ГЛАВА 23
Едва излязоха думите от устата му, когато целият параклис започна да се тресе. Ръмженето на Брут се превърна в рев и изведнъж ме удари същата невидима сила, която бях усетила, когато мислех, че съм открила жезъла. В следващия миг из целия параклис се разнесе трясък.
– Брут, ларастра. – Изкрещя Ейдриън, сграбчи ме и ме дръпна към отсрещната стена, като тялото му покриваше моето.
Преди да успея да попитам каквото и да било, от тавана избухна дърво. След това друг огромен удар обсипа тавана с натрошени каменни плочки.
Трети удар срути част от тавана и разкри Брут, който използваше огромната си маса като таран.
Ваната се преобърна, като разля вода навсякъде, когато четвъртият и последен удар на Брут създаде дупка, достатъчно голяма, за да може гаргойлът да се провре през нея.
Ейдриън ме блъсна в Брут, като изкрещя
– Тарате. – На гаргойла, преди да се завърти и да потегли към входа на таванското помещение.
Дясната ми ръка пламна от болка в същия момент, в който видях нещо невъзможно: покритият с очи демон се пръсна през пода с цялата сила на трите си комплекта прилепоподобни крила.
Брут удари собствените си мощни крила и аз бях запратена нагоре през тавана на параклиса, хваната в могъщите лапи на гаргола. Друг порив на крилата ме накара да погледна към параклиса и кампуса от няколко етажа нагоре и това, което видях, беше също толкова ужасно и невероятно.
Черни фуниевидни облаци си проправяха път хоризонтално през сградите. Светлините в кампуса угаснаха, потапяйки района в мрак.
Единствено беззвучната светкавица, проблясваща по небето, осигуряваше краткотрайно осветление и показваше хора, които се изсипваха от тези тънки, катраненочервени облаци.
Където и да отидеха, ги следваха писъци, а след тях оставаха лед и кръв.
– Брут, върни се. – Наредих, осъзнавайки какво се случва.
Тази област не беше погълната от демонично царство. Вместо това тя беше залята от такова. Не знаех дали стените на близкото царство са се разпаднали, позволявайки на този злокобен, мразовит свят да се излее върху това по същия начин, по който водата се разлива в близките градове след скъсването на голям язовир, или пък могъщ демон е организирал пробива в царството.
Така или иначе, Блинки се беше възползвал и беше използвал една от тези пропуснати сфери като поредица от свръхестествени стъпала, за да премине през свещената земя на своя затвор, а както добре знаех, Блинки не беше в добро настроение.
– Върни се – повторих на Брут, когато той продължаваше да ме издига. – Тарате, тарате. – Той само летеше по-бързо.
Борих се безполезно, като през цялото време се проклинах, че не съм научила повече демонски, и проклинах Ейдриън, че е наредил на гаргата да ме отнесе.
Защо би го направил, след като аз бях единствената, която имаше оръжие, което можеше да убива демони.
Не е като Ейдриън да е могъл да забрави това. Брут не забави ход, докато не видях туристическия автобус под нас. Бяхме го паркирали доста далеч от кампуса, защото бяхме взели по-малкия, по-малко забележим нов „Мустанг“ до параклиса.
Това означаваше, че автобусът не е близо до онези опасни реални полоси, а когато видях паркирания до него Мустанг, осъзнах, че не са и Жасмин и Коста.
Облекчението се смеси с кипящото ми нетърпение. Те бяха в безопасност, но Ейдриън не беше. Веднага щом Брут се приземи и ме пусна, започнах да крещя заповеди на гаргойла.
– Брут, тарате. Вземи Ейдриън, веднага. – Брут изръмжа, размаха криле и се издигна в нощта.
Надявах се, че името на Ейдриън и демоничната дума за отиване са достатъчни, за да разбере Брут какво да прави, но не исках да оставям това на случайността.
Втурнах се в автобуса, толкова разярена, че едва забелязах виновните изражения на Жасмин и Коста, когато двамата скочиха от дивана.
– Дайте ми ключовете на Мустанга – изисках аз.
Коста ги извади от джобовете си твърде бавно.
– Какво става?
– Стената на царството се руши – казах аз, като се приближих и му ги изтръгнах. – Трябва да взема Ейдриън. – Жасмин ме хвана за ръката.
