Аби Глайнс – Морски бриз – Въздух – книга 1 – част 19

Глава 17

– Добре ли си? – Маркъс беше до мен и докосваше ръката ми.
Погледнах го в големите му, разтревожени очи и се усмихнах.
– Отстъпи назад, момче, и ѝ дай малко място за дишане. Тя не е родила току-що, а майка и. – Госпожа Мери отблъсна ръката на Маркъс и ме погледна с усмивка.
– Толкова ли е красива, колкото си ти?
Засмях се и поклатих глава.
– Не, той е по-красив от всичко, което някога съм виждала – отговорих честно. Той не ми приличаше на слива. Беше съвършен.
– Трудно ми е да повярвам, че някой мъж може да те надмине по красота – чу се друг познат глас. Престън раздвижи краката си и се усмихна.
Не го бях видяла зад Маркъс. Усмихнах му се и свих рамене.
– Е, повярвай ми – казах и всички се разсмяха.
– Махнете се от пътя, вие, купчина лешояди. Аз дори не мога да видя момичето, още по-малко да говоря с него – измърмори господин Грег, докато избутваше Маркъс от пътя.
– Момче е! Е, това е добра новина. Здрав ли е и всичко останало?
Кимнах, погледнах към прозореца на детската стая и видях как го внасят.
– Ето го. Елате да го видите.
Обърнах се и отидох до стъклото. Той отново беше целият увит, но този път хубав и чист. Медицинската сестра, която беше влязла да го вземе, ме видя и го поднесе към прозореца, за да могат всички да го видят.
– Той е красавец. – Сияеше Г-жа Мери.
– Погледнете това малко човече. Той вече е вдигнал юмрук, готов за бой. – Усмихна ми се Маркъс.
Поклатих глава и се засмях, преди да се обърна обратно към по-малкия си брат.
– Предполагам, че ако има хубаво момче, то това ще е едно от тях – призна господин Грег от мястото си зад мен.
Не можех да не се съглася с него.
– Е, тогава как е майка ти? – Попита госпожа Мери, като мина откъм страната на прозореца, за да могат и другите да дойдат да видят вътре.
– Тя се справя чудесно. Към края стана малко шумна и ядосана, но вече е добре и дремеше, когато я оставих.
Госпожа Мери се ухили и поклати глава.
– Предполагам, че скоро няма да искаш бебета, след като стана свидетел на това.
Засмях се.
– Права си, няма да искам.
Маркъс се приближи до мен.
– Защо не ми позволиш да те заведа да хапнеш нещо, докато чакаш. Трябва да си гладна.
Вече се готвех да му откажа, когато госпожа Мери кимна.
– Нека момчетата да те заведат да хапнеш. Ще мине един час, преди да те пуснат обратно в стаята на майка ти. Освен това, когато тръгнете тази вечер, ще е твърде тъмно, за да спрете някъде сами.
– Разбира се.
Знаех, че няма да ми се наложи да се занимавам с някакви дълбоки разговори с Престън и Маркъс там. Бях гладна и излизането от болницата щеше да е добра промяна на обстановката.
За щастие не се налагаше да се натискаме в пикапа на Маркъс, защото Престън беше докарал джипа си. Маркъс обаче се беше заклещил отзад, а Престън изглеждаше изключително доволен. Всички се съгласихме да отидем да хапнем по един бургер в „Пикъл Шак“. Не бях имала никакво свободно време, откакто започнах новата си работа, и посещенията ми при Маркъс винаги бяха кратки. Радвах се, че ще можем да седнем и да си поговорим, без да ми се налага да бързам за работа.
Вмъкнахме се в една кабинка и Престън стрелна Маркъс с убийствен поглед, когато той се вмъкна до мен. Започвах да си мисля, че Маркъс не е прекалил и може би Престън наистина ме харесва. Не че това имаше значение. Сърцето ми не се разтуптя при вида му и тръпките не се появиха. Коленете ми не отслабнаха, когато той се усмихна. Той беше просто още един човек. Знаех, че това винаги ще бъде така. Все по-добре се справях със спомените и болката. След като приех, че никога няма да обичам някого по начина, по който обичам Джакс, ми беше малко по-лесно да дишам. Той винаги щеше да бъде в сърцето ми, независимо дали искаше да бъде там, или не. Просто нямах достатъчно място за никой друг. Той беше моят въздух, моята душа и пазителят на сърцето ми.
– И така, готова ли си за последната година? – Престън се облегна на масата и се усмихна.
Имаше хубава усмивка – дори секси усмивка – но тя не ми подейства никак. Въздъхнах и свих рамене, защото истината беше, че вече не ми пукаше за училището. Не мислех за бъдещето си, както преди началото на лятото.
– Предполагам, че съм толкова готова, колкото никога няма да бъда – промълвих.
Той се намръщи:
– Последната ти година трябва да бъде най-добрата година в живота ти. Трябва да се вълнуваш за нея!
Не бях и знаех, че няма да ме разберат, затова не се опитах да обясня, че причината да дишам е изчезнала. Кимнах, сякаш за да се съглася с него, и просто си замълчах.
– Заминавам след една седмица, за да се върна в Тускалуза. Трябва да си намеря квартира и да се преместя там, преди да започне семестърът.
Думите на Маркъс ме изненадаха. Не знаех, че заминава толкова скоро.
– Наистина? – Попитах, като чух тъгата в гласа си.
Той кимна и отмести поглед от мен.
– Е, не забравяй да дойдеш и да ми кажеш „довиждане“ – напомних му аз, мислейки си, че поне това сбогуване няма да ме лиши от живот.
Той ме погледна със странно изражение на лицето, сякаш искаше да каже нещо, но се бореше със себе си за това.
– Да, ще го направя – каза накрая с половин уста.
– Е, добрата новина е, че аз няма да ходя никъде и можеш да ми се обадиш по всяко време и аз ще бъда повече от готов да те заведа на вечеря, на кино или на…
Маркъс ме сръга в ребрата. Подскочих, а Престън стрелна Маркъс с кинжали в очите.
– За какво го направи? – Предизвика той.
Маркъс извъртя очи.
– Спрях те, преди да се направиш на още по-голям идиот.
Престън изхърка.
– Винаги ли е толкова мрачен около теб?
Усмихнах се и поклатих глава.
– Не.
Престън избухна в усмивка.
– Значи не харесваш конкуренцията, нали, голямо момче? – Подигра се той, а Маркъс погледна приятеля си и въздъхна, преди да се обърне към мен.
