Глава 13
„Вдигнете малко ад, вдигнете малко ад, вдигнете малко ад“
Събуждам се раздразненa и обърканa през повечето време, освен ако не съм под атака. Тогава се събуждам елегантнa, хладнокръвнa и смъртоноснa. Липсата на напрежение ме превръща в пинг-понг топка с висока скорост, която отскача от всичко, с което се сблъска. Неблагоприятните обстоятелства ме оформят в най-добрата ми форма.
Днешният ден беше обезпокоителна аномалия. Събудих се, чувствайки се спокойна, съсредоточена, бдителна. По-добре отпочинала, отколкото си спомням, че съм била от години.
Нещо определено не беше наред.
Грабнах меча си, скочих от леглото и се завъртях в тесен кръг, търсейки натрапници. Нямаше такива. Бях сама в спалнята си, а звяра беше изчезнал.
Загубих част от секундата си на ситуационна осведоменост, за да се разсея за това, след което отново започнах да анализирам необяснимо доброто си настроение. Нямаше друго обяснение за него; някъде в апартамента ми трябваше да има заплаха.
Започнах да разчиствам всяка стая, шкаф и килер.
Нищо.
Върнах се в стаята си, за да я претърся за втори път, и когато прекрачих прага, го усетих. Щях да го забележа и първия път, но високата степен на тревога ме фокусира като лазер върху потенциални нарушители, а не върху безобидни врати.
Погледнах надолу, примигвайки, взирайки се в страничната част на модела „Аз не съм истински“. Стражите могат да бъдат трудни за забелязване. Особено добрите, а тази беше изящна: Толкова тъмна плочка, че почти не се различаваше от черния мраморен праг, в който беше издълбана, оградата имаше седем различни слоя, старателно вградени един в друг, плюс меко проблясващ намек за още два слоя, които не можех да разбера. Колкото по-внимателно ги изучавах, толкова по-неуловими ставаха те, променяйки се в неясни рисунки.
О, да, проклети прекрасни защити. Защитени със заклинание за неяснота, за да не могат да бъдат дублирани; белег на истински занаятчия. За да се изработи такова заклинание в студения мрамор, са нужни кръв, пот и време, плюс умения, които не притежавам.
Преместих се към прозорците. Разпознах същите защити на всеки перваз.
Преди да си тръгне, звяра беше застлал около мен своята версия на добре износено одеяло.
Разпознах сложните символи и руни. Те са гравирани на праговете на Книги и дреболии Баронс и в цялото съществуване няма фея, която да може да ги премине. Вероятно дори Мак, освен ако не ги е изтъкал с изключение за нея, което би изисквало и нейната кръв.
Това означаваше ли, че моя жестоко изгладнял посетител беше Джерико Баронс? И ако е така, къде е отишъл и защо? Какво си е мислел, че апартамента ми е удобна спирка, където може да се отбие без предупреждение, да се нахрани и после да си тръгне, без да каже и дума, мислейки да ме успокои с подарък от няколко отделения?
Не ме разбирайте погрешно, бях му благодарна за тях. Самата аз не съм способна да правя такива страховити магии. Присъствието им правеше Светилището безкрайно по-ценно за мен. Сега имах апартамент със стая, която беше в безопасност от пресяващите Фае, които можеха просто да се появят по средата на всеки от апартаментите ми, ако им хрумнеше.
Но аз не исках да имам охрана. Бях оцеляла чудесно без тях в продължение на две години. Исках отговори.
Исках да си върна звяра.
Исках вече да не съм единствения суперавтомобил, който върти двигателя си в Дъблин. Исках целия първичен автопарк от ръмжащи, високопроизводителни Ламбо и Ферари и големи, черни, яки военни Хаамър-и да гърми по улиците на моя град.
Освен това почти се бях убедила, че звяра е Риодан. Не от богата емпирична информация, а от непоклатимо вътрешно усещане. Мислех, че той ще остане. Щях да се събудя и да го намеря тук. Щяхме да се настигнем. Ще се ядосаме един на друг. Щеше да е като в старите времена.
Не.
Моето светло, будно, вярно насочено на север настроение пое стръмно на юг. Вбесена, се запътих към банята, мърморейки си под носа. Бях живяла две дълги години без нито един поглед към Деветте и когато най-накрая си върнах един от тях, той се беше измъкнал, докато спях. След всичко, което бях направила за него.
Рядко – добре де, никога – не съм гостувала в къщи, но ако бях, щях да предложа и поздрав, и довиждане. Особено ако домакина ми беше спасил живота ми.
Деветимата ме подлудяват.
Все пак звяра може да се носи някъде из Дъблин.
След като измих зъбите си и хванах заплетената си коса на небрежна конска опашка – нямах намерение да я разресвам, времето беше от съществено значение – навлякох черните бойни панталони и напълних многобройните джобове с ципове и торбички с оръжия, след което прибрах Глока в колана си. Пристегнах колана на кръста си, който се превърна в три различни оръжия, и закачих на врата си удушвач, който се превърна в четвърто. Нахлузих маншета, които криеше бръсначи.
