***
През деня цялото мазе беше почистено и измито, камъкът беше полиран, мистър Уолън завършваше запалването на свещите, а мисис Макстън подреждаше възглавниците в ъгъла, тъй като беше решила да обърне повече внимание на моя комфорт днес.
– Благодаря ви – усмихнах се с искрена благодарност и потънах изтощено в приготвеното за мен място.
– Какво ще кажете за малко бульон, мис Вайърти? – Попита притеснено икономката.
– Може би на сутринта, ако мога да издържа на всичко – казах аз, не толкова сигурна след снощи.
– Нищо не сте яли, мис Вайърти! – Възмути се икономката.
– Страхувам се, че след сутрешното мляко сега никаква храна няма да ми бъде от полза. Не се притеснявайте, мисис Макстън, засега само чай. И всичко е наред, наистина.
Тя не беше сигурна, но излезе, като погледна възмутено бързо събличащия се лорд Арнел. После Бетси изтича в мазето с кофа вода, спъна се на стълбите, загледа се шокирано в полуголия мъж, забрави защо беше дошла и побърза да се върне с кофата, която така и не беше оставила.
Мистър Илнър донесе водата.
Той я доближи до камъка, сложи я, погледна към мен, която се прозяваше под прикритието на четенето на записките си, и към дракона, който седеше на върха на реликвата, поклати неодобрително глава и излезе.
Когато вратата се затвори зад него, лорд Арнел изведнъж отбеляза:
– Вчера поне реагирахте на мен, мис Вайърти.
– Вчера все още имах сили за това и вчера не знаех, че на сутринта ще се опитате да ме отровите от „благодарност“.
Стиснал зъби, драконът изсъска:
– Не знаех, че млякото ще ви навреди!
Погледнах го над тетрадката си и го попитах ехидно:
– А не знаеше ли, че твоята умствена намеса в паметта ми също ще ми навреди?
Той се канеше да отговори нещо, но аз казах почти с наслада:
– Трансформацио!
И Арнел беше доволен. Наистина доволен – той дори не трепна.
Надигнах се от удобното си гнездо, приближих се и произнесох следващото заклинание:
– Вокантем!
Освен поглед на ярост, повече нямаше промяна. Практически се загледах в Арнел и добавих:
– Куод вераимаго!
Призоваването на истинската форма също не даде резултат – дракона все още седеше върху камъка, но мускулите му бяха по-ясно очертани.
Уау, практически беше успял да възстанови психическата си защита.
Изправих се, погледнах лорда одобрително и издишах:
– Фералкат!
Призоваването на силата на звяра накара Арнел да изръмжи от болка, но драконът продължи да ме гледа в очите и се държеше по същия начин. Никаква промяна.
– Империум! – Следващото заклинание на силата.
Арнел дори не се поколеба, реагирайки на магията ми само с усмивка, а после изведнъж каза тихо:
– Искам те.
– В какъв смисъл? – Не разбрах, очаквайки същото, което се беше случило вчера – кръв, пот, спазми и другите страдания на въпросния лорд.
Той отново се усмихна и каза, като се взираше внимателно в очите ми:
– Прекият.
– Потест! – Направих заклинание, което да отмени всички предишни.
Отидох в своя ъгъл, взех конспекта, прелистих на последната страница и записах:
„Странности:
1. Звярът се отзовава на зов за помощ, задейства се инстинктът на защитник.
2. Аномална замяна на агресията със сексуално желание.“
– Знаете ли, вас трябва да ви изучават – докладвах аз, изписвайки последната дума.
– О, да, вече съм абсолютно съгласен на пълно и цялостно изследване – изпъна се Арнел със същите протяжни, плашещо интимни нотки в гласа си.
Вдигнах глава и го погледнах, като повторих:
– Потест!
– Звучи почти като „протест“ – усмихна се драконът.
– И е нещо подобно – потвърдих аз.
След това, като оформих бележките до средата, станах, отидох до дракона и като държах тетрадката пред себе си, се върнах на мястото, откъдето бях започнала:
– Трансформацио!
– Вокантем!
– Куод вераимаго!
– Фералкат!
– Империум!
Драконът пое удара с достойнство, което, честно казано, не очаквах.
– Винкулум! – Обвързване.