– Това, което той не осъзнава, е, че конкуренцията дори не е на тази маса.
Престън се намръщи, а после сякаш светна лампичка, той седна и стана сериозен, което му се случваше за първи път.
– Мога ли да ти донеса нещо за пиене… чакай, това си ти! Ах, не мога да повярвам! Приятелката на Джакс Стоун.
Момичето бръкна в престилката си, извади лист хартия и ми подаде химикалка.
– Може ли да ми дадете автограф, моля?
Бях твърде шокирана, за да отговоря или да се помръдна. Погледнах Маркъс и предполагам, че той забеляза паниката в очите ми, защото взе хартията и химикалката и ги върна на момичето.
– Защо не вземете поръчката ни за питие?
Усмивката на момичето спадна и аз сведох очи към ръцете си. Не бях сигурна какво да кажа или как да отговоря. Това не беше нещо, което бях очаквал да се случи.
Маркъс ми поръча кола, а след това хвана ръката ми.
– Предполагам, че напоследък не си била в града? – Попита той предпазливо.
Поклатих глава, но не срещнах погледа му.
Той въздъхна дълбоко и се наведе към мен.
– Нещата ще бъдат малко по-различни за теб, поне за известно време. Все още се появяваш по новините, а и, е, в този малък град си звезда. Никой досега не се е доближавал толкова близо до славата, колкото ти.
Затворих очи. Това не трябваше да се случва. Джакс ме беше оставил, за да не се случи това. Животът ми винаги ли щеше да бъде такъв? Кога всички щяха да разберат, че рок звездата ме е напуснала? Вече не бях негова и вече не бях интересна. Бях просто Сейди Уайт.
– Сейди, погледни ме, моля те – прошепна Маркъс.
Срещнах бавно очите му и забелязах, че сервитьорката ни посочи на хората.
– Чудесно, тя съобщава за моето присъствие – промърморих аз.
Маркъс се обърна, за да види момичетата, които гледаха към нас. Той се обърна към Престън.
– Можеш ли да отидеш да използваш тези красиви момчешки погледи и да отвлечеш вниманието на отряда там.
Престън кимна.
– Разбира се. – Той отиде при момичетата и почти веднага ги накара да се кикотят и да му се усмихват.
Облекчението ме заля.
– Смяташ ли, че той ще отиде с мен в училище и ще прави това? – Попитах тихо.
Маркъс се ухили.
– Не, там ще бъдеш сама. Но не забравяй, че те ще се справят с това. Просто Джакс записа нова песен и навсякъде по новините се говори, че е за теб. Тя стана номер едно още първата седмица по радиото. Шумотевицата се подхранва още малко.
Преглътнах буцата в гърлото си.
– Какво се казва в песента? – Чух се да се питам. Защо исках да знам, беше извън мен. Това щеше да е болезнено, но все пак исках да знам.
Маркъс пусна ръцете си от моите и се премести на мястото си.
– Достатъчно, за да разбера, че е за теб – каза той без емоция в гласа си.
Кимнах и насочих вниманието си към наблюдение на света зад прозореца. Престън се върна с кока-колите ни и ги настани на масата.
– Благодаря за това – казах аз, кимвайки към кикотещите се момичета, които сега имаха очи само за Престън.
Той сви рамене и се усмихна.
– Няма проблем. Радвам се, че този хубав външен вид е полезен за нещо. – Той ми намигна и отпи глътка от колата си.
Аз се отпуснах и също отпих. Днес имах толкова много неща за възприемане. Нашите двама бяха станали трима и аз трябваше да се подготвя за бебето в къщата. А освен това имаше и факт, че очевидно бях добре позната на напълно непознати хора. Позволих на ума си да се върне към новата песен на Джакс и сърцето ми се разтуптя, когато си помислих за нея. Бях го гледала как пише в беседката, докато аз работех в градините през последните няколко седмици, в които бяхме заедно. Тогава не бях и сънувала, че това, което пише, е за мен. Ако беше за мен, какво пишеше в него? Дали думите щяха да ме разкъсат и да върнат тъмното одеяло? Щеше ли да се наложи Маркъс да се върне в стаята ми и да ме накара да се отърся от болката си? Трябваше да знам какво казват думите. Трябваше да знам дали говори за това, което имахме, с радост или с тъга. Дали намираше светлина в спомените ни, или те бяха избледнели за него?
Поръчах си бургер и се нахранихме само с обикновени разговори. Маркъс и Престън разговаряха за предстоящата сватба на Рок, а след това и за футбола. Накрая, след като разбрах, че съм достатъчно силна, за да чуя отговора, попитах Маркъс:
– Ще ме наранят ли думите? – Знаех, че той щеше да разбере за какво говоря.
Маркъс се усмихна тъжно и поклати глава.
– Не мисля, че ще е така, Сейди, но това зависи от това какво те наранява. Той те описва и как се чувства към теб. Ако това ще бъде болезнено, тогава да.
Преглътнах, за да не ми се свие гърлото.
Престън прочисти гърлото си:
– За какво говориш?
Маркъс стисна ръката ми.
– Новият номер едно на Джакс.
Очите на Престън се разшириха и той се втренчи в мен, а след това отново в Маркъс:
– Това е за Сейди?
Маркъс повдигна вежди, сякаш искаше да го предизвика да каже повече.
– Да, така е. – Той хвърли думите си като предизвикателство.
– По дяволите, нищо чудно, че хората искат автограф от нея – промърмори той и отхапа от сандвича си.
Трябваше да чуя тази песен.
– Престън, искам да изляза до джипа ти и да послушам радиото. Имаш ли нещо против?
Той поклати глава.
– Не, ключовете са в него.
Маркъс се изправи и ме пусна да изляза. Започнах да вървя към вратата, а той ме хвана за ръката. Обърнах се обратно към него.
– Ще се справиш ли сама? – Попита той с тих тон.
– Трябва да се справя сама – уверих го и той ме пусна.
Седнах и прехвърлих няколко канала, докато не намерих един, за който знаех, че най-вероятно ще го пускат често, и зачаках. Не ми се наложи да чакам дълго. В момента, в който китарата започна да звучи, знаех чия е песента. Бях чула точно тези акорди да звучат навън, докато работех в градината. Дори тази песен да не беше за мен, той я беше написал, когато беше с мен. Когато е бил мой. Поради това тя беше специална за мен. И тогава гласът му се присъедини към музиката и аз се изгубих.

