Глава 19
Кейдж
Бях изпратил на Ева две съобщения и ѝ се бях обадил веднъж. Тя все още не беше отговорила. Невидимата фея се беше върнала, но не носеше допълнителните лакомства като шоколадовата торта или ягодовия пай. Всичко, което получих, беше термос с вода и ледена кърпа. Нещо се беше объркало.
Не можех да тръгна да я търся и да изисквам да ми говори. Баща и щеше да ме изхвърли от имота. Щях да загубя стипендията си и нямаше да имам Ева. Какво, по дяволите, можех да направя? Тя нямаше да говори с мен. Последният ни разговор беше, когато тя ми донесе шоколадовата торта. Единственото, което успях да измисля, беше, че нещо се е случило с дамата, която е дошла, и тя е била заета с това. И все пак, защо, по дяволите, не ми отговори на съобщенията?
Все пак трябваше да отида да говоря с Уилсън. Лоу можеше да дойде да ме вземе тази вечер, вместо утре, когато е почивният ми ден. Не правех нищо от днес до утре сутринта. Колкото и да не исках да си тръгвам с Ева, която ме третираше с мълчание, оставането тук само щеше да ме подлуди. Облякох чиста риза, след което взех чантата си и хвърлих няколко неща в нея.
По това време Уилсън вече трябва да е дошъл. Може би Ева щеше да отвори вратата. Щях да мога да видя лицето и, дори и да не можехме да говорим.
Тръгнах към къщата.
Всички светлини бяха включени, което беше странно. Дори външните прожектори осветяваха двора. Пътеката също беше осветена. Дали имаха парти?
Спрях на вратата, когато навън се разнесе смях и няколко гласа.
Вратата се отвори и Джереми излезе и ми се усмихна.
– Здравей, човече. Какво става?
– Трябва да поговоря с Уилсън – обясних и погледнах покрай Джереми за някакъв знак от Ева.
– Влез. Той е на масата със семейството.
Със семейството? Чие семейство?
Джереми ме поведе навътре и по малко фоайе. Не можах да се сдържа да не спра няколко пъти, за да изуча снимките на стената на Ева, когато е била по-млада. Тя беше красива през целия си живот. Конските опашки също бяха любимата и прическа от много дълго време.
– На тази е на десет години. Току-що си беше сложила брекети и беше много разстроена от това. Баща и не можеше да я накара да се усмихне, затова се обади в къщата и извика мен и Джош да дойдем. Когато стигнахме там, Ева беше седнала на върха на тази люлка с неизплакани сълзи в очите и сърдита гримаса на лицето. Джош застана зад фотографа и започна да и разказва вицове за чукчета и да и прави смешни физиономии.
Главата и беше наклонена настрани и на снимката изглеждаше така, сякаш току-що е приключила с кикотенето. Сърцето ми се сви при мисълта за всички спомени като този, които ежедневно и напомняха за това, което е загубила.
Джереми отново започна да върви и аз го последвах към големия сводест вход, откъдето се разнасяха звуци от гласове и смях. Който и да беше там, се забавляваше наистина добре.
Джереми застана пред мен:
– Мамо, татко, Чад, това е Кейдж Йорк. Това лято той работи за Уилсън. Кейдж, това е моето семейство. Чад е моят братовчед от Луизиана, за когото ти разказах, че ще живея в една стая с него.
Не бях очаквал пълно представяне. Очевидно и те не бяха. Не се съсредоточих върху нито един човек. Когато погледът ми обходи масата, разпознах майката на Джереми като дамата, която беше дошла онзи ден. Страхът ми се стовари върху това, което можеше да означава нейното пристигане. Тя също беше майка на Джош. Не ми харесваше накъде отива умът ми.
Когато погледът ми намери Ева, тя не ме гледаше. Главата и беше сведена и тя нервно си бъркаше в салфетката. Майната му.
– Кейдж? Проблем ли има? – Попита Уилсън.
Принудих се да погледна Уилсън, вместо дъщеря му.
– Не исках да прекъсвам вечерята ви. Просто исках да те попитам дали ще е проблем, ако моя транспорт дойде и ме вземе тази вечер?
Уилсън сви рамене и кимна:
– Не виждам защо да е проблем. Разбира се, момче, тръгвай. Ще се видим в понеделник сутринта.
– Благодаря – отвърнах и върнах погледа си към Ева. Тя все още не беше вдигнала глава. Не исках да си тръгвам така. – Беше ми приятно да се запознаем. – Не чаках отговор. Обърнах се и се отправих обратно към вратата. Трябваше да изляза на чист въздух и да се опитам наистина да овладея паниката, която се настани в гърдите ми.
Вратата се хлопна зад мен, но аз не спрях, а просто продължих да вървя. Бръкнах в джоба си и написах на Лоу да дойде и да ме вземе тази вечер.
Тя щеше да е тук поне след час. Вместо да се върна в затвореното пространство на импровизираната ми спалня, се отправих надолу, за да седна на люлката под най-големия дъб в имота. Рядко виждах някого тук. Беше тъмно и можех да остана скрит, докато събирах мислите си.
