромат, че беше отвъд уникалността.
– Черни орхидеи – прошепна тя под носа си, но имаше нещо … Беше сигурна, че е доловила намеци за едва доловима основна нотка, когато вятърът блъсна нея и Рафаел пред къщата, но този аромат беше чист, толкова, толкова чист. Като се има предвид обаче непостоянният характер на ангелските ѝ способности за усещане, това не беше убедително за нищо.
– Какво? – Сантяго се спусна до нея. – Мислиш ли, че може да е било глутница вампири?
Преглъщайки почти сигурното съзнание, че това е много, много по-лошо, Елена вдигна пръст, след което се наведе на колене достатъчно близо до тялото, за да може да разгледа някои от раните, които не бяха покрити с кръв.
– Не са следи от ухапване – каза тя с изненада. – Резки. Мънички, мънички резки. – По цялото тяло на жертвата. Направени от някой, който е държал острие, но истинският въпрос беше какво или кой е движил тази ръка?
– Да. Измъчвана. – Големият детектив се изправи на крака със стон. – Случай на гилдията или на нас?
– Гилдията. – Това не беше съвсем вярно. – Никой човек не е направил това. – Съблече ръкавиците си и ги държеше в едната ръка, а с другата, която Сантяго протегна, се изправи на крака. – Благодаря.
– Няма проблем. Кошницата за биологични отпадъци е там горе. – Той посочи с палец над рамото си.
Вървейки обратно с него, тя се отърва от ръкавиците, след което използва мобилния си телефон, за да се обади на Рафаел.
– Има нещо, което трябва да видиш.

Назад към част 19                                                               Напред към част 21

Глава 14
СКАЙЛЪР

Погледнах нагоре, когато Пени се втурна в гаража, изглеждайки силно раздразнена. Тя посочи с пръст към мен. Очите ми се разшириха от тревога.
Какво, по дяволите, бях направила?
– Ти – отивай да се измиеш веднага, за да мога да те заведа обратно в клуба. Трябва да си вземеш душ и да се преоблечеш. Трябва да си купиш сватбена рокля. – Тя сложи ръце на бедрата си. – Къде е твоят шибан бъдещ съпруг?
– Ебаси – прошепна Кайл изпод колата, по която работех. Той се измъкна изпод колата. – Точно тук, Пени – обяви той, докато се изправяше и избърсваше ръцете си в парцала за смазване.
Тя вдигна ръце във въздуха в знак на раздразнение.
– Тя ще се омъжи след по-малко от седмица, а ти я караш да работи! – Избухна тя. – Тя трябва да се подготвя за сватбата си, а не да робува на коли!
Кайл въздъхна и погледна към Купър, който мълчаливо се смееше под капака на колата, по която работеше.
– През, моля те, обясни на жена си, че не аз преча на Скайлър да пазарува рокли.
Поставих ръка на ръката на Кайл и се усмихнах на Пени.
– Оценявам мисълта ти, Пени, но аз не харесвам особено роклите. – Свих се от огъня в очите ѝ. – Просто щях да нося това, което нося обикновено.
– Притежаваш ли изобщо чифт неопетнени дънки? – Недоверчиво ме попита тя.
Свих се.
– Е, не, но…
– Никакви „но“. Ако ще се жениш по дънки, тениска и ботуши, то поне може да са без петна. Хайде да вървим.
Погледнах Кайл с умоляващи очи. Той само вдигна ръце в знак на капитулация.
– Съжалявам, бейби – промълви той. – Няма да тръгна срещу нея, когато е в това състояние.
Изпъшках.
– Путка – промълвих аз.
Той ме плесна по дупето, докато се обръщах да вървя към Пени. Погледнах го през рамо, но усмивката на лицето му стопи разочарованието ми. С въздишка се обърнах към Пени.
– Хайде да вървим – каза ми тя. – Ще ми благодариш за това, след като видиш снимките си, когато изтрезнееш след уикенда.
Засмях се.
– Когато съм трезва? – Попитах я.
Тя кимна, като също се засмя.
– Наистина ли си мислиш, че отиваш във Вегас с група мотористи и че няма да си напълно пияна през по-голямата част от уикенда? – Тя се усмихна. – Имаш още много да учиш, Скайлър.