Нахлузих риза с дълъг ръкав и ботуши, сложих ръкавици, залепих „Тиксо“ на врата си, нахлузих меча на гърба си и се отправих към кухнята, за да погълна протеини и мазнини, докато сканирах текстовите си съобщения.
Докато бързах към вратата, извиках Шазам и му казах да ме настигне възможно най-скоро, че го обичам и ми липсва, че ще оценя изключително острото му обоняние, което значително превъзхожда моето, и дали би могъл да се присъедини към мен в едно приключение днес. Последните му дълги отсъствия наистина ме тревожеха.
Тогава, с гръм в крачка, който съдържаше войнственост, която не си направих труда да прикрия, избухнах в целунатото от мъгла дъблинско утро като жена с мисия.
Лов на звяр.
Обикалях улиците, сканирах околността нагоре, надолу и настрани, подушвах въздуха, слушах внимателно, докато пресмятах приоритетите си за деня.
Рейни ми беше писала, докато спях, съобщавайки ми, че е намерила дом не само за Сара Брейди и нейните братя и сестри, но и за още две осиротели семейства. Нито едно дете не беше настанено, докато аз самата не инспектирах новите им домове. Няма да спасявам невинни, само за да ги загубя заради чужда поквара.
В тийнейджърските си години щях да подготвя и вестник „Дани Дейли“ за последните събития, но в Дъблин отново имаше вестник и в наши дни само си нахвърлях бележки, правех снимки и оставях информацията пред офисите им долу при пощата на О’Конъл. Бяха се доказали като надеждни, що се отнася до отпечатването на нещата, които смятах за важни, така че се придържах към любезното си неконкуриране. Не получих авторски ред
, но поне новината излезе наяве.
В списъка ми беше и пазаруването на книги. Тъй като избраната от мен книжарница, с нейното разтърсващо мото „Искате го, имаме го, а ако не го имаме, ще го намерим“, беше в неизвестност, щеше да ми се наложи да покровителствам „Библиотехника и багели“ на Бейн (сериозно – много копирате? Имайте собствена оригинална мисъл) с нейните бетонни подове, строги флуоресцентни светлини, изтрити от кучетата, миризливи, употребявани, свръхскъпи книги и още по-скъпо кафене.
Еврото все още властваше, на второ място след грубата сила и рекета на черния пазар. Дъблин бързо се бе върнал към онази сложна конспирация да се преструваш, че безсмислените хартийки струват нещо, която работеше за мен. Бях откраднала купчина валута, която намерих скрита в едно складово помещение дълбоко в Честърс. Едно от десетте складови помещения, претъпкани с валута от твърде много страни, за да ги преброя, голяма част от които бяха интригуващо древни.
Въпреки че клетъчните кули функционираха надеждно в по-голямата си част, интернет беше в плачевно състояние, огромни части от него липсваха. След като толкова голяма част от човешката раса беше изчезнала, огромни части от планетата нямаха нито енергия, нито работна ръка, за да управляват нещата. В допълнение към това магията правеше нещата непредсказуеми, а книгите отново бяха скъпи.
Нуждаех се от информация за ирландските богове и богини. Никога не бях се замисляла за тях. Предпочитах супергероите и бях прекарала много повече време в разглеждане на комикси и графични романи. Кой беше АОЗ и какъв беше неговия начин на действие да спъва хората със собствените им желания?
Докато разкривах легендите им, може би щях да се натъкна на история за бог, който отдавна е обичал да отвлича възрастни, оставяйки децата им зад себе си. Да открия причината за това, да намеря име. Начин да го победя. Разбира се, една съвременна книга нямаше да даде толкова подробна информация, колкото частните библиотеки на манастира, но беше толкова добро място за начало, колкото всяко друго.
Първо звяра.
Реших, въпреки че К&ДБ го нямаше, да се насоча направо натам. Не само, че беше по-близо, но и защитите определено приличаха на тези на Баронс. Може би и собственика, и заведението се бяха появили по чудо; човек винаги може да се надява. Освен това, когато онзи ден открих, че липсва, не бях претърсила парцелите с обичайното си внимание към детайлите, утежнена от изчезването му и по следите на плячката. Ако К&ДБ не откриеше нищо, щях да се насоча направо към „Честър“.
Докато се движех енергично по моста Ха’Пени и навлизах в южната част на Дъблин, се сблъсках с втората си аномалия за деня.
Беше събота, но тази сутрин в седем и трийсет улиците гъмжаха от хора в костюми и рокли, които изглеждаха подозрително, сякаш отиваха на работа. Когато един пешеходец се запъти по тротоара към мен – жена в края на двайсетте или началото на трийсетте години, която се взираше внимателно в мобилния си телефон – казах учтиво:
– Извинете, какъв ден е?
