Глава 20
Рафаел погледна тялото и остана много, много неподвижен.
– Наричат го смъртта на хилядите разрези.
Дори докато рационалният ум на Елена обмисляше последиците от това, погледът ѝ продължаваше да се насочва към тези красиви незабравки, към старомодната гривна за приятелство на тънката китка на момичето. Струваше ѝ се неприлично да говори за древни методи на изтезания, докато тя лежеше така странно невинна в тревата – но това, разбира се, беше мираж.
– Това не включва ли разчленяване?
– Не и когато Калиане го правеше.
Това потвърждение беше, студена целувка по тила и.
– Не мога да бъда сигурна за произхода на аромата – каза тя, след като му каза за наличието на черни орхидеи. – Само няколко пъти съм се сблъсквала с аромата на майка ти и никога в ситуация, в която съм имала възможност да издиря нотките.
Отговорът на Рафаел не беше нещо, което тя можеше да очаква.
– Говорих с Михаела, когато ми се обади.
Елена стисна ръката си при споменаването на жената архангел. Красива по най-чувствения начин, Михаела моментално не бе харесала Елена. Чувството беше взаимно. Само че… вече не беше толкова лесно да се отнасяш към Михаела като към „Кралицата на кучките“ и нищо повече, не и сега, когато Елена знаеше, че архангелът някога е загубил дете. Елена никога нямаше да забрави разбитото сърце, на което бе станала свидетел в онази ужасна нощ в благодатния дом на Михаела в Убежището.
– Какво каза тя?
– Чувам състрадание в гласа ти, Елена. – Очите на Рафаел бяха тъмни от предупреждение, когато срещнаха нейните. – Никога не трябва да допускаш грешката да отслабваш, когато става въпрос за Михаела. Тя е избрала пътя, по който върви, и това е път, който може би е довел до смъртта на друг архангел.
Той ѝ беше казвал това и преди и въпреки че човешкото ѝ сърце искаше да види нещо по-добро в Михаела, тя знаеше, че той е прав.
– Никога няма да намаля бдителността си около нея, не се притеснявай.
Видимо доволен от обещанието ѝ, той върна вниманието си към тялото.
– Снощи на нейна територия беше намерено още едно убийство като това.
А ако са били две…
– По дяволите.
– В този случай убиецът е заловен, обезумял от лудост.
– Изглежда, че това е моделът. – Тя вдигна поглед при звука на съдебните следователи, махна им с ръка. – Тялото е твое.
Докато те се приближаваха, опитвайки се да не гледат Рафаел, докато правеха точно това, Архангелът на Ню Йорк се отдалечи на малко разстояние от тялото, като избра да застане точно на ръба на водата.
– Не мога да открия миризмата на убиеца тук. – Разочарованието я обзе, докато го следваше. – Районът е…
– Може и да не означава нищо – каза Рафаел. – По-рано днес Дмитрий ми разказа за вампир, който, както изглежда от доказателствата, се е самозапалил миналата нощ, след което е стоял на място, докато е горял. Това не е постъпка на здравомислещ човек.
Елена си пое дъх.
– Да, има голяма вероятност да е бил той. Ако Дмитрий има име, мога да проверя апартамента му, да засека там миризмата, да видя дали поне е бил в този район.
– Идентифицирането може да отнеме седмици, в зависимост от това дали някой ще съобщи за изчезването му – пожарът превърна тялото в пепел. – Той разпери криле и отвъд тях полицаите останаха неподвижни.
Елена можеше да разбере очарованието им. Беше докоснала тези криле, беше усетила това мощно тяло, горещо и изискващо над собственото ѝ, и въпреки това гърдите ѝ се свиха.
– Ще говоря с Джейсън – каза Рафаел, без да забелязва реакцията на хората, – ще го накарам да провери при информаторите си за други убийства, които може да са свързани. – Разперил криле до най-широките си възможности, от които спираше дъх, той се издигна в небето. – „Свържи се с мен в момента, в който усетиш някакъв намек за присъствието ѝ – тя ще те смаже, Елена, и няма да си помисли нищо за това.“
„Знам.“ – С това тя го пусна да си тръгне. Някои кошмари, знаеше твърде добре, не можеха да бъдат излекувани за един ден или дори за една година.