***

Пени вдигна чифт тъмно изпирани дънки с изрязани крачоли.
– Какво ще кажеш за тези? – Попита ме тя. – Приличат на твоя стил.
И те бяха такива. Имаха малки разкъсвания на бедрата и на задните джобове, но не достатъчно, за да се вижда кожата – точно толкова, че да изглеждат изтъркани. Кимнах и ги взех от нея.
– Ще ги пробвам – казах ѝ.
Тя стисна устни.
– А сега какво търсиш в един топ? – Попита ме тя.
Повдигнах рамене.
– Нещо обикновено. Без яка – казах ѝ. – Наистина искам това да е възможно най-просто. Предполага се, че ще бъде просто нещо забавно – изобщо не е стресиращо. Дори няма да си правя грим.
Тя ме зяпна.
– Без грим? – Попита тя с ужас.
Засмях се.
– Без грим – потвърдих аз. – Мразя тези неща.
Тя сви рамене.
– Добре. – Тя отиде до друг стелаж за дрехи, на който имаше няколко ризи с къси ръкави. Тя вдигна една обикновена черна V-образна блуза.
– Какво ще кажете за тази? – Попита ме тя.
Кимнах и я взех от нея. Тя изведнъж изпищя и ме повлече към друг стелаж, на който имаше кожени якета.
– Трябва да носиш това – изрева тя, докато взимаше моя размер.
– Не съм сигурна, че кожата е моето нещо – казах ѝ, докато грабвах якето от нея и го вдигах, за да го разгледам.
– Не, но то определено ще е за Кайл. – След това тя ме поведе към секцията с обувки и ми взе чифт ботуши, които изглеждаха точно като тези, които носех, само че бяха нови. – Добре, иди да пробваш всичко това – нареди тя, като посочи към пробните, които бяха близо до нас.
– Сигурна ли си, че не си ти тази, която ще се омъжи? – Подразних я. Тя можеше да бъде ужасно властна.
Пени се засмя.
– Изключително съм развълнувана, че Кайл ще се жени. Той винаги е бил такъв задник за жените, никога не е искал да се установи. – Тя въздъхна, като погледна през рамото ми. – Разбира се, Купър изпрати защита – измърмори тя.
Обърнах се да погледна и видях Хален, който се излежаваше до пробните, с усмивка на лицето, докато ни махаше. Засмях се.
– О, развесели се, Пени. Сигурна съм, че е било колкото Кайл, толкова и Купър. – Повдигнах рамене. – Поне е Хален. Той е доста спокоен – напомних ѝ.
Тя въздъхна.
– Да, права си. Просто Купър е толкова притеснена през цялото време, че не е около мен.
Блъснах рамото ѝ с моето.
– Той те обича – казах ѝ. – Понякога мъжете могат да бъдат изключителни защитници на жените, които обичат. – Тръгнахме към пробните. – Със сигурност няма да се оплаквам. Ще се наслаждавам на всеки миг от свръхпротективността на Кайл, дори и да ме дразни леко.
Пени нежно стисна ръката ми, а в очите ѝ премина разбиращ поглед.
– И двамата заслужавате всяка частица щастие, която ви се падне, Скайлър. И се надявам ти и Кайл да сте толкова щастливи, колкото сме аз и Купър.
Очите ми се наляха със сълзи.
– Ще ме накараш да плача – измърморих аз.
Тя се засмя и нежно ме избута към пробната.
– Иди да ги пробваш – нареди тя.
Поемайки си дълбоко дъх, аз се преоблякох в дрехите, които Пени беше избрала, и всъщност бях шокирана, когато се погледнах в огледалото. С усмивка на уста извадих телефона си от дънките и направих снимка, като я изпратих на Кайл.
Той веднага ми отговори.