Тя вдигна глава, втренчи се в мен, забелязвайки дръжката на меча ми, стърчаща над рамото, многото издутини в джобовете ми, може би просто не харесваше лицето ми. Очите ѝ се стесниха, тя стисна по-здраво чантата си и се стрелна около мен, спринтирайки на високи токчета.
Загледах се в отстъпващия ѝ гръб:
– Точно така, защото чудовища не съществуват и на света не са нужни хора като мен – измърморих, докато посягах към телефона си. Когато по-рано бях прочела текстовите си съобщения, не бях обърнала внимание на датата. Нямаше причина за това. Спя най-много по няколко часа и мога да изкарам дни без това. Вчера обаче беше малко по-наситено със събития и бях спала близо четири часа.
Загледах се в екрана.
Беше вторник.
Разтърсих го. Силно. Все още пишеше вторник.
Това беше невъзможно. Свих очи, докато в съзнанието ми изплуваха отломките от съня, който бях сънувала миналата нощ – или по-скоро преди няколко дни. Риодан. Проследяваше символи върху мен. Мърмореше.
Онзи пирон. Бях се събудила, чувствайки се толкова необичайно добре, защото той ме беше заклел да спя от петък вечер до вторник сутринта!
Настръхнала, аз се завъртях рязко и се втурнах в противоположната посока, като зачеркнах Баронс от списъка на заподозрените. В миналото Риодан беше използвал върху мен силата си на „релаксация“. Това беше макиавелистки ход – да ме извади от играта, за да може да напусне Дъблин по собствения си график.
Ако Риодан не беше в „Честър“, аз разрушавах мястото. Разрушаване. Може би подпалване. Не, не бях приключила с претърсването. Но определено разрушавах.
Никой не ме поваля с дни. Особено не и след като го е нямало две години. Особено не и след като му спасих задника.
Докато се промъквах към улица „Ревемал“ 939, мозъка ми обработи трета аномалия: Прекомерно голям брой сини якички, работници от пръв поглед, маршируваха в същата посока, с поклащащи се колани, натежали от инструменти. Бяха със светли очи, румени бузи, говореха шумно от вълнение.
Придвижих се зад бързо движещата се тълпа, за да подслушвам.
– Чух, че има работа за една година, може и за повече – възкликна един от мъжете.
– Чух, че са две. Господи, това ще е нещо.
– Балокс, хубаво е да работиш отново! Строителният бизнес беше по-мъртъв от кървав гвоздей. Прекалено много сгради, а недостатъчно хора, за да запълнят и една десета от тях.
– Хубаво е да видиш някой, който иска да вложи пари в ново строителство.
– Точно така. При положение, че хората се притесняват какво ще им донесе утрешния ден.
Част от мен беше доволна от този развой на събитията. Някой строи. Създаваше работни места за тези, които нямаха такива. Електротехници, водопроводчици, специални умения все още се търсеха. Но строителите, хората, които режат дървен материал и окачват гипсокартон, металурзите, хората, които поставят плочки и рамки, просто вече не бяха нужни. Никой не строеше нищо ново и вероятно нямаше да строи дълго време.
Тези хора не можеха да получат допълнително обучение, за да придобият по-полезни умения. Отново се върнахме към нископлатеното или неплатеното чиракуване, далеч от това отново да има университети. Имаше твърде много вълнения, дълбока тревога за бъдещето. Бяхме общество, раздробено по безброй начини. Работещите на заплата заемаха важни длъжности: Производство на храна, важни технологии, правоприлагане, новини. Работни места се намираха трудно, откъдето идваше и високия процент на престъпност в нашия град. И колкото по-далеч отиваш, толкова по-зле става.
– Кой финансира проекта? – Попита един новодошъл в разговора.
– Как се казва… Гад, направо ми е на върха на езика. Странно име. Риодан? Същият човек, който обърна нещата преди няколко години, когато онези черни дупки бяха навсякъде и храната ни свършваше. Извади документите. Върна града в правия път. Отдавна го няма. Радвам се да чуя, че се е върнал. Можем да се възползваме от повече хора като него в този град.
Намръщих се. По-голяма част от мен определено не беше доволна.
През последните две години бях тук и всеки ден се трудех, работейки неуморно, за да спася моя град. И какво получих? Подигравка и бягство, само защото зададох учтив въпрос. Ръцете ми се свиха в юмруци, а гримасата ми се задълбочи.
Бях готова да заложа половината от парите, които бях откраднала от Риодан, че тези бодри, новоназначени мъже са се насочили към „Честър“.
И ако подозренията ми бяха верни, онзи човек на първо място в списъка с гадовете ми тази сутрин, онази болка в задника ми, която не беше направила нищо, за да помогне на Дъблин през последните две години, щеше да бъде отново осветена от моя град.