– Чакай, ще дойдем с теб. Не можеш да отидеш сама, твърде опасно е.
– Ето защо не можете да дойдете с мен – изсумтях аз. – Блинки е навън, а с царството, което кърви из целия кампус, има още откъде да дойде този демон. – Отблъснах Жас, като пренебрегнах настояването ѝ да дойде с мен и настояванията на Коста да изчакам.
След това изтичах навън, като затръшнах вратата на Мустанга и я заключих. Тъкмо бях включил колата на скорост и натиснал газта, когато точно пред мен се появи тъмна фигура. Натиснах спирачките, когато лицето му се разкри във фаровете, но въпреки това се блъснах в него.
Зак не реагира гневно на това, че едва не беше прегазен. Вместо това устата на архонта се изкриви, сякаш съм го забавлявала, като съм го ударила.
– Излез от колата – каза той с приятен глас.
Вместо това завъртях двигателя.
– Отдалечи се, Зак. Няма да ме спреш да намеря Ейдриън.
– Не, те спирам – съгласи се той леко. – Но ако излезеш, ще мога да те закарам дотам много по-бързо и по-безопасно. – Поколебах се само за секунда, преди да изгася двигателя и да изляза от колата.
Архонтите твърдяха, че никога не лъжат, и досега това не беше опровергано.
Ако Зак наистина можеше да ме накара да стигна по-бързо до Ейдриън, нямаше да губя повече време в спорове. А ако той смяташе да докаже, че Архонтите могат да лъжат, тогава щях да намеря начин да го накарам да си плати.
– Хайде да вървим – казах аз. – Ще летим ли или нещо такова? – Никога не го бях виждала да прави това, но ако гаргойлът можеше да лети, и архонтът би трябвало да може.
С още една слаба усмивка Зак поклати глава. После хвана ръката ми и я дръпна. Паднах напред в ослепителна светлина. За миг имах чувството, че аз съм тази, която лети, защото тялото ми изведнъж се оказа безтегловно, парещо и свободно.
После светлината кристализира в цветове и форми. Топлина ме обля, мека трева дразнеше стъпалата ми, а когато вдишах, въздухът ухаеше толкова силно на цветя и флора, че вдишването му ми се стори като най-екстравагантната ароматерапия на света.
Погледнах към Зак и за част от секундата видях как нещо ярко и безформено трепти в него. После то избледня в нормалния му вид на млад, привлекателен афроамериканец с късо подстригана коса и дълбоки очи с цвят на орех.
Друг поглед показа, че се намираме насред обширно, цъфтящо поле, с буйни дървета, предлагащи сянка от топлите, лъчисти слънчеви лъчи. На хоризонта се извисяваха планини със сини краски, а в долините под тях се виеха пенливи поточета.
Всичко беше толкова красиво, че изглеждаше сякаш Зак ме е вкарал в картина на Моне, но вместо да бъда очарована, изпаднах в паника.
– Какво е това. Обеща да ме заведеш при Ейдриън.
– И ще го направя – отвърна Зак, а светещото му око добави: „О, вие, които сте маловерни.“ – Той е точно през тази врата. – Огледах се наоколо, без да виждам нищо друго освен същия изящен пейзаж.
– Каква врата.
– Невидимата – отвърна Зак, като ме подлуди. – Тя не може да бъде видяна, Айви. Само се усеща, така че протегни ръце и я почувствай. – Вместо това стиснах юмруци.
– Нямаме време за това. Ейдриън можеше да умре точно сега.
– Не е така – каза Зак, а тонът му стана остър. – И е крайно време да научиш това, което вече трябваше да си разбрала. Всичко, с което разполагат демоните, е дубликат на нещо друго.
– Какво, по дяволите, трябва да означава това? – Избухнах.
Зак ме стрелна с предупредителен поглед заради избора ми на думи.
– В момента Ейдриън не е наранен, но това може да се промени, ако решиш да продължиш да спориш с мен, вместо да правиш това, което ти казвам. – Исках да му ударя шамар, но не го направих, защото можеше да ме удари на място. Освен това беше прав; колкото по-дълго спорех, толкова повече време щеше да ми отнеме да стигна до Ейдриън. Затова изпънах ръце и започнах да вървя.