Като се има предвид жестокостта на убийството на момичето, зловещото самоубийство на вероятния му убиец и другите изблици на насилие, които я бяха посрещнали в града, Елена почти се изненада, когато четири дни по-късно откри, че са преминали в мир – макар че това беше мир, опънат като лък, докато всички чакаха да падне другата обувка.
Решила да не гледа подареното в устата, един ден тя прекара няколко часа в поставяне на още няколко растения в солара, заедно с подбрани други нейни съкровища – деликатно издълбаната маска от Индонезия беше закачена на стената до вратата, малките стъклени орнаменти за бонбони от Мурано – в кристална купа върху малкото писалище, а на другата стена беше окачена като гоблен ивицата ръчно бродирана коприна от Кашмир. Среднощно синьо, изпъстрено със злато, то сияеше на слънчевата светлина.
– Гнездо ли създаваш, ловецо? – Бе я попитал Рафаел едва снощи, докато стоеше облегнат на рамката на вратата.
Тя бе вдигнала поглед от мястото, където подреждаше любимите си книги в разкошната малка етажерка, направена от регенериран дървен материал, която Монтгомъри бе намерил за нея, уловена от това колко много контрастира мъжкият Рафаел – особено тук, на мястото, което бе превърнала в изящно женско.
– Това е работата на ловците. – Имаше чувството, че това дълбоко вкоренено чувство за дом ще бъде още по-важно в този нов живот. – Но – добави тя – ти вече си създал гнездото. – Тази къща, при цялата си големина, нямаше нищо общо със студената елегантност на Кулата. Тук имаше топлина и красота, място, където тя можеше да се срути в леглото и да се сгуши в одеялата.
– Тогава какво е това?
– Отбелязвам част от къщата като своя територия.
Хладна пауза.
– Няма да ти позволя да поставиш дистанция между нас, Елена.
Беше предвидила, че това ще се случи, и беше повече от готова да се справи с него.
– Имам нужда от място, където да мога да затръшна вратата пред лицето ти, когато съм ядосана. Сигурна съм, че и двамата ще предпочетем това място да е тук, а не другаде.
– И ще бъда ли поканен в тази част на гнездото?
– Може би. – Подигравката ѝ бе донесла не особено забавен поглед. Усмихвайки се, тя посегна към малка кутия с размерите на кубче за бележки, която държеше отстрани. – Имам нещо за теб.
Както и последния път, когато му беше направила подарък – пръстена, който гореше с кехлибарен огън – той изглеждаше едновременно изненадан и възхитен. – Какво ми подаряваш?
– Това е за апартамента ти в Кулата. – С надеждата, че ще разбере, тя му подаде кутията.
Той я отвори, за да извади парче черен камък, блестящо с нещо, което приличаше на златни наноси.
– Пирит – промърмори той, идентифицирайки минерала, тъй като той блестеше на слънчевата светлина. – Шокран, Елена.
Той отново бе откраднал сърцето ѝ с начина, по който се бе отнесъл с такова внимание към подаръка.
– Има и втора част – добави тя. – Тази вечер ще ти разкажа за странната, обитавана от духове мина, в която взех това парче скала. Възможно е в нея да е замесен бивш вуду свещеник, превърнал се във вампир.
Изражението на Рафаел се промени, а интимността в тези очи открадна дъха ѝ.
„Даваш ми спомен, Консорте мой. За мен е чест.“ – Поклон на тъмната глава, камъкът внимателно се върна в кутията.
Разбира се, тогава тя трябваше да отиде в ръцете му, този мъж, който се отнасяше към спомените ѝ като към скъпоценни камъни. Едва много по-късно, когато заспа, покрита от тежката топлина на крилото му, тя разбра, че Рафаел никога не е оспорвал правото ѝ да претендира за частична собственост върху дома, в който трябваше да живее от векове. Това бе накарало нещо в нея да се успокои, да пусне още един корен в този нов живот, в това ново съществуване.
