Началото
Глава 4
Момчето се ражда с вик, достатъчно силен, за да стресне съседите. Те не бяха свикнали с подобно безпокойство от дома на двама учени, известни със спокойния си начин на живот и стабилната си осанка. Сцената вътре в този учен дом от камък и дърво и почит към знанието беше още по-изумителна – и изпълнена с любов.
Нито Гзрел, нито Кендрион бяха мислили да имат още едно дете след хиляди години без такава благословия. Та нали техния син Озирис вече беше мъж на около две хиляди години! Но сега той беше тук, това момче, толкова свирепо и с толкова силни дробове, а крилете му не бяха нищо повече от шепот на прозрачност на гърба му.
Гзрел го притисна до нежните си гърди, сълзите ѝ преляха, когато вкара целувка в заоблеността на бузата му, а Кендрион взе малката, свита в юмрук ръка на сина им.
– Александър – промълви той, защото вече бяха решили, че детето им ще бъде кръстено на майката на Гзрел – Александра, заради която тя и Кендрион се бяха събрали.
Толкова срамежливи бяха Гзрел и Кендрион; никога не биха направили крачка, която да застраши тихото приятелство, което поддържаше и двамата. Но Александра беше видяла любовта им един към друг и беше уредила така, че да останат заедно по време на жестока зимна буря – достатъчно време, за да може всеки от тях да види копнежа и предаността на другия. Сега те бяха тук, хиляди години любов по-късно, с втори жив символ на тази любов в ръцете си.
Нарекоха го Озирис в чест на бащата на Кендрион, който беше преминал през завесата, отвъд която безсмъртните толкова рядко пътуваха. Беше паднал в битка, унищожен в огъня на архангелския гняв. Така децата на Гзрел и Кендрион, Озирис и Александър, щяха да носят частици от историята на семейството си и от двете страни.
– Той е свиреп – каза Кендрион, гласа му беше дълбок, а сивите му очи – меки и топли на фона на бледото злато на кожата му и нагорещеното кафяво на косата му. – Съвсем сигурен съм, че не съм крещял така, когато съм се родил. – Зашеметяваща радост в тона му. – Озирис правил ли е същото, или просто тогава сме били по-млади?
Тази радост, този шок от това, че отново са станали родители, все още беше с тях, когато няколко дни по-късно Оджево, за когото се говореше, че е далечен кръвен роднина на самата Касандра, дойде да посети Александър. На Гзрел ѝ се искаше да прегърне скъпото си бебе, да го предпази от странния поглед на ясновидката и същевременно да го хвърли в ръцете ѝ, за да може Оджево да им каже какви опасности крие бъдещето за момчето им.
Гзрел не беше воин, нито пък Кендрион. Те бяха избегнали пътя на насилието преди векове, но насилието не беше единствения избор, когато ставаше дума за житейските проблеми. И двамата имаха ум, който умееше да мисли. Със сигурност, ако знаеха за опасността, щяха да намерят начин да предпазят Александър от нея?
Оджево, с излъчване на младеж въпреки годините си, се усмихна, когато влезе в дома им, и тази усмивка беше толкова изпълнена със светлина, че Гзрел предаде детето си със собствена усмивка, сигурна, че Александър ще бъде в безопасност в прегръдките на този красив ангел. Толкова много хора въздишаха след него, шепнейки за опушеното зелено на очите му и наситено кафявото на кожата му, за стройността на телосложението му и загадъчността на усмивката му.
Гзрел, напротив, винаги е искала да му бъде майка, макар да знаеше, че Оджево е била възрастна, преди да е била искра в очите на майка си. Може би защото ѝ напомняше на младия Озирис, строен и бавно усмихващ се, но с очи, които светваха, когато го правеше.
– Носиш младежко сърце – беше му казала веднъж, достатъчно озадачена как е възможно това, че беше забравила естествената си сдържаност. – Винаги съм чувала, че ясновидците са преследвани от това, което виждат, че това ги кара да остаряват преди времето си. Толкова съм щастлива, че случаят с теб не е такъв.
Веднага след думите си тя се изчерви, а ръцете ѝ се насочиха към лицето ѝ.