По дяволите. Ти носиш това? Жена, побързай да си върнеш задника в гаража, за да мога да те чукам в кабинета си.

– Ебаси – прошепнах аз, а коремът ми се сви.
– Престани да флиртуваш с Кайл и ме остави да видя – поиска Пени откъм вратата.
Поставих телефона си на пейката и отворих вратата, позволявайки ѝ да види как изглеждам. Тя изпищя, пляскайки с ръце от вълнение.
– Кайл ще те изяде жива – засмя се тя. – Изглеждаш шибано невероятно. Определено ще си ги вземем!
Засмях се и затворих вратата, а сърцето ми се завъртя в гърдите. Телефонът ми отново се включи и аз погледнах надолу към екрана, а сърцето ми трепна от сладкото съобщение на Кайл.

Шегата настрана, можеш да носиш парцали, момиченце, и аз пак ще съм толкова шибано щастлив да се оженя за теб. Обичам те.

Успокой се, сърце мое.

***

Кайл влезе в клуба заедно с Винсънт. Двамата се смееха за нещо и съдейки по това колко мръсни и мокри бяха Уокър и Логан, реших, че има нещо общо с тях.
– Какво е толкова смешно? – Попитах, като опрях бедрото си на бара.
– Шибаните Винсънт и Кайл ни напръскаха с шибан маркуч за вода, веднага щом паркирахме моторите си – псуваше Уокър, докато се придвижваше към стълбите, най-вероятно за да си вземе душ. Логан го последва.
Кайл се усмихна, докато се приближаваше към мен.
– И двамата паднаха по задници, а Райкър и Джейла хвърлиха мръсотия по тях.
Поклатих глава, а на устните ми заигра усмивка.
– И се чудиш защо момчетата ви смятат тези двамата за кошмари – подиграх се аз. Надигнах се на пръсти, когато той стигна до мен и постави устните ми върху неговите. – Как мина работата?
Той сви рамене.
– Добре. Два автомобила излязоха, само за да влязат още три, които да ги заменят. – Той сви рамене. – Наистина трябва да намеря работници за новия магазин.
– Може би госпожа Розана може да сложи табели в кафенето си? – Попитах го.
Той сви рамене.
– Може би, но повечето хора, които ходят там, вече имат работа. Все пак си струва да опитам. Отчаян съм. Все повече се давя в работа с превозни средства.
Усмихнах се нагоре към него.
– Ще се справиш – уверих го.
Той се наведе и ме целуна отново, преди да се отдръпне.
– Отивам да си взема душ. Увери се, че тези шибаняци не са взели цялата храна, преди да се върна долу.
Подиграх се.
– Сякаш някога ще оставя задника ти да гладува.
Той ми намигна, преди да се обърне и да тръгне нагоре по стълбите.
– Знам. Нуждая се от издръжливост, ако смятам да те изчукам до малка кома тази вечер.
Бузите ми изгоряха, докато Хален и Винсънт ревяха от смях. Кайл ми намигна още веднъж през рамо, преди да изчезне по стълбите.
Пени измъкна глава от кухнята.
– По-добре свикни с това, Скайлър. Кайл вероятно е най-откровения от всички нас.
Поклатих глава.
– Как да свикнеш с това?
Тя сви рамене.
– Не свикваш. – Тя се засмя. – Просто се научаваш да се справяш. Ела да ми помогнеш да разнеса чиниите, за да не се стиска никой за храната.
Намръщих се, докато влизах в кухнята.
– Те са пораснали. Не би ли трябвало да знаят по-добре да не вземат повече от своята порция?
Пени отново сви рамене.
– Трябва ли? Да. Дали? Не.
Засмях се. Тя се усмихна и блъсна бедрото си в моето.
– Ще се впишеш тук, Скай. Добре дошла в семейството.

Назад към част 13                                                        Напред към част 15