Глава 26
Аз се гмурнах в едната посока, а Лиена скочи в другата.
Нажежената до бяло мълния се удари в парапета и електричеството пулсира по стоманената палуба, бръмчейки срещу ръцете и коленете ми, докато се оттласквах назад. Въртейки се, забелязах Лиена, мислено се подготвих и изхвърлих последната деформация, както ѝ бях обещал.
И двамата изчезнахме, но налудничавата усмивка на Ортега не помръдна. Той разпери широко ръка и хвърли светкавица в моята посока. Тя ме улови в средата на тялото и аз се сгромолясах, мускулите ми се свиха, а изгарящата топлина изпепели вътрешностите ми.
На дробовете ми бяха нужни мъчителни десет секунди, за да се отблокират достатъчно, за да дишат. Сърцето ми туптеше в ребрата, сякаш протестираше срещу ударите, които тялото ми понасяше, и аз вдигнах глава.
Моята инвизи-бомба се беше провалила, точно както беше замислил Ортега. Лиена побягна надолу по наклонената палуба, краката ѝ се хлъзгаха по хлъзгавата повърхност, водейки електромага далеч от мен.
Хвърлих трескав поглед към светкавицата на Вера – тя беше по-близо, но не достатъчно близо.
След това се втурнах след Лиена и Ортега. Бягането по палубата беше като спринт по рампа. Наклонът на кораба беше станал опасно изразен и се влошаваше с все по-голяма скорост. Когато Ортега вдигна ръка, за да изстреля още един куршум към Лиена, аз хвърлих изкривяване към съзнанието му. Не ми беше останал достатъчно ментален сок за пълна невидимост, затова замъглих Лиена така, сякаш Ортега виждаше четирикратно. Той се поколеба и тя се промъкна в пролуката между два ужасяващо криви стека от контейнери.
Втурнах се след тях, като дъхът ми кънтеше в гърлото, и прескочих широката шест сантиметра пролука, където вратите на товарния люк не се срещаха съвсем. Когато се приземих, палубата се разтресе силно. Заклатих се и едва не паднах. Масивната врата се разтресе, после се изкриви нагоре. Още един трясък, после дълбок стон и рязко пропукване. Пролуката се разкъса широко и отвътре на товарния отсек се промъкна демон, сякаш изтръгнат с нокти от самия ад.
Неведнъж бях чел, че демоните са практически неубиваеми. Че трябва да пронижеш сърцето им или да им отрежеш главата, за да ги повалиш. Но до този момент не вярвах в това.
Демонът на Ортега разпери изпочупените си криле. Стоманени шрапнели обсипаха тялото му, а следи от тъмна кръв очертаха крайниците му. Половината от лицето му и част от лявата му страна бяха покрити с мехури от изгаряния, подобно на нечестивия Харви Дент, а очите му се бяха променили от нажежена магма в плътно, кошмарно черно.
Дори проклетата ракетна установка не го беше спряла.
Демонът се задъхваше, макар че не знаех дали от болка, от изтощение или от усилието да си пробие път от товарния отсек. Устните му се отлепиха от зъбите, докато ръмжеше ниско в гърдите си. Той се хвърли към мен.
Отклоних се, неволно се търкулнах няколко метра надолу по наклонената палуба, преди да успея да се спра, после скочих на крака и се затичах към най-близката купчина контейнери. Демонът се втурна след мен, по-бавно от преди, но все пак по-бързо от този психопат. Скочих в тясното пространство и демонът се блъсна в ъгъла на един контейнер с пълна скорост.
Чу се шумно щракване.Докато демонът отскачаше от удара си в контейнера, по палубата се разхвърчаха натрошените парчета от решетките, които крепяха на място купчината от четиридесетметрови контейнери.Погледнах нагоре, а ужасът сви гърлото ми.
С разтърсващо скърцане купчината над мен се преобърна в съседната. Те се сблъскаха с ужасяващ трясък и докато металът звънтеше и се чупеше, а ремъците и скобите се чупеха, аз се хвърлих обратно на открито. Предпочитах да рискувам с един ранен демон, отколкото с десет тона падащи транспортни контейнери.
Подобно на домино, купчината контейнери, които демонът беше разместил, падна в следващата, която падна в следващата, която падна в следващата. Корабът се разклати силно, когато цялата тази тежест се срути на левия борд, а контейнерите паднаха в морето.
Притиснах се до палубата, като се държах за живота си.
Корабът се търкаляше и натежаваше, а когато се успокои, палубата беше наклонена под несигурен ъгъл от четиридесет градуса, като едната страна на кораба беше толкова ниска, че вълните се плискаха върху палубата. Дори демонът, разперил криле и разперил опашка, се бореше за равновесие.
Разнесе се писък. Появявайки се от лявата страна, Лиена се плъзна на двайсет метра надолу по наклонената палуба. Паниката ме прониза, когато тя се удари с крака в парапета, но не излезе зад борда.
Ортега се появи иззад един контейнер, разположен по-нагоре по наклонената палуба. Беше опрял ръка на него, за да пази равновесие, докато погледът му се насочваше към мен – после се дръпна към демона си.
– Ето те!
Той посочи Лиена.
– Убий я сега! – Маниакална усмивка изкриви лицето му. – Потопи я!
Хъркайки, демонът се насочи към Лиена, която се изправи на крака, а единият ѝ крак беше на парапета, за да пази равновесие. Звярът разпери повредените си криле – и скочи във въздуха.