– Есентианегатио! – Отричане на същността.
Вече едва се държах на краката си, Арнел се беше изправил, отиде да пие вода, почти половин кофа наведнъж, и се върна на предишното си място, движейки се с грацията дори не на човек – на звяр. Изричах заклинание след заклинание, изстисквайки се до последна капка, а той само ставаше все по-силен.
– Вие сега ще паднете – каза той, когато разбрах, че наоколо става малко по-тъмно.
Смъкнах се мълчаливо на пода, като гледах дракона и не осъзнавах какво се случва. На теория всичко беше перфектно – той беше устоял на всеки удар, парирайки менталната магия с ловкостта на изящен фехтовач, но аз бях видяла какво се беше случило вчера!
И нещо в цялата лекота, която го обгръщаше, не беше наред.
Нещо определено не беше наред… просто не можех да разбера какво.
Вдигнах глава и погледнах дракона със съмнение, а Арнел отговори с лека усмивка и леко повдигната вежда, явно приканвайки ме да изкажа съмненията си. Съмненията бавно, но сигурно се превръщаха в увереност.
– Какво направихте? – Не можах да се въздържа да не попитам директно. – Какво направихте със себе си?!
Ако съм се надявала на отговор, той е бил напразен – Арнел само се усмихна и… замълча.
Вратата на горния етаж се отвори и мисис Макстън влезе с поднос. Тя слезе, отнесе донесения за мен чай в един ъгъл, приближи се и попита развълнувано:
– Мис Вайърти, добре ли се чувствате?
– Добре съм – излъгах аз. – Вече можете да си тръгнете.
Икономката не повярва на нито една моя дума, а и не и хареса самодоволното, слабо усмихнато лице на Арнел. Но аз побързах да я успокоя:
– Скоро ще приключим.
Тя си тръгна и когато вратата се затвори зад нея, лорд Арнел се смъкна от камъка, без да докосне нито една свещ, бос и гъвкав, той дойде при мен, приседна пред мен, пръстите му се плъзнаха по бузата ми, слязоха по-ниско, палецът му нежно проследи долната ми устна и…
– Мемориам сангвинис! – Прошепнах аз, наблюдавайки безпомощно как мъжът се навежда към устните ми.
Той просто нямаше време да направи каквото и да било.
Светкавица! Ослепително ярка светкавица – и нагоре, под облаците, с порив на вятъра, който откъсна снега от върховете на счупените дървета и разпръсна околните преспи. Проблясък – и облаците, разкъсани от силно тяло… нощ… ярка звездна светлина….
И прекъсване на видението, когато Арнел се отдръпна от мен.
Останах седнала, погледнах към издигнатия мъж отдолу нагоре и осъзнах онова, което се страхувах дори да изрека.
– Вие сте се трансформирали! – Заключих с абсолютна увереност.
Арнел замръзна, взирайки се в мен втренчено и мрачно.
Не ми оставаше нищо друго, освен да си направя изводите:
– Вие сте се трансформирал сам, без външно влияние, без контрола на онзи, който е събудил същността ви, като е убивал момичета в продължение на четири години. Вие… Как се чувствате?
За негова чест, той не отрече, а само каза студено:
– Вие ме разгневихте.
– Какво? – Попитах, без да съм сигурна за какво става дума.
Лорд Арнел рязко седна и протегна ръка, като прокара пръсти по слепоочието ми…
Светкавица…
Мрачен сив здрач…
Размахващата се черна грива на кон в галоп…
Поляна, позната ми още от първото ми видение, блясък на откъснати копчета… стъпка… и светът бързо се свива, размахване на крила и издигане към облаците….
Арнел отдръпна ръката си, което ме накара да изпъшкам от болка, след като дяволът отново нахлу в съзнанието ми.
– Вие излъгахте – каза той, взирайки се хладнокръвно в пълните ми със сълзи очи. – Нямаше стесняване на мисленето до нивото на два основни инстинкта. Осъзнавах всичко много ясно. По-ясно, отколкото някога съм бил.
Значи драконите са различни от трансформиращите. Интересна информация, много интересна… Един малък проблем:
– Проклет да сте, лорд Арнел – изстенах, губейки съзнание.
Назад към част 32 Напред към част 34