Изглеждах нелепо, сякаш се пробвах за място във филм за зомбита от стария стил, и още по-лошо, не усещах нищо. Точно когато се канех да поискам от Зак поне да играе на топло или студено, за да ми подскаже в коя посока да тръгна, нещо изсвистя по ръцете ми. Спрях, протягайки отново ръце, след като инстинктивно ги бях дръпнала назад. Още едно изсвистяване, този път до предмишниците ми, и точно пред очите ми ръцете ми изчезнаха.
Завъртях се и се загледах в Зак с удивено разбиране.
– Ейдриън току-що ми показа, че осветените предмети имат зли аналози, а ако всичко, което имат демоните, е дубликат на нещо друго, тогава няма само демонски царства и демонски врати. Има и архонтски царства и портали, така че това – махнах с ръка, посочвайки яркия, зашеметяващо красив пейзаж около нас – е архонтско царство. – Зак се усмихна; чиста, искрена усмивка, без никаква от обичайните му ирония, сарказъм или предизвикателство.
Разликата беше като ден и нощ и за миг отново съзрях онази невероятна, ефирна форма, която пулсираше по ръбовете на кожата му, напомняйки ми, че тялото му е предназначено само да прикрива това, което той наистина е.
– Близо – отвърна той. – Архонтите идват и си отиват от места като това, но ние обитаваме по-висшите сфери. Това царство и други като него първоначално са били създадени за хората. След грехопадението на човека всички те са били запечатани, но все още имат портали. – Историите, които отдавна бях отхвърлила като митове, запълниха онова, което той не каза, и аз се огледах наоколо с ново чувство на страхопочитание.
– Едем – въздъхнах. – Това царство е Едем, или поне един от Едемите. – А ако беше царство… – Тук времето се движи по различен начин, нали. Ето защо не се притесняваш да ме заведеш при Ейдриън. – Още една усмивка, макар че тази имаше обичайния му, ироничен край.
– Не си ли забелязала, че ако просто спреш да се тревожиш за няколко минути, си способна да мислиш много по-ясно.
– Виждал ли си живота ми. – Отвърнах. – Беше непрестанна въртележка от стрес, опасности и невъзможни очаквания, така че време за съзерцание без притеснения. Не е в голям запас. – Зак въздъхна.
– Умът ти трябва да управлява обстоятелствата, а не обратното.
Пръстите ми започнаха да барабанят по крака ми.
– Лесно е да се каже от всемогъщ архонт. – Очите му пламнаха със светлина за кратък миг.
– Аз не съм всемогъщ. Мога да бъда наранен и убит, както и тези, които обичам. Нашите различия са по-малко, отколкото си позволяваш да вярваш.
Едва ли. Ако имах неговите способности, хората нямаше да умират по улиците на университета Маркет точно сега. Зак знаеше какво се случва, но вместо да им помогне, ми изнасяше лекции за притеснението и силата на волята.
Той може и да не бързаше да спасява никого, но аз бързах.
– Дали е така? – Вдигна вежди Зак. – Ами ако ти кажа, че Ейдриън ще оцелее тази нощ, но много хора няма да оцелеят, освен ако не направиш нещо, за да им помогнеш. Щеше ли все още да бързаш да се върнеш, ако знаеше, че в опасност е само животът на непознати, а не на Ейдриън? – Той наистина си мислеше, че животът на Ейдриън е единственият, за който ме е грижа.
– Мога ли да премина през портала без теб. – Устните на Зак се изкривиха; този път определено не беше истинска усмивка. – Да. Когато стигнеш от другата страна, отбележи мястото, откъдето си излязла. След това се върни по същия начин. Никой не може да те последва, освен ако не го издърпаш през нея, така че от тази страна си в безопасност. – Раздразнението ми към него изчезна с тази новина.
– Мога да издърпам всеки, който е с мен тук.
– Всеки – повтори Зак, а в тона му се долавяше предизвикателство. – С изключение на демоните, разбира се. Архонтите не могат да преминат в техните светове, а демоните не могат да преминат в нашия. И така, какво ще направиш. – Погледнах Зак с твърд поглед, докато протягах ръце, усещайки енергийната вълна, която бележеше портала.
Той може и да е доволен, че оставя хората да умират, когато може да направи нещо по въпроса, но аз не бях.
– Просто гледай.
Назад към част 23 Напред към част 25