Майката на Джош беше дошла на гости и оттогава Ева не ми беше говорила. Какво беше казала? Дали Ева я беше видяла и беше разбрала от какво отстъпва? Джош имаше хубаво американско семейство. Аз, от друга страна, имах само Лоу. Майка ми не ми беше приготвяла храна и не ми беше перяла дрехите. По дяволите, майка ми дори не ме беше водила на лекар, когато бях болен. С полусестра ми почти не си говорехме. Последното, което чух, беше, че са я заловили в лаборатория за метамфетамин с последното и гадже и е влязла в затвора.
Да, имах едно фантастично семейство, с което да запозная Ева. Ако тя си мислеше, че не съм достоен сега, без да знае цялата тази объркана гадост, значи нямах никакъв шанс.
Отпуснах глава в ръцете си. Защо си бях позволил да ме е грижа? Защо бях решил да се интересувам от някого, който беше толкова недостъпен за мен? Момичета като Ева не искаха да ме задържат. Те искаха да си играят с мен за известно време, а после да си намерят момчето, което родителите им биха одобрили. Аз не бях от тези, които задържат. Още в ранна възраст бях научил, че жените не ме задържат. Когато майката на един мъж не го иска, защо, по дяволите, някой друг да го иска? Нещо не беше наред с мен. Винаги е било. Когато открих Лоу, я задържах и реших, че щом тя е единственото момиче, което иска да ме задържи, то тя ще бъде единствената, с която ще прекарам завинаги. Знаех, че тя никога няма да ме напусне. Моите грешки никога нямаше да я накарат да избяга. Тогава тя намери Маркъс и той я обикна по начин, по който аз никога нямаше да го направя. Колкото и да я обичах, не можех да я обичам по начина, по който щеше да е необходимо, за да и бъда верен.
После дойде Ева. Тя ми показа, че мога да искам само една жена и да бъда адски щастлив от това. Лошото е, че също като другите тя не искаше да ме задържи. Този път не се бях отървал от нея, преди тя да разбере, че не си струва да ме задържи. Исках прекалено много. Надявах се на твърде много.
Гласовете се носеха през моравата и аз гледах как Ева излиза от входната врата с Джереми и братовчед му. Чух смеха им. Тримата излязоха до джипа на Ева, а братовчедът отвори вратата ѝ и прошепна нещо в ухото и, преди да и помогне да влезе вътре. Болката ме проряза.
Джереми се качи отзад, а братовчед му седна на пътническата седалка. Ева щеше да излиза. Тя продължаваше напред. Бях отвлякъл вниманието и.
Очите ме бодяха и мразех слабостта, която сълзите представляваха. Майната му. Нямаше да плача. Не плачех. Също така не се молех. Знаех какво е чувството да молиш някого да те иска. Баща ми ме беше наричал безполезно парче лайна още от петгодишна възраст. След това и от майка ми, когато бях тийнейджър, който се бунтуваше заради живота, който ми беше предоставен.
Отдавна бях решил, че ако съм безполезен, не трябва да живея по ничии правила. Ще създам свои собствени.
Eвa
Телефонът ми иззвъня, предупреждавайки ме за текстово съобщение, и аз го взех, молейки се да е Кейдж. Той още не се беше върнал, а беше вторник. Татко не изглеждаше загрижен и аз се страхувах да го попитам къде е Кейдж. Не можех да проявя никакъв интерес към Кейдж. Но трябваше да знам къде е. След съботната вечер той беше спрял да ми пише. Не се беше обаждал. Бях го игнорирала. Трябваше да го направя. Бях толкова объркана.
Текстът беше от Чад. Беше ме побъркал. Бяхме излезли да танцуваме в събота вечер, след като Кейдж си тръгна. Татко и Илейн бяха сметнали, че това е чудесна идея, когато Джереми я предложи. Бях се вцепенила. Трудно беше да се пропусне обнадеждаващото изражение на Илейн, когато Чад ми издърпа стола. Тя беше поканила Чад, защото искаше да ни събере.
Чад искаше да знае какво ще правя тази вечер. Исках да знам кога ще се върне в Луизиана, за да ме остави на мира. Написах, че не съм готова да правя нищо, и го оставих така.
Гледането на плевнята за появата на Кейдж ме караше да се притеснявам и да изпитвам гадене с всяка минута, в която той не идваше. Дали се беше отказал? Със сигурност не. Трябваше да се справи със стипендията си. Погледнах надолу към телефона си и се замислих дали да не му пиша. Бях игнорирала опитите му да се свърже с мен. Дали изобщо щеше да отговори?
Трябваше да знам.
Аз:
Добре ли си? Къде си?
Държах телефона си в ръце и чаках.
