***
Грейс се върна в чакалнята на болницата.
Беше напуснала стаята само преди няколко минути, след като Ан Хюстън безцеремонно ѝ беше казала, че вече не е нужна и не я искат там.
И все пак беше тук, влизаше в нещо, което приличаше на яма от гадини, стомахът ѝ се свиваше на възел, дланите ѝ се потяха, устата ѝ пресъхваше – всички глави се обръщаха в нейна посока.
Братът и сестрата на Лиъм седяха близо до вратата и разговаряха, а гласовете им замлъкнаха.
Но с най-безценното изражение на лицето си трябваше да бъде майката на Лиъм, Ан. Тя изглеждаше така, сякаш някой току-що ѝ беше съобщил, че скъпоценният ѝ замък е щурмуван от варвари.
– Грейс – каза Ан, изненадана, сякаш не я беше виждала от години. – Забрави ли нещо?
– Да, забравих – отвърна Грейс и с ъгълчето на окото си забеляза Ред Джеймсън. Той я наблюдаваше със загадъчен поглед, сякаш предпазливо оценяваше представянето ѝ в този важен момент.
– Е, защо не ми кажеш какво си забравила, а аз ще положа всички усилия да го намеря и ще те уведомя, ако и когато го намерим? – Усмихна се ледено Ан.
– Изгубих си топките – каза Грейс и се усмихна леко.
Ан Хюстън се намръщи.
– Топките ти. – Тя произнесе думата така, сякаш това беше като да ядеш горещи боклуци. – Това шега ли е? Защото, ако е така, е с много лош вкус.
Грейс си пое дълбоко дъх и не отстъпи, въпреки че голяма част от нея искаше да го направи. Очите на Ан бяха призрачно злобни и студени и ако погледът можеше да убива, Грейс знаеше, че в този момент щеше да е студена като камък на пода.
– Това не е шега – отвърна тя накрая. – Позволих ти да ме уговориш да си тръгна, защото ми беше неудобно и не исках да те разстройвам с присъствието си тук.
– И все пак си тук – каза Ан и повдигна една вежда.
– След като си тръгнах, осъзнах, че не искам да бъда от хората, които се отказват да правят това, което смятат за правилно, само защото някой друг се опитва да ги накара да го направят.
Майката на Лиъм кръстоса крака, като устните ѝ се стягаха, докато станаха почти бели.
– Какъв интересен избор на думи. Значи сега аз съм насилник, предполагам.
Грейс искаше тя да знае истината.
– Лиъм прекарваше времето си с мен по някаква причина – каза тя, дори когато сърцето ѝ биеше толкова бързо, че се чувстваше отпаднала. – Мисля, че той би искал да съм тук и да го чакам.
В стаята цареше мълчание и докато Ан седеше за малко, без да реагира, стана ясно на Грейс, че жената размишлява. Опитваше се да реши дали си заслужава да има грозна публична конфронтация с Грейс, особено когато Ред Джеймсън я наблюдава.
Навярно в крайна сметка е решила, че не си струва.
– Със сигурност не съм възнамерявала да създавам у вас впечатлението, че не сте добре дошли тук – каза Ан, изражението ѝ се промени, чертите ѝ омекнаха.
– Моля те, ела да седнеш, Грейс. Не се чувствай зле, не дължиш на никого обяснение.
– Благодаря – каза Грейс и тялото ѝ малко се отпусна, когато осъзна, че няма да ѝ се наложи да търпи крещящи заплахи от майката на Лиъм пред брат му и сестра му (да не говорим за Ред Джеймсън) в чакалнята на болницата. Докато сядаше срещу Ан, Грейс се опита да държи главата си високо вдигната.
Направих го, помисли си тя. Независимо от факта, че тези хора ме презират, аз все пак се застъпих за себе си. Въпреки че са богати и влиятелни, не им позволих да ме натискат.
Чувстваше се горда от себе си и гръбнакът ѝ се изправи, докато седеше на стола и чакаше, сякаш ѝ принадлежи.
Ексли и сестра му Вера си пошепнаха за миг, а после Ексли се обърна към нея с добродушна усмивка.
– Не мога да си спомня кога за последен път си помислих, че един приятел на Лиъм си заслужава да бъде проклет. – И сега той наклони глава към нея в съвсем леко кимване. – Но ти току-що се превърна в такъв приятел – каза той.
– Благодаря ти – прошепна тя в отговор.
Устните на Вера се свиха в усмивка.
– Ще откриеш, че в началото можем да бъдем малко кликави, но щом спечелиш уважението ни, не сме толкова лоши. Нали така, майко?
Ан кимна, дръпна едно списание от масата, погледна го и зяпна.
– Точно така, любов. Абсолютно правилно.
Грейс седна назад, чувствайки се така, сякаш наистина току-що беше спечелила първата битка.
Изненадващо, сега тя се оглеждаше наоколо и изпитваше странно чувство на привързаност към чудатото, богато семейство на Лиъм. Може би просто са били защитници, сближени заради богатството си и усещането, че хората винаги искат нещо от тях.