– О, какво ми е станало? Прости ми, че стъпих там, където нямам право да ходя.
Оджево с право щеше да се обиди от личния коментар, но той се засмя с топъл и дързък смях, който я обгърна, докато тя не можа да направи нищо друго, освен да се усмихне.
– Ах, Гзрел, не е нужно да се страхуваш да ми кажеш нещо подобно – заслужила си това право след многото си добрини към другите.
Той се наведе близо до нея, сякаш споделяше тайна.
– Истината е – каза той, а кожата му бе затоплена от аромата на дивите плодове, които растяха навсякъде в убежището – че моето зрение е само шепот в сравнение с това на най-легендарния ми прародител. Няма записи, няма история на раждането, но в моето семейство се говори, че тя и нейния любим Цин имали дете. Това дете обаче се е родило преди естественото ѝ зрение да се превърне в… Ярост и агония.
Сега нямаше смях, нищо друго освен скръб за жената, която никога не беше срещала.
– Така че, дори и да съм от нейната кръв, пряк потомък, зрението, което съм наследил, е избледняла картина в сравнение с потресаващата истина за нейното. И аз празнувам този дар всеки ден от живота си.
Гзрел се отдръпна вътрешно, мъката ѝ за Касандра беше също толкова остра, колкото и ужаса ѝ. Защото Оджево вече виждаше твърде много, носеше твърде много. Да знае още повече… Това я накара да пожелае мир и утеха на Касандра там, където тя лежеше, затворена в безкраен Сън.
Безсмъртните, според начина на мислене на Гзрел, трябва да виждат бъдещето дори по-малко от смъртните. Какъв е смисъла да виждаш мрачното бъдеще, когато то може да е отдалечено на хиляди години? Всичко, което щеше да направи, беше да засенчи настоящето. Винаги е била благодарна, че Оджево не им е дал богатство за Озирис. Беше казал само, че както повечето новородени, той ще има много възможности, много разклонения по пътя към съдбата си.
– Ако му изрека бъдеще, ще оцветя цялото му съществуване – бе промълвил Оджево, докато държеше първородния им син, и за миг Гзрел си бе помислила, че е зърнала най-тъмните сенки да пресичат лицето на ясновидеца, но после Оджево бе вдигнал глава, усмихнал се бе и глупостта на мисълта бе преминала.
Озирис беше бебе, невинно като прясно паднал сняг.
Успокоена от напомнянето за отказа на прорицателя да дава късмет на най-малките, тя се отдаде на посещението и на гордостта от това, че е нова майка. Оджево беше толкова нежен с Александър, толкова внимателен в докосването на малките юмручета на момчето.
Александър ги отвори и хвана пръста на ясновидеца.
Зъбите на Оджево заблестяха ярко, а очите му блестяха.
– О, ти ще бъдеш силен. – Най-малката промяна в гласа му към края, определен тон, който накара косъмчетата по тила на Гзрел да настръхнат.
Тя беше чувала този тон и преди, знаеше какво предвещава.
– Оджево. – Тя тръгна да изтръгне детето си от ръцете на ясновидеца… Но беше твърде късно.
– Сребърни крила – промълви Оджево. – Такива крила. Такава сила. Сребърен огън. – Внезапно примигване, после усещане за изтръгване, сякаш ясновидеца се измъкваше със сила от видението.
Гзрел преглътна и зачака. Червата ѝ бяха ледени, гръбнака ѝ – студен железен.
Но усмивката на Оджево само се задълбочи.
– О, съжалявам, че те изненадах така, Гзрел. Този е непреклонен в своя път – и той ще бъде славен. – Вдигна детето, което още държеше, и притисна устни към челото му. – Той ще блести като звездите.
Гзрел си пое дъх, сложила ръка на гърдите си.
– Господи. Мислех, че ще ми кажеш нещо ужасно!
– А всичко, което казах, е, че бебето ти ще бъде славно. – Оджево отново се засмя. – Нима всички родители не вярват така на децата си? Това е закон, да?