Но да се занимава със солара си беше нещо, което правеше в свободното си време – обикновено, когато мускулите ѝ бяха като желе. Защото повечето от последните четири дни тя прекарваше или в залата, която бе открила в обширното мазе под къщата, във въздуха с няколко ангелски инструктори, или на импровизирания тренировъчен кръг, където се бореше с Рафаел и понякога с Дмитрий.
Днес противникът ѝ не беше нито нейният архангел, нито неговият втори.
– Последния път, когато се борихме, ти завърши в безсъзнание. – Разсечените зелени очи я гледаха, без да мигат.
Елена оголи зъби.
– Също така почти ти откъснах топките.
– Те щяха да пораснат отново.
– Тогава ти със сигурност не изглеждаше склонна да ги загубиш. – Вдигна късия си меч и каза: – Да играем ли?
Леко кимване, горната част на тялото на Венъм блестеше в топло, приканващо кафяво на слънцето, краката му бяха покрити от онези развяващи се черни панталони, с които повечето мъже сякаш предпочитаха да тренират.
– Щом питаш толкова мило.
Докато се пробождаха и стрелкаха един към друг, Венъм се опитваше да стигне до крилата ѝ, докато тя се опитваше да го свали на земята, тя се увери, че погледът ѝ така и не се среща с неговия. Беше си научила урока от последния път, когато той почти я бе омагьосал. Този урок беше спасил живота ѝ в Пекин, но не ѝ беше харесало много научаването му и нямаше намерение да повтаря опита. Късият ѝ меч се удари силно в извитото острие, което той използваше, и тя усети вибрацията по цялата дължина на ръката си и в зъбите си.
Той вдигна второто си острие, за да блокира ножа, който тя се канеше да забие в корема му.
– Безизходно положение. – Очите на усойницата се опитаха да уловят погледа ѝ, докато мускулите му блокираха на място.
Елена не беше глупава. По нейно предположение Венъм беше някъде около тристагодишен. Това означаваше, че във физическо отношение той имаше огромно предимство.
– Не се сдържай. – Това беше изсмукана заповед, докато тя разчупваше мъртвата точка и танцуваше извън обсега.
– Трябва да го направя – каза той, обикаляйки тези остриета, сякаш не тежаха нищо, а слънцето се отразяваше от тях в картина, която бързо можеше да се превърне в хипнотична. – Признай си, Ели, че не можеш да спечелиш, ако се стигне до груба сила.
– Не ме наричай Ели. – Това беше запазено за приятелите ѝ.
Той съскаше срещу нея, плюейки отрова.
Елена се гмурна и се претърколи, като изрита краката му изпод себе си, преди да успее да смени позицията си в един от онези рептилоидни изблици на скорост.
– Спри! – Гласът на Илиум се чу, когато той навлезе в кръга. Беше изненадана да го види тази сутрин, тъй като Колибри трябваше да е пристигнала снощи. Според Илиум обаче майка му се беше забавила заради буря и нямаше да кацне до няколко часа. – И двамата станете.
Издигайки се в изправено положение, Елена наблюдаваше как Венъма се изправя, като просто нямаше търпение да го ритне отново.
– Можеше да ме ослепиш.
Венъм сви рамене.
– Щеше да се възстановиш, но щеше да боли като кучка. И следващия път щеше да си спомниш.
Елена затвори очи и преброи до десет.
– Да, прав си – каза тя и вдигна клепачите си.
Венъм примигна, тези присвити очи се свиха, когато той вдигна миглите си обратно нагоре.
– Оставяш ме без думи. – Но изглежда не и за действия, защото той се наведе, за да ѝ направи най-елегантния поклон, преди да се изправи, за да ѝ подаде целувка. – Още един рунд?
Илиум, чието изражение беше потиснато, както от твърде много дни насам, се обърна към нея.
– Имаш ли нещо против да опитам?
– Наритай му задника.
Събличайки ризата и ботушите си, Илиум протегна ръка за едно от остриетата на Венъм. Устните му се изкривиха и Венъм го подаде.