– Не! – Изкрещях.
Тя нямаше възможност да се отклони. Демонът се свлече от палубата и се блъсна в нея, изхвърли я зад борда и със силен плясък се гмурна в тъмната вода след нея.
– Лиена!
Единственият ѝ шанс беше да спре демона, което означаваше да спре изпълнителя. Ако убиеше Ортега, щеше да се задейства клаузата за прогонване и демонът щеше да бъде засмукан обратно в ада, където му беше мястото.
Надигнах се и грабнах един триметров прът от стомана с дебелина един сантиметър, който се беше отчупил от ремък.
Стиснал импровизираното си оръжие, се запътих по наклона към Ортега, като за втори път прескочих пролуката между вратите на товарния отсек.
Той се засмя като зъл, козлокос Тор, докато протягаше ръка към мен, а по ръката му проблясваха мълнии.
Преди да успее да отприщи гръмотевицата, аз го ударих с изкривяване на палубата, която се отрони под краката му. Задъхвайки се, той инстинктивно залитна назад, за да запази равновесие, и падна. Задникът му се удари в палубата и той се плъзна по нея, като се засили право към мен. Аз се хвърлих да го посрещна.
Блъснахме се и аз забих стоманения прът в долната част на гърдите му.
Тежестта му и инерцията ме повлякоха надолу и ние се претърколихме през палубата – право към дупката, в която демонът се беше изтръгнал от товарния отсек.
Ортега сграбчи стърчащия от торса му прът, а другият край все още беше в ръцете ми, и изпрати електрически импулс, който го прониза. Мускулите ми се схванаха, ръцете ми се стегнаха около стоманата и докато се хвърляхме през ръба, тя се откъсна от плътта му.
Пръчката се закачи за отвора, като ме блъсна и Ортега се гмурна в дупката със задушаващ вик, който отекна в пещерния, наводнен товарен отсек.
Задъхан от близката си смърт, аз се взирах в тъмнината долу, после се отдръпнах с треперещи крайници. Клаузата за изгнание. Къде беше червената светкавица на демоничната сила? Защо не се появяваше?
Приплъзнах се към мястото, където Лиена беше изчезнала, хванах се за перилата, едва не излязох зад борда, и отчаяно сканирах черния океан. На двайсетина метра от мен огромни демонични криле биеха по водата. Демонът се носеше точно над вълните, но не можех да видя Лиена. Къде…
Пръскане. Нещо се гърчи под повърхността.
Демонът я държеше под водата, за да я удави точно както Ортега беше заповядал.
– Лиена! – Извиках.
Погледнах назад през рамо. Ортега. Той все още не беше мъртъв. Беше ранен, вероятно в безсъзнание, но не и мъртъв. А аз не можех да го достигна, за да го довърша. Не можех да отвлека вниманието на демона; силите ми не работеха правилно върху полуавтономния звяр. Не можех да направя нищо.
С отривисти движения грабнах единственото оръжие, с което разполагах: куката. Вдигнах ремъка над главата си, поех си дълбоко въздух, за да успокоя треперещата си сърцевина, и се прицелих.
Натиснах спусъка.
Куката изсвистя, докато се носеше по водата и попадна в целта си, увивайки се около биещото крило на демона.
Натиснах бутона за навиване и въжето се опъна, но вместо да откъсне демона от Лиена, то ме издърпа напред. Подпрях се на парапета, закачайки коленете си за стоманените лостове. Моторът издаде силен, гневен стържещ звук.
Демонът протегна здравата си ръка нагоре и се опита да хване въжето около крилото си. Главата на Лиена се откъсна от повърхността за половин секунда, преди демонът да я запрати обратно надолу с пънчето на ампутираната си предмишница.
Изтощените ми мускули се напрегнаха, докато се опитвах да навия крилатия гад като демоничен лаврак, но той беше твърде силен. Отчаяни, безпомощни сълзи бодяха очите ми, докато безсмислено извивах оръжието.
С дрезгав вик си представих как грайферната кука се превръща от малък стоманен зъб в тежка корабна котва, четири пъти по-голяма и експоненциално по-тежка. В окото на съзнанието ми малките куки се удебеляваха и издуваха и почти усещах как масата ѝ ме смазва. Но крилата на демона продължаваха да бият. Изкривяването не направи нищо, защото, разбира се, не би…
Грайферът се изтръгна от ръцете ми. Демонът се гмурна под водата и изчезна от погледа.
Какво, по дяволите, се беше случило?
Хванах се за парапета, взирайки се във вълнуващата се вода.
Леко плискане разчупи повърхността, след което главата на Лиена изплува от вълните. Влажната ѝ, хаплива кашлица едва достигаше до ушите ми, но това беше най-прекрасният звук, който някога бях чувал. Тя беше жива.
Някак си, невъзможно, тя беше жива. И аз също.
Светлината на прожектора ме удари в лицето, заслепявайки ме.
– Кит! Лиена!
Вера. Викаше. Рибарската лодка се запъти към нас, а светлината мигаше като бясна, приканваща вълна.
Време е да скочим от кораба. Буквално.
Преглътнах въздуха, прехвърлих се през парапета и се гмурнах във водата. Към свободата.
И веднага потънах. Мъчителният студ, магическото насилие и дълбокото изтощение превърнаха крайниците ми в гума и аз се плъзнах под вълните.
Назад към част 26 Напред към част 28