Гзрел все още се усмихваше часове по-късно, когато разказваше историята на Кендрион, който трябваше да пропусне посещението поради това, че вече имаше планове с един колега учен, който скоро щеше да напусне Убежището за много години.
Кендрион се засмя с онзи тих смях, който беше нейния крайъгълен камък.
– Оджево е прав – каза той след това. – Това е закон. – Взимайки Александър от креватчето му, той каза: – О, любов моя, един ангелски куриер ми връчи писмо от Озирис, когато се прибирах у дома. То е в чантата ми.
– О! Твърде отдавна не сме чували за него. – Не можейки да чака до след вечеря, тя намери писмото и го прочете на глас, докато Кендрион си играеше с Александър.
Първородният им син беше човек на проучванията и иновациите, макар че работата му беше по-практична и експериментална от тяхната. И двамата с Кендрион бяха съгласни, че Озирис е блестящ учен, който отдавна ги е засенчил – и те не биха могли да се гордеят повече, че е толкова добър.
В това писмо той им беше изпратил обилни бележки за последните си проекти.
Гърдите на Гзрел се пръснаха от топлина.
– Чудя се какви ли открития ще направи Озирис през живота си. Той вече е толкова напреднал.
– Нямам търпение да чуя повече за проекта му – каза Кендрион и те говориха за това известно време, докато Александър ги наблюдаваше с очи, които бяха започнали да се променят от бебешка пухкавост в сиво, толкова поразително, че отиваше към сребристо.
Косата му вече беше златна като тази на Гзрел, а според Оджево крилата му също щяха да бъдат сребърни. Тя вече виждаше облика на момчето, в което щеше да се превърне, толкова красиво и интелигентно и зеницата на окото им.
– Какви открития смяташ, че ще направи нашия вокален по-малък син? – По едно време на разговора им Кендрион попита. – Сигурен съм, че той ще направи най-смелите експерименти от всички нас!
Това, че Александър също ще бъде учен, изглеждаше очевидна истина. Всеки ангел по майчина и бащина линия, докъдето стигаше паметта, беше избрал този живот. Никакви отклонения, освен в специализацията.
Разбира се, че Александър щеше да бъде ученолюбиво дете.
* * *
Докато годините минаваха и момчето им растеше, Гзрел и Кендрион забравиха за думите на Оджево, освен като за щастливо потвърждение, че детето им ще бъде всичко, което вярваха, че децата могат да бъдат.
Единственият човек, който не беше забравил видяното в онзи ден, беше самия Оджево.
Докато вървеше по покритите с лед пътеки на назъбените планини отвъд Убежището, той си мислеше за виденията, които бяха избухнали в съзнанието му с такава брутална сила, че не можеха да бъдат овладени: Славата на архангел с разтопена сила, избора, който един ден щеше да трябва да направи срещу кръвта на своята кръв, шеметната черна мъгла, витаеща на хоризонта толкова далеч в бъдещето, че дори ума на Оджево не можеше да я достигне… И съзнанието, че Александър ще изпита и голямо щастие, и голяма мъка в своето време.
Животът му щеше да бъде един голям писател и щеше да остави трайна следа в света.
– Пожелавам ти доброто, малки – прошепна той на леда и снега, а дъха му разнасяше бели кълба във въздуха. – И се надявам да съм буден, за да стана свидетел на твоето възнесение.
Оджево отдавна бе разбрал, че да дадеш на дете богатство означава да го натовариш, докато не се удави, затова никога не говореше за това, което бе видял.
Това обаче не означаваше, че не е видял нищо. Надали.
Оставаха, разбира се, слаби разклонения на пътя, включително бъдеще, в което детето не се издигаше, но Оджево не вярваше, че това са реални възможности.
Виденията бяха твърде наситени, твърде цветни.
Сърцето на Оджево го болеше от болката и загубата, които предстоеше да се случат в живота на Александър, и се надяваше, че отвъд ужаса и агонията се крие радост. Но Оджево не можеше да я зърне, не можеше да види отвъд отровната черна мъгла. Може би това беше предела на зрението му… Или може би предвещаваше нещо толкова ужасно, че да погълне целия свят.
Назад към част 4 Напред към част 6