– Сигурен ли си, че можеш да се справиш с мен, хубав, хубав Блубел?
– Казвал ли съм ти някога за моите ботуши от змийска кожа? – Дивашка усмивка и тя знаеше, че Венъм ще понесе тежестта на всичко, което преследваше синекрилия ангел.
Венъм завъртя острието си в ръка.
– Мисля, че имам нужда от нови пера за възглавницата си.
Илиум се премести в бойна стойка.
– Обяви победителя, Ели.
Излизайки встрани от кръга, където беше поставила бутилка с вода, тя сложи оръжията си и седна на тревата.
– Готови ли сте? Начало!
Сърцето ѝ беше в гърлото в рамките на десет секунди, а водата беше забравена. Защото сега нито Венъм, нито Илиум се държаха настрана и се движеха със скоростта на смъртта. Върхът на острието беше на милиметър от око, кракът – на път да пречупи гръбнак, острието – на път да отсече глава. Сякаш гледаше битката на бързи обороти – крилата на Илиум бяха блестящи сини пръски, косата му – дива черна вълна, обсипана със сапфири, а кожата на Венъм блестеше в златистокафяво от потта, която проблясваше и улавяше светлината.
Изправяйки се на крака, тя не спираше да ги гледа, опитвайки се да улови движенията, да открие уязвимите места.
– Спрете!
Те се отделиха, за да я погледнат, с разголени гърди – двама полуголи мъже, покрити с пот и държащи злокобни остриета отстрани. Илиум беше красив, а Венъм – толкова различен, че беше странно привлекателен. Заедно, помисли си тя с една част от съзнанието си, те създаваха адски хубава гледка. Сара би ги нарекла изключително привлекателни за облизване.
– Венъм го взе – каза тя.
Онзи лек английски акцент на Илиум беше много ясен, когато той каза:
– По дяволите, направи го.
– Беше впил зъбите си в яремната ти кост. – Тя познаваше достатъчно, за да знае, че макар отровата на Венъм да не е смъртоносна за ангелите, щеше да боли адски много, нарушавайки концентрацията на Илиум.
Венъм се люлееше на петите на краката си, на лицето му се появи бавна подигравателна усмивка, която накара Илиум да го заплаши с разчленяване. Това само накара усмивката на вампира да се разшири и след това двамата отново се впуснаха в действие, движейки се с плавност и грация, които ги превръщаха в живи произведения на изкуството.
Изкушаваше се просто да наблюдава, но тя започна да си записва движения и контрадействия, които смяташе, че може да използва – защото така или иначе щеше да си върне името в списъка на гилдията като пълноправен ловец.
Рафаел стоеше на самия ръб на покрива на кулата и гледаше към Манхатън. Градът имаше малко белези от разрушенията, причинени по време на битката му с Юръм. Беше устоял твърдо и гордо на земетресенията и бурните ветрове, които го връхлетяха преди седмица, и сега блестеше ярко под слънчевите лъчи.
– „Шшш, скъпи мой, шшшш.“
Образите на окървавеното тяло на младото момиче, заобиколено от дълга, зелена трева, се преплитаха с гласа на майка му, но спомените не го засмукваха. Не и днес. Това беше неговият град. Той го беше построил и щеше да го задържи, независимо дали майка му щеше да си помисли да му го отнеме.
– Бостън? – попита той Дмитрий. – Има ли още проблеми?
– Не – отвърна вампирът до него. – Спокойствието се запази след земетресението.
Никакво спокойствие, не е това, помисли си Рафаел. Приличаше по-скоро на неестествената тишина, която се настанява в района, преди да се разрази адът.
– Аз… – Той спря, когато сетивата му доловиха нещо толкова неочаквано, че изглеждаше невъзможно. – Дмитрий, ще трябва да продължим по-късно.
Повечето други, дори при неговите Седм, биха се отдръпнали, но Дмитрий погледна нагоре към синята чистота на небето.
– Кой е?
– Леуан.
Архангелът на Китай… и на смъртта.
Назад към част 20 Напред към част 22
