Преди осем години…
СИЕНА
– Здравей, красавице. Видя ли Дуейн? Обикновено не се отдалечава много от теб – попита Престън Дрейк с крива усмивка, а дългата му руса коса беше прибрана зад ушите му. Повечето момичета в училище обичаха Престън. Но не и аз. Той беше просто забавен. Караше ме да се усмихвам, но не караше сърцето ми да се разтупти.
– Отдръпни се, Дрейк – каза Дуейн, докато сядаше до мен на пейката за пикник. Той току-що се беше върнал от алтернативното училище и не беше се отделял от мен. Докато го нямаше, Маркъс, Рок и Престън ме бяха пазили толкова внимателно, че не ми говореха много хора. Някои момичета го правеха, като сестрата на Маркъс, Аманда, и приятелката на Рок, Триша. Но всички останали изглеждаха заинтригувани и уплашени от мен. Беше разочароващо.
– Знаех, че си някъде тук – каза Престън, развеселен. – Имам някои неща, с които трябва да се справя вкъщи. Излизам оттук. Кажи на Маркъс, че няма да имам нужда от превоз след училище, ок? – Когато произнесе думата „вкъщи“, леката му усмивка се изплъзна и в нея видях гняв или разочарование.
Дуейн кимна.
– Разбира се. Ще му кажа.
– Ще се видим довечера. При Рок – каза той, след което се отдръпна от масата с намигване в моя посока.
Всички бяха много близки и толкова различни. Но ако някой от тях се нуждаеше от друг, всички бяха там. Маркъс беше единственият, който стърчеше като изритан палец. За разлика от останалите трима той идваше от пари. Баща му притежаваше много автокъщи, но никога не бихте предположили това, като погледнете Маркъс.
– Това ли е всичко, което ще ядеш? – Попита ме Дуейн.
Беше хубаво отново да има някой, който да се храни с мен. Беше ми липсвало това. Не обядвахме по едно и също време, но някак си Дуейн винаги се появяваше на обяда на първокурсниците и ми правеше компания. През последния месец седях сама. Понякога Дъстин се отбиваше и ме заговаряше за няколко минути, преди баскетболният отбор да го отведе на тяхната маса, но никога не ме покани в този свят.
Бях загубила Дъстин. Болеше ме. Той беше най-добрият ми приятел от толкова дълго време, че не беше лесно да гледам как се отдалечава все повече от мен. Докато Дуейн го нямаше, Дъстин почти ми се беше разсърдил. Сякаш аз бях виновна, че брат му беше изпратен в алтернативно училище. Не го бях молила да набие онова момче, но му бях благодарен, че го беше спрял.
– Не съм много гладна – казах му, което беше лъжа. Майка ми беше решила, че напоследък съм напълняла, и искаше да ограничи храната ми. Опитах се да обясня, че това са циците ми, но тя не прие това. Тя каза, че мазнините ми отиват там и трябва да спра да ям толкова много. Тя не беше добре надарена и смяташе, че ще бъда, ако ям по-малко.
Така че за обяд изядох една ябълка и няколко пръчици целина. Талията ми беше станала по-малка, но това само правеше гърдите ми да изглеждат още по-големи. Колкото по-големи изглеждаха те, толкова по-паникьосана ставаше майка ми и толкова по-малко храна ми даваше.
– Отслабнала си – каза Дуейн и се намръщи. – Трябва да качиш още малко килограми, Червенокоска.
– Здравей, Сиена – каза Дъстин, като постави подноса си от другата страна на масата. Изненадана, погледнах към него.
– Здравей – отговорих, щастлива да го видя. Той ми липсваше.
– Изглеждаш много добре – каза той, като погледна надолу към гърдите ми, а след това се върна към лицето ми с одобрителна усмивка.
– Тя винаги изглежда добре – съобщи му Дуейн.
Дъстин погледна към брат си и го изгледа виновно.
– Да, изглежда – отвърна той, след което се обърна към мен. – Откакто започна училището, съм зает с различни неща и не съм бил много наоколо. Съжалявам за това.
Кимнах. Разбирах нуждата му да се впише в отбора. Той обичаше това, а аз бях просто негова приятелка. Някога се надявах, че той ще види в мен нещо повече, но той беше Дъстин Фалко, а аз – просто съседското момиче. Не бях главната мажоретка или капитан на танцовия отбор. И двете момичета бяха привлекли вниманието на Дъстин. Често го виждах да се разминава с тях по ъглите.
– Искаш ли да отидем да хапнем заедно с мен и отбора? – Попита Дъстин, като не сваляше поглед от мен и не поглеждаше към Дуейн.
Тайно ми се искаше той да ме покани в новия си свят заедно с него, но не можех да стана и да оставя Дуейн. Той беше мой приятел, когато нямах такъв. Дуейн беше красив и по-голям от живота и ме караше да се чувствам специална. Дъстин никога не ме беше карал да се чувствам специална.
– Аз…
– Крайно време е – каза Дуейн, прекъсвайки ме. После се изправи. – Иди да ядеш с брат ми. Мисля, че той вече си е извадил главата от задника. Но ако я вкара обратно в задника си, ела и ми кажи. Аз ще се погрижа за теб.
След това Дуейн Фалко си тръгна. Седях там и го гледах как напуска кафенето, без да погледне назад.
– Хайде, Сиена. Нека те представя на всички. Повечето от тях питат за теб от известно време. Дуейн те е направил адски популярна сред момчетата.
Той беше?
Изправих се, взех оскъдния си обяд и оставих Дъстин да ме заведе до популярната маса, където се събираха баскетболисти и мажоретки. Главната мажоретка, която беше на ръката на Дъстин през цялата минала седмица, ме погледна. Исках да се върна в безопасността на Дуейн. Кими Барт не беше човек, когото исках да имам за враг. Тя притежаваше това училище. Освен това беше висока, слаба и руса. Момчетата оглеждаха краката ѝ, сякаш бяха Свещеният Граал. А дългата руса коса я правеше да изглежда като принцеса.
– Сиена, това са всички. Всички, това е моето момиче, Сиена Рой.
И точно така… станах момичето на Дъстин Фалко.
Назад към част 15 Напред към част 17