Тишината в стаята беше оглушителна. Чувах как сърцето ми бие. С всяка секунда, която минаваше без отговор, стомахът ми се свиваше по-силно в рулото, в което се намираше, откакто Илейн ми каза колко разочарован ще бъде Джош от мен. Не исках да разочаровам Джош. Не исках да направя грешка. Кейдж беше начин да се излекувам. Той беше забавен и вълнуващ. Нищо не се чувстваше лошо и неправилно, когато бяхме заедно. Знаех, че скоро ще си отиде. Не съм се заблуждавала, че между нас има нещо трайно.
След няколко минути и никакъв отговор пуснах телефона си на леглото и се облегнах на възглавницата. Нима той щеше да напусне живота ми просто така? Без сбогуване, просто изчезна?
По бузата ми се стичаше топла сълза. За първи път от осемнадесет месеца сълзите ми не бяха заради Джош Бийзли.
~*~
Реших да отида да взема чаршафите на Кейдж и да ги изпера. Можех да попитам татко дали ще се върне с извинението, че трябва да знам дали трябва да сложа чаршафите обратно, след като ги изпера.
Вратата на плевнята беше отворена, когато излязох навън в сряда сутринта. В гърдите ми се появи надежда. Искаше ми се да изтичам към плевнята, но не можех. Татко беше някъде тук.
Щом наближих, спрях и си поех дълбоко дъх, преди да вляза вътре. Ако той беше там, трябваше да обясня нещата. Все още не бях сигурна какво ще кажа. Да кажа на Кейдж, че майката на Джош не го одобрява, не беше точно мъдра идея. Кейдж не изглеждаше като човек, който би приел да му кажат, че е по-малко достоен, с вдигане на рамене. Ако исках да се отърва от него, това щеше да е наистина добър начин да го направя. А аз определено не исках да се отърва от него.
Кейдж излезе от плевнята с намръщено лице. Беше нахлупил сламена шапка на главата си, а ризата му все още не беше пропита от пот. Беше великолепен.
Спря се, когато ме видя, после лицето му стана твърдо и студено, преди да продължи покрай мен и да хвърли лопатата и кутията с инструменти на задната седалка на пикапа. Опитах се да говоря, но думите ми заседнаха в гърлото. Не знаех как да говоря с този Кейдж. Онзи с нахаканата усмивка и сексапилната самоувереност вече го нямаше.
Той се промъкна покрай мен и се върна в обора. Бях замръзнал. Какво да кажа? Щеше ли да ми изкрещи, ако се опитах да му обясня? Интересуваше ли го изобщо? Нима бях отписана, що се отнася до него? О, Боже. Нима сега бях просто една от многото, които той щеше да отхвърли и забрави?
Той се върна от обора с пълни ръце с фураж и кутия моторно масло. Погледът му дори не ме подмина. Сега наистина се чувствах невидима.
След като хвърли нещата в пикапа си, той се насочи към вратата от страната на шофьора и я отвори с трясък. Щеше да потегли. Трябваше да кажа нещо.
– Кейдж? – Измърморих.
Единствената причина, поради която разбрах, че ме е чул, беше, че раменете му се напрегнаха, но не погледна назад и не отговори.
– Кейдж, моля те – помолих, надявайки се, че това поне ще го накара да ме погледне.
Хватката му върху вратата беше толкова силна, че кокалчетата му бяха побелели.
– Недей – отвърна той с плосък безчувствен глас, преди да се вмъкне вътре и да затръшне вратата след себе си.
Запали и тръгна на юг, без нито веднъж да установи контакт с очите ми. Гърдите ми сякаш щяха да се пръснат. Искаше ми се да плача. Исках да крещя. Исках да тичам след него и да поискам да говори с мен.
Ето какво е чувството да те е грижа за някой, който не изпитва същото.
Знаех само какво е да обичаш някого, който ме обича също толкова силно. Никога не съм познавала отхвърлянето. Никога не съм искала някой, който не ме иска. С отхвърлянето копнежът не изчезна.
Влязох в обора и се върнах в стаята му. Все пак щях да изпера чаршафите и кърпите му. Той имаше нужда от чисти неща.
Отворих вратата на стаята му. Матракът беше гол, а отгоре бяха подредени чисти чаршафи. До тях имаше купчина чисти сгънати кърпи и хавлии. Беше взел вещите си в Лоу. Тя му ги е изпрала.
Тъгата ми само се увеличаваше. Никога нямаше да и се наложи да усеща болката от отхвърлянето на Кейдж. Той я обичаше. Винаги щеше да я обича. Точно както Джош ме беше обичал без съмнение. Беше безусловно. Мразех Уилоу, защото тя имаше нещо, което аз никога нямаше да имам: Безусловната любов на Кейдж Йорк. Имаше ли някой друг такава? Знаех, че няма. Той никога не говореше за семейство. Лоу беше неговото семейство. Тя беше всичко, което имаше значение за него. Какво ли трябва да е усещането за това? Вдигнах кърпите му и ги сложих на малката полица до душа. След това се заех да оправям леглото му. Не успях да почистя чаршафите му, но поне можех да направя нещо. Исках да направя нещо за него. Дори ако той вече не ме искаше.
Назад към част 21 Напред към част 23