„Очите ти държат ключа към душата ми. Ръцете ти лекуват цялата ми болка и ти си всичко, което прави това момче цяло. Когато дишаш, по вените ми се разнася топлина. Когато се смееш, тялото ми полудява. Ти си всичко, от което се нуждая, за да оцелея. Твоето тяло е това, което ме кара да се чувствам жив.

„Не плачи. Не съм толкова силен. Не мога да стоя тук, когато сърцето ти е разбито. Как копнея да бъда всичко, от което се нуждаеш. Но вместо това аз съм всичко, което не е наред. Не, не, не плачи. Не съм толкова силен. Не мога да стоя тук, когато сърцето ти е разбито. Как копнея да бъда всичко, от което се нуждаеш. Но вместо това аз съм всичко, което не е наред.

„В деня, в който ти влезе в живота ми. Знаех, че не е жертва да те допусна в него. Не исках нищо повече от това да спечеля сърцето ти. И след като го имах, моята отрова разруши всичко. Така че сега единственото, което мога да направя, е да стоя тук сам с китарата си и да пея.

„Не плачи. Аз не съм толкова силен. Не мога да стоя тук, когато сърцето ти е разбито. Как копнея да бъда всичко, от което се нуждаеш. Но вместо това аз съм всичко, което не е наред. Не, не, не плачи. Не съм толкова силен. Не мога да стоя тук, когато сърцето ти е разбито Как копнея да бъда всичко, от което се нуждаеш. Но вместо това аз съм всичко, което не е наред.“

– И това, приятели мои, е новата песен на Джакс Стоун, която оглави класациите „Не плачи“. – Гласът на диджея продължи да звучи, а аз посегнах и изключих радиото.
Наистина ме болеше. Болката беше там. Но гласът му беше като балсам за раните ми. Сега имах нещо, което щеше да ми помогне да облекча болката. Разбира се, нямаше да изчезне, но да чуя гласа му беше достатъчно, за да облекчи болката, макар и за кратко. Можех да се справя с всеки ден, ако само чувах гласа му. Ако можех да чуя моята песен.

Назад към част 18                                                        Напред към част 20

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!